Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (126)

21

Джийн седеше на верандата в къщата на Шарлийн сред увитите мебели и опакованите в сандъци кухненски съдове. Двете приятелки се бяха умълчали. В смога над долината залезът бе просто невероятен.

— Замърсяването и прахът правят всички тези багри — каза Джийн.

— Е, значи и мръсотията става за нещо.

— А пък аз си мислех, че целият този боклук, който го изписаха за нас, ще е безполезен.

— По дяволите, не. Увихме си хубавичко съдовете с част от него. А в Уайоминг ще използваме останалата част за подпалки и покриване на разсада в градината — засмя се Шарлийн. После отново погледна залеза. — Наистина е красиво — въздъхна тя. — Все не мога да повярвам, че Лайла е мъртва. Няма повече да види нито един залез. Освен това не мога да повярвам, че е била мъж.

— Е, предполагам, че всъщност не е била, нали? Искам да кажа, че дори и да има част от екипировката, човек не може да стане пожарникар, ако разбираш мисълта ми.

— Сега знаем и защо беше толкова озлобена. Мисля, че всъщност е била нещастна. — Шарлийн поклати глава. — Какво е направила майка й с нея?

— Аз пък бих искала да знам какво е правил Марти с нея. Искам да кажа, че трябва да е била страхотна по преструвките да го накара да мисли, че е жена. И аз някой път съм симулирала по някой оргазъм, но не и пола си.

— Ъъъ?

Джийн погледна Шарлийн.

— Никога ли не си симулирала оргазъм?

— Ъхъ. Защо да го правя? — попита Шарлийн. — Какъв е смисълът?

— О, да намалиш напрежението… своето, неговото. Да свърши по-бързо, ако ти е досадно. Ами, знаеш как. — Джийн откри, че се взира в неразбиращото лице на Шарлийн.

— Аз пък не съм. Не съм спала с много мъже, но никога не съм се преструвала какво чувствам в живота си. Това би било лъжа в лош момент за лъгане.

— Мисля, че си права, Шарлийн, но смятам, че повечето жени го правят.

Шарлийн поклати глава и сви рамене.

— Не разбирам много от секс — каза тя. — Толкова дълго се срамувах от онова между Дийн и мен, та ми е трудно да свикна, че всичко си е наред. Освен това, дори и когато се предполагаше, че е нередно, пак винаги го чувствах като редно. Понякога беше единственото редно нещо.

— Ще изживееш чувството за вина. Просто си повтаряй, че не ти е брат.

— Е, дори и да не ми е, все едно, чувствам го като брат — каза Шарлийн. — Харесва ми, че сме като кръвни роднини, знаеш ли? Но сега вече не ме е срам. Знам какво могат да кажат или да си мислят другите хора, но не ме е грижа. Наистина не ме е грижа. Защото не ме е срам.

— Най-важното е какво мислиш ти самата, Шарлийн — каза Джийн.

— Е, да, но бих искала да ме разбереш. — Тя помълча. — Виждаш ли, чувствам го така… сексът с мъжете, с другите мъже, го усещах, като че ли в леглото има два вида хора. Техният вид и нашият. Дори с Бойд и после с Майкъл Маклейн беше като състезание между двама.

Джийн си помисли за Майкъл, за Сам и кимна.

— Е, с Дийн не е така. Не го усещам, като че ли сега е неговият, а после моят ред. Не го усещам като състезание. Просто сме си ние… И двамата сме си ние, еднакви. Не е толкова вълнуващо като с Майкъл, признавам това. И по едно време се бях объркала. Но сега знам едно — може да не е така, както се предполага, че трябва да е сексът, но както го правим с Дийн, така ми харесва. — Красивите очи на Шарлийн се наляха със сълзи, докато се вглеждаше в лицето на Джийн.

Джийн ненадейно бе залята от огромна вълна… завист. Осъзна го, трепвайки от изненада. Защото между нея и нейните любовници винаги имаше стълкновение и битки. Борба за собственост, надмощие, свобода. Борба между половете. И винаги след възбудата следваше разочарование, самота, предателство. Винаги. Те всъщност никога не са били наистина на моя страна, помисли си тя. С изключение може би на Нийл. Нийл беше на моя страна, но той не бе достатъчно вълнуващ и достатъчно красив за мен. Така и не спах с него. А сега може би е твърде късно вече за Нийл. И може би е твърде късно за мен.

Тя погледна Шарлийн пред себе си, красива както винаги, простичка, пряма и чиста като сълза. Сети се за всички съвети, които й бе давала, затова как се бе отнасяла снизходително с нея и едва не се изчерви.

— Сега какво ще правиш? — попита Джийн.

— Ами мисля с Дийн да приемем предложението на нашия приятел. Ще се заселим в Уайоминг с Доуб. Ние с него сме съсобственици на голям парцел земя, която той е купил там. По-късно с Дийн ще се оженим.

— Значи просто си тръгваш, без да се обърнеш?

— Ами да. И се смятам за късметлийка. Можеха да застрелят теб или мен.

— Но няма ли да ти липсва? Възбудата, вниманието… и парите?

— О, дяволска работа. Та то не беше така, както изглеждаше. Като че ли и няма кой знае колко пари. Толкова много погълнаха данъците и хонорарите. Тази къща имаше голяма ипотека и много пари отидоха за лихви и какво ли още не. Като че ли само мистър Ортис успя да направи пари. Той няма да ми липсва. Малко ще ми липсва мисълта за славата. Няма да е човешко да кажа, че не е така. Но в действителност няма да ми липсва нищо от това… — Тя се обърна да погледне през прозореца към хълмовете, прострени долу под тях. После отново погледна Джийн. — За теб ще ми е мъчно, но се надявам да ни дойдеш на гости.

— Ще дойда — обеща Джийн.

— Ами ти? Оставаш ли?

— Имам да посвърша още някои неща.

— А после какво?

— После не знам.

— Винаги си добре дошла в ранчото, Джийн.

— Благодаря. — Очите на Джийн се напълниха със сълзи. Може би не заслужаваше толкова добра приятелка като Шарлийн, но беше благодарна, че я има. По-добре да поразведри този разговор, иначе ще удави и двете в плач. — Значи няма повече Кримзън, Кара и Кловър?

Като че ли усетила настроението на Джийн, Шарлийн тръсна глава и подсвирна.

— По дяволите, разбира се, че има. Вземаме трите кучки с нас! — разсмя се тя и се обърна да погали по главата първото куче, което дотича при нея.