Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (10)

Глава 10

Изправянето пред страховете ти изгражда характера.

Но бягането от тях изгражда сухожилията.

Стикер върху кола

Карах до вкъщи, виждайки в червено. Буквално. Едно ченге ме спря и онези светлини блестяха дяволски силно. Вероятно щях да виждам в размазано червено с дни. След малко флиртуване, което не постигна нищо, и споменаването на това кой беше чичо ми, което свърши работа, изминах остатъка от пътя малко по-спокойна и доста по-бавно. Въпреки враждебността, къщата на Суопс беше хубава почивка от претрупаното ми жилище. Огледах района, когато подкарах, отделяйки специално внимание на зловещите сенки и тъмните ъгли. Не бях излизала толкова много от седмици. А да излизам през нощта, в такъв пустеещ час, бе странно чувство. Небезопасно.

Заключих вратите си и се отправих навътре в сградата, само за да бъда сполетяна от нуждата да проверя всяко ъгълче и пролука, преди да се заизкачвам по стълбите към апартамента ми на третия етаж. Пристъпвах с гръб към стената, постоянно проверявайки през рамо. Ако имаше момент, в който да трябваше да се носи фенерче, със сигурност щеше да бъде през нощта.

След като се промъкнах на пръсти в стаята си, опитвайки се да не събудя Джема, отворих най-горното чекмедже на дрешника си и извадих снимка. Снимката. Онази, която бях получила преди няколко седмици и не бях поглеждала оттогава.

Чух да се пуска водата в тоалетната и Куки надникна в стаята ми. Светлината от лампата над печката в кухнята се носеше около нея, позволявайки ми да различа силуета й.

— Чарли, ти ли си? — попита тя с груб и сънен глас.

Зачудих се дали още беше пияна. Накланяйки снимката така, че всъщност да не мога да я видя, казах:

— Не, аз съм Ейпъл, злата близначка на Чарли.

— Не можеш ли да заспиш?

Седнах на ръба на леглото си.

— Не съвсем. Продължавам да получавам противоречива информация.

Тя седна до мен.

— За кое?

След като се засмях тихо, казах:

— Ще можеш ли да станеш сутринта?

Тя се усмихна.

— Добре съм. Бързо изтрезнявам.

— Беше припаднала на кухненския ми под.

След не особено деликатно изсумтяване, тя каза:

— Все едно е било за пръв път.

Имаше право.

— Та, какво става?

— Не знам какво да мисля за Рейес.

— О, скъпа, кой знае? Той е енигма, обвита в чувственост, овързана с дузина вериги от желание и закичена с остра като бръснач панделка от опасност. Има повече слоеве и от милиардерска сватбена торта.

Веждите ми се стрелнаха нагоре.

— Чувственост?

— Знам. По-скоро е най-секси съществото, което някога е ходило по лицето на Земята, но тази част е трудна за пропускане. — Тя забеляза снимката в ръката ми. — Какво е това?

Наведох глава.

— Помниш ли, когато отидох в сградата, в която за пръв път видях Рейес? Онази изоставена жилищна сграда, в която се бе настанила лудата жена?

— Да. Тя е била домоуправителка, когато Рейес е живеел там. Когато си била в гимназията.

— Точно. Е, тя ми даде това. — Подадох й снимката, но я задържах в единия ъгъл и казах: — Трябва да те предупредя, че е наистина детайлна.

Изненада се появи на лицето й, когато я взе и я задържа вдигната, за да улови всяка частица светлина, която стаята предлагаше. Отначало веждите й се смръщиха, докато се опитваше да види изображението; после се присвиха, когато разбра. Картината бавно дойде на фокус. Очите й се разшириха. Устата й се отвори в мълчаливо потвърждение на това, че бе разбрала. После очите й се насълзиха и покри долната част на лицето си със свободната си ръка.

Сякаш ставаше свидетел на автомобилна катастрофа, изглеждаше неспособна да отмести поглед. Нямаше нужда да поглеждам отново, за да знам какви ужаси съдържаше изображението. То се бе жигосало в мозъка ми в минутата, в която спрях поглед на него.

Въжетата. Кръвта. Синините. Срамът.

Тя най-накрая проговори иззад ръката си.

— Това да не е…? — Дъхът секна в гърдите й и тя преглътна, преди да започне отново. — Това Рейес ли е?

— Да.

Очите й се затвориха и тя притисна снимката към гърдите си, сякаш се опитваше да го прегърне. Да го защити. Забелязах лъскави пътечки да се спускат от миглите й.

— Боже мой, Чарли. Каза ми, но…

— Знам. — Преплетох ръка с нейните.

Тя я прегърна и я потупа.

Оставих я за минута да попие видяното. Да овладее емоциите си.

Снимката беше, както вярвах, трофей. Според сестрата на Рейес, Ким, Ърл Уолкър е правел подробни снимки на Рейес, после ги е криел в стените навсякъде, където са живеели. А те постоянно са се местели, така че можеше да са дузина места. Тя каза, че снимките са били подкуп, целящ да държи Рейес под контрол. Можеше и да е така, макар да смятах, че по-скоро са били сувенири. Спомени за подвизите му. Но ме смайваше това защо ще ги слага в стените. Ако наистина са били трофеи, нямаше ли да си ги вземе? Защо да ги оставя някъде, където може да бъдат намерени — и в случая с госпожица Фей са били — и използвани срещу него?

После осъзнах, че Ърл вероятно не присъстваше на никоя от тези снимки. Всички те са били на Рейес.

На снимката, която ми бе дала госпожица Фей, Ърл изглежда целенасочено унижаваше Рейес. Това беше най-лошата част. Беше го завързал и му бе закрил очите, макар да нямах проблем с това да разпозная перфектните форми на Рейес. Рошавата му тъмна коса. Пълните му устни. Гладките, механични татуировки по раменете и ръцете му. Впиващото се в плътта му въже. То отваряше наново рани, които изглежда заздравяваха. На снимката изглеждаше на около шестнадесет, лицето му бе извърнато настрани, устните му бяха стиснати в унижение. Големи петна от черни синини маркираха врата и ребрата му. Дълги, крещящи прорези, някои пресни, някои наполовина излекувани, белязваха ръцете и тялото му.

Никога нямаше да мога да изтрия картината от ума си, макар да обмислях да пробвам с електрошокова терапия за всеки случай. Щеше да си струва. И все пак запазих снимката. До този ден нямах представа защо не я бях изгорила в минутата, в която я получих.

— Не мога да си представя какъв е бил животът му — каза Куки, взирайки се в пространството.

— Нито пък аз. Тази нощ спаси моя. Би се с демон, който бе дяволски решен да ми разкъса гърлото.

Тя се напрегна притеснено.

— Чарли, ти сериозно ли?

— Да. Толкова му бях ядосана, но всичко, което някога е правил, е било да ми спасява живота. Отново и отново, докато растяхме. Не съм сигурна, че имам правото да му се сърдя.

— Може би не си.

— Какво имаш предвид?

Тя прехапа устна, колебаейки се, после каза:

— Познавам те, Чарли, и не мисля, че си ядосана на някой друг, освен на себе си.

Изпънах се.

— Защо ще съм ядосана на себе си?

Тя ми отправи съчувствена усмивка.

— Именно. Защо да си? И ето те, въпреки това. Както винаги. Ядосана на себе си заради… заради какво? Защото Ърл Уолкър е проникнал в апартамента ти? Защото си била нападната? Защото не си могла да го пребориш?

Намръщих се.

— Грешиш. Не съм ядосана на себе си. Супер съм. Пълна съм с прекрасност. Виждала ли си ми задника?

Тя метна ръка през раменете ми и стисна.

— Съжалявам, дечко. Не лъжеш друг, освен може би себе си. Та, какво мислиш за този тип, който се зове син на Сатаната? Някаква надежда за него?

Тя ми плъзна обратно снимката с лицето надолу. Задържах я така.

— Може и да има. Журито все още не е отсъдило.

— Е, кажи им да побързат. Този мъж трябва да наминава по-често. Прилича на бразилски супермодел, потопен в греховност.

— Това е добро описание.

— Така си мисля. Но трябва да попитам: защо Ейпъл?

* * *

Странно беше. Да спя с Джема и да имам леля Лил в другата стая, дори припаднала, вярвайки, че е мъртвопияна, беше успокояващо. Не ужасно, особено когато Джема започна да мрънка насън или когато ме шамароса, защото съм била пират — това момиче си имаше проблеми — но достатъчно, за да ми помогне да си почина малко.

Въпреки това се събудих доста рано. Отчасти защото строителните работници започваха деня по-рано и от Бог. Но предимно защото Джема се щураше наоколо, опитвайки се да си открие панталона. Беше облечена с него, когато я подкарах към леглото, така че изобщо нямаше да се занимавам. Но тя продължаваше да се блъска в разни неща. Слава богу, че не бях ужасно привързана към тази макаронена статуя на Ейбрахам Линкълн. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че все още бе фиркана, а едва издържах да видя на какво приличаше Куки.

Скочих отново под душа, повече като начало на деня, отколкото за нещо друго. Обезпокоителни картини продължаваха да танцуват из главата ми: Гарет в ада. Рейес, биещ се с вчерашния демон. Куки, опитваща се да танцува на пилон. Можеше и да се получи, ако имаше пилон, но й давах допълнителни точки заради способността й да го изобрази с жестове.

След като се облякох в дънки, шоколадовокафяв пуловер с паднала яка и стари, избелели ботуши, които се нагъваха около глезена, излязох от стаята си, за да се изправя пред нов ден извън скромната ми обител. Всъщност беше твърде зле. Тези дни харесвах да съм в скромната си обител много повече, отколкото да съм извън нея. Но имах случаи за разрешаване и хора за дразнене. Реших да започна с небезизвестния доведен брат на Харпър, да видя колко много искаше да я няма. Или да я подлуди. Тази възможност се въртеше в главата ми от известно време. Определено щеше да има полза, ако Харпър бъдеше извън играта. Най-малкото, наследството му щеше да се удвои.

Чудейки се накъде ли бе поела леля Лил, грабнах чантата и слънчевите си очила и се отправих към вратата. За съжаление някой ме изпревари. Миг преди да се протегна към дръжката, на вратата се почука. Отворих и открих последния човек на планетата, който бих очаквала да видя на прага си.

Необезсърчена, надянах слънчевите си очила.

— Тъкмо излизам — казах на Денис, мащехата от ада. После ме осени една мисъл: може би Гарет не беше ходил в ада. Може би по погрешка бе отишъл в дома на родителите ми. Това би обяснило писъците и стоновете на агония.

— Може ли да говоря с теб? — попита тя. — Няма да отнеме дълго.

Денис бе една от онези жени, които другите хора мислеха за сладки. Имаше мила усмивка и голям усет за театър. Но беше толкова сладка, колкото гърмяща змия в кошница с плъхове. Поне за мен, завареният плод на слабините й.

Никога не се бяхме разбирали. Започна открито да не ме харесва, когато не спирах да я тормозя да ми разказва истории от детството й, какво било чувството да тичаш с динозаврите. След това ми отправяше онези злобни погледи, направени от течен азот, които можеха моментално да смразят и най-добрите намерения. Бях научила най-ефективните си злобни погледи от тази жена. Предполагам, че това бе нещо, заради което трябваше да й бъда благодарна.

С дълга въздишка отстъпих настрани и с жест я поканих вътре. Тя спря рязко, когато видя състоянието на апартамента ми, а аз тайничко се молех да каже нещо. Каквото и да е. Всякакво извинение, за да изритам задника й от апартамента си. Трябваше да се правя, че се разбираме, и го правех около татко и Джема, но не и тук. Не и в святото ми място. Можеше да ме целуне отзад, ако си мислеше, че щях да се хиля и търпя състрадателните й погледи под собствения си взет под наем покрив.

Изглежда бе наясно с този факт. Инстинктите й за оцеляване се задействаха. Отърси се с примигване и влезе по-навътре, прекрачвайки кутия и чифт панталони.

Опитвайки се да не се чудя как се справяше Джема без панталоните си, отведох Денис до хола си — на около пет крачки от вратата — седнах и й отправих най-доброто си смръщване.

— Какво мога да направя за теб, Денис?

Тя седна полуизвърната от мен и изпъна рамене.

— Просто исках да ти задам няколко въпроса.

— И телефонът ти не работи?

Тя се изчерви при острия ми тон. Не беше типично за нея да търпи поведението ми без борба. Въздържаността не бе в кръвта й. Трябва да бе наистина отчаяна.

— Не отговаряш на обажданията ми — напомни ми тя.

— О, вярно. Забравих. Та, какво мога да направя за теб?

Тя извади кърпичка от чантата си, свали слънчевите си очила и изнесе цяло представление как ги почиства.

Най-накрая и много внимателно, аз се отворих. Оставих се да почувствам емоциите, които преминаваха през нея. През повечето време се държах затворена. Просто беше твърде много. Бях се научила да контролирам какво и колко да поемам, докато бях в гимназията. Преди това животът бе… предизвикателен. Особено около доведения звяр.

Емоциите се стрелкаха от нея като пики, най-лошите — като светкавици, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Страх. Съмнение. Скръб.

Някой беше умрял. Или някой щеше да умре. Тези чувства бяха твърде силни, за да бъдат асоциирани с нещо друго, освен със смърт.

— Първо, искам да знаеш, че вярвам в теб. В това, което можеше да правиш.

Значи жената, която бе превърнала детството ми — способностите ми — в истински ад, сега вярваше в тях. О, да. Някой щеше да умре. Може би щеше да бъде тя, но не исках да се обнадеждавам.

— Страхотно! — казах, имитирайки ентусиазъм. — Сега можем да сме най-добри приятелки.

Тя ме игнорира.

— Знаех го от много време, Шарлот.

Винаги бе отказвала да използва галеното ми име. Такъв жест би ни накарал да изглеждаме близки, а не можехме да позволим това. Приятелите й можеше да я погледнат отвисоко.

— Трябва да разбереш, че беше трудно да те отгледам.

Не можех да се спра. Изсумтях. Силно. После се изсмях.

— Да ме отгледаш? Така ли му викаш? Онова, което ми стори?

Беше ме игнорирала през цялото ми детство. Освен, когато я излагах пред приятелите й или кървях обилно, не бях от никакво значение за нея. Не бях никой. Невидима. Бях прах под краката й.

Не че бях огорчена или нещо подобно.

— Ти нямаш деца, така че не очаквам да разбереш.

Реших да й разкажа виц, за да й помогна по-добре да схване ситуацията.

— Всеки с деца трябва да знае, че понякога, когато попиташ малката Чарли кой счупи лампата и тя каже, че не знае, онова, което всъщност казва, е: „Беше мъж с бледа, прозрачна кожа и кофти прическа, който може да е умрял от травма на главата с тъп предмет, но по-вероятно е ритнал камбаната заради множеството огнестрелни рани в гърдите“. Но може би само аз така го виждам.

— Обстоятелствата с теб бяха необичайни — съгласи се тя, оглеждайки очилата си.

— Мислиш ли?

Тя преглъща отговор и аз почти се засмивам. Не бях сигурна кога бях станала толкова жестока. Очевидно я болеше. Но отплатата бе коравосърдечна кучка. По-често трябваше да бъда такава.

Като смел войник, тя продължи напред и попита:

— Ще ми предадеш ли съобщението? Онова, което баща ми остави за мен?

Не можах да се сдържа. Ченето ми увисна и едва не се изсмях на глас. Сега? След всичките тези години бе решила да се присъедини към клуба и се предполага, че трябва да помня съобщение, което ми е било дадено от починал, когато възрастта ми е била едноцифрено число? Какво, да го вземат дяволите?

— Добре, ами, бях на около… — Вдигнах очи към големия калкулатор в небето. — … не знам, четири или пет, значи е било преди колко години? Математиката не е по моята част.

— Двадесет и три — предложи тя.

— Значи съм била на четири.

— Знам — каза тя. Пръстите й се стегнаха около чантата. — Но също така знам и колко е невероятен този твой ум. — Тя ме погледна многозначително. — Очевидно никога нищо не забравяш.

— Имаш право. Все още си спомням доста ясно шамара, който ми удари пред тълпата в парка. И онзи път, когато ме издърпа от колелото на плажа. За косата. И онзи път, когато се опитах да ти кажа какво каза баща ти и как ти откачи, крещейки ми през целия път до бара на татко. — Приведох се напред. — Наплю ми лицето.

Устните й се присвиха от покаяние. Проклятие, беше добра. Ако не я познавах по-добре, бих казала, че наистина съжаляваше за стореното.

— Бях шокирана в парка. Онова, което направи, беше… — Тя си пое дъх, после изостави обвинението и премина към следващото. — А косата ти се закачи за пръстена ми. Казах ти да не се качваш на онова колело, а ти не ми се подчини.

Ако топлината от гнева можеше да се прояви извън тялото ми, тя щеше да бъде изпечена на място. Въглен във формата на Хитлер, защото наистина приличаше на него по някакъв странен, притеснителен начин. Какво направих? Как смееше.

— И ако си спомняш, дори нямах представа, че баща ми е починал, когато каза, че имаш съобщение от него от гроба. Как се предполагаше да отговоря на това, Шарлот?

— Като ми се изплюеш в лицето, очевидно.

Тя наведе глава.

— Ако се извиня, ще помогне ли?

— Не особено.

— Ще ми кажеш ли въпреки всичко?

Тъгата в очите й, разкаянието, разяждаха решителността ми. Не много. Горе-долу както мишка гризе малка трошичка от голяма буца сирене с размерите на планината Ръшмор. Но достатъчно, за да ме накара да кажа:

— Честно, не помня точното съобщение, след като питаш. Беше нещо за сини хавлии. Или хавлии, които не били наистина сини. Еба си, не знам.

Добре, използвах думичката с „е“, защото знаех колко я мрази, но това не постигна много. Беше изгубена в мислите си, опитвайки се да си спомни за какво можеше да става въпрос. Тогава нещо проблесна в паметта й. По лицето й трепна осъзнаване.

— Чакай — каза тя.

— Колко дълго, защото наистина имам работа за вършене.

Тя се изправи и се обърна с гръб към мен.

— Какво каза той за хавлиите?

След като си поех дълбоко дъх, казах:

— Казах ти, нещо за това, че не са наистина сини. Мисля, че каза, че не е било по твоя вина.

Тъгата ме порази като взрив на киселина. Накара очите ми да засмъдят. Гърдите ми да се свият. Затворих се, спрях способността си да поемам емоции и с усилие поех не киселинен въздух в дробовете си.

Тогава тя се обърна и коленичи пред мен. Коленичи. На колене. Неловко. Опитах се да се отдръпна от нея, но вече бях на ръба на дивана — който можеше да се, а можеше и да не се казва Консуела. Изражението ми трябва да бе показало отвращението, което изпитвах.

— Дори не е било за мен — каза тя, лицето й светеше от изумление. — Било е за теб. Опитвал се е да ми каже за теб.

— Навлязла си ми в личното пространство.

— Опитвал се е да ми каже колко си специална.

— А ти не слушаше. — Изцъках. — Колко изненадващо. Но не, сериозно, влязла си ми в личното пространство.

— О! — каза тя, оглеждайки се изненадано. — Съжалявам. Аз… — Тя седна обратно на стола си и приглади панталоните си. — Съжалявам, Шарлот.

Нямах представа как баща й бе изпратил съобщение за мен от гроба, нито как тя бе направила връзката, след като очевидно ставаше дума за сини хавлии. И за съжаление, не ми пукаше особено.

— Това ли е всичко, от което имаше нужда?

— Не.

— Е, това е единственото съобщение за теб, което имам днес. Освен ако не искаш онова за многото работа, която имам да свърша. То е важно. — Вдигнах чантата си от пода, наместих слънчевите си очила и се изправих, за да изляза.

— Можеш ли да разбереш кога ще умре някой? — попита тя, преди да се отдалеча.

Знаех си. С наведена глава и стиснати зъби, казах:

— Не съм убедена. — За съжаление, имах неудобното чувство, че можех. Че винаги съм можела. Но бе едно от онези досадни дреболии в ума ми, които игнорирах. Както когато Куки носеше едновременно лилаво, червено и розово. Просто го изтиквах от съзнанието си. Не знаех как бих могла да го обясня на някой като нея, така че не се и опитах. — Възможно е. — Наклоних глава настрани и я огледах от горе до долу. — Дам. Щях да почна да оглеждам за погребални парцели, ако бях на твое място.

Тя ни най-малко не ме взе на сериозно, което вероятно беше за добро, тъй като само я дразнех.

Изправяйки се, тя натъпка кърпичката в чантата си и каза:

— Ако забележиш нещо от този сорт, ще ми се обадиш ли, моля те?

— Абсолютно. Ще те сложа на бързо набиране.

Тя отиде до вратата, после се обърна.

— И за протокола, не питах за мен.

Оставих я да си тръгне, изчаках пет минути, после и аз излязох, изхвърляйки я напълно от ума си. Или поне стараейки се да го направя.

* * *

Според табелата им корпорация „Вейл“ бе посветена на проучване и разработване на алтернативно гориво, а доведеният брат на Харпър, Арт, очевидно беше голяма работа тук. Тъй като нямах уговорена среща, беше ми казано да изчакам в лобито. Не точно мястото, на което обичах да чакам. Така че казах на рецепционистката коя съм и обясних, че ако Арт не иска да се срещне с мен, щях да се върна с няколко полицая и заповед. За минути бях изпроводена до офиса му. Обичах, когато тези глупости вършеха работа. Честно, заповед за какво? Арт трябва да имаше нещо за криене.

Той не изглеждаше особено щастлив да ме види, когато асистентката му ме въведе. Изправи се и ми протегна ръка, но не се радваше. За нещастие, мъжът изглеждаше добре. Носеше костюм от три части и имаше лице на филмова звезда с къса кестенява коса и естествен тен. Но pièce de résistance^[1] бяха очите му: сребристосиви с лек намек за синьо, оградени от дълги, тъмни мигли. Мамка му! Мразех, когато лошите изглеждаха толкова добре. Толкова по-лесно беше да мислиш най-лошото за тях, когато си съответстваха на ролята: рошави, с мазна усмивка и развалени зъби.

Макар бе беше от полза това, че можех да видя нещичко от майка му в него. О, да, беше мръсник. И щях да го докажа при първа възможност.

След като набързо стиснахме ръце, той ми посочи с жест да седна, после направи същото.

— Възразявате ли да ми кажете защо изпитвате нуждата да ме заплашвате, госпожице Дейвидсън?

— Ни най-малко. Трябваше да ви видя, и то бързо. Бях наета от доведената ви сестра…

— Знам, знам. — Той вдигна ръка, за да ме спре. — Майка ми разказа всичко.

Аз бях темата на разговор по време на вечеря? Супер. Обичах, когато ставаше така. Но имах лична непоносимост към възрастни мъже, които наричаха майките си „майка“, така че това беше още една черна точка срещу него. Може би това щеше да компенсира хубавата му външност.

— Както съм сигурен, че е направила и с вас — допълни той.

— С мен?

— Да. Сигурен съм, че ви е проглушила с това как Харпър просто искала внимание и как всичко започнало точно след сватбата на родителите ми.

Прецених емоциите му, но не беше ядосан. Нито особено виновен. Докато не казах:

— Харпър каза, че сте подпалили колибата на кучето й. Докато е било вътре.

— Тя ли го е казала?

Вина се излъчваше от него, но нещо друго бе по-силно. Мъка. Чувствата му бяха наранени. Той се изправи и се извърна към прозореца.

— Беше инцидент. Тя го знае.

— И тя така ми каза. — Можех да различа съвсем слаба усмивка на лицето му от отражението в затъмненото стъкло, когато го казах, и осъзнаването ме порази. Силно. — Майко мила, влюбен си в нея.

— Какво? — Той се обърна към мен, а лицето му бе маска на възмущение.

Устните ми се присвиха.

— Наистина ли?

— Мамка му. — Той заобиколи бюрото си и затвори вратата на офиса си, преди да продължи. — Как…? Виж… — Той прокара ръка през косата си, докато се опитвах да не се ухиля. — Разбира се, че я обичам. Тя ми е сестра.

— Арт, тя ти е доведена сестра и е великолепна. Виждала съм я, помниш ли?

Той отново седна.

— Тя не знае. Не и наистина.

— Защо? — попитах потресено.

— Сложно е. Но бяхме близки от години.

— Чакай малко — казах, когато разбрах. — Ти си бил свръзката й. Ти си й помагал, когато е изчезнала през онези три години, нали?

Той стисна устни.

— Колко от това ще стигне до майка ми?

— Освен ако не засяга случая директно, нищичко. И не виждам как това, че си помагал на доведената си сестра, е нейна работа.

— Да — каза той с неохотно кимване. — И бяха най-тежките три години в живота ми.

Той наистина я обичаше.

— Е, трябва да призная, че току-що съсипа теорията ми. Наистина мислех, че си ти.

— Съжалявам.

Не съжаляваше. Можех да позная.

— Но й вярваш, нали? — Веждите му се повдигнаха, изражението му бе изпълнено с надежда.

— Да. Може ли да ми кажеш какво мислиш? Имам предвид, че със сигурност си оформил някои теории през годините.

— Нищо, което да е попаднало в целта — каза той, изглеждайки разочарован от себе си. — С години се опитвах да го разгадая. По едно време мислех, че е съседското дете, което си падаше по нея, после мислех, че е доставчикът на мебели. Нещата се случваха в най-странните моменти. Понякога Харпър си беше у дома, понякога не, така че теорията на майка ми, че Харпър само е търсела внимание, е пълна глупост.

Радвах се, че мислеше така.

— Имаше ли някой друг в къщата, докато растяхте? Някой, който би имал лесен достъп до стаята на Харпър?

— Разбира се, през цялото време. Имахме роднини, братовчеди, прислужнички, готвачи, градинари, доставчици, дори проектанти, асистенти, каквото се сетиш.

— Някой от тези хора живееше ли в къщата?

— Само икономката и понякога готвачката. Сменихме доста такива. Майка ми не е най-разбраният човек.

Можех да си представя.

— Трябва да те попитам нещо трудно, Арт, и трябва да бъдеш широкоскроен.

— Добре — каза той, ставайки подозрителен.

— Някога подозирал ли си майка си?

Лицето му замръзна при тази мисъл.

— Не. — Той стисна челюст. — Няма начин.

— Но здравето на доведения ти баща се влошава, нали? Ако нещо се случи с Харпър, ти и майка ти получавате всичко.

Той сви рамо в отрицание.

— Това е вярно, но така или иначе получаваме малко богатство.

— Може би малко богатство не е достатъчно. Може би майка ти се е опитвала, не знам, да побърка Харпър, така че да може да я изкара некомпетентна или нещо подобно.

— Разбирам защо би си го помислила, но тя не е толкова алчна. Обмислял съм го дълго време. Майка ми не лъже. Всичко започна след като се ожениха. Бях се срещал с Харпър само няколко пъти преди сватбата, но тя беше просто нормално момиче.

— А след това?

— След това се промени. И въпреки това, което си мисли майка ми, не смятам, че има нещо общо със сватбата им. — Той се приведе напред и прикова тези ястребови очи върху мен. — Мисля, че нещо се е случило с нея по време на медения месец на родителите ми. Нещо, което е свързано с всичко това.

— Не спомена инцидент.

— Проведох проучване върху ПТСР, госпожице Дейвидсън, и, гледайки назад, мисля, че Харпър има симптомите. Беше само на пет, за бога. Кой знае какво е потиснала.

— Е, определено си прав за това. Лошите спомени могат да бъдат потиснати. Обаче се радвам, че е имала теб. Някой, който да е на нейна страна.

— Аз също. — Той се ухили и седна назад. — Чудя се дали някога ще ми позволи да угася този неин плам.

— Не бих разчитала на това.