Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Дейвидсън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fourth Grave Beneath My Feet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Даринда Джоунс

Заглавие: Четвъртият гроб под краката ми

Преводач: Zaharka

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10014

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Не можеш да промениш глупака, но можеш да го вцепениш с дъска.

Надпис върху тениска

Тъй като вече бях на другия край на града, от много близо до къщата на родителите на Харпър се бях оказала много далеч. Направих обратен завой с надут клаксон — моят — и поех по обратния път, само за да бъда блокирана от друг портал, когато пристигнах. Направен от преплетено желязо, заобиколен от висока тухлена стена. Натиснах копчето на говорителя.

От него с пращене се понесе арогантен мъжки глас.

— Да?

Трябва да бях сред стари пари. Масивното имение, което изникна пред мен, свидетелстваше за две неща: семейство Лоуел бяха богати и обичаха хората да го знаят.

Когато върнах погледа си върху говорителя, казах:

— Да, бих искала тако с допълнително салса. — Когато не ме попита дали искам и нещо за пиене, опитах отново. — Тук съм, за да се срещна с господин и госпожа Лоуел. — Усмихнах се към камерата, монтирана над говорителя, после извадих разрешителното си на частен детектив и го вдигнах. — Наета съм от дъщеря им Харпър.

Когато не получих отговор, реших да сменя тактиката си.

— Искам само да им задам няколко въпроса.

След дълъг момент, през който продължих да се усмихвам на мъртвото хлапе на задната ми седалка, опитвайки се да не мисля за това колко неудобен ставаше моментът, арогантният тип се върна.

— Господин и госпожа Лоуел не приемат.

Какво, по дяволите, значеше това?

— Не им подавам пас. Имам само няколко въпроса. Мисля, че дъщеря им е в опасност.

— Те не приемат посетители.

Ама че грижовна групичка.

— В такъв случай скоро ще изпратя полиция. Предварително се извинявам, ако се появят с включени лампи и надути сирени.

Богатите хора не мразеха нищо повече от скандала. Аз обичах скандалите. Особено извратените с незаконни афери и изпълнителни директори, заснети с токчета и боа от пера. Но живеех в своя малък свят.

— Ще разполагате с пет минути — каза той. Правеше тая работа със стиснатите зъби много по-добре от Чибо. Трябваше да го спомена следващия път, когато видех киселия си чичо. Може би можеше да взема уроци.

След като подкарах по дълга алея, която се превърна в калдъръмен вход, дръпнах ръчната спирачка на Мизъри и хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане.

— Дори не си и помисляй да направиш някое кръгче, приятелче.

Празният му поглед дори не трепна. Беше забавен.

Самоуверен мъж, който беше облечен много по-непретенциозно, отколкото очаквах, ме посрещна на масивната бяла врата. Къщата изглеждаше много по-подходяща за източното крайбрежие, отколкото повечето къщи в Ню Мексико. Без да продума, мъжът ме отведе до нещо, което можех да оприлича само като стая за рисуване, макар никъде да нямаше художествени материали. След като не можех да рисувам, реших да огледам.

Снимки покриваха стените и етажерките, но сред тях нямаше нито един неподправен кадър. Всяка снимка беше професионален портрет и всяка имаше цветна тема. Черно. Кафяво. Морскосиньо. Четирима членове на семейството: родителите, едно момче и едно момиче — Харпър. Всички те имаха тъмни коси, с изключение на момчето и той не приличаше особено на останалите. Чудех се дали петелът не се бе измъкнал от кокошарника. Рус петел. Парадът на портретите очертаваше развитието на децата Лоуел, от четири или петгодишна възраст до ранните им двадесет години. Очевидно родителите държаха изкъсо децата си. На един от портретите почти бяха полудели и бяха облечени в бяло.

Тези хора бяха плашещи.

— С какво мога да ви помогна?

Обърнах се към жена, матриархът на префърцунения клуб, ако можеше да се съди по снимките. По вирнатия й нос се виждаше, че бе високомерна. Или това, или намираше интереса ми към стаята й за рисуване за безвкусен.

Не протегнах ръка.

— Казвам се Шарлот Дейвидсън, госпожо Лоуел. Тук съм заради Харпър.

— Беше ми казано, че сте частен детектив.

— Да. Дъщеря ви ме нае. Тя вярва, че някой се опитва да я убие.

Продължителна въздишка ми подсказа, че вероятно не я беше грижа.

— Доведена дъщеря — уточни тя, а аз се наежих.

Чудех се дали моята мащеха правеше същото с мен. Да поправя хората, когато ме нарекат нейна дъщеря. Свих се от думата. От самата мисъл.

— Харпър споменавала ли е факта, че е била преследвана?

— Факт? — каза тя, изражението й бе изпълнено с дразнещо съмнение. — Да, госпожице Дейвидсън. Обсъждали сме това с нея до втръсване. Не мога да си представя, че можете да допринесете с нещо ново.

Безразличието на жената ме порази. Едно беше да не вярва на Харпър, но бе съвсем друго да бъде толкова незаинтересована от безпокойството на доведената си дъщеря. Тогава открих следата, която можеше да хвърли малко светлина.

— Може ли да попитам дали братът на Харпър също ви е доведен син?

Гърдите й се издуха от гордост.

— Артър е мой. Омъжих се за бащата на Харпър, когато Арт беше на седем. Харпър беше на пет. Тя не одобряваше и тези нейни лудории започнаха малко след това.

— Лудории? — попитах.

— Да. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Драмата. Театърът. Някой винаги я преследва, опитвайки се да я изплаши или да я нарани, или да я убие. Може да си представите колко е трудно за вярване, когато се случва в продължение на двадесет и пет години.

Това беше интересно. Харпър не беше споменала тази част.

— Значи е започнало, когато е била малка?

— На пет.

— Виждам. — Извадих бележника си и се престорих, че си водя записки. Отчасти за да изглежда официално, но предимно за да си дам време да я разчета. От това, което можех да кажа, тя не лъжеше. Не вярваше, че обвиненията на Харпър са истински. Не вярваше, че животът на Харпър бе в опасност.

Но пък и моята мащеха не вярваше на нито една моя дума, докато растях. Незаинтересоваността на госпожа Лоуел не значеше нищо в общата схема, освен това, че беше жалка и злобна.

— Според терапевтите й — продължи тя, а тонът й бе изключително остър, — седем терапевти, за да сме точни, не е необичайно дъщерята да се чувства пренебрегната и да копнее за внимание, когато баща й се ожени отново. Биологичната й майка е починала, когато е била бебе. Джейсън бе всичко, което тя имаше.

— Съпругът ви у дома ли е? Може ли да разговарям с него?

Тя се подразни от настъпателността ми.

— Не, не можете. Господин Лоуел е много болен. Не може да се занимава с бълнуванията за прокоба на Харпър, още по-малко пък тези на нает частен детектив.

Изражението на госпожа Лоуел подсказваше, че ме мисли за нищо повече от шарлатанка, която цели да вземе парите на Харпър — т.е. нейните. Тъй като бях свикнала хората да ме мислят за шарлатанка, намекът не ме подразни. Но този за Харпър, да. Тя очевидно не таеше никаква привързаност към доведената си дъщеря. Виждаше я като неудобство. Тежест. Много подобно на това, което собствената ми мащеха мислеше за мен.

— И — продължи госпожа Лоуел, сполетяна от някаква мисъл — тя изчезна за три години. Три! От лицето на Земята, доколкото знаем. Каза ли ви това?

Колкото и да ми се искаше да кажа: „И аз бих го направила с мащеха като теб“, казах само:

— Не, госпожо, не е.

— Ето. Напълно нестабилна е. Когато най-накрая ни удостои с присъствието си, каза, че е бягала, за да спаси живота си. От всички абсурдни… — Госпожа Лоуел се размърда раздразнено. — А сега наема частен детектив? Минала е всякакви граници.

Написах думата „психарка“ в бележника си, после я задрасках, преди да я е видяла. Оставях собствените ми пристрастия да ме водят по случая, а това нямаше да ме доведе до никъде. Правейки наум крачка назад, поех си дълбоко въздух и се опитах да видя нещата от перспективата на госпожа Лоуел, колкото и да беше трудно. Не се идентифицирах често с богати кучки, но и те бяха хора. Нали?

Значи госпожа Лоуел се беше омъжила за богаташ, само за да открие, че дъщерята на този мъж я мрази страстно и толкова много презира връзката на новата й майка с баща й, че измисля щури истории как някой се опитва да я убие. За да си върне на новата си майка? На баща си за това, че я е изоставил?

Не. Нямаше да се вържа. Госпожа Лоуел беше студенокръвна кучка. Най-вероятно се беше омъжила заради парите, не че можех изцяло да я виня за това — момичетата трябваше да правят каквото се налага — но да пренебрегне страховете на Харпър така категорично и толкова коравосърдечно да я игнорира, по мое мнение за това можех да я виня. Джейсън Лоуел беше билетът й към охолството, а дъщеря му бе част от сделката. Не можех да не се почувствам малко противоречиво към бащата на Харпър. Къде стоеше той във всичко това? Защо не беше тук, за да подкрепи дъщеря си? Да я защити?

Прочистих гърлото си и казах:

— Споменахте драма. Можете ли да ми дадете пример?

— О, боже, изберете си. В един момент някой оставя мъртви зайци върху леглото й, а в следващия — фойерверк я кара да повърне върху тортата за рождения ден на братовчед й. Фойерверк. После почнаха кошмарите. Събуждахме се от писъците й посред нощ или я намирахме да стои до леглото ни в три сутринта.

— Ходела е на сън?

— Не, беше съвсем будна. Казваше, че има нещо в стаята й. Първите няколко пъти Джейсън скачаше от леглото и отиваше да провери, но терапевтът каза, че тя точно това иска. Затова спряхме. Започнахме да я игнорираме и да я пращаме обратно в леглото.

— А тя правеше ли го?

— Разбира се, че не. Следващата сутрин я намирахме заспала под стълбището или зад дивана. А заради издирването й винаги закъснявахме за това или онова. Лудориите й бяха абсолютно изтощителни.

— Мога само да си представям.

— Така че нацяло спряхме да я търсим. Ако искаше да спи в килера за метли, така да бъде. Оставихме я и се върнахме към обичайната си рутина. Но докторът настоя, че няма нищо нередно с нея. Каза, че колкото повече внимание отделяме на Харпър, толкова повече ще преиграва. Затова спряхме да й обръщаме внимание.

Тъпа болка рикошира в гърдите ми. Да знам какво бе преживяла Харпър, без никой да я подкрепи. Никой да не й вярва.

— Значи не направихте нищо?

— Според инструкциите на лекаря й — каза госпожа Лоуел с подсмъркване. — Но изблиците й ескалираха. Минавахме през кошмарите и паник атаките нощ след нощ, но не правехме друго, освен да я пращаме обратно в леглото. Затова тя спря да се храни, за да ни го върне.

— За да ви го върне? — попитах, гърлото ми се сви.

— Да. А после спря да се къпе, спря да си реше косата. Имате ли представа колко е унизително това? Да имаш дете, което повече прилича на уличен плъх, отколкото на прилична млада дама?

— Трябва да е било ужасно — казах аз, тонът ми бе равен и непривлекателен.

Сарказмът ми не бе останал незабелязан от противната жена и моментално съжалих. Тя се затвори. Всяка информация, която можеше да получа, сега бе загубена заради своеволната ми уста.

— Мисля, че времето ви изтече, госпожице Дейвидсън.

Скастрих се вътрешно и попитах:

— Братът на Харпър наоколо ли е? Мога ли да говоря с него?

— Доведен брат — поправи ме тя, изглежда усещайки възмущението ми. — И той си има свое жилище. — Това заявление предизвика интересен прилив на възмущение у нея. Усетих не малка доза неудоволствие у госпожа Лоуел от това, че синът й се беше изнесъл. Но той трябва да беше някъде в тридесетте, за бога. Какво очакваше тя?

Тя накара икономката да ме изпрати, преди да успея да попитам нещо друго. Като например кой коси моравата й, защото, мамка му, нямах представа, че храстите може да се подкастрят във формата на Кокопели[1].

— Отдавна ли работите тук? — попитах младата жена, докато ме придружаваше до вратата, знаейки, че не бе възможно. Изглеждаше около двадесетгодишна.

Тя погледна нервно през рамо, после поклати глава.

— Може ли да попитам откога познавате семейство Лоуел?

След като отвори вратата, тя отново огледа района, преди да каже:

— Не. Започнах едва преди около две седмици. Старата им икономка се пенсионира.

— Наистина?

Изглежда искаше да се махна от къщата. Лошо. А не исках да я забърквам в проблеми. Знаех как действат тези хора, а служителите им не трябваше да проговарят за нищо, което се случваше в къщата, или моментално щяха да си изгубят работата, но ставаше въпрос за добруването на един от техните.

— Колко дълго е работила тук предишната икономка?

— Почти тридесет години — каза тя, изглеждайки смаяна от идеята, колкото бях и аз. Не проумявах как някой би могъл да издържи тридесет години под властта на тази жена. Но ако някой знаеше какво се бе случило в къща като тази, то това бе наетият персонал.

— Благодаря — казах, намигвайки й. Тя се ухили срамежливо.

Напуснах имението на Лоуел с много повече въпроси, отколкото имах, когато дойдох, но поне имах по-ясна картина за онова, което бе изтърпяла Харпър, докато е растяла. И все пак не ми беше казала откога продължава всичко това. Макар и да предполагах защо — никой не й вярваше, защо аз бих — трябваше да се разправя с нея възможно най-скоро. Липсваше ми част от информацията, която би помогнала да разрешим целия случай.

Но в главата ми едно нещо излизаше на преден план. Всичко, което Харпър бе направила, всичките кошмари, халюцинации и нападения, сочеха към едно нещо: посттравматично стресово разстройство. Издайникът беше фойерверкът. Бях учила достатъчно психология в колежа, за да разпозная най-основните симптоми на ПТСР: крайна реакция към силни звуци като треперене и прилошаване.

Да бъде преследвана можеше да причини посттравматичен стрес до някаква степен, особено ако ситуацията бе животозастрашаваща, но симптомите на Харпър насочваха към по-сериозна форма. Със сигурност лицензиран психотерапевт би го знаел. Може би трябваше да посетя тези седем терапевти, за които бе споменала госпожа Лоуел.

Обадих се на Куки, за да й кажа да открие при кого точно и кога беше ходила Харпър.

— Освен това искам да поговоря с икономката им, която се е пенсионирала скоро, а после ще ми трябва още информация за семейство Лоуел.

— Икономка. Ясно. Но информация? — попита тя, докато щракаше по клавиатурата.

— Мръсотия, Кук. Трябва да изровиш всичката мръсотия, до която се добереш. Всяко толкова надуто семейство има нещо за криене, а аз искам да знам какво е то.

— Такава мръсотия рядко стига до първите страници, но ще видя какво мога да изровя.

— И искам да говоря с терапевтите, при които Лоуел са пращали Харпър. Посещавала ги е горе-долу от петгодишна възраст.

— Това може да е сложно.

— Да не ми казваш, че не можеш да го направиш?

— Не — каза тя с усмивка в гласа. — Казвам, че беше крайно време да ми дадеш някакво предизвикателство.

— Надявах се да го кажеш.

В секундата, в която затворих, се обадих на Дейвид Тафт. Полицай Тафт работеше в същото управление като чичо Боб и имаше починала малка сестра, която обичаше да ме посещава в най-неподходящите моменти. Т.е. всички. Не бяхме точно приятели с Тафт. Което може би обясняваше студения отговор.

— Тафт — каза той, когато вдигна телефона.

— Здрасти, Чарли Дейвидсън се обажда. — Когато не каза нищо, продължих. — Имам клиентка, която казва, че ти си нейната връзка в управление. Харпър Лоуел?

— Не ми говори нищо. Значи се върна?

— Не съм си отивала. Твърди, че някой я преследва. Опитва се да я убие.

— Знам за кого говориш. Така и не открихме нищо за никакъв преследвач.

— Вярваш ли й?

— Не й вярвах. Докато не говорих с родителите й.

Виж ти, виж ти. Започвах да го харесвам.

— Защо така?

— Не знам. Изглеждаха някак твърдо решени да ме убедят, че дъщеря им е луда.

— И аз имам същото чувство.

— Значи те е наела?

— Дам. Изобщо намери ли някакво доказателство? — Не можах да скрия надеждата в гласа си.

— Нищо, което да не може да бъде обяснено с луда жена, която търси внимание. Плюшените зайци не са точно животозастрашаващи.

— Когато не са плюшени и са сложени на леглото ти, докато спиш, с прерязани гърла, тогава са.

— Виж, не споря с теб. Просто така и не намерихме доказателство, което да подкрепи историята й.

Точно когато започвах да го харесвам.

— И съм сигурна, че си се постарал здравата.

— Опитах, Дейвидсън — каза той, добавяйки острота в тона си.

— Добре, добре. Няма нужда да ставаш инат.

— Виждала ли си сестра ми?

Сестрата на Тафт бе починала, когато са били малки, а наскоро беше решила, че бе по-забавно да преследва мен, отколкото да върви подир брат си ден след ден. Преди известно време го бях убедила, че мога да я виждам и да говоря с нея, и необичайно много да ми се прииска да убивам заради досадния й навик да задава въпрос след въпрос. Но, когато разбра, че съм сериозна, реши да я следи чрез мен. О, каква радост.

— Напоследък не — казах. — Прекарва доста време при Ракетата.

— Имаш предвид в онази изоставена лудница, където говориш с духове?

— Да, и говоря само с един дух. Ракета. Той има малка сестричка, а тя и твоята малка сестричка много се разбират. Скоро ще ги проверя. Ще ти кажа как е.

— Благодаря. Наистина оценявам…

Да, да.

— Ако чуеш нещо…

— Ти първа ще разбереш.

— В случай че сестра ти пита, още ли излизаш с боклуци?

Лек смях достигна до ухото ми.

— Не. Е, не особено.

— Добре. Не ме карай да идвам и да наритам боклуколюбивия ти задник.

— Ще се опитам да не позволявам на тази заплаха да ме държи буден през нощта.

— Късмет.

Затворих и си поех дълга глътка въздух, решавайки, че беше време. Братът на Харпър може и да се беше прибрал вече, а аз все още нямах домашния му адрес, така че щеше да се наложи да го хвана на работа утре. Ако Куки беше права, той работеше за някаква енергоспестяваща компания, но тази вечер имах по-големи проблеми. Изпънах рамене и стегнах хватката си върху волана, защото тази нощ имах да убивам дракон. Дракон на име Рейес Фароу.

* * *

Подкарах Мизъри през района на складовете на Албакърки, близо до железопътните линии. Студен дъжд се стичаше като завеса по предното ми стъкло, но никой не се оплакваше от дъжд в такъв сух климат. Да се оплакваш от дъжд в Албакърки би било като да се оплакваш от слънце в Сиатъл. Така че не се оплаквах толкова, колкото мрънках, че трябваше да карам през него. Силният дъжд правеше почти невъзможно да виждам пътя. Надявах се, че на когото и да бяха кофите за боклук, които забърсах, щеше да разбере.

След като постоях за малко в една странична улица, наблюдавайки как върволица коли влизат една след друга в заградено с ограда място, реших да събера кураж и също да вляза. Колко зле можеше да бъде? Свалих Маргарет и я натъпках под седалката, преди да се отправя навътре.

Гигантски мъж в черно найлоново пончо вдигна ръка, за да ме спре в момента, в който минах през входа. Спрях. Отчасти защото беше огромен и отчасти защото видът му беше впечатляващ.

Откопчах прозореца си, чудейки се дали не трябва да обмисля да си взема кола с всички нови джаджи. Можех да мина и без откопчаващи се прозорци, но Мизъри бе такава част от мен, че не можех да си представя живота си без нея. Освен ако новото ми возило нямаше ягуар на капака. Тогава щях да изритам Мизъри по-бързо, отколкото смачкана консерва.

Потупах таблото.

— Само се майтапя, момиче. Никога не бих те изоставила. Освен ако не се запалиш и трябва да си спасявам живота.

Сякаш в отговор тя изтрака и извибрира, преди да се върне към обичайното си мъркане. Ама че нахалница. Бяхме създадени една за друга.

— Ченге ли си? — попита мъжът с пончото.

— Не, но веднъж излизах с едно.

Той вдигна фенерчето си и освети вътрешността на Мизъри. За съжаление всичко, което можеше да открие, беше миш-маш от папки, две якета и основен комплект за оцеляване, включващ главно Cheez-Its[2] и дажба Thin Mints[3] за спешни случаи. Проклетите момичета скаути. Тези неща бяха твърде пристрастяващи. Трябва да бяха пълни с крек[4].

Не можех да видя лицето на мъжа с пончото в тъмнината на нощта и сянката на качулката му. Но се справяше добре със сплашването. Главата му се наклони настрани.

— Ченгетата ли те пратиха тук?

— Не и днес. — Усмихнах се, преструвайки се, че дъждът не ме плющеше в лицето.

— Получавала ли си покана?

— Получих покана за партито с преспиване на Нанси Бърк в шести клас. Играхме на бутилка. Трябваше да целуна костенурка на име Истър.

— Така ли? Е, не те познавам и не ми пука.

— О! — Показах главата си през прозореца. — Аз съм Чарли.

Той се отдръпна назад и ми направи знак да обърна.

— Няма да влезеш. Върни се по пътя, по който дойде.

Проклятие. Трябваше да се облека секси и да се представя като Бъни.

— Чакай! — Опипах под таблото за скритите пари за мока лате за спешни случаи. — Тук съм, само за да говоря с Рейес Фароу.

Не изглеждаше впечатлен.

— Фароу не говори. Сега си тръгвай или ще те измъкна от автомобила и ще ти сритам задника.

Това беше съвсем незаслужено. Като неволна реакция пръстите ми опипаха слепешком вратата, докато не откриха ключалката. За всеки случай. После подадох петдесет доларовата банкнота и реших да играя по неговата игра. Окаяно момиче, толкова влюбено в бог Рейес, че бих направила всичко, за да вляза вътре. Всичко, за да го видя.

— Моля. Искам само да го видя. Само… искам да гледам.

С шумна въздишка, той взе петдесетачката от ръката ми.

— Ако те хвана да записваш нещо, ще извлека задника ти от сградата и ще те пребия.

Леле-мале, обичаше да влачи.

— Благодаря ти. — Премигах няколко пъти, само отчасти, понеже дъждът продължаваше да ме шиба през лицето. — Толкова ти благодаря.

Той се намръщи и махна с фенерчето наляво, показвайки ми къде да паркирам. Последвах указанията му, грабнах едно от изоставените якета на задната седалка, ползвайки го като чадър, махнах за довиждане на хлапето, което седеше там, взирайки се в пространството, после се втурнах към странична врата, през която по-рано бях видяла да влиза една двойка. За съжаление отново бях спряна. От още един здравеняк в черно пончо. Който искаше пари.

— Петдесет кинта — каза той с равен тон.

Няма начин.

— Петдесет кинта? Току-що дадох петдесет на онзи тип, за да вляза.

Можех да различа само долната половина от лицето на мъжа. Той се усмихна.

— То беше само за да паркираш. За да влезеш е още петдесет.

Е, гадост. Да си разорен не струваше. Измъкнах портмонето си, докато група мъже простенаха зад мен.

— Вали, госпожо. Побързайте.

— Това ще е велико — каза друг, игнорирайки приятеля си.

— Без майтап. Чух, че не е побеждаван.

— Съвсем вярно, че не е побеждаван. Виждал ли си го този? Движи се като шибана пантера.

Знаейки точно за кого говорят, зарових в портмонето си, търсейки другите си скрити пари за спешен случай за мока лате. Тези бяха последното, което имах, и по-добре да си струваше.

— Не знам. Мисля, че мога да го сваля — каза друг.

Погледнах през рамо, докато приятелите му бяха зяпнали насреща му.

Мъжът се ухили.

— Ако беше невъоръжен, а аз имах АК-47 подръка.

Засмяха се с приятеля си, докато не забелязаха, че бях спряла търсенето на пари. Един от тях ме бутна с рамо, запращайки ме цял метър напред.

— Айде, скъпа. Имаме да гледаме ритане на задници.

— Мамка му, вече е започнало.

Чух силен рев, докато публиката викаше от другата страна на вратата.

— Ето — каза един от тях, подавайки петдесетачка на мъжа, а после се промуши покрай мен. Останалите го последваха, а аз скоро разбрах какво е да си перална машина на режим за центрофуга. Те ме блъснаха към мъж с черно пончо номер две и съвсем случайно една петдесетачка се материализира в ръката ми. Вероятно защото я измъкнах, докато последният мъж се промъкваше покрай мен, в онзи момент, когато и подаващият, и приемащият мислеха, че другият я държи.

— Ето я. — Подадох петдесетачката с малко повечко ентусиазъм. Биячът изглежда не забеляза. Грабна я от ръката ми, после ми помогна да вляза с не особено нежно бутване. Боже. Препънах се напред, докато още хора влязоха зад мен, така че забързах към светлото пространство в средата на иначе много тъмния и много празен склад. Миризмата на мръсотия се сливаше с аромата на бира, пушек и много одеколони. Харесвах мъжествени неща. Особено одеколони.

И все пак запристъпвах внимателно напред.

Докато се приближавах към действието, осъзнах, че тълпата бе много по-голяма, отколкото предполагах, че ще бъде. Хора, предимно мъже, стояха и викаха окуражително около заградена с вериги клетка като онези по телевизията, само че по-груба. Грубата структура нямаше уплътнения около решетките, а вратата беше окована и заключена отвън. Това не можеше да бъде хубаво.

По звука от виковете на тълпата, те бяха жадни за кръв повече, отколкото за свободно леещата се бира. Бяха купени напитки. Направени бяха залози. Раздавани бяха юмруци. Всъщност бях изненадана от това колко много жени имаше, после осъзнах, че те не викаха като мъжете. Те гледаха, всички погледи бяха вперени в едно нещо. Тогава го видях. Него. Рейес Алекзандър Фароу. През мрежата от вериги се фокусирах върху действието, върху шоуто, което тълпата бе дошла да види.

Бележки

[1] Кокопели — индианско божество на плодородието, изобразявано като прегърбен човек, свирещ на флейта. — Б.пр.

[2] Крекери. — Б.пр.

[3] Шоколадово-ментови бисквити. — Б.пр.

[4] Кристална форма на кокаин. — Б.пр.