Цвета Порязова
Начало без край (9)

Двойна радост

Наближаваше раждането на бебето. Вече знаеха, че е момче, знаеха, че ще е Никола. Бъдещият баща гордо споделяше в завода, Деспина, която вече работеше като лелка в детската градина, купуваше каквото й харесва за чакания с много обич племенник и го трупаше в една от стаите. А Никола се дотътряше в патериците до кончето Вихър, прегръщаше го и плачеше от щастие. Зорница рисуваше, макар че вече й беше трудно — и права, и седнала усещаше, че денят наближава, а тя искаше да подготви следващата изложба. После нямаше да има време…

Един ден на вратата се почука. „Чичо Никола, тук ли сте? Нося ви нещо…“ — беше едно момиче от селската поща. „Не е на български, ама Деспина ще го разбере“ — добави то, подавайки някакво писмо и побърза да се похвали: „Аз започнах да уча английски, после сама ще ви превеждам…“

Никола пое писмото притеснен. Не обичаше неканени и нечакани вести, какво ли пък ще е това? Огледа го и реши да не го дава на Зорница — ами ако е нещо лошо? Чак вечерта, когато се събраха и четиримата край масата, той го подаде на Деспина. Всички се умълчаха, а момичето с треперещи ръце отвори плика. Беше от хосписа…

… Двете сестри се бяха прегърнали, притихнали в общата си радост… Мартин тъпчеше около тях, готов да подаде хапче или вода ако се наложи. А Никола седеше, ръцете му трепереха, галейки листа с непознатите думи. Елена беше жива и питаше ще я приемат ли, ако дойде в България. След толкова години… Неговата Елена…

Деспина замина за Гърция. Зорница вече не можеше да пътува, очаквайки първата си рожба, Мартин не смееше да поиска отпуска, за да не го изненадат с уволнение. А Никола просто нямаше сили. Толкова емоции го бяха завладели, но за щастие бяха все хубави. Доколкото можеха, тримата стягаха къщата за скъп гост.

— Татко — колебливо го попита един ден дъщеря му. — Ти нали ще приемеш мама? Тя е много виновна, но аз вече съм й простила. Моля те, прости й и ти. Знам, че е причина за съсипания ти живот, но отсега нататък всичко ще бъде наред… От теб зависи…

В очите й се четеше молба, и тъга, и радост. И мъдростта на една бъдеща майка. Никола не каза нищо. Рано беше, първо ще трябва да си поговорят с Елена. Не смееше да таи надежда, въпреки че никога, след като ги изостави, той не се влюби. Но тя, какво ще каже тя?

Деспина се обади една вечер. „Утре тръгваме — съобщи тя. — Може би ще преспим в някой хотел като минем границата, за да не се уморява, но тя много бърза да пристигнем…“

През нощта болките на Зорница започнаха. И уж бяха готови, настана суматоха. Най-после дойде линейката. Мартин придружи Зорница, притеснен повече от нея. Никола остана сам. В главата му се завъртяха мрачни мисли: „Ами ако и внучето ми се роди глухо? Вярно медицината е напреднала, но… А какво ще стане като дойде Елена? И колко време ще остане?“.

Не смееше да помисли дори, че тя може се връща завинаги. Сигурно ще се порадва на внучето и ще си отиде. Както някога…

— Никола, тук ли си?

Баба Милка, съседката, потропа и хлътна забързана в стаята. — Видях линейката и си помислих да не е за тебе дошла. Пък то за хубаво било… Ама ти не се притеснявай, всяка жена минава през това. Болката не е болка, щом идва дете на бял свят…

Приседна до него и както се усмихваше, току приплака.

— Късметлия си ти. Семейството ти порасна, а аз така, като кукувица ще си остана до края. Едно дете имам и то замина в чужбина. Уж за кратко, пък каква стана тя. Ожени се за испанка и там ще си остане. Ще си видя ли внуците и как ще си говорим, като не им знам езика?

Никола я гледаше, но думите й не стигаха до съзнанието му. Май беше вдигнал кръвното, усещаше стягане във врата и сърцето му биеше по-бързо от друг път. Баба Милка го погледна — лицето му беше зачервено и доста напрегнато.

— Да ти подам ли едно хапче за кръвното? — уж попита, пък скочи чевръсто, без да дочака отговор и взе да рови в чекмеджето. — От тия в синята кутийка ли?

Подаде му и чаша вода. Никола я пое и тъкмо беше отпил глътка — две телефонът звънна. Мартин се обаждаше да каже, че всичко е наред и до сутринта бебето ще се роди.

Изпиха с баба Милка по един чай от маточина, успокоявала била, каза жената. После тя си отиде, а Никола остана сам с мислите си. Нямаше да заспи, затова се запъти към конюшнята — да си поговори с Вихър и да му каже хубавата вест…

Слънцето тъкмо беше обагрило небето с първите си лъчи, когато се обади Зорница: „Татко, честито…“. Никола заплака от щастие. Внучето беше дошло… Привечер Мартин пристигна и Никола жадно заслуша обясненията му, представяйки си как изглежда детето. Накрая Мартин извади телефона си и показа първата снимка на своя син.

Сърцето на дядото прескочи един удар. Загледа се прехласнат. Стори му се, че малкият Никола прилича на… Елена. И в този момент чу клаксон от улицата. Едно такси беше спряло и Деспина помагаше на майка си да слезе, приближавайки инвалидната количка до вратата…

Никола застана на прага. Нещо ново се случваше в живота му, различно от досегашния. И на душата му стана светло и спокойно… Като че ли всичко си дойде на мястото.

След като настаниха Елена в една от стаите на първия етаж, за да може по-лесно да излиза на двора с инвалидната количка, Деспина каза, че отива да подрежда детските дрешки за изписването на бебето. Пътувайки, тя се беше свързала със сестра си и разбра, че всичко е минало добре. Всъщност искаше да остави Елена и Никола сами — имаха да си говорят много и надълго.

Седяха един срещу друг — той на стола, подпрял патериците встрани, а тя — в количката.

— Вече сме половин човеци — с горчивина промълви Никола.

— Аз съм половин човек, ти си цял и ще се оправиш — продума Елена. — Аз съм виновна за всичко, което ти се случи. Дойдох да искам прошка. Може и да не ми простиш — ще те разбера. Виновна съм, защото предпочетох на мен да ми е добре, свят да видя, а ти толкова години си се борил с живота и с глухотата на детето ни. Благодаря ти, че си й бил и баща, и майка…

Никола я гледаше и болка сковаваше душата му. Беше си тръгнала преди 23 години… Животът беше оставил отпечатък върху лицето й, черната й някога коса тук-там сребрееше. Не смееше да погледне към одеялото, покриващо липсващите крака от коленете надолу. Тя сама заговори за това:

— Две години след като заминах за Гърция гледах възрастни хора. После се запознах с бащата на Деспина. Заживяхме заедно. Роди се Деспина, той й даде името си. Всички ме наричаха г-жа Аристидис. Като че очакваше нещо лошо, направи и завещание. Преди години ни помете ТИР на пътя. Той загина, оставяйки ми всичко, а аз загубих краката си. Писано ми било да плащам за греховете си. За големия грях към теб и Зорничка…

Дълбоко стаената й мъка се отприщи и едва сега Елена се разплака. Никола мълчеше, не знаеше какво да каже. Когато звънна телефонът той бързо грабна. „Татко — обаждаше се дъщеря му. — Чуй го, татко“. Тънкото треперещо гласче изпълни сърцето му с някакво ново, непознато чувство, той подаде телефона на жената до него и видя как лицето й се преобрази.

„Не съм аз този, който ще раздава правосъдие — помисли си. — Защо детето да не познава своята баба?“. Сърцето му вече беше взело решение. Нямаше нужда да мисли. „Остани — каза той. — Нашата вече се е видяла, но момичетата ще бъдат щастливи да си с тях. И внучето“.

Елена се наведе и внезапно целуна ръката му. Навън вече зазоряваше…