Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Мъртво сърце

Преводач: Ангел Игов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“, София

Излязла от печат: 11 юли 2007

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-529-507-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2893

История

  1. — Добавяне

6

Докато изминем половината път до Бруми, вече бях станал един сериозно притеснен мъж. За безпокойството ми си имаше основателна причина: ненаситната страст на Анджи. Бездънна и непрощаваща. Първоначалната й гръко-римска хватка на пода на микробуса се оказа само предястие към голямото плътско плюскане. Както бях изпаднал в ступора на съня след първото нападение, ме събудиха два часа по-късно за повторен блицкриг. Тъкмо преди изгрев тя пак ме сръга с лакът и ме върна в съзнание, настоявайки за орални действия. Точки за оригиналност заслужаваше и начинът, по който пресъздаде будилник: размърдах се и установих, че ме е възседнала гола-голеничка и се опитва да стимулира члена ми с една ръка, крещейки в ухото ми: „Ало, ела изгрей!“. И когато тръгна да ми налети трийсетина километра по-надолу по пътя (докато превключвах скорост, боже мили, покровителю на скоростите), реших, че простатата ми не може да издържи повече.

— Успокой се малко, Анджи — казах и меко опитах да отстраня лицето й от чатала си.

— Аре бе, голям е кеф.

— Карам с почти сто, опасно е.

— Ми тогава спри.

— Не ми ли се насити за тази сутрин?

— Хич даже.

— Добре де, не мога повече.

— Престарял бик си намерих, а?

— Престарял и изцеден.

— Май ще трябва да те вкарам пак в добра форма, любовнико.

Любовник? Аз?

Успях да договоря временно прекратяване на огъня, но се наложи три часа да понасям прояви на бебешка сласт. През целия път до Бруми тя ме беше прегърнала през врата и постоянно дъвчеше ухото ми. Зачудих се дали знае текста на „Teenager in Love“. Накрая попитах:

— Ти по принцип ли така си падаш по уши?

— Тцъ, само по твоите.

— Какво им е толкова специално на моите?

— Нищо специално няма, просто други не съм дъвчила.

— Предишните ти гаджета не са ти давали да си играеш на Бъгс Бъни с ушите им?

— Аз не съм имала други гаджета.

— Глупости.

— Какви ти глупости. В смисъл, отде да имам, като в Уоланъп всички сме си роднини? Да не съм извратена, да го правя с някой първи братовчед… Или брат.

Изведнъж започна ей така лекичко да ми се гади.

— Искаш да кажеш…

Тя ми се усмихна невинно и затегна хватката си около врата ми.

— Точно така, батко. Ти беше нумеро уно.

Майната му, майната му, майната му, майната му.

Сграбчих волана, втренчих се в коравата червена земя и не казах нищо. Но някъде в главата ми се беше включила сирена за въздушна опасност и ме предупреждаваше, че е надвиснала непосредствена балистична заплаха. За търсач на силни усещания необезопасеният секс с ненаситна девственица навярно означаваше десетка на тестостеронометъра. Но за такъв като мене — който винаги старателно избягваше потенциално запалителните ситуации — това беше еквивалент на самоубийствена мисия за камикадзета. От която трябваше да се отскубна в момента, в който пристигнем в Бруми.

— Сърдиш ли ми се за нещо? — попита най-сетне Анджи.

— Трябваше да ми кажеш…

— Какво да ти кажа?

— Че аз съм ти първият.

— Ти сериозно ли говориш, мой човек?

— Да. Съвсем сериозно.

— Какво значение има?

— Просто мъжът трябва да знае такива неща, това е.

— Значи нямаше да ме изчукаш, ако знаеше, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— А какво тогава?

— Хапчета взимаш ли?

— Тцъ.

Сграбчих волана още по-силно. Тя ощастливи лявото ми рамо с поредното от своите игриви ощипвания, които щяха да ми оставят синки.

— Стига де, Ник. Няма какво да ми фучиш. Освен това не е нужно да трепериш. Идва ми след пет дена. Така че няма нищо опасно. Успокой се.

— Честно?

— Майната ти — каза тя и се извърна ядосано.

— Съжалявам.

— Изобщо не съжаляваш.

Права беше. Ни най-малко не съжалявах. В интерес на истината почувствах само грандиозно облекчение. Все едно съм карал незастрахована кола и после съм открил, че всъщност застраховката си е в ред и че няма да загазя след катастрофата. Така че не продължих с извиненията за нетактичния си маниер на разпитване, защото всъщност исках да ме намрази — с надеждата, че ще мина за висококачествено лайно и че като стигнем Бруми ще ми бие дузпата. Ядосвай ги и ще си тръгнат — това е правило номер едно за практикуващия изкуството на еднократната любов.

Най-малкото очаквах, че ще си тръгне, когато отминем входната табела на града. Беше тъкмо сред залез, не си бяхме проговорили от три часа и атмосферата в микробуса беше направо нажежена. Намерих къмпинг на два-три километра от центъра, паркирах в едно тихо ъгълче, сложих ръка на рамото на Анджи и се приготвих да започна обичайното си слово в дух „Радвам се, че се запознах с теб… Всичко хубаво ти пожелавам“. Но когато я докоснах, тя внезапно сграбчи лявата ми ръка и ме метна през седалката върху пода на микробуса. Хайде пак… Само че този път в начина, по който ме закова на пода, нямаше и следа от нежност. Вместо това тя седна върху гърдите ми и заклещи раменете ми с колене. Не се чувствах съвсем удобно и когато понечих да шавна, тя притисна свития си юмрук в устните ми, докато другата й ръка се залавяше с катарамата на колана ми.

— Гък да не си казал — изсъска тя, разкопчавайки копчетата на дюкяна ми. — Гък да не си казал, по дяволите.

Преди години, през 1977-а, когато работех като новинар в „Нюз енд Обзървър“ в Роли, се забавлявах страхотно, докато пренаписвах една суха дописка от ЮПИ[1] за някаква щура мадама от Юта, която така хлътнала по един мормон, че го последвала в Англия и платила на двама съучастници да го отвлекат. Отвела го в отдалечена селска къща, вързала го с белезници гол за леглото, опряла пистолет в главата му и заповядала: „Вдигай го, Бригам!“. Тогава колегите пускаха какви ли не шеги по адрес на плахия мормон и отбелязаха, че пичът би трябвало да е благодарен за такова перверзно отношение. Но си мисля, че в себе си всички бяхме отвратени от историята. Защото, честно казано, повечето мъже никак не харесват идеята жената да им казва кога. Особено ако размахва 38-калибров пистолет.

Анджи нищо не размахваше, но продължаваше да ме плаши зверски. Да правиш секс с нея, беше като да преживееш отново плячкосването на Рим — да се подложиш на палеж и разсипия в три заредени с екшън минути. Тя правеше не любов, а грабеж. Никакъв финес, никаква tendresse. Държеше се, както повечето мъже се държат в леглото.

Много ясно съзнавах, че има нещо опасничко в тази специфична главорезка любов. Но трябва да призная, че това внимание също така ласкаеше свойственото ми мъжкарско самодоволство. В смисъл, не ти се нахвърля всеки ден някоя жена да те гази като булдозер, нито те врънка да й разтваряш краката през два часа. И така, макар че гласът на разума ми шепнеше: „Разкарай мацката, преди да стане напечено“, твърде бързо го заглушаваше дяволчето, което съскаше: „Само някакъв нещастен задник ще се откаже от това внимание… Отпусни се и си гледай кефа — така или иначе можеш да сложиш край когато си поискаш“.

Естествено, прецених, че дяволчето е по-мъдрият съветник и затова не оказах съпротива на поредното нападение от страна на Анджи. И когато тя се срути до мен с първобитен вой, отложих прощалната си реч и не възразих с една думичка, докато тя поставяше условията на примирието.

— Все още ме харесваш, а? — попита тя, изправяйки муцунка като котарак.

Кимнах, усмихнах се.

— Няма да се караме тогава повече, става ли?

— Става.

— И ще си останем заедно?

Кимнах и сега дойде нейният ред да се усмихне.

— Знаех, че ще се получи — каза тя. — Знаех го от мига, в който те видях.

Не ми хареса как прозвуча това, но си казах: наистина ще се получи. До следващия уикенд де — когато вече ще поема по своя си път.

И смешното беше, че в следващите няколко дни наистина се получи. Даже се оказа доста — хм — забавно. Бруми не беше една от онези паланки насред пущинака, а учудващо космополитно местенце — старо рибарско селище, където повече от белите австралийци бяха малайците и полинезийците, завзели бизнеса с перли през последните сто години. Този град го разбирах — тропически вариант на мейнско пристанище, с обрулени от времето къщи, с търговски халета от деветнайсети век, с прилични барове и с нехайно отношение към живота. От онези местенца, където всеки постоянно е махмурлия, където липсата на производителност се смята за добродетел, а индивидуалната инициатива се свежда до това, да не се бръснеш прекалено често. Тук човек не ставаше преди единайсет и прекарваше по-голямата част от деня на плажа — дълга километър и половина ивица горещ бял пясък пред Индийския океан.

Анджи никога досега не беше виждала плаж, не беше гледала как вълните се разбиват в брега, не беше вкусвала студената, солена пяна на морската вода — и аз, ща не ща, се радвах как с широко отворени очи поглъща този нов слънчев свят. Макар прекарала всичките си двайсет и една години навътре в сушата, тя демонстрира вроден австралийски усет към плажния живот. Целия ни първи ден в Бруми изучава останалите двойки наоколо и после под нейните указания тръгнахме да купим необходимата плажна екипировка: бамбукови постелки и фризбита, и плажни топки, и ярки полинезийски ризи, и боклучави романчета на Джаки Колинс, и „Ески“[2], натъпкано с леденостудена бира. Установихме режим от каса бира и три кутии „Кемъл“ дневно, лежахме неподвижно на пясъка по девет часа, заредени с готова храна: фиш-енд-чипс[3] и шишчета сатай[4], и тайландски оризови спагети, и пролетни рулца, и по някой чийзбургер от време на време. После — като си тръгнеше слънцето — се дотътрузвахме в града, купувахме си бутилка евтин ризлинг и скариди с къри от някоя будка за китайска храна и се мляскахме, докато гледахме филм в „Сън Пикчърс“ — лятно кино в центъра на Бруми. След това си запушвахме взаимно устите с фунийки сладолед, накрая се отправяхме към микробуса и там се докарвахме почти до повръщане с разюздан акробатичен секс.

Слънце, синева, сърф, секс, ситост, ступор. Ден след ден практикувахме лакомия. Тъпчехме се. Дебелеехме. И даже започвахме да се харесваме. Анджи не преставаше да ме изненадва. Макар че за пръв път си показваше носа извън Уоланъп, съвсем нямаше намерение да играе ролята на проста селячка. Напротив, прегърна съвременния живот с шеметен апломб — и за всяко нещо имаше мнение. Докато купувахме цялото онова плажно снаряжение, тя се докопа също така до уокмен и десетина касети и моментално спечели уважението ми с това, че разпердушинваше всяка поп икона — от Мадона („Някаква си руса тъпанарка“) до U2 („Шибани претенциозни чекиджии“). Веднъж изгледала три филма в „Сън пикчърс“, взе да говори все едно беше Полийн Кейл[5], жалваше се колко дървено играе Кевин Костнър и как Том Круз се подхилква през цялото време („Ама има готин задник“). А след като прекара една цяла вечер залепена за телевизора в кръчмата, на който течеше CNN, изкоментира: „Доста е добро… Ама защо повтарят все едни и същи неща, по дяволите?“.

Освен това имаше силна интуиция. Плашещо силна. На петата нощ в Бруми се озовахме на плажа след като в крайна сметка ни изгониха от една кръчма в три сутринта. Беше една от онези зашеметяващо ясни нощи, в които небето се представя в най-добрия си вид. Бяхме в напреднал стадий на алкохолна радост, хвърлихме се на пясъка и опитахме да фокусираме погледите си върху звездното зрелище.

След няколко минути, прекарани в мълчаливо съзерцание на Млечния път, Анджи тихо се обади:

— Тия дни ще ме зарежеш, нали?

— Глупости — отвърнах моментално и в същото време се запитах: „Толкова ли съм прозрачен?“.

Анджи не откъсна поглед от небето.

— Не са глупости — продължи тя със същия спокоен глас. — Точно това ще направиш.

— Стига приказки…

— Винаги така правиш.

— Няма откъде да знаеш.

Тя ми се усмихна без радост.

— Повярвай, мой човек, пише ти го на лицето. Това е твоят стил.

Нямаше как да отговоря на това обвинение, освен да се призная за виновен. Затова не казах нищо, потънах още по-надълбоко в космическия пейзаж. Докато Анджи не ме върна на земята с една-единствена прошепната думичка:

— Мръсник.

Преди да отговоря, тя скочи на крака и се затича по плажа. Веселата седмица бе приключила.

Знаех какво се очаква от мен: да хукна след нея. Но какво щях да й кажа? Поредния фалшив припев: „Ах, колко съжалявам“? Или любимия лаф за раздяла: „Нека си останем приятели“? В никакъв случай. Такива приключения имат ограничен срок на годност. Впускаш се в тях само защото знаеш, че след около седмица вече ще са за изхвърляне. И когато дойде този момент, е глупаво да отлагаш неизбежното и да се мъчиш да изкопчиш още няколко дни отгоре. Така че оставих Анджи да тича в тъмнината, като си дадох сметка, че накрая пак ще се срещнем в микробуса — където най-сетне ще произнеса прощалната си реч. Реч, с която наистина трябваше да приключа преди седмица.

Но когато се върнах при колата, от Анджи нямаше и следа. Все още порядъчно замаян, се излегнах на матрака. Така се изпариха пет часа, може би шест. Когато се събудих, Анджи седеше на другия матрак, с мешката в краката си. Очите й бяха подпухнали от умора и особеният блясък в тях издаваше, че е плакала.

— Кога се върна? — промърморих. Мозъкът ми още бе забулен в мъглата на съня.

— Преди час.

— Не съм те чул.

— Щото беше къркан като тапа.

— Къде спа?

— На плажа.

— Еба си.

— Аха, еба си. — Тя се изправи и вдигна мешката си. — Искаш да си ходя, това искаш, нали?

— Анджи…

— Стига с тия глупости, Ник — каза тя решително. — Само кажи „да“ или „не“.

Установих, че я гледам втренчено в краката и се чудя дали бих могъл да я уговоря за един бърз, прощален секс, преди да я разкарам. Протегнах ръка и я притеглих към себе си.

— Ела в леглото — казах.

— Това ли е отговорът ти?

— Ъхъм.

— Наистина ли искаш да си с мен?

— Наистина.

— Сигурен ли си?

— Сигурен.

— Това е хубаво — каза тя, докато си събличаше тениската. — Това е много хубаво.

Каквито бяхме махмурлии и изнервени, не може да се каже, че се разкъсахме един друг от страст. Веднага след това отново се унесох в сън. Само че този път сякаш пропадах в някакъв непрогледно черен свят на комата, където току просветваше един ослепителен сноп светлина, насочен към някакъв твърде странен екран.

Там Анджи връзваше ръцете и краката ми с въже…

И пълнеше една спринцовка с течност от някакво шишенце…

И забиваше иглата в ръката ми…

Наистина шантав кошмар. Но със сигурност усетих онова гадно бодване в бицепса, преди да пропадна пак в тъмнината. Също така със сигурност чух как се включва двигателят. И как микробусът потегля. И как шасито се тресе и трака, и тропа, когато се отклоняваме от главния път.

Но после се намерих пак в дълбокия, тъмен подземен свят. И останах там дни наред. Щастлив и безгрижен сред цялото онова нищо.

Докато не се събудих.

Бележки

[1] UPI — United Press Inemational. — Б.пр.

[2] Марка популярни австралийски портативни хладилници. — Б.пр.

[3] Традиционно английско ястие от панирана препържена треска и препържени картофи. — Б.пр.

[4] Традиционно малайско-индонезийско ястие от мариновани месни шишчета, обикновено сервирани с фъстъчен сос. — Б.пр.

[5] Полийн Кейл (Pauline Kael, 1919–2001) — американска филмова критичка, известна със задълбочени и емоционални рецензии в „Ню Йоркър“. — Б.пр.