Дъглас Кенеди
Мъртво сърце (11)

5

Остатъкът от медения месец се оказа изумителен успех. Не се карахме, не размахвахме юмруци, не си насинявахме очите. И нито веднъж не предложих да се поразходим. Само се търкаляхме из „любовното си гнездо“ и си играехме на младоженци.

Имаше, наистина, един труден момент, когато деликатно изговорих думата „противозачатъчни“ и очаквах да ми разхлабят зъбите заради това безсрамие. Но Анджи реагира изненадващо спокойно на така предпазливо зачекнатата тема.

— Дойде ми, докато ти беше болен. Така че още седмица няма опасност, после ще вземем мерки. Нали така, скъпи — няма проблем. Никакъв проблем няма.

„Getting to Know You“ продължи да окупира първото място в хиткласацията на Анджи, но успявах сегиз-тогиз да пробутам по някой шейсетарски хит сред грамофонния маратон на Роджърс и Хамърстийн^[1]; макар че всеки път, когато пусках някое глуповато старо парче от младостта си като „Bus Stop“ или „Sloop John В“^[2], то само ме разстройваше, набивайки в главата ми колко съм далеч от дома.

— Искаш ли да чуеш нещо страхотно? — обади се Анджи, докато поставяше нова плоча под иглата. През мъничката колонка избоботи класическа бас интродукция, последвана от гласпапирения вокал на Ерик Бърдън и бях принуден да се усмихна. Това беше онзи древен хит на The Animals, „We Gotta Get Outta This Place“^[3].

Анджи забеляза ухилването ми и попита:

— Старо любимо парче, а?

— Не, ново любимо парче — отвърнах, но тя не схвана иронията. Вместо това, в желанието си да ме зарадва, взе да я пуска почти толкова често, колкото избраните части от „Кралят и аз“. Мен това ме устройваше. „We Gotta Get Outta This Place“ стана моето парче, моят химн, моята първостепенна по важност задача.

— Кльопачка!

Това беше още един постоянен елемент от ежедневието ни. След всяко от трите за деня чаршафни приключения Анджи моментално скачаше от леглото и хукваше към кухнята, а час-два по-късно надникваше оттам и пропяваше пронизително: „Кльопачка!“. Започнах да се боя от това сладникаво повикване за масата толкова, колкото се боях и от отровното й готвене. Не че вината беше изцяло в отсъстващите й кулинарни умения: трябваше да се справя с твърде ограничените продукти, които се намираха в Уоланъп, а от тях нищо (освен кенгурското месо, с което се снабдяваха на място) не беше прясно.

— В Уоланъп няма хубава храна — каза ми тя. — И млякото, и яйцата са на прах. Нямаме крави, значи няма и масло и сирене. Няма истински зеленчуци — само консерви с моркови, боб, домати и царевица. Ако ти писне кенгурското, ще караш на кълцана шунка или осолено телешко в консерва. При плодовете изборът е между консервиран ананас и сушени сливи. И ако не ти понася на стомаха изворната вода, дано си падаш по бирата, щото друго за пиене тука не носят.

Сега разбрах защо вкусът на яйцата беше толкова ерзац, а на водата — толкова метален. Но „Кльопачка!“ продължи да предизвестява едно зловещо приключение не за друго, а заради добронамерените опити на Анджи да демонстрира изобретателност с мижавите продукти под ръка. Тя пърхаше с часове около котлона, после надничаше иззад завесата и оповестяваше (доста церемониално) специалитета си за деня:

— Ще си оближеш пръстите, миличък! Кенгурско пържено в бира с желирани резенчета ананас!

— Звучи страхотно! — отвръщах немощно.

— Тази сутрин пробвах нещо ново за закуска. Испански омлет!

— Какво има в него?

— Кълцана шунка, моркови, яйца на прах.

— Охо, охо.

— А сега, понеже това е последната вечер от медения ни месец, ще сготвя нещо много специално. Печено осолено телешко със сушени сливи фламбе!

— Ти си невероятна.

Кльопачка! Какво чинеха подутият ми нос и насиненото око пред тази кулинарна извратенящина. Това беше истинската агония на медения месец. И таях отчаяна надежда, че след като веднъж започне рутинният ни семеен живот, Анджи ще се умори от умопомрачителната си кухненска креативност, или (още по-добре) ще остави готвенето на мен.

Разбира се, нямах намерение да се заровя в този мил домашен уют за твърде дълго. Излезех ли веднъж от тази къща, та да разгледам внимателно Уоланъп, щях да се погрижа как да изчезна тихомълком посред нощ. Обаче вече имаше едно малко препятствие пред потенциалното ми бягство: липсваха парите и паспортът ми.

Установих това в последния ден от медения ни месец, когато най-сетне получих достъп до дрехите си. До този момент Анджи беше доста уклончива относно местоположението на личните ми вещи и настояваше сама да пере на ръка тениската и бельото ми всяка вечер, преди да си легнем, после ги оставяше на изкуственяшкия диван да съхнат до сутринта. Разбира се, тази организация на прането ми се виждаше особена, но започвах да приемам особеното като норма и в името на установеното между двама ни примирие се въздържах да повдигна въпроса.

Докато не се стигна до момента, в който „случайно“ изсипах половината от телешко-сливовия буламач на Анджи върху себе си, отървавайки се по този начин от задължението да го доям.

— Много умно — каза тя, докато се изправяше. — Ще ти донеса чисти дрехи.

— Тук ли са ми нещата?

— Ми да — отвърна ми тя, бръкна под леглото и извади оттам сандъчето от микробуса, в което държах багажа си.

— Не си ми казвала, че си го донесла.

— Не си питал, мой човек.

Тя отвори сандъчето и вътре наистина се намираха всичките ми дрехи. Съблякох лекьосаните си одежди, намерих друг чифт гащи и тениска и извърших кратък преглед, за да се уверя, че останалите ми вещи са налице. Там си бяха — с изключение на паспорта и пачката пътнически чекове, които бях скрил на дъното.

— Хм, Анджи, не ми се иска да го кажа, но нещо липсва.

— Паспортът и парите, а?

— У теб ли са?

— Не, дадох ги на чичо Лес.

— Защо?

— Ами той е нашият банкер.

— В Уоланъп има банка?

— Само един сейф — но Лес отговаря за него. Все едно де, нещата ти са заключени там, тъй че няма какво да се коркаш. Ама ти не си ми казвал, че си толкова зверски богат. Шест хиляди и петстотин американски долара. Това си е бая пачка.

— Това са всичките ми пари на този свят.

— Е, при Лес са на сигурно място, казвам ти. Пък и в Уоланъп не се занимаваме с пари.

— Така ли?

— Тцъ. Нашата система е на нитове. Утре ще разбереш как действа — като почнеш работа.

— Като почна работа?

— Гъси не ти ли каза? Ще помагаш на Татенцето в автосервиза. Микробусът ти е там, между другото.

— Какво търси там?

— По пътя за насам претърпя две-три механични повреди. Ама не се безпокой, Татенцето седна да ги оправя.

— Той разбира ли от това?

Анджи ме изгледа възмутена.

— Татенцето е върхът.

Точно тогава на вратата се почука.

— Гости! — изчурулика Анджи и отвори.

Беше Гъс — все още облечен в същите груби срязани дънки, но този път по хлътналите му гърди висеше тениска на Rolling Stones от Алтамонт^[4].

— Как са влюбените гълъбчета? — попита той.

— Перфектно — отвърна Анджи и му подаде кутия бира. Докато я отваряше, той забеляза синьото ми око и подутия червен нос.

— Май си изкарал зверски меден месец, пич — подхвърли, смушвайки ме в ребрата.

— Да — потвърдих. — Зверски меден месец.

— Страхотно беше! — намеси се Анджи и ме сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Е, много съжалявам, че трябва да ви прекъсна идилията — продължи Гъс, — но те искат да те видят вече.

— Кои са „те“? — поинтересувах се.

— Градският съвет — отговори Гъс. — Тоест аз и тримата други глави на семейства в града. Ние сме, така да се каже, официалният комитет по посрещането тука.

— Ще се запознаеш с Татенцето — каза Анджи.

— Да, той определено е много любопитен да опознае по-добре зет си — каза Гъс. — И след като свършим с това, с посрещането де, ще можеш да удариш няколко бири с останалите си съграждани от Уоланъп, защото в кръчмата ще проведем месечното градско събрание.

— И аз на всички ще се изфукам с тебе, скъпи.

— Този Лес ще участва ли в церемонията по посрещането? — поинтересувах се аз.

— Много ясно — каза Гъс. — Той е глава на едно от семействата.

— Чудесно. Искам да го разпитам каква е банковата ситуация в града.

Гъс не успя да скрие подигравателната си усмивчица.

— Сигурен съм, че ще ти обясни всичко, което би желал да знаеш по въпроса. Сега готов ли си?

— Не би ли трябвало да се преоблека? — попитах с идеята, че може би ще е добре да изглеждам по-представително пред новите си роднини. На Гъс и този ми въпрос се видя изключително забавен.

— Стига бе, мой човек, като за Уоланъп си направо в официално облекло.

Анджи ме прегърна здраво и промърмори нещо мелодраматично как това било първата ни раздяла, откакто сме женени. Казах й, че ще се справим някак, и изпитах могъщо облекчение, когато Гъс отвори вратата и ме побутна навън. Меденият месец наистина бе приключил. Вече имах право да излизам от къщи.

Беше към шест вечерта. В пущинака по това време слънцето изглежда като топка масло сред нагорещен до червено тиган: разтича се, цвърчи, карамелизира се в златистокафява маса. Поех дълбоко въздух и моментално съжалих за това: бях забравил за вонята от камарата смет. Виждах я недалеч от нас да се извисява над мижавия градски пейзаж на Уоланъп.

— Хубаво ухае, а? — подхвърли Гъс, докато ме гледаше как се давя и кашлям.

— Как го търпите?

— Свиква се. Но така или иначе след две седмици ще я запалим. То си е един вид празненство — палим купчината боклук откъм върха и си правим барбекю.

— Не ви ли е хрумвало да си заравяте боклука, вместо да го трупате така?

— Зверски е корава земята. А виж в каква дупка ни е навряла шибаната майка природа.

Последвах с поглед ръката му, насочена към хоризонта, и на секундата ме обзе пълно отчаяние. Защото Уоланъп не беше просто „наврян“ в топографска дупка, а беше окован в нея — град, стиснат в желязната хватка на садистичен релеф.

Намирахме се в долина: дълбока, суха депресия в земната повърхност, обградена от високи скали, съставени от лющещи се кървавочервени глинести шисти. Тези голи пурпурни чукари обграждаха долината като огромни бойни кули на някакъв праисторически замък. Ако човек кацнеше отгоре им и погледнеше към пропастта хиляда метра по-долу, би могъл наистина да си помисли, че това е краят на света. Изгорена от слънцето бездна. Яма без изход. Но да застанеш насред самата тази яма и да вдигнеш поглед към червените бойници горе, това означаваше да се почувстваш едва ли не подигран от този заплашителен релеф — сякаш топографските богове те гледаха отвисоко и ти казваха: „Хайде измъкни се от тука бе, нещастник!“.

Шокът ми беше явен — като на престъпник, който след дълго пътуване в мрака най-сетне проумява цялата суровост на безизходната си тъмница. Гъс бе поел ролята на надзирател — мълчаливо преценяваше равнището на опасенията ми, докато мъчително осъзнавах в какво окаяно положение се намирам. Усещах, че едва ли не чете хаотичните ми, панически мисли. Последва погледа ми, обхождащ терена в търсене на възможен път за бягство. Изчака ме да проуча единственото шосе, покрито с червен пясък, което минаваше по средата на града и в другия му край започваше да се вие нагоре към хълмовете. Чу онова вътрешно гласче, което ми прошепна: „Ето го пътя навън“.

Много добре знаеше през какво преминавам. И когато ми каза: „Хайде да вървим“, гласът му беше тих и прозвуча почти съчувствено. Като да ме подготви за по-нататъшни сътресения.

Когато най-сетне ме изкараха от курника, в онези няколко мига на съзнание, мижейки със заслепени от слънчевата светлина очи, преди да припадна в протегнатите ръце на Анджи, бях придобил впечатлението, че се намирам в някакво градче от еднообразни паянтови бараки, построени накуп. Но наистина нищо не би могло да ме подготви за ужасяващата действителност на Уоланъп. За истинската му отвратителност.

Да започнем с пътя. Червена глина без настилка — писта с препятствия, осеяна с ями и ровове. Кучешки лайна навсякъде. Боклук навсякъде — защото явно тежките предмети, които не успяваха да стигнат до сметището, просто биваха оставяни да гният покрай булеварда. Имаше стари хладилници, изтърбушени фотьойли, обсипани с птичи изпражнения, строшена тоалетна чиния, прокъсани чували с цимент, ръждясали авточасти и — това вече не беше за вярване — пет-шест кенгурски глави. Последните се намираха в различен стадий на разлагане и изглежда до една бяха опитали зъбите на кучешките глутници, които скитосваха из града — взводове дългунести мастии, от чиито муцуни капеше слюнка, докато лаеха, ръмжаха и се боричкаха за изхвърлените карантии.

Нашата къща беше на края на града — след нея пътят изчезваше в широко плато, покрито с твърд естествен чакъл. Тази плоска територия продължаваше не по-малко от три километра, после я отсичаха скалистите валове на хълмовете, обградили Уоланъп. Срещу нас имаше три други бараки в различен етап на строеж, но това явно беше предградие, защото повечето постройки бяха скупчени заедно четиристотин метра надолу по пътя. Всички къщи бяха построени в един и същ икономичен стил — голи стени от крехък талашит, ламаринен покрив, мижава веранда, скована от евтини чепати дъски, циментова тоалетна отзад. Бедняшкият квартал. Ранна Апалачия^[5].

Оттатък тези колиби се намираше „търговският“ център на града. Училището представляваше открит навес с десетина чина и черна дъска. Електростанцията беше бетонен бункер точно до планината от смет. Магазинът беше предварително сглобена кутия с алуминиева обшивка. Такава беше и най-голямата сграда в селището: тесен, продълговат цех, на чиято фасада бе изписано с грозен почерк „Месокомбинат Уоланъп“.

И кръчмата, разбира се. По стандартите на Уоланъп това бе историческа постройка. И единственият небостъргач — на два етажа. С варосана дъсчена обшивка. С истински керемиден покрив. Със слънчева веранда, крепяща се на колони от ковано желязо. С лакиран дървен бар във форма на подкова, зад който бяха вградени големи стоманени хладилници. Две-три стари електрически реклами за бира и препарирана кенгурска глава си деляха място на стената с обърнато наопаки австралийско знаме. По леко поклащащи се стъпала се качихме в стаичка със стоманено бюро, стоманен стол, стоманен сейф, стоманен шкаф и трима едри мъжаги, които чакаха да ме приветстват.

— Е, ето го нашия янки — каза Гъс, докато влизахме. — Таман излязъл от медения месец. Добре му е подредила фаровете и клюна, а?

Никой от тримата не се усмихна. Като Гъс и те бяха на около петдесет. За разлика от него силно напомняха неандерталци — три грамадни горили по сто и петдесет кила, пред които аз със своите метър и осемдесет изглеждах като джудже.

— Това там е Робо — каза Гъс и посочи един тип с ръце като парни чукове и голяма космата брадавица на челото. — Той управлява нашия месокомбинат.

Робо изгрухтя.

— А това е Лес… — Четири зъба в устата, лице като пеницилинов щам… — Той държи магазина и е градският ковчежник.

— Здрасти — каза Лес безизразно.

— И накрая, твоят тъст. Татенцето.

Беше сигурно два метра и десет. Целият мускули. Дънков комбинезон без риза. Глава като мутирал карфиол. Ръце като дънери. Тъмни, непроницаеми очи. И ръкостискане, след което се нуждаех от физиотерапия.

— Значи — проговори бавно той — ти си онова копеле.

Усмихнах се нервно и си замълчах в очакване да видя какво ще стане по-нататък.

— Езика ли си глътна, пич? — попита той.

— Не… Сър.

— Тогава ми отговори на въпроса, по дяволите.

— Кой въпрос?

— „Значи ти си онова копеле, дето е пецкало дъщеря ми в Бруми“… Ето тоя въпрос.

— Ъъъ… Предполагам…

— Какво предполагаш? Или не знаеш дали си я пецкал?

Този разговор никак не вървеше на добре.

— Знам.

— Сладко ли е да пецкаш моята принцеса?

— Сър, моля ви…

— Какво ми се молиш?

— Ъъъ, ние сега сме женени.

— Дяволски си прав. Даже си спомням сватбата ви — за разлика от тебе май, а?

Квартетът шумно се разкиска.

— Принцесата ми казва, че си журналист — продължи Татенцето.

— Точно така.

— В Уоланъп няма голяма файда от тоя занаят. Нямаме вестник… Пък и кой ли тука може да чете.

Нов пристъп на кикот. Наистина се забавляваха.

— Но принцесата казва, че освен това умееш да се оправяш с коли. Вярно ли е?

— В общи линии, да. Сам си ремонтирах колата в Щатите и микробуса, който купих тук.

— Колко плати за тая брица?

— Две хиляди и петстотин.

Невярващи възклицания, последвани от ново веселие.

— Две хиляди и петстотин за една стара бракма? — Татенцето поклати глава. — Здраво си се вътрил.

— Стигна от Даруин до тук, нали така?

— Да, ама сега на нищо не мяза. Карбураторът е преебан, а две от клапите са за смяна. Иначе е трепач. Все едно, първата ти работа утре сутрин е да се захванеш с ремонта — щото принцесата иска да ти намеря работа при мене в сервиза. Май си е казала, че такъв един изнежен женчо не може да прави каквото прави тя по цял ден.

— Тя какво прави?

— Ама тя не ти е казала, така ли… И ти не си попитал? Вие двамата какво сте правили тия три дена?

Сигнал за още грубиянски хохот.

— Принцесата — както и всички останали в Уоланъп — работи в месокомбината. Единствената ни промишленост, единственият източник на доходи. На нея се крепи градът.

— Адски я бива със сатъра твоята женичка — намеси се Робо. — На твое място бих внимавал.

Наистина бях станал за посмешище на тия типове.

— Някога да си изкормвал кенгуру, пич? — поинтересува се Робо.

— Ъъъ… Не.

— Ако искаш да се научиш, ела при мене в комбината. Щото това правим там по цял ден. Мъртвите кенгура стават на кучешка храна. Голям купон.

— Това май не е твоята представа за купон, а, журналистче? — подхвърли Татенцето. — Май нищо наоколо не ти се вижда като голям купон, прав ли съм?

Премълчах.

— Пак ли си глътна езика, журналистче? Или да приема мълчанието ти като знак, че си зверски доволен, задето си тука?

— Не — отвърнах с дрезгав глас. — Не съм доволен.

Татенцето ми се ухили злобно.

— Най-сетне откровен. Много съжалявам да науча за твоето, хм, неудобство. Ама само едно нещо мога да ти отговоря… Наври си го отзад, пич. Изпецкал си я веднъж, изпецкал си я втори път, продължил си да я пецкаш… Сега ще живееш с последствията. Както сигурно си забелязал, принцесата приема тия неща доста сериозно. А това означава, че и аз ги приемам сериозно. Честно да ти кажа, не мога да проумея какво е харесала в такъв смотан шибаняк като тебе. Но щом си й предложил и тя е приела, сега…

Без да мисля, се изцепих:

— Не съм й предлагал!

Много лош ход. Татенцето се обърна към трите си другарчета, поклати мрачно глава, после ми хвърли убийствен поглед.

— Не си казвал такова нещо.

— Не — изхриптях аз. — Не съм.

— По-високо, моля!

— Не съм казвал такова нещо.

— Ти си предложил, тя е приела — така ли е станало?

Поколебах се за миг.

— Така ли е станало? — изрева той в ухото ми.

— Абсолютно.

— Добре. Защото иначе щеше да намекваш, че моята принцеса е лъжкиня. А това, разбира се, не е вярно, нали?

— Не е.

— Ти си шибаният лъжец.

— Аз съм лъжецът.

— Много добре. Май почваме да се разбираме с теб. Не смяташ ли и ти така?

— Да. И аз така смятам.

— Слушай тогава внимателно какво ще ти кажа. Три неща само трябва да разбереш за Уоланъп. Първо, както сигурно ти е казала принцесата, в града има само четири семейства и това са нашите семейства. Нямаме правителство. Нямаме ченгета, нямаме съдилища и нямаме никакви шибани адвокати. Ние четиримата управляваме тук. И наказваме тъпунгерите. Второто, което трябва да знаеш, е, че следващият град е на шестнайсет часа с кола по черния път. Демек, толкова сме далеч от всичко, че все едно не съществуваме. И за ония шибани тежкари в Пърт и Канбера ние вярно не съществуваме. Това място на картата го няма. И третото, което трябва да разбереш за Уоланъп, е следното: ние гледаме много сериозно на, кажи го де, брачната безотговорност. Така че ако се опиташ да избягаш, ще ти изпържим топките. Бавно. Имаш ли въпроси?

Сякаш ме бяха ударили в слънчевия сплит. Искаше ми се само да се свия в някой ъгъл, да заровя глава в ръцете си и да се преструвам, че всичко това не е истина.

На Татенцето не му хареса мълчанието ми.

— Попитах имаш ли някакви въпроси.

Захапах устна, почувствах как очите ми се навлажняват. Бях примамен. Нападнат из засада. Хванат в капан. Изгубен.

— Не, сър — казах през сълзи. — Никакви въпроси.

Най-сетне се обади и Лес:

— Чини ми се, че янкито е малко тъжничко, Татенце. Чини ми се, че ей сега ще се разреве.

— Лоша работа — пропя Татенцето и всички се разсмяха.

— Не искаше ли да питаш нещо Лес? — подхвърли Гъс, хихикайки злорадо. — Нещо за банката?

Лицето на Лес разцъфтя в усмивка.

— За парите си ли се притесняваш, янки?

Кимнах.

Той клекна пред сивия стоманен сейф, завъртя няколко пъти циферблата и го отвори.

— Тука са всички — каза и хвърли пачката пътнически чекове върху бюрото. — И паспортът ти е тука. — Той разтвори синята книжка и зачете на глас първата страница: — „Министерството на външните работи на Съединените американски щати изисква всички, до които би могло да се отнася това, да пропуснат преминаването на тук упоменатия гражданин без забавяния и пречки и в случай на нужда да окажат всякаква законна помощ и подкрепа.“ — После го затвори и каза: — Ама Съединените щати май не са установили дипломатически отношения с Уоланъп, нали бе, Гъс?

— Не съм чувал да са.

— Жалко, янки, много жалко. Май-май тия глупости за преминаване без забавяне тука не важат. — Той хвърли паспорта в лицето ми. — Можеш да си го вземеш, ако искаш. Не че ще ти трябва някога отново. И докато си тука, вземи преброй тия пътнически чекове.

— Няма нужда — отвърнах аз.

— Преброй ги! — излая Лес. — Настоявам.

Подчиних се и седнах зад огромното стоманено бюро. Отне ми няколко минути — бяха шейсет и пет стодоларови чека от „Американ Експрес“. Всички налице и невредими.

— Всичко наред ли е? — попита Лес.

— Да.

— Супер. Ето ти сега химикалка. — Той ми подхвърли нагризан „Бик“. — Действай.

— Какво да действам? — попитах аз.

— Подпиши ги, какво друго.

— Но аз не желая да ги осребрявам.

— Няма да ги осребряваш, янки — каза Лес. — Прехвърляш ги.

— На кого?

— На нас.

— Шегувате се.

— Хич даже — отвърна той.

— Ама… Ама това са моите пари!

— Вече не са. В Уоланъп няма такова нещо като частна собственост. Никой няма свои пари. Никой не носи пари. И всеки, който се присъедини към общността, е длъжен да дари всичките си пари и принадлежности на градския ковчежник. Тъй че твоят микробус вече е наш. И твоите пари са вече наши… Ама дрехите ще ти оставим, що пък не.

— Няма да подпиша.

— Охо, ще подпишеш.

— Не. Майната ви. Не.

Гласът ми трепереше. Надвисна страхотно, изненадано мълчание. После градският съвет на Уоланъп избухна във весел магарешки рев.

— Леле, какъв смелчага — каза Татенцето и щипна носа ми с върха на пръстите си. Макар че едвам го докосна, с брутална точност уцели контузения ми хрущял. Сякаш ми заби гвоздей право в лицето. Изкрещях от болка, а той се приведе към мен и заговори спокойно и любезно, без никакъв гняв:

— Наистина те съветвам да подпишеш тези чекове. Защото, нали виждаш, в сегашната ситуация нямаш печеливш изход. Ако откажеш, ще ти причиним болка. Такава болка, каквато никога не си изпитвал в живота си. Ако продължиш да упорстваш в глупостта си, ще ни принудиш да станем много лоши и да ти счупим капачките на коленете. Или да се обърнем към нашия Гъс да ти среже ахилесовото сухожилие. И след като свършим с всичко това, майтапът пак ще е за твоя сметка — защото тогава, в крайна сметка, ще подпишеш чековете. — Той вдигна химикалката пред очите ми. — Така че, зетко, не е ли по-добре да минеш по лесния път?

Шест хиляди и петстотин долара. В Щатите спестявах по сто кинта на месец — след данъците и дребните неща като наем и храна, само толкова успявах да отделя от журналистическата си заплата. Шест хиляди и петстотин долара, спестени за пет години и половина. Целият ми нетен доход. Без него се превръщах в просяк… Но с него щях да се превърна в мъртвец.

Грабнах химикалката от тлъстите пръсти на Татенцето и започнах да подписвам. Когато свърших, избутах купчината към края на бюрото и се обърнах. Не можех да гледам как Лес проверява всеки чек, за да се увери, че съм прехвърлил всички. Най-сетне той метна бившите ми пари обратно в сейфа, затръшна го като врата на тъмница и ме потупа дружески по рамото.

— Браво на теб, пич! — каза, изпълнен с фалшива доброжелателност. — Май след всичко това дължим една бира на янкито, а?

— Май трябва да започнем градското събрание — отвърна Татенцето и излезе от стаята.

Робо и Лес усърдно го последваха. Гъс ги изчака да слязат по стълбите и се обърна към мен:

— Това беше умно, мой човек. Повярвай ми, наистина постъпи правилно. Постъпи готино.

Изгледах го мрачно.

— Това ли е представата ти за готино?

— Ще стане по-леко.

— Не, няма.

— Ще свикнеш.

— Глупости.

— Ще свикнеш — защото ти се налага. Нямаш избор. А Татенцето…

— Каква е тая свинщина с „татенцето“? — прекъснах го. — Тоя тип си има име, нали?

— Да… И името му е Татенцето.

— Защо? Защото това ви е еквивалентът на Джим Джоунс^[6] или Чарли Менсън^[7], мамка му?

— Кротко, мой човек. Кротко, казвам ти.

В подножието на стълбите се появи Робо и викна нагоре към нас:

— Татенцето иска янкито веднага долу.

— Каквото поиска — каза Гъс, извеждайки ме навън, — Татенцето получава. — Той стисна рамото ми по-силно. — Един последен съвет, мой човек: затваряй си голямата уста… Ако искаш да си я запазиш невредима.

Те ме чакаха долу. Цялото население на Уоланъп. Всичките петдесет и трима. Бяха се скупчили на четири маси. Четири маси, четири групи, четири семейства. С изключение на главите на семействата и жените им, в залата нямаше нито един човек над двайсет и пет, а поне на половината население годините се брояха с една цифра. Не беше трудно да разпознаеш племето на Гъс — жена му и осемте им деца дружно изглеждаха като клан некъпани хипари, тъкмо изпълзели от пещера, обозначена с надпис „Алтернативен живот“. Робо и Лес имаха по десет копелета, жените им приличаха на сумистки, а хлапетата до едно се бяха устремили по същия път на развитие.

И накрая — моето семейство.

— Здрасти, миличък. — Анджи се хвърли на врата ми и ме млясна сочно пред всички.

Усмихнах се като възторжен младоженец — нали такъв ме искаше.

— Татенцето каза, че сте се разбрали страхотно.

— Направо жестоко — потвърдих аз.

Тя се обърна към родата си:

— Е, ами ето го! По-добре изглежда от предишния път, когато го видяхте, нали?

— Да го бяхме оставили в курника — промърмори Татенцето, отивайки зад бара.

— Голям си шегаджия, Татенце.

— Какво му е на носа и окото? — попита една крехка, дребна женица, която наближаваше петдесетте — с щръкнала като четка прошарена руса коса и свита на ръка цигара, забучена в ъгълчето на устните й.

— Смучка — заяви Анджи. — Скъпи, това е майка ми, Гладис.

— Приятно ми е, госпожо — казах и протегнах ръка.

Тя не я пое.

— Кацна върху нещо сладко, а, янки?

— Мамо, моля те… — намеси се Анджи.

— Какво ми се молиш? Скивай я тая шушумига. Казах ти да не се хващаш с чужденец. Казах ти да си намериш някое момче от пущинака, някой смотан здравеняк, дето ще пасне тука. А ти с какво ми се връщаш? С някакъв безполезен янки чекибоец.

— За мене не е безполезен — сопна се вече раздразнено Анджи.

— По дяволите, момиче, никога не ме слушаш ти.

— По дяволите, ти едно умно нещо не си казала.

— Малката всезнайка. На Татенцето принцесата…

— Татенце… — изскимтя Анджи.

— Добре, добре, стига толкова — каза Татенцето. — Запознай го с останалите и да започваме събранието.

Анджи, все още зачервена от гняв, започна да рецитира имената на братята и сестрите си. Най-малка беше тригодишната Санди, после имаше четири момичета на различна възраст и двама осемнайсетгодишни близнаци, Том и Рок, които ме удостоиха с намръщено кимване. И накрая — най-голямата, Кристъл. На двайсет и три. Сламеноруса коса. Висока и широкоплещеста, но без червендалестата здравина на Анджи и без опасната й сърдечност. Чертите на лицето й нямаха онази изсушена от слънцето суровост, която характеризираше повечето физиономии в Уоланъп. В държането й имаше нещо почти изискано. Зелените й очи бяха големи, широко отворени и угрижени. На нея не й беше тук мястото.

— Кристъл е мозъкът на семейството — заяви Анджи. — Много е умна. Нали, даскалице?

— Ти си учителка? — попитах.

Тя избегна погледна ми, вместо това се втренчи в една точка в линолеума и не откъсна очи оттам, докато разговаряхме.

— Да, аз отговарям за нашето училище — каза.

— И кой още?

— Никой. Аз съм единствената учителка в града.

— Щото всички други са адски тъпи! — извика Анджи и предизвика искрено забавление сред хлапетата.

— Сестра ми каза, че си репортер.

— Бях.

— Защо не дойдеш някой път да разкажеш на децата за журналистиката. Да им разкажеш за Щатите и за вестниците, и…

— Не! — излая Татенцето. — Янкито работи с мен в сервиза.

— Но, Татенце — каза Кристъл. — Сигурно би могъл да го пуснеш някой ден за един час до училището…

— Той работи в сервиза. Точка.

Последва неловко мълчание, после Кристъл нервно сви рамене и ми прошепна:

— Съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах и използвах случая, за да добавя тихо: — Между другото, съжалявам за мъжа ти.

За един миг лицето й се измени, сякаш й бях зашил шамар. Но тя бързо се овладя, отвърна на съболезнованията ми с едно достойно „Благодаря“ и си седна на мястото.

— Хубаво — каза Татенцето. — Обявявам градското събрание за открито. Кой иска да започне?

Главите на четирите семейства седяха на високи столчета пред бара — като съдии в някакъв Върховен кенгурски съд. Всъщност градското събрание се оказа именно това — тук огласяваха оплаквания, настояваха за по-добри градски условия, търсеха правосъдие, молеха за милост. Най-доброто местно самоуправление — ако преглътнеш нагласата на Татенцето и тримата му разсилни, че „държавата — това сме ние“.

Първото оплакване дойде от един от братята на Анджи, Рок.

— Наистина ми писна само от ананас и сливи и нищо друго сладко. Така де, от тях се пърди. И мисля, че говоря от името на всички деца, като казвам, че ни се иска в магазина да има някакви истински сладки работи. Шоколад, това-онова.

Лес, нахлупил бакалската си шапка, отклони искането, като каза, че да се купи хубав шоколад на едро е твърде скъпо, но че ще опита да увеличи доставките на шоколада за готвене, който се продава в магазина.

— Ама тоя шоколад е говно — възрази Рок.

— Много кофти — отвърна Лес. — Друг не можем да си позволим.

Една от тийнейджърките на Робо попита Лес дали не би могъл поне да зареди магазина с някакви други консервирани плодове — за разнообразие.

— Доставчикът може да има череши без костилки. Ще го питам следващия път, като отивам за провизии.

— Вкусни ли са тия череши? — попита момичето.

— О, да, страхотни са — увери я Лес и внезапно осъзнах, че ако си роден и израстваш в Уоланъп, като нищо може да си мислиш, че в света има само два вида плодове… и че и двата растат в консерви.

Събранието премина основно в тъжби относно доставките. Гладис се оплака от два пакета плесенясал тютюн, които й били продадени миналата седмица и отправи молба за истински маркови цигари (по-късно научих, че тази молба се повтаря всяка седмица и че всяка седмица Лес я пропуска покрай ушите си). Най-големият син на Робо, Грег, каза, че дажбата от бръснарски ножчета трябва да бъде увеличена до едно седмично, а жена му Кери настоя за по-големи дамски превръзки — това желание предизвика масово хихикане сред децата в залата, но Татенцето скоро го прекрати, като изръмжа: „Млък!“.

Като слушах тези продоволствени искания, разбрах колко важна роля играе Лес в живота на тази общност. Той беше техният излаз към външния свят — човекът, който решаваше какво ще консумират и какво не. И бързо си отбелязах на ум да проверя колкото може по-скоро кога и как отива за провизии.

— Нещо друго има ли? — попита Татенцето.

Гъс обяви, че голямата клада ще бъде по план в последната събота от месеца — и ако обича, всеки да прояви малко гражданска отговорност, да събере търкалящите се кенгурски глави от шосето и да ги отнесе на сметището преди залез-слънце на въпросния ден. След него Робо напомни на всички, че две седмици по-рано ще бъде годишната селекция на кучета — което означаваше, че всяко семейство е длъжно в този ден да отстреля пет псета, за да се запази под контрол кучешката популация на Уоланъп.

— И да не виждам кучешки трупове на шосето като миналата година — добави той. — Мястото им е на сметището, ясно ли е?

— Добре — каза Татенцето. — Да излязат Чарли и Лий. Веднага.

Две пъпчиви хлапета, на не повече от шестнайсет, станаха от местата си и тръгнаха към бара, разменяйки си пътьом боязливи погледи.

— Мислехте си, че не знаем? — попита спокойно Татенцето. — Мислехте си, че няма да научим, а?

Лий захленчи. Чарли моментално я хвана за ръка.

— Пусни я веднага! — викна Татенцето.

Лий се разрида на глас; коленете на Чарли сякаш всеки миг щяха да се огънат.

— Робо, Мейвис — каза Татенцето. — Той е ваш син. Какво е редно да направим според вас?

— Научи го — отговори Робо. — Хубаво го научи.

— Том, Рок, елате тука и го дръжте — каза Татенцето.

Двамата му сина сграбчиха Чарли за ръцете от двете му страни. Татенцето стана, изпука кокалчетата на пръстите си и — преди да се захване за работа — се обърна към нас:

— Гледайте, хубаво гледайте. Ей това става с тъпанарите, които нарушават правилата.

Той се завъртя и с кръгообразно засилващо се движение стовари десния си юмрук върху скулата на Чарли. Беше ужасяващ удар. Без никаква спирачка Татенцето употреби цялата тежест на тялото си, за да произведе максимална сила, максимална вреда. Лий изпищя пронизително, ала без резултат — Татенцето спря да си поеме дъх, после пак се завъртя и заби ново ракетно кроше в лицето на Чарли. И още едно. И още едно. И още едно.

Анджи, седнала до мен, ме хвана за ръката и я стисна силно. Не можех да гледам повече, обърнах се и открих, че очите на Кристъл са приковани върху мен като радар. Но в момента, в който погледите ни се срещнаха, тя се извърна, пребледняла. В това време юмруците продължаваха да валят.

Четири удара по-късно Татенцето най-сетне се умори.

— Изведете го навън и го оправете — заповяда той на синовете си, макар да беше напълно очевидно, че след този побой на Чарли ще му трябват месеци, за да се оправи наистина.

Докато Том и Рок го влачеха към изхода — енергично преследвани от майката на Чарли — Татенцето отпи глътка-две от своята бира и възстанови самообладанието си.

— Е — каза той, отново спокоен и разбран. — Има ли някакви последни публични обявления, преди да приключим за днес?

Изведнъж Анджи вдигна ръка.

— Да, принцесо? — Татенцето цял разцъфтя за своето момиченце.

— Имам новини — каза тя и по устните й пробяга кокетна усмивка. — Наистина големи новини.

— Изплюй камъчето — каза Татенцето.

— Бременна съм.