Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (12)

Глава 12

Когато поискам мнението ти, ще махна тиксото.

Надпис върху тениска

След няколко напразни позива за повръщане пред Бог и звяра, аз се отправих към жилищната си сграда на съседната пряка, след което се сетих, че бях оставила Мизъри пред дома на Пари. Наложи се да спирам и да се подпирам на нещо от време на време. Ръцете и краката ми трепереха. Дори и лактите ми трепереха. А доста вероятно беше същото да се отнася и за корените на косата ми. Жлъчка се надигна в гърлото ми и я преглътнах с няколко бързи преглъщания. Опитвайки се да се успокоя. Опитвайки се да се стегна и да се концентрирам.

В момента, в който името му ми дойде на ум, Ейнджъл се появи. Огледа се наоколо и след това ме изгледа изпод кърпата на главата си.

— Как го правиш? И защо си умърлушена?

Вдишах от студения въздух, преди да проговоря.

— Къде е той?

Нямаше нужда да уточнявам. Ейнджъл знаеше точно за кого говоря, и ако някой знаеше къде може да е Рейес, това беше той. Държеше го под око, откакто синът на обществен враг номер едно излезе от затвора. Знаех го и знаех защо. Ейнджъл се надяваше Рейес да стои настрана, да стои далеч от мен. Не че ми го е казвал директно, но знаех достатъчно за чувствата на Ейнджъл към Рейес, за да знам точно защо би държал под око някой, от когото се боеше толкова.

Той изрита камъните в краката си.

— Защо? — попита той с видимо разочарование.

— Защото, ако не ми кажеш, майка ти няма да види нито пени повече.

В изражението му имаше следа от възмущение, но сега не можех да се грижа за това.

— Той е в „Паладин Лодж“ надолу по улицата.

Изправих се изненадано.

— Хотел? Мислех, че живее с Илейн Оук.

— Виж, попита ме. Аз ти казах. Нямам представа къде живее. Но точно в момента е в този хотел.

Справедливо.

— Стая?

— 131.

— Благодаря ти.

Освободих го и се отправих към Мизъри.

* * *

Паркирах няколко места по-надолу от номер 131 и закрачих към стаята на Рейес. Хотелът не беше ужасен. Особено за такъв, който се наема на час. Била съм и в по-лоши. По скалата от едно до пет, бих му дала около две, но поне нямаше очевидни наркосделки на паркинга. Винаги е добър знак.

Когато стигнах до стаята, вратата стоеше открехната достатъчно, че лъч вечерна светлина да порязва износения, тъмен килим. Извадих Маргарет и я задържах с две ръце с дуло, насочено към земята. Като по филмите. Ако действително можех да уцеля нещо, когато стрелям, щях да се чувствам в по-голяма безопасност, но поне изглеждах готино.

— Рейес? — попитах, надничайки вътре.

Когато не получих отговор, бутнах вратата да се отвори с дулото на Маргарет, действие, което само звучеше нередно. Лъч светлина разкри ботуш, подпрян на малка масичка до кухненския кът. Моментално разпознах отличителния стил на Рейес. Ботушите му бяха комбинация между работни и мотористки и страшно много исках такива.

След като се огледах за други обитатели, предпазливо пристъпих вътре. Той се беше разположил в сенките, така че не можех да видя изражението му, за да предугадя в какво настроение е. Единственото чувство, което се носеше от него, беше болка. До ботуша му на масата стоеше бутилка уиски и ролка тиксо. Това значеше само едно: Беше ранен и при това зле. Тиксото бе отговорът на Рейес за шевовете. И операция. Лекуваше се толкова бързо — и двамата бяхме така — че рядко се налагаше да стигаме до продължително лечение. За мен изключението беше, когато Ърл Уолкър ми извади нож. Изключението за Рейес беше, когато група демони бяха задържали физическото му тяло, докато нетленното му беше другаде. И беше голяма група. Повече от двеста, доколкото можех да предположа.

Той не помръдна, когато преместих вратата от позицията, в която я бе оставил. Топлината му се завихри около мен, стопляйки ме, успокоявайки ме. Все още треперех, докато паркирах, но топлината му бе като балсам за нервите ми.

— Хубава стая — казах, оглеждайки се наоколо.

Бутилката уиски беше наполовина празна и се зачудих дали я бе изпил, или я бе използвал като антисептик за раните си. Вероятно по малко и от двете.

— Мислех, че си отседнал при Илейн.

Той проговори най-накрая.

— Мислех, че сме се съгласили да си стоиш в апартамента.

— Ти се съгласи — казах, вдигайки бележник, за да го разгледам. Не можех да разчета написаното. — Със себе си очевидно, защото аз си спомням, че отказах.

Черно яке стоеше хвърлено на стола, а кошът за боклук беше пълен с кутии от храна за вкъщи. Поне беше ял.

— Тя ли те изрита? — попитах.

— Тя изпълни целта си.

Изненадана, попитах:

— И каква беше тази цел?

— Имаше връзки. Трябваха ми тези връзки, за да си намеря треньор за боевете. Иначе нямаше да мога да вляза.

Фактът, че само я бе използвал, би трябвало да ме ужаси, но, научавайки това, ме обхвана въодушевление.

— Значи просто я захвърли и се премести в долнопробен хотел?

— Нещо такова.

Взех разписките и другите бележки от скрина.

— Виждала съм къщата й. Не съм сигурна, че си взел мъдро решение.

— Защо си тук, Дъч?

Резкостта му ме прободе. Наистина имаше проблеми с мен напоследък. В един момент искаше да ме придърпа в обятията си, а в следващия не искаше да ме вижда. Добре, щях да му предам съобщението и да го оставя. Прибрах Маргарет в кобура и казах:

— Хедеши ти праща поздрави.

Всяка емоция го напусна моментално, като бушуващ океан, утихнал за секунди.

След дълго, проточено мълчание той попита:

— Нарани ли те?

— Не. Всъщност имахме доста приятен разговор. И ми помогна да спечеля годишен запас от сладки ролца, но ги дадох на Иги.

— Какво каза той?

— О, знаеш, говори за момчетата вкъщи, факта, че искаше да ми разкъса гърлото и да изпие кръвта ми, плана на баща ти да превземе света.

Той отклони поглед настрани.

— Знаех, че все някой трябва да стои зад това. Прекалено е организирано. Прекалено обмислено.

— Е, той иска да знаеш, че ако спреш да ги преследваш, ще ме оставят на мира, позволявайки ми да умра по естествен път. — Прокашлях се. — Сякаш това ще се случи.

Видях го да свива и отпуска юмруци.

— Те са лъжци, Дъч. Всеки един от тях. Ще лъжат дори и когато истината звучи по-добре. Нямат интерес да те оставят на мира, без значение какво правя. — Той взе бутилката и точно преди да отпие каза: — Искат те повече, отколкото да дишат.

— И аз така предположих, но защо не ме уби още тогава? Защо е целият театър?

— Хедеши не е глупак — каза той, след като остави бутилката. — Знае, че не може да се пребори с пазителя ти. Няма защита срещу нея. Щом те атакува, тя ще му се нахвърли и той го знае. Ще трябва да атакуват в група, за да минат през Артемида. — Устните му се отпуснаха, когато ме огледа. — Разстроил те е. — Не бе му било трудно да го долови. Вероятно още щом бях влязла на паркинга.

— Само малко. — Когато не каза нищо, аз попитах: — Преследвал си ги? Те ли те раниха?

Той огледа превръзките си.

— Много са силни.

— Знам. Счупи врата на онзи мъж и той въпреки това ме нападна. — Прокарах пръсти по нащърбения ръб на скрина, на който се бях облегнала. — Как е възможно?

— Докато са вътре, те правят човешкото тяло почти неуязвимо. Щом напуснат тялото, то ще умре, ако е било смъртоносно ранено.

Последния път, когато демоните бяха избягали на това измерение, бяха стотици. Няма начин Рейес да бе успял да ги пребори, дори и с помощта на Артемида.

— Знаеш ли колко са тук?

— Не много — каза той и сви рамене. — И няма чак толкова хора, които да са наистина проницателни.

— Значи знаеш кого са набелязали?

— Да.

— И какво? Ще ги избиеш всичките?

Той раздразнено прокара пръсти през косата си.

— За да спра войната между рая и ада са се изсипе на този свят? Да.

Имаше право, но все пак.

— Рейес, не можеш да убиеш тези хора.

— Трябва да убия само демоните в тях, но понякога човекът трябва да бъде пожертван, за да се достигне тази цел.

— Е, тогава спри. — Издърпах един стол срещу него и седнах. Очите ми се приспособяваха и можех да различа чувствената извивка на устните му, ресниците на гъстите му мигли, очертанията на разрошената му коса. Широките му рамене бяха голи, а тиксото лъщеше на едно от тях и върху корема му. Без превръзки. Без марля. Само тиксо. Колко хигиенично можеше да бъде? — Не можеш да убиваш невинни хора.

— Онзи мъж снощи не беше невинен, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— За съжаление — казах, любопитна какво ли бе сторил мъжът — е така, но само малко. — Разтрих ръце, все още борейки се от ефекта на срещата ми с англичанина. — Какво се случи? — попитах, кимайки към тиксото.

Той отново взе бутилката уиски и пресуши около една трета от това, което беше останало, преди да сложи капачката.

— Бях нападнат — каза той, след като избърса уста в опакото на ръката си.

Както бе казвал преди, беше съмнително човек да може да го направи, но оставих нещата така. И без друго никога не беше от споделящите.

Той взе сива тениска от гърба на друг стол и я облече много внимателно. Когато се отпусна отново, костваше ми много да не въздъхна на глас. Изглеждаше наистина добре в сиво.

— Мислех, че е почти невъзможно да се промъкнат в това измерение.

— Така е. Тези са останали от последната ни среща.

Искра на изненада се стрелна през мен.

— Имаш предвид, когато те бяха заловили в онова мазе? — Бях ги унищожила тогава. Светлината в мен се бе оказала мощно оръжие. — Имало е още?

— Като хлебарки са. Щом избягат в това измерение, могат да се крият с векове, стига да стоят далеч от светлината.

Беше ми казвал преди, че са били прогонени от слънцето, когато баща му бил изхвърлен от рая. Сега то бе смъртоносно за тях.

— Не всички бяха в онова мазе, но повечето от тях бяха. И все пак това е организирано. Много по-организирано от всичко, на което са способни по-нисшите братя. Не съм изненадан, че Хедеши стои зад това. Винаги е бил такъв подмазвач.

Надявах се да получа повече отговори, преди да хукне по бойното поле да преследва подмазвача. Това беше рядка възможност. Да имам Рейес Фароу само за себе си, без някой да се опитва да ни убие или без стоящи наоколо зяпащи жени. Е, други зяпащи жени. Аз не се броях.

— Аз на какво съм способна? — попитах, сменяйки темата отново.

Той си пое дълбоко въздух и прие въпроса ми благосклонно.

— Само ти може да знаеш това.

Стаята помръкваше с всяка изминала минута заради залязващото слънце. Аз се изправих и се приведох към него, докато можех да подуша земния аромат, с който се бе родил. Като гръмотевична буря в жадна за дъжд пустиня.

— Искам да знам, Рейес. Продължаваш да ми повтаряш, че съм способна на много повече. Искам да знам какво.

Очите му проблеснаха с интерес.

— Не лъжа. Не знам.

Взех бутилката и се дръпнах от масата, така че да отмия горчивия вкус в устата си. След като отпих голяма глътка течна киселина, достатъчна за да разтопи боята на шевролет, аз се размахах, след което преглътнах. Очите ми се насълзиха, когато прогори вече раздразненото ми гърло; после подадох обратно бутилката и отидох да погледна през прозореца. Трябваше да отместя плътните завеси настрани, за да видя центъра, докато натоварения трафик профучаваше във вечерния здрач.

— Всеки жътвар е различен във физическа форма — каза Рейес. — И повечето никога не разгръщат пълната си сила.

Обърнах се отново към него, толкова жадна за информация, че не ми оставаше много да започна да се моля.

— Какво имаш предвид? Колко от нас има?

— Не толкова, колкото може би си мислиш.

В стаята бе станало още по-тъмно, затова се протегнах и включих лампата. Помогна, но Рейес все още седеше в сенките.

Отпуснах се отново на стола и зачаках, докато той отново отпи от бутилката, и тогава осъзнах, че той все още кървеше. Тъмни петна се просмукваха през тениската. Опитах се да потисна тревогата си.

— Всъщност не ви наричат „жътвари“ по другите измерения — каза той, поставяйки внимателно бутилката обратно на масата. — Това е човешки израз.

— Чакай, други измерения? Колко измерения има? — попитах, изненадана от избора му на думи.

— Колко галактики има във вселената? Колко звезди? Трудно е да се знае колко точно. Достатъчно е да кажем, че са много.

— А-аз нямах представа.

— Малко хора имат. И в отговор на въпроса ти, нов жътвар се ражда в това измерение на всеки неколкостотин години. Няма точен момент, наистина.

Застинах.

— Но преди си ми казвал, че си ме чакал. Че всеки път, когато бил изпращан нов жътвар, си бил разочарован, че не съм аз. От колко дълго си тук?

Той се намръщи, замислен.

— Не съм съвсем сигурен. Може би петнадесет века.

Потресена, попитах:

— Какво, да му се не види, си правил толкова време?

Той ме огледа.

— Чаках.

Мен. Онзи англичанин каза, че е бил изпратен за мен. Истината ли ми казваше? Дали бащата на Рейес го бе изпратил специално за мен?

— Значи нов жътвар се ражда на всеки неколкостотин години. Безсмъртни ли са или нещо такова?

— Не. Не и физическите им тела. Всъщност повечето не живеят повече от няколко години.

— Защо?

Той се замисли за минута, а после каза:

— Помисли си за детството си, Дъч. Какво е било да растеш със способностите си.

Спомените мигновено заляха мозъка ми. Ужасът на мащехата ми. Загубата на добри приятели, щом им кажех коя бях. Каква бях. Разсейването в час, когато починалите се появяха, което често завършваше с отиването ми в директорския кабинет.

— Сега си представи да имаш тези способности в свят, изпълнен със суеверия и страх. Много са били убивани като деца. От тези, които не са, повечето са ставали отшелници. Били са отбягвани от собствените си хора, никога напълно приети. Ти наистина си първата от своя вид, която успява да живее сред тях.

Не знаех какво да кажа.

— Какво се случва, когато умрем?

— Трябва да разбереш, че тялото ти е опората за портала. Тя те е довела в това измерение.

— Но, ако тялото ми го няма, какво се случва? Все още ли ще съм портала?

— Да. — Той кимна. — Била си портала дълго преди да приемеш човешка форма.

— Значи, ако… когато умра, все още ще съм мрачния жътвар?

— Щом тялото ти престане да съществува, ставаш стотици пъти по-силна, но също така и ще се промениш. Няма да имаш тази връзка с човешкото, а всеки жътвар се променя с времето. Губят усещането си за човечност, макар че някои поначало нямат толкова за губене. Хората не са били добри към тях.

— Ако случаят е такъв, защо се опита да оставиш тялото си да умре?

Той наклони глава настрани.

— Пак ли се връщаме на това? — Когато свих рамене, той каза: — Защото то беше изкушението, Дъч. Примамката, с която да те подлъжат. И успяха, в случай, че си забравила.

— Но можеха да те отведат. Щом тленното ти тяло загине, можеха да те отведат, нали?

Устата му се изви многозначително.

— Първо трябва да ме хванат.

— От англичанина прозвуча така, сякаш много лесно могат да те проследят, заради татуировките ти, ключът.

— Англичанина?

— Хедеши. Той е в тялото на англичанин.

— А! Е, има си начини да се избегне и това.

Сигурна, че няма да ми каже какви са тези начини, аз продължих нататък. В действителност за първи път от цяла вечност стигах донякъде.

Размърдах се на стола си, привеждайки се напред ентусиазирано.

— Добре, значи, ако стана толкова по-силна, на какво ще съм способна, докато съм още жива?

— Ще ми се да знаех. Трудно е да се каже с точност. Както вече казах, повечето от твоя вид не живеят дълго.

— Но многократно си ми казвал, че съм способна на много повече.

— И е така. Това не означава, че знам на какво точно.

Реших да перифразирам въпроса си.

— Вече два пъти ми е било казвано, че съм способна на всичко, което мога да си представя.

— Истина е.

Е, това въобще не беше дразнещо.

— Мога да си представя много неща — казах аз, предизвиквайки го. — Та, мога ли да изстрелвам огнени топки от ръцете си, защото абсолютно мога да си представя как го правя.

Погледът, който ми отправи, бе изпълнен едновременно с веселие и привързаност.

— Не.

— Значи са ме излъгали. — Имитирах го и метнах крак връз масата. Денис би се ужасила.

— Кой ти го каза? — попита той.

— Англичанинът, като за начало, както и сестра Мери Елизабет.

— А тя често ли те лъже?

— Не — казах, намръщвайки се отбранително.

— Тя не ти каза, че можеш всичко, което си представиш. Тя каза, че си способна на всичко, което си представиш. Не самият акт, Дъч, а последствията от него.

— Не разбирам разликата — казах, чувствайки се глупаво.

— Помисли си. Ако можеше да изстрелваш огнени топки от ръцете си — каза той, спирайки за да се засмее, — какво би се случило?

Възмутено отместих поглед от него.

— Не зная. Може би мога да взривя кола.

— Тогава на това си способна. Последствията, Дъч. Резултатът.

Значението на това започна да пуска корени в ума ми, колкото и да бе объркан той.

— Значи, ако искам да взривя кола, мога да го направя, просто не мога да го направя като изстрелвам огнени топки от ръцете си. — Присвих очи, опитвайки се да схвана идеята, изпуснах я, опитах се да я върна, оставих я да се изплъзне, отказах се с примирена въздишка. — Нем, не схващам. Но в крайна сметка, ако искам да го направя, значи го мога, нали? Значи мога да убивам хора с ума си?

— Ако вярваш, че можеш да живееш със себе си след това, да.

— Това е добра логика. Ти можеш ли да убиваш хора с ума си?

Лека усмивка се разпростря през лицето му.

— Само ако умът ми нареди на ръцете ми да изпълнят заповедите му.

Усмивката, която усетих да се разширява, трябва да бе изглеждала дяволита, както се чувствах.

— Значи мога да правя повече от теб?

— Винаги си можела.

Не бях получавала толкова много отговори от Рейес от, ами, никога. Реших да го подразня малко.

— Все още ми дължиш милион долара.

— Свали си дрехите.

— Не.

— Ще ти дам милион долара, ако си свалиш дрехите.

— Добре. — Вдигнах пуловера си, след това спрях. Дръпвайки го обратно надолу, казах: — Мислех, че нямаш никакви пари.

— Нямам. Но ти все пак можеш да свалиш това.

— Имам още въпроси — казах, игнорирайки го.

— Ще имам повече отговори, ако го свалиш.

Имах чувството, че единствената причина, поради която не бе по-близо до мен, сам прокарвайки пръсти по този пуловер, беше заради нараняванията му. Трябва да бяха наистина зле.

— Трябва да ти кажа за Гарет.

— Затаявам дъх в очакване.

— Отишъл в ада. — Когато Рейес не изкоментира, аз казах: — Срещнал се с баща ти.

Той завъртя бутилката на масата, докато можеше да прочете етикета й.

— Татко обикновено не забавлява посетители.

— Направил е изключение. Показал на Гарет какъв си бил, докато си растял. Служейки в армията му. Издигайки се в йерархията. Каза, че баща ти му показал какво си сторил.

— Баща ми му е показал всичко това? Най-великият лъжец, който вселената познава?

— Да не би да казваш, че това, което е видял, не е истина? Не се е случило наистина?

След кратък размисъл, той каза:

— Бях генерал в ада, Дъч. Какво си мислиш, че предполага това?

Вперих поглед в килима.

— Защо не ми кажеш?

— За да ме мразиш още повече?

Вдигнах поглед в изненада.

— Не те мразя.

Челюстта му се стегна в отговор.

— Има малка разлика между любов и омраза или не си го чувала? Понякога е трудно да различиш коя емоция е най-силна.

Вирнах брадичка.

— Не те и обичам.

Той наведе глава и ме изгледа изпод тъмните си мигли.

— Сигурна ли си? Защото емоцията, която се излива от теб всеки път, когато съм наблизо, със сигурност не е незаинтересованост.

— Това не означава, че е любов.

— Може да бъде, обещавам ти. Свали този пуловер и ми дай десет минути и ще повярваш отвъд всяка сянка на съмнение, че си влюбена.