Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (8)

Глава 8

Лудостта НЕ СЕ предава в семейството ми.

Тя се промъква, не бърза и се запознава с всеки един поотделно.

Надпис върху тениска

Завих Харпър, потормозих Пари и Тре, после поех към вкъщи. Добрата новина бе, че отново беше спряло да вали. Лошата новина бе, че косата ми все още беше мокра отдолу, но горните пластове бяха сухи и създаваха онзи рошав вид на бездомник, който не ми бе на сърце. Със сигурност ми трябваше по-добър балсам.

Всички паркоместа пред сградата ми бяха заети, така че трябваше да паркирам зад бара на татко. Когато грабнах Маргарет и изскочих от Мизъри, осъзнах, че СУВ-ът на моето място принадлежеше на чичо Боб. Щеше да си плати прескъпо. С живота си. Или с двайсетачка. Зависи от настроението ми.

Качих се по стълбите до моя етаж и когато стигнах там, чух удари с чук да идват от апартамента в дъното. Изгледах го с копнеж. С любов. Имаше най-готината кухня, която някога бях виждала. Моят имаше кухня, но сравнението между двата бе все едно да сравняваш Мона Лиза с рисунка, която веднъж сътворих, на момиче, което се казваше Мона Салас. Главата й продължаваше да се озовава на лявото рамо и имаше наистина големи цици. Бяхме в детската градина. Макар да обичах да мисля за тази рисунка като за някакъв вид екстрасензорна сетивност, защото, когато Мона се сдоби с цици, имаше в излишък. Очевидно тази рисунка бе неопровержимо доказателство, че можех да виждам бъдещето.

— Къде беше?

Пристъпих в апартамента си и срещнах лошия поглед на чичо Боб с един от моите собствени.

— Навън, опитвайки се да се представя за филмов продуцент, за да накарам секси мъжете да спят с мен. Ти къде беше?

Чичо Боб игнорира перфектно формулирания ми въпрос и ми подаде папка.

— Ето какво имам за подпалвача. Придържа се към стари сгради и къщи, но това вероятно няма да продължи дълго.

Без да пропускам загриженото изражение, което премина по лицето му, когато видя Маргарет в ръцете ми, аз я оставих заедно с чантата ми върху барплота и взех папката.

— Трябва да направя малко проучване — казах, насочвайки се към банята и четката си за зъби, докато четях. — Познавам основния психологически профил на обикновения подпалвач, но нищо, което да впечатли големите клечки. А сега, когато е убил някого…

— Не е — прекъсна ме той. — Бездомната жена е била вече мъртва, когато сградата е пламнала. От онова, което медицинският следовател може да каже, вероятно е починала от пневмония около два дни по-рано.

— О, но ти все още си на случая? — попитах, изучавайки профила на мъжа, докато изстисквах паста за зъби върху четката.

— Реших да се позадържа, да помогна. А ти си излязла — каза той с доволен тон.

През балончетата от пастата за зъби казах:

— Трябваше. Имам случай.

— Искаш ли да ми разкажеш?

След като се изплакнах, тръгнах обратно, все още разглеждайки папката.

— Не. Но бих искала да запазя тази опция активна. Знаеш, ако се забъркам в проблеми.

— Значи ще ми разкажеш всичко до утре следобед. Говори ли с баща си?

— Второ „не“. Този тип изглежда много прецизен относно онова, което пали. Приемам, че няма общо със застраховката?

— Никак. Различни собственици. Различни застрахователни компании. Не можем да открием абсолютно никаква връзка помежду им.

— Хей — казах, мислейки си за новинарското предаване, което бях гледала. — Имате ли някаква представа кои са „Джентълмените крадци“? Онези банкови обирджии?

Той се наежи, очевидно заинтересуван.

— Не, а ти?

— Проклятие. Не съвсем. Просто ми изглеждат познати. — Загледах се в тавана замислено. — Например фигурите им. Мога да се закълна, че съм ги виждала някъде.

Вратата се отвори и Куки влезе с танцова стъпка, следвана по петите от дванадесетгодишната си дъщеря, Амбър.

— Е, ако го измислиш, обади ми се, става ли?

— Ще го направя.

Куки махна разсеяно на Чибо, едва забелязвайки го. Но той я забеляза. Едновременно се повишиха пулсът и интересът му. Така че или все още си падаше по Куки, или получаваше сърдечен удар. Залагах на падането.

— Здрасти, Робърт — каза тя, зарязвайки наръч продукти върху плота ми. — Ще пробвам някои от уредите, преди да ги върнем. Кой знае, може да се зачудя къде са били през целия ми живот.

— Какво изобщо е всичко това? — попита той, сочейки кутиите с кимване на глава.

Тогава Амбър проговори.

— Здрасти, чичо Боб. — Тя го прегърна набързо. — Това е опитът на Чарли да се справи с чувствата на несигурност и безпомощност. В жалък опит да сложи живота си отново под контрол, тя се захвана с вехтошарство.

— За бога — казах, отправяйки към Куки най-злобния си поглед, — не съм вехтошар.

— Не гледай мен. — Тя посочи към плода на слабините й.

— В училище гледахме документален филм — каза Амбър. — Научих много.

— Очевидно, но за твое сведение, не се опитвам да сложа под контрол моя жалък… безпомощност.

— О, така ли? — Очите й се присвиха предизвикателно.

— Да — казах, правейки същото, опитвайки се да не се ухиля.

— Тогава защо носиш този пистолет навсякъде, където отидеш?

— Защо всички трябва да се заяждат с Маргарет?

Тя повдигна вежда.

— Преди не си носила.

— Не съм била и измъчвана почти до смърт преди.

— Точно това имам предвид — каза тя, но лицето й омекна, а аз осъзнах, че не трябваше да го споменавам. Очевидно това да ме измъчват на по-малко от петнадесет метра от нея й бе причинило не малък стрес. Или кошмари. — И съжалявам, че го казах толкова грубо — продължи тя.

Куки сложи ръка на рамото й.

— Не — казах аз, пристъпвайки напред и поемайки хубавата й брадичка в ръка. — Съжалявам, че се случи, Амбър. И много съжалявам, че беше толкова близо, когато стана.

Никога не й бях казвала, че мъжът, който ме атакува, е бил в стаята при нея за Бог знае колко време, преди да се появя. Никога не бях казвала дори на Куки, а никога не криех тайни от нея. Но нямах представа как би го приела, знаейки как разрухата в живота ми се бе прехвърлила в нейния. Почти бе станала причина дъщеря й — и самата тя, в този ред на мисли — да бъдат убити. Просто не знаех как да й кажа.

— Е, ще ми се да бях по-близо — каза тя, гласът й бе натежал от разпаленост. — Бих го убила заради теб, Чарли.

Придърпах я в прегръдка, по грациозното й тяло имаше повече кокали, отколкото плът.

— Знам, че би го направила. В това не се съмнявам.

— Прекъсвам ли нещо?

Погледнах покрай Амбър, когато влезе сестра ми Джема. Тя имаше дълга, руса коса и големи, сини очи, покрай което бе гадно да растеш, получавайки въпроси като „Защо не си хубава като сестра си?“ Не че съм била злобна.

С Джема не бяхме супер близки, докато растяхме. Нейното настояване, че мащехата ни не е извънземно чудовище, изпратено от малко селище някъде на седмия пръстен на Сатурн, пречеше на разбирателството ни, без значение дали сме сестри, или не. Но сега, когато бе психиатър, можехме като зрели хора да говорим за факта, че мащехата ни е извънземно чудовище, изпратено от малко селище някъде на седмия пръстен на Сатурн. Макар че все още не ми вярваше.

Амбър се обърна.

— Здрасти, Джема — каза тя, преди да се насочи към компютъра ми. Или да се опита да се насочи към компютъра ми. — Може ли да си обновя статуса, преди да си напиша домашните, Чарли? — Тя си изви врата така, че да може да вижда над стената от кутии. Да се надяваме, че щеше да открие компютъра. Не го бях виждала от седмици, но със сигурност беше там, където го оставих.

— Разбира се. Какво ще напишеш?

— Ще кажа на всички, че с мама проведохме „разговора“. — Тя постави въздушни кавички на конкретната информация.

Изсумтях и се смръщих на Куки.

— Онзи за птичките и пчеличките?

— О, не, не този — каза Амбър. — Този го водихме преди години. — Макар да бе висока, все пак я изгубих, когато влезе в гората от квадратни дървета. Но гласът й се носеше пред кутиите силен и ясен. — Онзи за това как момчетата са извънземни, изпратени на Земята, за да събират интелект от млади, гъвкави умове като моя. Очевидно няма да бъда напълно в безопасност от методите им, докато не стана на тридесет и седем и половина.

Куки повдигна вежда.

— Права е — каза чичо Боб, сипвайки си чаша кафе. — Аз всъщност съм от Плутон.

Джема остави чантата си и се приближи за прегръдка, традиция, която съвсем наскоро започнахме да спазваме. Не я бях виждала от няколко седмици. След онова нещо с мъченията, тя идваше всеки ден. Но между работата и преструвките, че има социален живот, посещенията й бяха намалели.

— Виждам, че си взела последния ни разговор присърце. — Тя ми отправи сериозното си изражение, онова, което ме караше да се кикотя. Сега просто ме караше да оценя изкривената й представа за реалност. Сякаш щях да приема присърце нещо, казано от нея. Знаехме се прекалено отдавна за нещо такова. — Мислиш ли, че имах достатъчно малки кухненски уреди?

— Работим по въпроса — каза Куки, докато чичо Боб даряваше Джема с една от неговите големи, мечешки прегръдки.

— Да, така е — съгласи се той.

— Е, добре — каза Джема, пристъпвайки в кухнята, за да види с какво се занимаваше Куки. — Дойдох само да нагледам нещата, да видя как я караш.

— Добре е, благодаря.

— Как спиш?

— Сама, за нещастие.

— Не, имам предвид спиш ли?

Предполагах, че мога да й кажа как обикалях апартамента си по цяла нощ като параноичен наркоман, проверявайки ключалките отново и отново, уверявайки се, че прозорците бяха затворени, и че вратата бе заключена. Можех да обясня как после отивах в леглото, само за да лежа и да си представям картини на крадци и серийни убийци при всяко изскърцване и тропване на старата сграда. Но тогава само щеше да настоява да ме натъпче с лекарства. Перспектива, която отказвах да обмисля.

— Разбира се, че спя. Какво друго бих правила през нощта?

— Да не спиш. — Тя ме измери със знаещ поглед, проверявайки, преценявайки реакциите ми. Проклети психиатри.

Оставих безгрижна усмивка да разтвори устните ми и казах:

— Спя си съвсем добре.

— Хубаво. Защото изглеждаш малко недоспала.

— Годините ти на практика ли го казват?

— Не, тъмните кръгове под очите ти го казват.

— Не съм недоспала.

— Чудесно. Радвам се.

Не се радваше. Можех да усетя подозрението във всеки неин подозрителен дъх.

Значи, Куки беше тук, за да пробва новите ми уреди, които никога нямаше да използвам. Амбър беше тук, за да използва компютъра ми, от които имаха два в апартамента им отсреща. Чичо Боб е бил целия този път, за да ми донесе папка. А Джема беше дошла, за да ме провери. Не бях имала толкова много компания от партито за нанасяне в апартамента и поканих футболния отбор „Лобо“ на Щатския университет на Ню Мексико. Само около дванадесет от тези момчета успяха да се поберат вътре, така че партито се прехвърли в коридора. Госпожа Алън, възрастната дама в апартамент 2-С, така и не спря да ми благодари. И всеки път, когато го правеше, гласът й ставаше дрезгав и размърдваше вежди. Винаги съм се чудила какво точно бе станало онази вечер, за да бъде толкова благодарна. Може би беше кръшнала. Или беше пуснала ръка на някого. Браво на нея, така или иначе.

Но с толкова много хора в апартамента ми и обградени от джунгла от кутии, започвах да се чувствам клаустрофобично. И тревожна. Особено когато Куки продължаваше да хвърля тайни погледи на Чибо. Трябваше да знам, че се отнесе твърде пренебрежително към него, когато влезе. Обикновено се ухилваше като ученичка на концерт на момчешка група. Определено бяха намислили нещо.

Обърнах се към добронамерената ми, но силно неприятна група приятели и/или семейство, опитвайки се да реша, ако това бе видео игра и всички се превърнеха в зомбита, кого щях да утрепя първо.

— Добре, какво става?

— Какво? — попита Джема, изражението й бе самата невинност.

Нея.

Чичо Боб потърка наболата си брада. Амбър надникна над купчина кутии, огромните й сини очи наблюдаваха тревожно отдалеч. Или, добре де, от няколко крачки разстояние. Куки ме гледаше иззад купчина инструкции за електрическа тенджера под налягане, без да заблуди никого. Освен ако не можеше да чете инструкции на френски. И то с главата надолу. А Джема се подпря на бар-стола, за да си огледа ноктите.

— Тревожех се за теб — каза чичо Боб, свивайки рамо.

Джема кимна.

— Правилно, затова мислехме да минем и да се уверим, че всичко е наред.

— Всичките? — попитах аз.

Тя кимна отново, малко твърде ентусиазирано.

Веждите ми се смръщиха и отправих към чичо Боб изражението си на горчиво разочарование, знаейки, че щеше да се пречупи преди всеки друг, старият мекушавец.

Той вдигна ръка.

— Виж сега, Чарли, трябва да признаеш, че напоследък поведението ти беше малко непостоянно.

Скръстих ръце.

— Кога поведението ми не е непостоянно?

— Има право — каза той на Джема.

— Не — отговори тя, имитирайки ме като също скръсти ръце, — няма.

Въздъхнах раздразнено и заобиколих бара, за да стигна до Господин Кафе.

— Петното изчисти ли се?

— Какво петно? — попитах, наливайки си малко от Рая на Земята.

Тя посочи към част от хола ми, която наричах „Зона 51“^[1], където стояха купчина кутии, умно дегизирани като планина. Имаше си цел: да скрие тази част от стаята. Конкретно тази част. Тази черна дупка на смут и безредие. Трупах кутия след кутия, когато идваха, за да не трябва да я гледам, за да не бъда случайно засмукана от гравитационната сила на милиони слънца. Знаех колко откачено звучеше, но заравянето на мястото, където някога бях накълцана на парчета, натиквайки я под планина от лъскави нови продукти, изглеждаше като добра идея по него време.

Предполагах, че може да го нарека „монумент“. Никой никога не подлагаше под въпрос изкуството.

Изражението на Джема стана съчувствено.

— Петното. Изчисти ли се изобщо?

Леле, не играеше честно. Всичките пъти, когато беше идвала, не бе отваряла дума за това леке. Това петно. Онова, където кръвта и урината ми се бяха разлели отстрани на стола, докато Ърл Уолкър ме режеше с увереността и прецизността на хирург.

— Време за интервенция, а? — попитах, ядосвайки се на изпитателния й поглед.

— Не — каза тя, втурвайки се да ме утешава. — Не, Чарли. Не се опитвам да те контролирам или да отнемам дори част от автономията ти. Просто искам да те накарам да видиш какво правиш и защо.

— Знам защо — казах с равен тон и сух глас. — Бях там.

— Добре. Но разбираш ли какво правиш? — Тя се огледа наоколо, посочвайки купищата и купища с кутии.

Поех си дълбоко дъх, оставяйки раздразнението ми незабелязано да отшуми, после взех чашата си и се насочих към спалнята, единственото спокойно място, което ми бе останало в този момент.

— Точно сега може да изнесете всяко едно нещо от стаята и няма да имам проблем с това. — Махнах с ръка във въздуха. — Разбирате ли това? Цъфнала и вързала съм като плантация в Джорджия.

— Ще възразиш ли, ако тествам тази теория? — попита тя.

— Чувствай се като у дома си.

Докато продължавах към стаята си, тя тръгна към „Зона 51“. Спрях и загледах как тя свали една кутия и я подаде на чичо Боб. Той я сложи върху стената, по която работи Куки по-рано. И защитната обвивка около черупката ми се пропука. Съвсем малко. Достатъчно, за да причини трус в самата основа на съществото ми.

Знаех точно какво има под онези кутии. Ако махнеше още много от тях, щеше да се покаже столът, за който бях вързана. Кървавото петно на килима щеше да се появи отново. Истината щеше да изкрещи в лицето ми. Усетих пробождането от метал, плъзгащ се през пластовете кожа и плът. Срязвайки сухожилия. Прекъсвайки нерви. Стискайки зъби, за да не изкрещя.

— Чарли?

Чичо Боб каза името ми и осъзнах, че от известно време стоях там, взирайки се в планината от кутии. Отместих засрамено поглед, докато всички чакаха да видят какво щях да направя. Съжалението в очите им бе почти непоносимо.

— Знаеш ли — каза Куки, заобикаляйки барплота, — толкова си силна и могъща, че понякога забравяме… — Тя погледна назад към Амбър, не желаейки да издаде твърде много, после продължи, гласът й омекна. — … понякога забравяме, че си просто човек.

— Няма да поискам да преместиш нито кутия, докато не си готова за това, Чарли — каза Джема, пристъпвайки по-близо. — Но докато това време дойде, ще махаме по една кутия всеки ден.

Беше толкова странно. Никога досега не се бях страхувала от стол — или от петно на килима, като ставаше дума — но напоследък неодушевените предмети изглежда придобиваха свой живот. Бяха зверове, дишането им отекваше около мен, очите им следяха всяко мое движение, чакайки за подходящ момент да атакуват. Отново да ме прережат.

Този път, когато Джема ме покоси, тонът й бе толкова нежен, толкова непретенциозен. Имах проблем с удържането на стената си.

— Но само ако нямаш проблем с това. Само ако се чувстваш удобно.

— А ако не се?

Чудех се дали бе нередно, че точно в този момент не исках да се занимавам с нищо повече от летаргия. Бях ограбена от служител на паркинг, нападната от демон, разнасяна от сина на Сатаната и ми беше спестена жизненоважна информация от група монахини. Не знаех колко още от това бих могла да понеса.

Тя сложи ръка върху моята.

— Тогава ще бъдем тук, докато не станеш.

След като й отправих благодарна усмивка, бях поразена от ужасяваща мисъл.

— Ама не буквално.

Идея проблесна в очите на Джема.

— Да — каза тя, устните й трепнаха в слаба усмивка. — Буквално. Ще се нанесем тук.

— О, може ли да имаме парти с преспиване? — попита Амбър.

Джема грейна насреща й.

— Определено можем.

Мамка му! Това щеше да е гадно. Докато не оставех Джема да се разправи с кутиите ми, нямаше да имам никакво спокойствие.

— Хубаво, играй си с кутиите ми, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— О, човече — каза Амбър. — Никога не си правим партита с преспиване.

Пуснах още една усмивка, докато Джема, която беше във вихъра си, не каза:

— И ще искам да направиш още едно нещо.

— Да натопя контактните ти лещи в течност за запалки?

— Сега просто си зла. Бих искала да пишеш писмо всеки ден. По едно на ден до който ти дойде наум. Може да бъде различен човек всеки ден или пък само до един и същ човек. Но в това писмо искам да кажеш на човека какво чувстваш към него или нея и нещо общо, например как я караш или какво прави този ден. Става ли?

Отпих отново, после попитах:

— Ще ги четеш ли?

— Нем. — Тя скръсти ръце самодоволно. — Те са само и единствено за теб.

— Може ли да напиша едно до чичо Боб и да му кажа какъв задръстеняк е?

— Хей — каза той, изправяйки се, когато вниманието падна отгоре му. — Какво направих?

Преглътнах едно изкикотване. Предполагам, че ако никой нямаше да ги чете, всичко щеше да бъде наред. Бях учила достатъчно психология, за да разбирам какво се опитваше да направи, но ако никой нямаше да ги види, тогава тя никога нямаше да разбере дали ги бях написала, или не. Това очевидно беше двойна победа.

— И ще знам дали си ги написала, или не, така че не давай обещание, което нямаш намерение да спазиш.

Гадост.

— Откъде ще знаеш? Аз съм наистина добра лъжкиня.

Тя се изсмя на това. Преглътнах дръзкия отговор. Предимно защото чичо Боб, Куки и Амбър също се засмяха. Какво, по дяволите?

След като оповестих раздразнението си с директен смъртоносен поглед, попитах:

— Ще ме оставиш ли на мира, ако направя всичко това?

— Да не би да питаш дали ще спра да идвам и да се вра в планината ти от кутии? — Когато свих рамене в отговор, тя каза: — Не. Ще се справим с тази планина. — Тя преметна ръка през раменете ми. — Заедно. Всички ние. — Всички кимнаха в съгласие. — Всеки ден поне един от нас ще сваля по една кутия, докато не успееш да гледаш, без да потръпваш.

Намръщих се.

— Не потръпвам.

— Потръпна — каза чичо Боб.

— Не съм… Както и да е.

Намирах се в кошмар, който включваше добронамерени приятели и семейство, които заслужаваха да бъдат в заключена клетка с анаконда. Не за много дълго. Само колкото да им докара кошмари всяка вечер през следващия месец и нещо.

Мисълта ме зарадва.

Още едно почукване прозвуча от вратата, този път по-силно, по-решително.

— Сериозно, хора? — казах аз, тропайки нататък. Кой още можеха да вкарат в отбора?

Без да се замислям особено, отворих вратата със замах в драматичния дух на актриса от нямото кино.

Това, което видях от другата страна — този, когото видях, — спря дъха ми. Изненада се стрелна през нервната ми система, когато видях Рейес да стои там в чисти тениска и дънки, небрежен като лимонов пай, сякаш не беше убил човек току-що. Сякаш не ме беше влачил през склад и не ме беше хвърлил на циментов под. Сякаш не беше изчезнал, когато се опитвах да проведа цивилизован разговор с него. Точно това ми трябваше.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на рамката на вратата, очите му блестяха оценяващо.

— Исках да се уверя, че си добре.

— Защо да не съм? — попитах аз.

Погледът му ме обходи, интересът му изобщо не бе слабо доловим.

— Как е хлапето?

Току-що се беше бил с демон заради мен. Току-що бе спасил живота ми и все пак стоеше там, сякаш нямаше никакви грижи. Поклатих глава и казах:

— Добре е. Малко травматизиран, но е в добри ръце. Глух е.

— Знам.

— Как? — попитах изненадано.

— Известно време те наблюдавах, докато разговаря с него.

Стиснах устни, после казах:

— Преследвач.

— Откачалка.

Ахнах.

— Неандерталец.

— Ненормалница.

— Примат.

— Психопатка.

Защо целият му репертоар от обиди подлагаше под съмнение умствената ми стабилност? Намръщих се и се приведох напред.

— Демон.

Той уви пръст в долната част на блузата ми и ме придърпа по-близо.

— Тогава това ще те превърне в убийца, нали? — попита той, гласът му бе като плътно, наситено кадифе.

Вдишах топлината, която се виеше около него. Той ми посвети цялото си внимание, фокусиран като леопард върху плячката си, точно толкова дълго, колкото топлината да си пробие път и да се разлее в гърдите ми. През корема ми. Между краката. Докато не забеляза чичо Боб. Погледът му се плъзна покрай мен към мястото, където седеше чичо Боб.

В прилив на паника осъзнах, че домът ми все още бе пълен с нежелани гости. А един от тези нежелани гости бе чичо Боб, мъжът, който прати Рейес в затвора за десет години за престъпление, което не бе извършил. Но вината не беше на Чибо. Всички доказателства сочеха към Рейес. Ърл Уолкър се бе уверил, че щеше да бъде така.

Може би Рейес нямаше да го помни.

Завъртях се и зяпнах непривлекателно.

— Хей, хора. Искам да се запознаете с Рейес.

Куки изпусна нещо, но не посмях да отделя очи от чичо Боб, надявайки се, че нямаше да се издаде. Шансът Рейес да бе забравил мъжа, отговорен за осъждането му, бе колкото адът да замръзне, но поне можех да си мечтая.

Чичо Боб, очевидно изненадан да го види, потисна емоциите си на минутата, опитвайки се да измисли какво да прави, преди да вземе решение. С кимване към Рейес, той се протегна и повдигна ченето на Куки вместо нея. Тя се усети и се усмихна смутено. Обаче не беше достатъчно близо до Джема, за да вдигне нейното, без да си причини голямо неудобство. Амбър също изглеждаше поразена. Тя заобиколи стената от кутии и зяпна, очите й бяха разширени от почуда.

Радвах се да знам, че не бях само аз. Рейес изглежда въздействаше по същия начин на всяка жена в радиус от километър.

Но чичо Боб беше друга работа. Усетих как в Рейес проблесна и се запали огън. Емоция, която можех да определя единствено като омраза. За съжаление бе напълно в правото си да изпитва неприязън към мъжа, който го бе пратил в затвора, макар да бе невинен. И още по-зле, наскоро чичо Боб ми бе казал, че в сърцето си чувствал, че Рейес е невинен. Но нямало какво да направи. Всяко едно доказателство сочело директно към Рейес. Със сигурност Рейес не можеше напълно да го вини.

Чичо Боб седеше на бар стол. Изражението му бе на съжаление и смирение. Той се изправи и тръгна напред, наподобявайки впускащият се в битка Джон Уейн, знаейки, че няма да оцелее.

— Може би можем да излезем навън — каза той, докато крачеше навън.

Ако стореното току-що от чичо Боб, вече знаейки за Рейес, не бе героично, то не знаех какво беше.

Присъствието на чичо Боб изглежда смъкна самоувереността на Рейес. Плътна нишка от напрежение се изпъна между тях, докато в него бушуваше битка. Битка между това да направи правилното нещо и онова, за което бе научен — от подземния свят — го подтикваше да направи. Усещах как се извиваше и впиваше нокти в емоциите му. На практика точеше лиги да се добере до Чибо. Да го разкъса на парчета. Нещо, което му бе толкова привично, колкото на мен дишането. Но той остана неподвижен. Твърде неподвижен. Вероятно се боеше да помръдне. Страхуваше се какво би направил.

След епична битка, той откъсна поглед от чичо ми и го върна обратно върху мен.

— Просто исках да се уверя, че си добре — каза той и усетих как се затваря в себе си, сякаш с лека ръка можеше да отхвърли чичо Боб и всичко случило се.

— Добре дошъл си да останеш — каза чичо Боб, а аз стиснах челюст, за да й попреча да увисне.

— Съгласна съм! — извика Амбър. Когато всички се обърнаха и зяпнаха насреща й, тя се навря обратно зад кутиите и каза: — Съжалявам. Просто ми се изплъзна.

Погледнах назад и Рейес й се усмихваше. Сладък, разбиращ жест, от който дъхът ми спря. Гневът му моментално изгасна, шокът бе като поливане със студена вода в горещ летен ден.

Осъзнавайки колко груба бях, казах:

— Рейес, не мисля, че си се запознал официално с някого. — Обърнах се към хората, които ми бяха устроили засада, опитвайки се да не ги виня за това. — Това е сестра ми Джема, чичо Боб и Куки.

— И аз — каза тихо гласче изотзад.

— А някъде иззад стената от кутии е дъщерята на Куки, Амбър — казах през смях.

Той не отпусна скръстените си ръце, но кимна на всеки от тях.

Чичо Боб сръга с лакът Джема. Тя се стресна и прочисти гърлото си.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя.

Когато погледът на Рейес се спря отново на нея, той се смръщи замислено. После по лицето му пробяга разпознаване.

Тя лесно го разчете.

— Да — каза тя, протягайки му ръка. — Срещали сме се, но не и официално. — Джема бе с мен първия път, когато видях Рейес. Когато бяхме в гимназията и Рейес бил малтретиран от Ърл Уолкър, мъжа, когото мислел за свой баща.

След напрегнат момент, през който се чудех дали щеше да отхвърли предложението, той пое ръката й в своята. Не пропуснах лекото ахване, което премина през устните й, когато го направи. Не че можех да я виня.

Куки все още не се бе възстановила напълно. Той наклони главата си в поздрав, сякаш повдигаше невидима шапка.

Усмивката, която се разпростря по лицето й, бе легендарна. Или, добре де, като оризов сладкиш: мека, сладка и на ръба да се разтопи в безформена лепкава каша. Тя едва го поздрави и се наложи да използвам цялата си воля, за да не се засмея. Не че се тревожех да не я засрамя. Засрамването й бе една от главните цели в живота ми. Точно след измислянето на безшевни боксерки.

Не, бях споходена от друго чувство. Колкото и да се притеснявах да оставя чичо Боб и Рейс в такава близост, заобиколих покрай стената от кутии и погледнах зад тях към Амбър.

— Миличка? — казах, чудейки се какво се случваше.

Емоцията, изливаща се от нея бе толкова силна, толкова осезаема, че не можех да се концентрирам върху нищо друго. Рейес също трябва да я бе усетил. Погледнах назад. Гледаше ме загрижено.

— Амбър, добре ли си? — попитах аз.

Тя седеше на бюрото ми с наведена глава, дългата й тъмна коса бе непроницаема завеса от къдрици.

— Добре съм — каза тя, държейки лицето си скрито.

Куки дойде и се опита да надникне над рамото ми.

— Какво става? — попита ме тя.

— Не съм сигурна. — Бяхме ли наранили чувствата на Амбър, когато се бяхме обърнали да я погледнем? Не усещах точно болка, но каквото и да чувстваше, то смазваше всичко друго. Хормоните на дванадесетгодишните бяха сложно нещо. Изглеждаше наред тридесет секунди по-рано. Понеже не знаех какво друго да направя, попитах: — Ще дойдеш ли да се запознаеш с Рейес?

Тогава тя вдигна поглед към мен и можех да видя как сините й очи се пълнят със сълзи. Тя се сви отново, засрамена и ме остави да я поведа.

— Това е онази, която наричат Амбър от рода Ковалски — казах, опитвайки се да развеселя настроението. — Но е сърцеразбивачка, така че се пази. — Намигнах на Рейес.

Тя закрачи напред, погледът й бе прикован в земята, раменете й бяха превити, несигурни.

Той я огледа, накланяйки главата си за по-добра видимост. Тя бе висока за момиче и наистина висока като за дванадесетгодишно момиче, но ръстът й й даваше грация, която липсваше при другите момичета на нейната възраст. Като газела.

— Амбър, можеш ли да кажеш „здрасти“? — попита Куки.

Все още с извърнат поглед, тя поклати глава.

Куки изглеждаше огорчена. Тя отметна дълъг кичур коса зад ухото на Амбър.

— Толкова съжалявам — каза тя на Рейес, клатейки собствената си глава безпомощно. — Обикновено е толкова приказлива.

— Ти ли я спаси? — каза Амбър най-накрая, говорейки на краката си. — Ти ли я пазиш?

Преди някой от нас да успее да й зададе въпрос, Рейес каза:

— Само в наистина специални случаи.

За какво говореха? Амбър не знаеше за Рейес. Откъде знаеше, че бе спасил живота ми? Няколко пъти даже.

Тогава тя вдигна очи към него, миглите й удържаха проблясваща сълза.

— Знам какво правиш. Знам какво си. Те си мислят, че не знам, но не е така. И знам, че беше тук онази нощ.

— Амбър — каза Куки, нервна усмивка трептеше в ъгълчетата на устата й, — откъде би могла да знаеш това? — Куки изведнъж се уплаши и знаех в каква посока бяха поели мислите й. Какво би й направил Рейес, ако знаеше, че Амбър бе наясно със съществуването му? — Не знае за какво говори.

— Виждаш ли? Не знаят и не ти вярват така, както аз. — Тя направи крачка напред. — Бдял си над Чарли през целия й живот. Пазил си я. А онази нощ, ако не беше дошъл… — Дъхът й секна и преди някой от нас да разбере какво прави, тя хукна напред.

Рейес отстъпи назад, сякаш бе несигурен, когато тя се хвърли към него.

Тя обви ръце около врата му.

— Благодаря ти. — Обърна се към него. — Толкова ти благодаря. Спаси ни живота.

След неудобен момент, в който Рейес се остави да бъде прегръщан от дванадесетгодишна, той отпусна ръце около нея. Тя го стисна по-силно.

Пристъпих напред и потърках гърба й, сърцето ми бе изпълнено с обожание. Не осъзнавах, че знаеше, че Рейес се бе появил в онази нощ, когато Ърл Уолкър ме атакува. Не осъзнавах, че знаеше нещо за случилото се.

Тя ме погледна, после прошепна в ухото му.

— Знам и какво е тя, но няма да кажа на никого.

Рейес й отправи най-чаровната усмивка, която някога бях виждала. Нежен смях от удоволствие се надигна от нея, преди да се откъсне от обятията му. Тя се домъкна до мен, очите й бяха добили замечтания поглед, който познавах така добре.

— Ще влезеш ли? — попитах.

Той намигна на Амбър, после се обърна към мен.

— Не и тази нощ. Имам работа.

— Разбира се. Но наистина искам да поговорим за… — Замислих се как да кажа „обладаване от демон“, без да кажа „обладаване от демон“. — … проблемите с обитаването, които имаме.

Едното ъгълче на устата му се изви в полуусмивка.

— Относно това, наистина имам нужда да останеш в апартамента си през следващите няколко дни.

— Не мога, но благодаря, че помоли.

Той се огледа наоколо, после каза със заплашителен тон:

— Не ме карай да настоявам.

— Сериозно? — Наистина ли си мислеше, че това бе свършило работа?

Той си пое дълбоко дъх, после изглежда се предаде. След момент на размисъл отново докосна долния край на блузата ми.

— Радвам се, че дойде да ме видиш.

Потърках опакото на ръката му с върховете на пръстите си.

— Радвам се, че си свободен.

Подсмихна се, сякаш бях казала нещо забавно.

— Какво? — попитах.

Той пристъпи по-близо, въпреки че Амбър беше там, въпреки че Чибо стоеше зад мен, прокара палец по долната ми устна и каза:

— Има тънка граница между свободата и робството.