Патриша Хайсмит
Без милост (10)

Глава десета

Сидни се чудеше дали да покани госпожа Лилибанкс на пикника. След като поразмисли, реши, че идеята не е лоша, а госпожа Лилибанкс прие.

Инес, Карпи и бебетата пристигнаха натоварени в син фолксваген минибус. На волана беше Реги Мълиган, облечен в стари дрехи, къдрокос и мършав млад мъж. Някой бе казал на Сидни, че се занимавал с театър. Другият мъж бе по-възрастен и елегантен, собственик на колата, който явно не обичаше да шофира. За тяхна обща радост, денят бе слънчев. В градината зад къщата проснаха одеяла — те извадиха две от колата, а Сидни донесе още едно, също и един шезлонг за госпожа Лилибанкс.

Инес и Карпи бяха заети повече с децата, отколкото с храната. Сидни ги бе развел вече из къщата, нещо, което винаги го отегчаваше, но днес го стори с удоволствие, като че с гордост им показваше замък. Е, какво от това, че леглата (без матраците) бяха от втора ръка, библиотечните лавици и шкафовете малко поочукани, а канапето в дневната не се кипреше напето? Кой знае какви бяха лондонските вехтошарски дупки на семейство Мълиган и другия мъж, при това маломерни. Сидни тук се радваше не само на уединение, но и на простор, свеж въздух, а при това къщата отвътре изглеждаше съвсем прилично, въпреки липсата на жена. Приятно му беше гостите да видят кабинета, където купищата хартия, „отрудената“ машина, подострените моливи, създаваха впечатление за усърдие и плодотворен труд.

— Доработвам стар роман в момента — отговори Сидни на Васили, по-възрастния от мъжете. — Но с Алекс сме започнали и телевизионна серия, вече доста напреднахме.

Жените бяха идвали и преди, разбира се.

По средата на импровизирания обед, тъкмо когато Сидни със задоволство отбелязваше как приятно и гладко върви всичко, след като бяха пресушили чашите с второ мартини и се бяха нахвърлили лакомо на сандвичите, тъкмо тогава Инес каза:

— Сид, вчера опитах да се обадя на Алисия у майка й, но тя ми каза, че не била там и не знаела къде е. По-добре потърси жена си — дебелите й устни се разтвориха в широка усмивка, бялнаха се два реда зъби. Весело вълнение раздвижи одеялото.

— Чудна работа — каза Сидни. — Е, може да е отишла пак в Брайтън. Не съм се опитвал да я дебна.

— Да я дебнеш? — Това излезе от Карпи и предизвика нова вълна от смях.

— Не, ако е искала да рисува в усамотение… — Сидни се опита да си помогне с нехаен жест, но разля малко розе върху маншета на панталона си.

Васили и госпожа Лилибанкс бяха прекъснали оживения, явно интригуващ разговор. Сидни понечи да каже още нещо, но се отказа. Пресегна се за парче печен сандвич с шунка. После вдигна очи към Инес и каза:

— Майка й не ти се стори обезпокоена, нали? — Сега Реги и Карпи си говореха.

— О, не. Всъщност, не зная, не я познавам толкова добре — отвърна Инес, която винаги старателно обясняваше очевидни неща. — Със сигурност мога да кажа, че искаше да знае къде е дъщеря й. Попита ме дали имам някаква представа. Майка й не се ли е обаждала тук?

— Не — отговори Сидни, вниманието му бе погълнато от сандвича.

Не може да не си помислят, че имаме семейни неразбории, предположи той. Е, така да бъде. Изпитваше малко стеснение, но бе по-добре, отколкото да се досетят за зловещата истина — че Алисия е два метра под земята. Добре де, не два, метър и двайсет. Усмихна се на мислите си. Забеляза, че госпожа Лилибанкс го наблюдава и плъзна поглед край нея.

Инес, Карпи и двамата мъже останаха до четири и половина, след което заминаха с минибуса за Лондон. Госпожа Лилибанкс настоя да му помогне с разтребването и съдовете. Сидни реши, че тя иска да изкопчи нещо за Алисия, причината за нейното заминаване, къде се подвизава сега, но тя не продума за това. Сподели с него намерението си да посади овошки в градината — ябълки и круши, говореше за особената светлина в областта Сафък и как тя повлияла на художника Констабъл, за нейното задоволство от факта, че лимоновият кейк (който бе донесла за пикника) бил изяден до последната троха. Щом прибраха всичко, тя благодари на Сидни за чудесния следобед.

— Трябва да ви запозная с моята внучка, щом дойде пак. Беше тук веднъж, но не ви поканих, защото тя направо изхвърча, толкова бързаше.

— Да, ще ми бъде много приятно — каза Сидни.

— На двайсет и две е, може да пробие в театъра, но й липсва постоянство. Благодаря, Сидни, довиждане.

— Довиждане, госпожо Лилибанкс.

Госпожа Лилибанкс вървеше бавно по алеята край пътя, водещ до дома й. Тя се прибра и влезе в дневната, погледът й бе привлечен от акварела, който Алисия бе нарисувала при едно от следобедните си посещения — ваза с цветя. Листът бе върху мраморната полица над камината, подпъхнат в края на рамката от снимката на Марта и Приси като бебе. Госпожа Лилибанкс се чудеше дали в този миг Алисия е щастлива или нещастна, къде ли е? Бе уверена, че скоро ще получи вест от нея. Може би Сидни знае къде е, но не казва, защото тя е решила да остане сама със себе си, не желае да общува дори и с приятелите си. Изобщо, най-добре ще бъде да избягва темата за Алисия, освен ако Сидни не заговори пръв. Явно бе притеснен от положението, в което е изпаднал, но защо все пак се усмихна тайничко на себе си след оня притеснителен въпрос? Е, той е писател, какви ли не фантазии и измишльотини не минават през главата му.