Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (98)

47

Джийн седеше в караваната си в очакване да я извикат за следващия дубъл и пишеше писмо на доктор Мур. Защото в крайна сметка нямаше никого другиго, на когото да обясни. Смъртта на Май я бе сломила. Не можеше да спи, а торбичките под очите и подутото лице правеха снимките кошмарни. Почти непрестанният й плач също не помагаше.

Знам, че ще ми кажеш, че си ме предупредил, но дори и да е така…

Джийн спря. Имаше всичко, което някога бе желала. Страхотна кариера и мъжа, когото обичаше. Но всъщност така ли беше? Все още й бе трудно да повярва, че сега отново притежава Сам. Че той я обича, прегръща, желае. Все още усещаше ръцете му да галят тялото й. Устата му, притисната до нейната, до врата, гърдите, раменете, корема й.

Той ме обича, но аз като че ли не съм там. Или по-скоро като че ли той не е. Когато се докосва до лицето ми, това не е моето лице. Е, искам да кажа, разбира се, че е моето лице, но не лицето, което имах преди, когато той не ме обичаше.

В известен смисъл всяка милувка бе като удар. Всеки път, когато Сам милваше лицето й, все едно че я удряше. Всеки път, когато очертаваше профила й с пръст и се дивеше на съвършенството й, тя трепереше под ръката му, като че ли държеше оръжие. Защо става така, питаше се тя отново и отново. Той е онова, което желая. Той е онова, което винаги съм желаела, и сега го имам. Най-сетне съм обичана.

Но някаква частица от нея не можеше да приеме любовта, която Сам така открито й предлагаше. Беше й ясно, че я обожава. Сега вече имаше онова, което бе виждала да получават другите жени. Спомни си за нюйоркските си приятели Чък и Моли и как Чък почти боледуваше от любов по Мол. Сещаше се за всички хубави момичета, актриси и танцьорки, които познаваше, и пламенните им любовници, които ги следяха с жаден поглед, привличани както карфици от магнит, и ги обожаваха. И си спомни как им завиждаше, колко болно й бе, че никога няма да бъде сред тях, че никога не е предизвиквала и никога няма да предизвика такава страст.

После си спомни за Нийл. Единственият мъж, покорен от Мери Джейн. И въпреки всичко желанието му я караше да се срамува… дори й се повдигаше някак си. Имаше чувството, че той я обича само от отчаяние и самота. Имаше толкова малко възможности, че да бъде „избрана“ от Нийл й се струваше като проклятие, не като комплимент. Това бе официално членство в Клуба на губещите. Значеше да си признае не само, че не е хубава, но че приема факта и е готова да се самозалъгва, като се задоволи с друг себеподобен, с друг недодялан, смешен и грозен човек. Щяха да се лъжат, че се обичат взаимно, но истината бе, че нямаха избор, време и надежда.

Но вярно ли беше това нейно усещане? Или бе плод на самоомразата й? Не беше ли Нийл човекът, който наистина я познаваше, който наистина я одобряваше? Който приемаше истинската й същност? Тя беше снобката, тя се страхуваше от грозен приятел.

Вече беше избягала от тази съдба, сгълча се тя сурово. Мери Джейн — онази грозна дебелана, беше мъртва, а Джийн Мур сега трябваше да лежи красива и грациозна до красивия си, строен, преуспял любовник и да блаженства под милувките му. Сега беше една от печелившите в живота и въпреки че бе трябвало да си купи облагите, те все пак принадлежаха на нея, победителката. Миналото беше мъртво, настоящето можеше да бъде чудесно, а бъдещето още по-обещаващо. Защо тогава чувстваше такава празнота? Просто трябваше да превъзмогне смъртта на Май и собствените си нездрави настроения.

Не се и съмняваше, че е в криза. Колко зле бе, че не можеше да я изживява в усамотението на дома си. Сега около двеста души зависеха от нейното настроение, от външния й вид, от това как е спала предната нощ. Тази сутрин Джери в отчаяние я бе намазал с неизпробвано лекарство под очите, за да намали подпухването. Обсъждаха всяка нейна пора, както учените изучаваха лунните кратери. А Сам зависеше от способността й да се съсредоточава, да излъчва емоции. Но тя не можеше да го направи, за бога. Беше като парализирана, разделена на две и повече същества.

Господи, това беше лудост. Дали всичко се бе отприщило от смъртта на Май или пък от напрежението на снимачната площадка, или пък от самата им връзка? О, боже, каквото и да бе, то нямаше да я остави да спи през нощта, нямаше да я остави да се отпусне. Вече бе толкова уморена, че едва се съсредоточаваше.

Гримьорът Джери седеше в нишата до огледалото, пушеше цигара и чакаше да направи за нея каквото може. Тя остави писалката и посегна към поредния шоколадов десерт. Страшно й се ядеше сладко — след почти четири години без никакви десерти и захар. Но желанието за сладко бе неудържимо. Всяка хапка като че ли я утешаваше. Разбира се, докато не се опита да облече един от костюмите, които Май бе ушила с толкова труд, и не откри, че не може да си закопчае ципа. Знаеше, че е напълняла поне с два-три килограма. Не би трябвало да има значение — не и в нормалния живот — но камерата беше безмилостна и показваше и най-малката промяна.

Май се бе трудила толкова над всяка дреха, изпипвайки линията безупречно, замаскирайки и най-дребните несъвършенства. Джийн съзнаваше, че сега проваля последните творения на Май. Дали не го правеше, защото се сърдеше на Май, че умря? Или защото отчаяно търсеше утеха? Каквато и да беше причината, побъркваше и гардеробиерките, и себе си.

Лапна последната хапка от десерта и облиза тъмния шоколад от пръстите си. Отново се захвана с писмото до Брустър.

Изкушавах се да разкажа всичко на Сам, но не знам дали това ще оправи по някакъв начин нещата за мен. А може и да ги влоши. Предполагам, че онова, което искам, не е промяна в отношението на Сам, а промяна на отношението му в миналото. Иска ми се и тогава да ме е обичал така, както ме обича сега.

Колко жалко, че не можеш и отвътре да ме оперираш толкова успешно, колкото отвън.

О, невъзможна работа! Джийн смачка писмото и го хвърли в кошчето за боклук заедно с плика на последното писмо от доктор Мур. Ще му пише по-късно, когато е по-наясно със себе си.

На вратата на караваната се почука.

— Готови са, мис Мур — извика тънкото гласче на Джоел. Джийн отиде при Джери.

— Готова съм за едрия план — каза му тя мрачно.

Майнъс Пейдж стоеше до караваната. Беше облечен в тъмносин анцуг. Над джоба на левия му ръкав беше избродирано с оранжев конец „Филмова хигиенна служба“. Той изчака да извикат Джийн Мур на снимки, а после почука учтиво на вратата.

— От хигиената съм — каза. — Сега мога ли да почистя с прахосмукачка?

Гримьорът го пусна да влезе. Майнъс грижливо изсмука прахта от килима, после избърса всички видими повърхности на караваната. Онова тъпо магаре, гримьорът, през цялото време не мръдна оттам. Затова Майнъс само изпразни кошчето за боклук в пластмасовия си чувал и излезе.

По-късно в камионетката си той има достатъчно време да отсее смачканите книжни кърпички, обелките от шоколадови десерти, неприятните и отблъскващи отпадъци, докато стигне до златото — пощенския плик с адреса на доктор Брустър Мур.