Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Мъртво сърце

Преводач: Ангел Игов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“, София

Излязла от печат: 11 юли 2007

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-529-507-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2893

История

  1. — Добавяне

2

Беше горещо. Беше като в пещ. Беше четирийсет градуса посред нощ. Излязох на улицата и се почувствах сякаш съм се гмурнал в кълбо от захарен памук: гъст, лепнещ, неподвижен въздух. Хрумна ми да се обърна и да се спася в бара, с климатика му, но си дадох сметка, че Джери Уотс ще ме приклещи с нова кутия пикня и ще ме изложи на нова порция от закъснелите си наблюдения върху живота и жените. Имам си едно малко сладко филипинско гадже, казва се Мейми. Как ли пък не. А след като Джери приключеше с изброяването на мацките си, навярно щяха да докарат онова старче в инвалидна количка за повторно изпълнение със следващата стриптийзьорка.

Майната й на жегата. Ще вървя.

Даруин в полунощ. Пияници в камуфлажни гащета слаломираха по улиците. Четирима боси аборигени седяха на бордюра и си подаваха бутилка „Бъндабърг“[1] Тук и там някоя femme de nuit, цялата перхидрол, секси панталонки и напукани устни, очакваше поредния си клиент в сянката на двайсетдоларов хотел. И ако не внимаваш, току си се спънал в някоя членка на местното девическо общество, обърнала осем рома с кола в повече и в момента освобождаваща се от обяда си в първото кошче за боклук.

Човече, обичам го този град. Аз го мразех. Намразих го от раз. Пристигнах предната сутрин с тридесет и шест часов полет от Бостън през Лондон и Джакарта. Настаних се в евтин мотел и помолих мъжа на рецепцията да ме упъти към центъра на града.

— Това е центърът — каза той.

Центърът на Даруин се състоеше от два парадни небостъргача, множество евтини паянтови постройки и главна улица, превърната в бетонено пазарище. Старият град бил разрушен от паметния циклон на връх Коледа през 1974-а, така че всичко наоколо беше ново, но някак временно и недонаправено. Кошът с бракувани стоки на съвременната архитектура. Пропиляваш ден и половина във въздуха и какво получаваш за награда? Тропическо предградие за евтин стриптийз. Поне през нощта живакът падаше от петдесет на четирийсет градуса. Но пък нощем из Даруин плъзваха щураците. Нощем градът принадлежеше на Джери Уотс, на старчето и на…

— Търсиш ли си компания, пич?

Глас от тъмното. Не спрях, но гласът ме последва.

— Попитах дали си търсиш компания?

Обърнах се. От един разбрицан холдън[2] зад мен изпълзя кльощаво като клечка хлапе на около двайсет и една. Дълга, жилава коса, кутия цигари, напъхана в ръкава на тениската му и очи, стъклени като кубчета лед. Тези очи те караха да се запиташ дали някой не си е играл с предния лоб на мозъка му. Тези очи не обещаваха нищо добро.

— Като питам нещо, очаквам отговор, дявол да го вземе — каза хлапето. — Търсиш ли си мацка?

На предната седалка на холдъна се беше разляла жена, която сигурно тежеше сто и десет кила. Оправяше червилото си в огледалото за обратно виждане и в същото време пафкаше цигара. Имаше тройна брадичка и влажен целулит. Сводникът й би могъл да я снабди с рекламен надпис: „Без проблем събира двама“.

— Искаш ли я? — попита отново хлапето.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Добра е, казвам ти. Много е добра. Знам колко е добра. Жена ми е.

Обърнах се и ускорих крачка, докато хлапето викаше след мен:

— Ходи лъскай, шибан янки!

Перфектният завършек на перфектната вечер в Даруин.

До мотела ми оставаха само два блока. Нахлух в двора, завъртях се, за да се уверя, че хлапето не ме преследва с циркаджийската си жена и се отправих незабавно към своята обител. В съседство се намираше басейн, забележителен с лющещата се боя и жабуняка си. Борих се известно време с ключовете, накрая спечелих сражението и, тръшвайки вратата, оставих нощта навън.

Стаята: бетонена килийка, боядисана в розово, найлонов килим със стандартни орнаменти, прогорен от цигари, фрашкано с дървеници легло, развален хладилник, платен телевизор, издъхващ от старост климатик. Като излизах, го бях оставил включен, но вътре пак беше като в турска баня. Съблякох подгизналите си от пот дрехи, свих ги на топка и ги сритах в ъгъла, след което потърсих убежище под душа. Водата беше леденостудена. Беше и малко кафява, но това бе бял кахър. Всичко, способно да отмие Даруин от тялото ми, ме удовлетворяваше напълно.

Пешкирите бяха мъндзарки като светото причастие и почти толкова попивателни. Пробвах да увия един около кръста си, но ме възпряха десет килограма сланини. Така че импровизирах и на момента превърнах пешкира в препаска, която вързах под бедрото си. Междувременно зърнах отражението си в огледалото на банята. Не ми хареса гледката: трийсет и осем годишен пръч, белязан от обичайното за средната възраст занемаряване. Имах си меко, процъфтяващо коремче и гадна тлъста топка под брадичката. Русата ми като пясък коса беше прошарена. Под очите ми имаше постоянни тъмни петна от преумора, сложна плетеница от железопътни линии се изкачваше към слепоочията ми. Изглеждах изморен, преситен, отегчен.

Някой имаше нужда от цигара. Преди да потегля от Щатите пак бях започнал да пуша след седемгодишно прекъсване. Сега пушех по две кутии „Кемъл“ без филтър на ден. Всяка сутрин изхрачвах гъсто кафяво желе. Зъбите ми придобиваха симпатичен теракотен оттенък. Завръщането към цигарите беше най-положителното нещо, което бях правил от години.

Безмитният ми стек „Кемъл“ лежеше до леглото. Взех нова кутия, измъкнах цигара, запалих я със зипото, вдишах дълбоко. Бинго. Моментално просветление. Защо ти е да прахосваш живота си в преследване на щастието, когато единственото неподправено блаженство, което някога вкусваш, е мимолетно и случайно: душ след горещия ден, цигара с такъв страхотен вкус, че се чувстваш сякаш най-сетне си се сблъскал с пълното спокойствие. Така де, за миг-два.

Рандевуто ми с пълното спокойствие не продължи дълго. Приключи в момента, в който погледът ми падна върху картата на Австралия, разстлана собственоръчно от мен върху леглото. Тая лайняна карта. Беше ме прелъстила. Беше ме съблазнила с възможностите, които предлагаше. Тази карта ме беше докарала тук. В Даруин. Тази карта беше голяма грешка.

Видях я за пръв път в една книжарница в Бостън. Беше бледен февруарски следобед, много студен и много сив. Няколко дни по-късно бях напуснал работата си в един мейнски вестник. Четвъртото журналистическо свърталище, което изоставях в изминалото десетилетие. Работех все в провинциални вестничета — амбулантен измекярин, кръстосващ източното крайбрежие в очуканото си волво комби. Бях лежал в Шенъктейди, Ню Йорк, в Скрентън, Пенсилвания, в Уорчестър, Масачузетс, в Огъста, Мейн. Ред невзрачни списанийца в ред невзрачни градчета. Понякога колегите ми в тези издания се чудеха на какво се дължи предпочитанието ми да работя в запуснати фабрични поселения и защо, след десет години по шосето на журналистиката, не бях си опитал късмета в някой тежкарски парцал във Филаделфия, в Бостън или дори в Ню Йорк. Но мен не ме влечеше да изследвам горните предели на журналистическата обвивка. Харесваше ми да се шляя по средата, из стратосферата — защото никога нямаше опасност някаква амбиция да ме закове на едно място. Две години да отразявам общински събрания, църковни празници, от време на време някоя верижна катастрофа с тийнейджъри на междущатската магистрала и после бях готов да си тръгна. Затова и след двайсет и осем месеца в „Огъста Кенебек Джърнъл“ подадох оставката си, събрах земните си богатства във волвото и дадох газ на юг по I-95.

Имах нова работа в „Бийкън Джърнъл“ в Ейкрън, Охайо. Но преди да се заседя за две години в американската столица на автомобилните гуми, реших няколко дни да се помотая из Бостън. Така че се отбих в един евтин хотел зад Болистън стрийт, взех трамвай от Чарлс до Кеймбридж и тръгнах да обикалям антикварните книжарници по Харвард Скуеър. В първата, в която влязох, попаднах на картата. Ровех из секцията с пътеводители и видях кашон, натъпкан със стари пътни карти. Сред представителната извадка от американската магистрална картография внезапно попаднах на аномалия: карта на Австралия от Кралския автомобилен клуб, от 1957. Цена: $1,75. Разтворих я върху пода на книжарницата. Не приличаше на никоя друга карта, която бях виждал: остров с размерите на Америка, само едно шосе, пресичащо празната му вътрешност, и още едно, обикалящо целия континент.

Един от продавачите се спъна в мен, както си клечах над Австралия.

— Ще я купувате ли тази карта, или какво? — попита той.

— Аха — казах. — Ще я взема.

Не само че купих картата, ами се отбих в Харвард Кооп и купих пътеводител за Австралия. Вътре имаше по-осъвременена карта на пътната система — и с любопитство открих, че все още имаше само едно шосе през центъра и едно обиколно по брега. Това не беше истинска страна, това беше някакъв измислен Див запад. Голямото Нищо.

Прибрах се в хотела си, поръчах пица и шест кутии „Шлиц“[3], и цяла вечер поглъщах страната Оз. Погледът ми бе прикован от град Даруин. Географски погледнато, това беше дяволски отдалечено градче — най-северната точка от шосето, което обикаляше по ръба на континента. На изток се намираше щат, наречен Куинсленд — известен (според пътеводителя) с овощни насаждения, тропическа жега и политика, доминирана от селски бедняци — и това ме накара да сметна, че би трябвало да се побратимят с Мисисипи. На запад обаче човек навлизаше в особено очарователни предели.

„Представете си да пътувате над хиляда километра и нищо по пътя ви да не напомня, че живеете в XX век — пишеше в пътеводителя. — Представете си обширна страна под искрящо кобалтовосиньо небе, далеч, далеч от грижите и напрежението на днешното съществуване. Дълъг 4800 км, пътят от Даруин до Пърт не само ви превежда през сърцето на Западна Австралия, която е същинско чудо на природата, а ви позволява да се докоснете до последния огромен ненаселен регион на планетата.“

Е, знаех си, че поглъщам сериозна доза рекламни приказки, но въпреки това не можех да откъсна очи от картата. Както си седях в онази евтина хотелска стая и гризях студено парче пица с пеперони, от което по Даруин и околностите му капеше мазнина, изведнъж ме порази откритието, че фактически не съм ходил никъде. Така де, последните петнайсет години бях обикалял източния бряг като някакъв летящ холандец на журналистиката, но като изключим едноседмичната екскурзия до Лондон преди две години, не знаех нищо за света отвъд шосе I-95. Ето че вече наближавах четирийсет и се канех да се загробя в поредната мижава работа в поредното мижаво вестниче. В шибания Ейкрън, Охайо. Там, където правят гумите „Гудиър“ и нищо друго. Две години там щяха да са като свръхдоза мумифициращ гел. Защо отново да приемам най-сивата възможност? Особено предвид на това, че нямах никакви обвързаности, никакви задължения. И ако наистина бях този толкова необременен тип, за какъвто се мислех, дали не беше време да сляза от тази безкрайна досадна въртележка за малко и да отпраша към просторната пустош?

Размишлявах над този въпрос, проправяйки си път към отговора през шестте кутии „Шлиц“, кутия „Кемъл“ и два нощни филма по телевизията. Някъде между римейка на „Случайна среща“, където действието се развиваше в предградие на Хонолулу, и евтиния ужас, в който гигантски зайци убийци нападаха аванпост на Националната гвардия, повърнах. Стомахът ми не можа да понесе смесицата от студена пица, евтина бира, двайсет цигари и зловещи зайчета. Но докато виках боата, умът ми рязко се проясни. Всъщност така се проясни, че докато последната каскада от тази субстанция пльосваше във водата, реших, че заминавам за австралийската пустош.

И сега, както си седях в тая скапана душегубка в Даруин, изпитвах изумление от дълбоката си, мащабна глупост. Откривам една стара карта в бостънска книжарница и няколко часа по-късно — докато връщам обяда си в някакъв вертеп — решавам да избягам на гъза на географията. Обаждам се на бъдещите си работодатели и любезно им казвам да вървят по дяволите с работата си. Заключвам всичките си принадлежности в сейф. Продавам любимото си волво. Изтеглям всичките си спестявания от 10 000 долара. Взимам виза. Купувам си самолетен билет. Ден и половина по-късно кацам тук. Каква е поуката: влюбиш ли се в карта, съсипваш живота си.

Навън нощното небе реши да демонстрира това-онова. Най-напред три хевиметълски гръмотевици. После бърза светкавица и след това — дъжд. Истински тропически порой. Двайсет милилитра в секунда. Такава дяволска вакханалия, че някъде близо до хотела се скъса електрически кабел. Останах да си седя сам в мрака. Мусонът бушуваше около мен и аз го приветствах с надеждата, че ще отмие и Даруин, и всичките ми грешки.

Бележки

[1] Популярен австралийски ром. — Б.пр.

[2] Марка австралийска кола. — Б.пр.

[3] Популярна марка американска бира. — Б.пр.