Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (60)

9

Тази вечер снимките на открито се проточваха и никой не беше в настроение. Колкото и да е странно, но успехът на първоначалните епизоди на „Три момичета на път“ не разведри атмосферата на снимачната площадка, нито пък я развесели, както е типично за успеха. Тя като че ли още повече се напрегна. Чувах приказки само за неприятности и имах трима души от екипа, които ми разказваха всички кирливи истории. Присъствах само за да хвана малко колорит за статията във „Венити Феър“. В момента заснемаха сложна сцена със специална камера. Един нещастен оператор, натоварен с четирийсеткилограмовото чудовище, слизаше пред трите звезди по стълбите на зданието, което трябваше да изобразява Центъра за конференции в Чикаго.

Снимаха шести дубъл. Проблемът беше в това, че Лайла все обсебваше сцената. Това ми напомни за старите слухове, че по време на снимките на „Магьосникът от Оз“ и лъвът, и тенекиеният човек все избутвали Дороти от жълтата тухлена пътечка. Горкичката Джуди. Сега пък Шарлийн все объркваше репликите си. Отгоре на всичко се стъмваше.

— Окей, да започнем отгоре — каза Марти и се опита да се усмихне, сочейки най-горното стъпало на стълбите. Операторът още веднъж се изкачи безропотно с тежкия си товар. Плащаха му на час. Какво му пукаше? Марти вече беше блъснал трийсет и пет хиляди долара в този епизод и искаше кадърът да се получи. Две минути екранно време. Може би само деветнайсет секунди. И трийсет и пет хиляди бона дотук.

Този път, преди да започнат дубъла, трябваше да стегне Лайла. Марти се изкачи уморено по стълбите до нея.

— Вече те сложих в средата — каза й той. — Изкарах те пред другите две. Но не мога да те оставя сама. Ти си в центъра, но ми е необходимо да ги оставиш в кадър. Моля те, Лайла!

Лайла тръсна коси. След неуспешната им вечеря тя се държеше особено хладно с него.

— Не ги изключвам — нацупи се тя. — Какво да правя, като не могат да ме настигнат?

Той въздъхна. Понякога беше страшно досадна, но тук, на поразителния фон на библиотеката в края на деня, в онази особена светлина, която наричаха „магически час“, тя бе невероятно красива.

Той погледна към Джийн и Шарлийн, които гримьорите пудреха.

— Готови ли сте? — попита.

Шарлийн кимна, но той видя, че е объркана. Отново въздъхна. Марти просто трябваше да заснеме сцената тази вечер — вече беше надхвърлил бюджета и не можеше да си позволи безбожно скъпата камера още един ден.

— Изглеждаш страхотно, Шарлийн. Сега просто слез по стълбите и като стигнеш долу, обърни се към мен и си кажи репликата. Окей?

Шарлийн кимна безмълвно.

Лайла погледна към режисьора с досада. След онази вечер трябваше отново да уравновеси нещата. Да го заплаши или да му обещае нещо, да дръпне каишката. Марти проявяваше твърде много търпение към Шарлийн, която си издънваше репликите дубъл след дубъл.

— Докога ще се мотаем, защото някой си пелтечи? — попита Лайла високо. — Имам среща.

Нека Марти поразмисли върху това.

— Всеки да гледа себе си, окей? — помоли Марти уморено, без упрек в гласа.

— Шарлийн не е просто тъпа блондинка — каза Лайла окуражена. — Ако си боядиса косата кафява, знаете ли как ще й викат?

Снимачният екип отдавна се бе уморил от неспирното заяждане на Лайла с другите две. Операторът обаче, който бе нов на снимачната площадка, се хвана на въдицата. Той я погледна въпросително.

— Изкуствен интелект — каза Лайла и се изсмя.

След като снимките за деня най-сетне свършиха, Лайла рязко се запъти към колата си. Както можеше да се предполага, Шарлийн пак се издъни, стъмни се доста и трябваше да приключат. Лайла се усмихна. Не чакаше с нетърпение дългото шофиране от Пасадена до Малибу, нито пък срещата си тази вечер. Просто трябваше да го направи. Знаеше, че слуховете с кого излиза ще стигнат до ушите на Марти. Това беше начинът да се държиш с един мъж. Или поне тя си мислеше така.

Лайла не обичаше да се сеща за това, но когато се замислеше, признаваше, че повечето мъже, сред които бе израсла, бяха хомосексуалисти. Баща й е бил такъв или пък е бил бисексуален — или може би омнисексуален, ако имаше такова нещо. Очевидно е живял по правилото — щом мърда, чукай. Тя знаеше за прословутото дело за изнасилване на тринайсетгодишно момиче. Това, разбира се, е било, преди да се роди тя, но беше виждала албумите с изрезки на леля Роби — бяха толкова изчерпателни, колкото могат да бъдат само под ножицата на един досаден педал от зодия Дева.

Не че бе прекарала много време с баща си. Той и Кукловодката се бяха развели малко след раждането й. Появяваше се от време на време, но Кукловодката бе получила родителските права, разбира се. Във всеки случай Лайла фактически не го познаваше.

Но тя познаваше Роби и всички онези педерасти, които се въртяха около Кукловодката. Фризьорът й Джери, дългогодишният й бизнесмениджър Сами Брадкин, а после Боби Майзер — вторият й бизнесмениджър, третият й бизнесмениджър Рон Удроу (Кукловодката имаше неприятности с бизнеса) и Ален не знам кой си — абсолютно безнадеждният фъфлещ оператор, и фотографът, чието име Лайла не можеше да запомни, но чиято идея за страхотно прекарване бе да стои цяла нощ и да гледа как Кукловодката плаче. И, разбира се, Кевин. Отвратителният измамник Кевин. Все още висял у майка й, каза Роби. Е, беше й писнало от всичките.

Но и тя бе наследила един от тях. Изглежда, че сега Роби прехвърляше вниманието си от Тереза към Лайла. Там, където нещо ставаше. Беше започнал да казва „ние“, когато разправяше как Лайла получила роля в сериала. Като че ли беше направил и той нещо. Освен че я бе подслонил, какво друго бе направил за кариерата й? Ако Лайла не беше сигурна, че Роби веднага ще хукне при Кукловодката начаса, щом го накара да си събере багажа, би му затворила вратата още преди месеци. Но нямаше да достави това удоволствие на Кукловодката.

Във всеки случай, призна си Лайла, тя бе израсла сред куп педеруги. И всички те бяха „чичо“ Джери или „чичо“ Боби, или „чичо“ не знам кой си с изключение, разбира се, на „леля“ Роби. Нищо чудно, че с тези мъже тя се чувстваше най-добре.

Предполагаше, че затова бе казала „да“ на Кевин — в известен смисъл знаеше за него.

Не че одобряваше това. Лошото при педалите бе, че те винаги мислеха и говореха само за секс. Беше толкова досадно, ей богу. Сексът бе нещо, за което тя не желаеше да мисли, още по-малко пък да говори. Според Лайла той бе леко отблъскващ, както и крайно смешен. Помислете си само — да пъхаш израстък от плът от едно тяло в канал от плът на друго. Тя потръпна. Лайла знаеше, че най-много от всичко иска да бъде секси и най-малко от всичко иска да прави секс. А при швестерите сексът бе основното нещо в живота.

Тя, разбира се, съзнаваше, че усещанията й може би са малко…, ммм, изместени или нещо подобно поради цялата откаченост на Кукловодката. Ходеше по психоаналитици от единайсетгодишна възраст, така че не беше от собствената й глупост. Надяваше се, че всичко ще се промени, след като порасне и се сдобие със собствен дом. Но сега, когато беше на снимачната площадка, в истинския живот, сред хетеросексуални мъже, те като че ли не се различаваха много от онези с обратната резба. Е, разбира се, държаха се различно, но всички искаха просто да чукат. Само че в случая нея.

Отгатваше го по очите им. Лайла делеше хетеросексуалните мъже на две категории. Едните бяха като Марти и Майкъл Маклейн, които обичаха много жените, искаха да прекарват времето си в тяхната компания и забелязваха всичко, свързано с тях. Как се обличат, как миришат, как се движат и дори как мислят. Що се отнасяше до Лайла, тази категория мъже можеха като нищо да бъдат хомо. От тях й се повдигаше. В другата категория бяха типове като Сай Ортис и онзи дебел червей Пол Грасо, които говореха за цици и задници, но всъщност обичаха само да правят сделки и да прекарват времето си в мъжка компания. Като си помислеше човек, и тази категория мъже приличаха на хомосексуалистите. Всичките бяха хомо.

От цялата работа я заболяваше глава — една от онези непоносими мигрени, ако размишляваше твърде много по въпроса. Затова избягваше, тъй като трябваше да запомни само един основен факт — в общи линии мъжете бяха безполезни и тя ги мразеше. Мразеше и обратните, и редовните, мразеше ги как говорят и как ходят. Мразеше това, че са космати, че си въобразяват, че целият шибан свят им принадлежи, че я засенчват, че дори когато я желаят, я карат да се чувства като плюнка. Нямаше вяра на нито един от тях. Страхуваше се от всички. И мразеше всички — дори Роби, дори Марти. Особено Марти. Нямаше съмнения по въпроса — Лайла мразеше мъжете.

Работата обаче беше там, че колкото и да мразеше мъжете, Лайла знаеше, че още повече мрази жените.

Най-много майка си, естествено. Това се подразбираше. На снимачната площадка обаче омразата й бе разширила обхвата си. Работата с Джийн и Шарлийн й даваше възможност да се упражнява в женомразство. До участието си в този сериал Лайла не бе контактувала много с жени. Тереза нямаше приятелки. Нито пък като се има предвид с какви се заобикаляше.

Така че на Лайла не й беше трудно да разбере защо е станала такава. Особнячка. Единачка. Всъщност това бе реалистичен подход. Защо да се заобикаля с хора, с които да се конкурира? Инак се конкурираше само с Бонбонка и Кльощавелка и Лайла продължаваше да ги мрази. Естрела бе единствената истинска жена, докато Лайла растеше в дома на Кукловодката, но тя не влизаше в сметката. Мексиканка, и то прислужничка.

Сега пред Лайла имаше две красиви жени, нейни връстнички, които бяха твърде близо до нея, за да се чувства добре. Не бе свикнала на миризмата им, на това да вижда красотата им всеки ден, на метър от самото й лице. Това я изнервяше. Ядосваше я. Защото Джийн и Шарлийн — макар и да не можеха да й съперничат — означаваха присъствие. Присъствие, забелязвано от останалите, които се съобразяваха с тях, търсеха мнението им, умилкваха им се. Не толкова Марти — Марти в момента бе единственият, който имаше значение на снимачната площадка — но другите.

През по-голямата част от соло сцените й знаеше, че всички погледи са приковани в нея. Но в груповите сцени, когато и трите бяха пред камерата, Лайла чувстваше — почти чуваше — как очите и камерата се местеха напред-назад от нея към другите две. Като че ли Лайла не им стигаше.

Така че ключът беше у Марти като режисьор. Лайла не можеше да контролира погледите на хората, но можеше да контролира върху какво ще спре обективът на камерата. Можеше да контролира това чрез Марти.

Още онази вечер, когато Пол Грасо ги запозна, Лайла разбра какво влечеше Марти. Красотата, разбира се. И талантът, но не толкова, колкото красотата. Онова, което наклоняваше везните за Марти, което неудържимо го привличаше и с което спекулираше Лайла, бе недосегаемостта — на милиметър, но да не може да те докосне, да бъдеш обещаваща, но недостижима. Нима това не бе същината на красотата? У нея имаше някаква загадъчност, която липсваше на Шарлийн и Джийн. А именно подмамването доставяше удоволствие на Марти и на толкова още други мъже. Мърл Оберон и всички онези актриси от миналото, които Марти обожаваше. Дженифър Джоунс. Полет Годар. И Тереза О’Донел. Лайла знаеше по какво си приличат.

Те не можеха да бъдат притежавани. Само примамваха. Както щеше да примамва тя. На Лайла й беше лесно. Тя не възнамеряваше да предлага никому нищо от себе си, освен на камерата. Но искаше да убеди Марти точно в обратното. Лайла бе усъвършенствала този талант, тази магия. Бе наблюдавала майка си в старите й филми. Беше достатъчно умна, за да разбере, че трябва да използва всичко, което й се предоставя. В това отношение знаеше, че е по-умна от другите две. Те бяха толкова буржоазни, толкова открити, толкова много даваха. Не умееха да скрият нищо. Затова точно тя щеше да успее.

Сега се чудеше дали глупавите клюки на Роби не са по изключение за вярване. Истина ли беше, че Майкъл Маклейн ще играе във филм с Рики Дън и че същевременно му предлагат главната роля в „Роди се звезда“? Е, ще разбере след малко на вечерята с него. Досегашните й откази само го бяха направили още по-упорит. А ако свързването на името й с това на Майкъл Маклейн накара Марти да се амбицира — всичко ще бъде наред.

Майкъл седеше срещу Лайла в просторната трапезария на хотел „Бевърли Уилшир“ и се усмихваше. Лайла забеляза тънките бръчици в ъглите на очите, които като паяжина отиваха към слепоочията му. Кожата му все още бе в добро състояние — е, как няма да е, като тя знаеше със сигурност, че ходи два пъти седмично на масаж, но се замисли докога ли ще издържи. Всъщност на колко години беше той? Представи си как трябва да го целуне пред камерата и усети, че стомахът й се преобърна. Но може би ролята е за гадже на Рики Дън? Той поне не беше сбръчкано зайче. Е, дори и да не е така, няма да й навреди да играе главна роля с партньор Майкъл. Той бе голяма звезда от миналото, а тя смяташе да стане голяма звезда на бъдещето.

— Боже, боже. Вече си голямо момиче, Лайла. От колко време не съм те виждал?

Дали пък това нямаше да бъде поредната стара холивудска разходка по улицата на спомените? От онези боклуци в стил „спомняш-ли-си-партито-у-Нивън-онази-Коледа“? Нямаше нищо против да разпалва носталгията у Марти, но с Майкъл очакваше нещо по-хипарско. Напомни си, че може да й помогне да премине от телевизията в игралното кино, и го озари с най-лъчезарната си усмивка.

— Откакто бях на шест-седем години. Мисля, че беше на рождения ми ден.

— Наистина ли? — Усети го как вътрешно се дръпна.

Наложи й се да потули усмивката си. И той като Тереза бе една от холивудските мумии, които искаха да използват някогашния си успех и връзки, същевременно отричайки възрастта си. Е, Лайла знаеше как се играе тази игра. Трябва да си сигурен за връзките и мъгляв по отношение на времето. Тя отново му се усмихна.

— Едно време идваше често у нас — измърка тя. — Наистина ми липсваше, когато престана да идваш.

— Майка ти още ли живее в Бел Еър?

— Тереза продължава да живее там, но аз живея в Малибу. В къщата на Надя Негрон. Тя е играла главната роля в нямата версия на „Роди се звезда“. — По-добре да се върне на темата, реши тя.

— Наистина ли? Къде? И аз живях известно време в Малибу.

И преди Лайла да успее да го върне към въпроса за „Роди се звезда“, той започна да й разправя някаква дълга история за седемдесетте години, за Стив Маккуин и някаква гнусна сбирка. Тя се опитваше да кима където трябва. Знаеше, че ако мига често, очите й се навлажняват и сияят. Това обикновено помагаше. Най-сетне свърши.

— Ами такива са били времена — заключи тя.

Майкъл се изкашля. По дяволите! Отново го беше накарала да се почувства стар. Исусе, та той беше стар. Тя се усмихна и прекара език през зъбите си. Трябваше да позамаже работата. Отново да предразположи Майкъл. Сервитьорът донесе рибата на скара и намигна конфиденциално на двамата, като че ли нямаше да разкаже всичко, което беше чул, утре на вестниците. И въпреки това Лайла продължи да се усмихва.

— Значи наистина си познавал Стив Маккуин? — попита тя и отвори широко очи.