Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (46)

20

Ейприл очакваше в кабинета си някакъв тъп журналист от „Лос Анджелис Таймс“, който трябваше да пише хвалебствена статия за нея. Щеше да го въведе новата й секретарка. Нямаше време за такива глупости, но след като снимката й се появи на корицата на списание „Уест Коуст“ с коментар, че заема първо място в някаква класация за най-лош работодател, по-лош и от надзирателите в южноафриканските диамантени мини, от рекламния отдел бяха предложили контрамярка. И затова сега тя трябваше да губи четирийсет минути от ценното си време за някакъв чекиджия от пресата.

Ейприл Айрънс бе своето най-голямо изобретение и като всяко голямо изобретение, функционираше отлично. Всъщност хората говореха, че тя вече не може да прави друго, освен да работи, но Ейприл пет пари не даваше какво разправят хората. Човек не се захваща да ръководи голямо филмово студио, ако го е грижа какво дрънкат шайка натегачи.

Като директор на продуцентите в „Интърнешънъл Студиос“ тя всъщност стоеше над всички. Одобряваше проектите на останалите продуценти, независимо че и тя самата вършеше същата работа. Имаше власт, власт над всички и власт да прави каквото иска, стига печалбата да удовлетворяваше Боб Левин и акционерите.

На четирийсет и четири години (макар навсякъде да пишеше, че е само на четирийсет и една), тя най-после можеше да прави каквото пожелае и да бъде каквато си иска. След толкова години, прекарани в несигурност, когато трябваше да се продава за мизерни пари, за да може да напише някоя и друга книга и пиеса, най-сетне притежаваше солидни банкови сметки. Не й бе помогнал никой от гадните кинаджии. Бе работила при Уорнър четири години. Там изготвяше резюмета на всяка скапана хартийка, която се получеше по пощата, и отчаяно се стремеше да привлече благоразположението на някого, на когото и да е, стига да е влиятелен. Беше се молила да получи работа при Рей Старк, при Джон Хюстън. И получи: разпределяше пощата. „Нона — един живот“ бе филмът със скромен бюджет, чрез който успя да пробие. И го направи без ничия помощ. Вложи в него всичките си спестявания: шейсет хиляди долара, завещани й от дядо й; вложи и парите от ипотеката на къщата на майка си в Бруклин. Когато успя да осигури разпространението му чрез някаква независима фирма, трябваше да плаща авансово за рекламните афиши. Но критиците изпаднаха във възторг и филмът си намери публика — младежта и хипитата, после и богатата интелигенция от предградията. Накрая „Орион“ го откупи и тогава дори и широката публика трябваше да го гледа. След това тя пусна „Запитването“. Ейприл бе убедила Анджела Блейк да участва в гола сцена. Този път киноразпространението само пое филма. През първата седмица приходите възлязоха на осем милиона, а бюджетът на филма бе точно толкова.

И в това всъщност бе целият „номер“. Ейприл изостави независимото продуцентство и се залови със студио, където работеше с чужди пари — имаше пари наготово и не се налагаше сама да ги търси. И вече знаеше формулата. Действай умно и смело, работи здраво и никога не позволявай някой да ти каже „не“.

Сега тя очакваше журналиста. Имаше три разновидности — свръхамбициозни гъзолизци, които в замяна на добри отзиви в пресата настояваха да получат работа, после идваха умерено амбициозните гъзолизци, които просто искаха да установят връзки с нея, за да имат шанс и друг път да пуснат някоя статийка, а към третата група се числяха озлобените гъзолизци, готови да те пекат на шиш и да те цитират погрешно, само и само да публикуват нещичко, да им подхвърлят няколко долара и да имат отдушник за безмозъчната си злоба.

Цял Холивуд я наричаше „Желязната дева“. Иронията пък се криеше в това, че половината я наричаха нимфоманка, а другата половина — лесбийка. Това удвояваше възможностите й, но пък нали никога не бе имала проблеми с намирането на сексуални партньори. Особено пък сега, когато притежаваше такава власт.

Репортерът, офрашкан хлапак на двайсет и няколко години, влезе с неуверена походка и нервно седна. Тя направи опит да се усмихне, помоли секретарката да им донесе кафе и впери в него внимателен поглед. Интервюто започна с обичайните полуидиотски въпроси: трудно ли е за жена да заема такъв пост; с какви свои постижения се гордее най-много; какви са тенденциите в развитието на киноиндустрията? Тя отговаряше, а умът й препускаше към следобеда. Трябваше да си остави време да се поосвежи малко преди обяда, на който я бе поканил Сам Шийлдс. Изглежда, че „Джак и Джил“ тръгна добре и тя вече обмисляше нов договор със Сам.

Освен това разсъждаваше дали Сам не би могъл да изпълнява и по-лична роля в живота й — да й кавалерства в обществото. До гуша й бе дошло от жалките мъже, с които излизаше: тези, които нямаха отношение към индустрията, я отегчаваха, а по-вътрешните винаги гледаха да я използват. Сам Шийлдс я забавляваше. Привличаше я неговата дистанцираност — един вид снобизъм, характерен за Източния бряг, който Ейприл намираше за наивен и старомоден. Освен това бе мъж, който наистина харесваше жените, а наоколо имаше твърде малко нормални мъже.

Може би чувствата на Сам към жените не можеха да се нарекат любов, но пък има ли мъж, който наистина е обичал жена? Ала Сам ценеше у жените това, което те самите ценяха у себе си: нежността, мекотата, цветовете, които им приличаха, женствеността, женското начало. Ейприл се бе наслаждавала на краткотрайната им връзка. Естествено, че след това Сам се хвърли на Кристал Плинъм, така както всеки мъж й се хвърляше. И както винаги Кристал откликна на чувствата му. Ейприл просто го очакваше, защото знаеше, че Кристал е спала с всички режисьори, с които е работила. А пък Ейприл и пет пари не даваше за такива неща.

Но сега филмът приключи и тя добре знаеше, че е приключила и връзката. Кристал щеше да се върне при своя съпруг и мениджър, след което щеше да си намери нов любовник. А Сам вече бе готов за нещо ново. Ейприл реши това нещо да бъде самата тя. Той изглеждаше много добре, вероятно щеше да се прочуе като новия талантлив режисьор и щяха да бъдат добър екип. Можеше дори да се оженят. Защото на четирийсет и четири години бе крайно време една жена да се омъжи. Ейприл реши да отдели на хлапака с химикалката още само три минути. После отиваше да обядва със Сам в ресторант „Грил“.

— Имате ли още въпроси? — попита тя бодро и извади вишневото си червило, за да освежи безупречния си грим.

— Ами… всъщност четох, че преди да уволните последната си секретарка, цял месец сте й викали „кучка“. Това вярно ли е?

Ръката, с която Ейприл държеше червилото, замръзна пред устата й. Нима никой не бе разяснил на тоя малък пикльо, че не трябва да задава подобни въпроси?

Тя го изгледа студено със сините си очи.

— Чуйте ме добре. Никога не съм наричала тази курва „кучка“. — Ейприл се изправи. — А сега може да си вървите.

 

 

Докато караше към ресторанта, Ейприл се обади по телефона на рекламния отдел, за да уредят нещата с интервюто за вестника и затова едва й остана време да оправи външния си вид. Той седеше на бара и я чакаше. Дългото му тяло се бе превило в огорчена въпросителна. Е, Сам несъмнено излъчваше някаква мрачна загадъчност. Точно затова го харесваше. До гуша й бяха дошли и калифорнийският блясък, и бизнесмените.

— Постнатална депресия? — попита го тя, докато се приближаваше към бара. Един от независимите продуценти, който наскоро се бе опитал да я изиграе, седеше на високото столче до Сам и незабавно отстъпи мястото си на Ейприл. Тя го зае, без да му благодари, и зачака за отговор.

— Това не се ли отнася за родилки след раждането на бебето? — попита Сам.

— Да, но се отнася и за режисьорите, и то точно за периода, след като си родят бебето.

Сам не отговори, а остана, впил мрачен поглед пред себе си.

— Ако ще трябва сама да си донеса питието, за какъв дявол съм седнала тук? — попита кокетно Ейприл.

Сам направи опит да се отърси от лошото си настроение.

— Съжалявам, Ейприл. Какво би желала?

— За пиене ли?

Сам внимателно я изгледа.

— Да… И за… друго…

— Хубаво реагираш. Поръчай ми „Столичная“ с лед и, за бога, вземи си някакво истинско питие вместо тази бира. Нека да седнем там, на моята маса. — Ейприл се отдалечи от бара, а Сам я последва с пълни чаши. За себе си също носеше водка.

— И така, ще ме заведеш ли на премиерата? — попита тя. Постара се това да прозвучи безразлично.

— Ако се налага да присъствам, няма човек, с когото бих отишъл с по-голямо удоволствие.

— Разбира се, че трябва да присъстваш. Има сериозна причина.

— Искаш да кажеш заради приходите за благотворителни цели ли?

Тя се изсмя.

— Не, имам предвид акционерите.

— Кажи ми едно — винаги само за индустрията ли мислиш?

— Разреши ми да ти кажа не едно, а повече неща. Първото вече споменах: режисьорите получават депресия, когато приключат с работата по някой филм. То е естествено. Точно затова правим заключителен коктейл — да смекчим удара. — Ейприл отпи от водката. — Другото, мистър Бродуей, е, че всеки режисьор чука звездата на своя филм и че всяка звезда се чука със своя режисьор. Това никога не означава любов, а и твърде рядко отношенията се основават на респект един към друг. Това става, защото осигурява общуване между режисьора и звездата, което те по друг начин не биха имали. Понякога проличава на екрана. Полезно е за филма.

Сам се ухили и поклати глава.

— Ти си страхотна, Ейприл. Високо оценявам нежната ти загриженост, но от къде на къде ще се тревожиш за мен. Аз съм голямо момче. Сам мога да се грижа за себе си. Ако сега съм в депресия, после ще се оправя. А връзката с една актриса не означава любов. Не се заблуждавай, Ейприл. Хубавото чукане си е хубаво чукане. И като свърши, значи е свършило.

Ейприл се изненада колко много й допада този мъж. Почти се забавляваше с него.

— Е, тогава откъде идва мировата скръб?

Сам не отговори веднага, отпи от чашата си, постави я обратно върху масата и я погледна право в очите.

— Предстои ми да взема някои решения. Трябва да реша каква да бъде следващата ми работа, дали да остана тук, или да се върна в Ню Йорк. Имам много проблеми…

— Ами тогава прибави към тях още един и започни да го дъвчеш. Не искаш ли да направиш още един филм за мен?

— Ти отхвърли пиесите ми.

— Нямам предвид пиеси. Ясно казах филм.

— Какъв филм?

— Не мисли за това и просто ми отговори на въпроса. Искаш ли пак да работиш за мен?

Сам даде воля на усмивката си.

— По-скоро бих гълтал натрошени стъкла — отговори той и продължи да се усмихва.

— Как да разбирам това? Ако означава „да“, значи обичаш да си похапваш натрошени стъкла, а ако означава „не“, значи не си любител на това ядене. Кое от двете? — Сега и тя му се усмихваше.

— Едно трябва да ти кажа, Ейприл. Умееш да уреждаш всичко. Никога не съм работил с някого, който да е над всичко. Симор е задник. Но ми прави удоволствие, когато научавам за твое решение. Да те гледам как вземаш решения също ми прави удоволствие.

— Значи да приемем, че отговорът ти е положителен. А вече съм взела едно от фамозните си решения. Искам да заснема нова версия на „Роди се звезда“. Успях да докопам авторското право. Искам ти да си режисьорът!

Сам престана да се усмихва, погледна някъде встрани и поклати глава.

— Не правя нови версии на стари филми.

— Гледал ли си първия филм?

— Не — отговори той малко тъпо.

— Добре. Ето, значи няма да бъде нова версия. За теб е първа версия. Ще се заемеш ли?

— Имаш сценарий ли?

— Да не искаш ти да го напишеш?

— Заклел съм се никога да не работя с чужд сценарий.

— Ами сега се налага да промениш становището си. Та това е класически филм. Застаряващ мъж се влюбва в момиче, което е в началото на кариерата си. Романтична история. Трагична. Но ще направим напълно модерна постановка. Постановка на деветдесетте години. Без предразсъдъци.

— Кого си определила за мъжката роля?

— Майкъл Маклейн.

— Майкъл Маклейн ли? Боже мой! Но, Ейприл, тоя каубой вече преваля хълма!

— Тъкмо! Това се нарича разпределяне на ролите съобразно с възрастта на героите и е просто гениална идея, повярвай ми. Пък и сега вече можем да му плащаме по-малко и да разчитаме на него. Подразбрах, че нещо не му е по вкуса последният договор за филм с Рики Дън, който може би няма да правим. След неуспеха на „Акбар“ тук трябва да даде всичко, на което е способен, иначе излиза от играта.

Сам се замисли за миг.

— Кого предлагаш за женската роля?

— Имаш ли предвид някого?

— Не. Но след като се спряхме на Маклейн, защото е застаряващ, нека вземем някакво наистина обещаващо момиче. Cinema verité.

— Кого например?

— Може би Фиби ван Гелдер. Или момичето, което игра в последния филм на Редфорд.

— Да, приемливо е.

— Или пък някое от момичетата в сериала на Марти ди Дженаро? Те са обект на страхотна реклама и мисля, че сега са голям хит.

Ейприл го погледна замислено и кимна. Не беше ли едно от момичетата дъщеря на Тереза О’Донел? На звездата на първия филм? Този факт бе нещо, което пресата щеше да захапе. След малко тя каза:

— Не зная. Телевизията не е кино.

— Само киното е кино. Но ще се получи идеално разпределение на ролите. Те са нови и свежи, и всяка от тях би била чудесен контрапункт на старата проститутка Майкъл Маклейн.

— Освен това не е зле, че са страхотни парчета и стават за чукане, нали? Но могат ли да играят? — Ейприл се изсмя. — По-скоро бих рискувала с начинаеща киноартистка, отколкото с телевизионна звезда.

— Може би някоя от тях ще успее да превключи.

Сам въздъхна.

— Е, сега страшно много приказват за сериала и тия момичета. Не си ли заслужава да ги погледнем?

— Приказките още нищо не значат. Особено приказките, преди да тръгне сериалът. Но ако проявяваш интерес, мога да взема рулоните и да ги видим.

— Хайде де. Никой изобщо не може да проникне там. Ди Дженаро е маниак на тема секретност.

— Мога да ги взема.

Това си струваше труда. Особено ако Марти се вбеси. Да. Разбира се, струваше си да се направи.

Сам цял се извърна към Ейприл и я огледа.

— Нима познаваш всички и знаеш всичко?

— Всекиго и всичко, което заслужава да се знае — отговори тя и бавно облиза тъмночервените си устни.