Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Волфганг и Хайке Холбайн

Заглавие: Вълшебна луна

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: Симолини

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-761-285-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6324

История

  1. — Добавяне

Девета глава

На следващата сутрин Горг разбуди Ким с лекичко потупване по рамото. Момчето отвори с нежелание очи. В пещерата бе още тъмно. Въглените от огъня, на който предната вечер си бяха приготвили вкусна вечеря, още светеха и хвърляха червеникави отблясъци по грубите стени. Във въздуха се носеше лека миризма на печено. Някъде капеше вода, а от вътрешността на пещерата долитаха ръмженето на Келхим и ниското, неспокойно цвилене на Приятелчето. Ким трябваше да мобилизира цялата си убедителност, за да прикотка коня вътре, и въпреки това животното бе неспокойно цяла вечер.

Момчето стана, протегна се и погледна нагоре към Горг.

Гигантът го дари с бащинска усмивка. Сетне посочи с палец през рамо.

— Време е.

— Вече? — прозя се Ким. Бе спал дълго, но се чувстваше изтощен.

— Страхувам се, че нямаме толкова време, колкото се надявахме — отвърна Горг.

Момчето веднага се разсъни.

— Станало ли е нещо? — попита притеснено.

Великанът кимна и каза:

— През нощта един отряд черни конници мина покрай пещерата… Не, не — добави уверяващо. — Няма причина да се тревожиш. Не ни намериха, но дори и да бяха надушили нещо, пак щяхме да сме в безопасност тук.

— И все пак трябваше да ме събудиш — каза Ким.

Горг махна с ръка.

— Трябваше да си почиваш. А Келхим успя да подочуе за какво си говорят рицарите.

— И?

Исполинът сви рамене.

— Не знаем дали е вярно, но Келхим останал с впечатлението, че тези рицари — и многото други малки групички, които прекосяват планината през последните седмици — планират да се присъединят към по-голяма армия, която се намира някъде наблизо и чака удобен момент за атака. Може би Келхим се е объркал, а може би не. Във всеки случай смятаме, че информацията трябва да се разпространи.

— Не се е объркал — въздъхна Ким. — Виждал съм тази армия.

— Наистина ли?! — викна Горг. Въпреки мрака в пещерата страхът по лицето му не можеше да се сбърка. — Но тогава…

— Тези ездачи са само авангард — каза момчето. — Най-вероятно трябва да проучат района и да всеят страх сред хората. Истинската армия чака при планината.

Гигантът мълча известно време. После скочи, удари главата си в ниския таван и потъна в задната част на пещерата. Ким чу как двамата с Келхим си говорят. След малко се появиха.

— Значи е вярно — изръмжа мечокът. — Надявах се да не съм чул добре…

— За нещастие си чул самата истина. Виждал съм армията. Дойдох с нея през планината. Тя е причината за това. — Ким посочи купчината доспехи на земята, където бе спал. — Маскировката ми.

— Че защо не ни каза по-рано? — смъмри го Келхим. Единственото му око проблесна гневно.

Ким несъзнателно отстъпи крачка назад.

— Не си ме питал — отвърна предизвикателно. — Пък и не мислих, че ще се интересуваш.

Келхим тъкмо щеше да се изправи, но Горг го удържа.

— Ким е прав. Сами сме си виновни. Да не губим време в обвинения. Трябва да побързаме. — Великанът се наведе и помогна на момчето да навие одеялото си. Дискусията бе приключила.

Ким посегна по навик към бронята си, ала исполинът го спря.

— Пътят ще е труден — рече. — Няма да можеш да яздиш, а пеш това повече ще ти пречи, отколкото да ти помага.

Момчето обмисли думите на Горг. Вероятно бе прав, но все пак вярваше, че може да има нужда от защита. Сложи бронята, вкара ръце в плетените метални ръкавици и закопча колана си.

— Готов съм. Да тръгваме.

Келхим гледаше премяната на момчето и клатеше глава. Накрая изръмжа нещо неразбираемо и се оттегли навътре в пещерата. Ким го последва с ръка върху гривата на Приятелчето, не само за успокоение на коня, но и за свое собствено. Горг вървеше последен.

Скоро слабата червеникава светлина остана зад тях и те потънаха в катраненочерен мрак. За известно време Ким опита да върви със затворени очи, за да може да се възползва по-пълно от другите си сетива, но постоянно се блъскаше в стърчащи скали и камъни. По-добре се справяше с отворени очи, при все че пред него се разстилаше единствено мастилен мрак.

Пътят продължаваше ли, продължаваше. Горг често хващаше момчето за ръка и го повеждаше уверено през стръмните склонове, по които се въргаляха откъртени камънаци. Отново и отново някоя скала се плъзгаше надолу и отприщваше малка лавина, която с тътен се свличаше в дълбините и изпълваше мрака с ехо.

Минаваха по каменни стъпала, които се виеха спираловидно все по-надолу във вътрешността на земята, и вървяха по безкрайни прави пътеки, а звукът от стъпките им се губеше без следа в тъмнината. Доколкото Ким можеше да прецени, минаха часове, преди най-сетне да зърнат малка като карфица светла точица далеч отпред.

— Почти успяхме — каза Горг. Звучеше облекчен.

Момчето не можеше да не се запита какви ли тайни и опасности криеха тези пещери, щом дори великанът се радваше да ги остави зад гърба си.

Успяха да достигнат изхода без нито един опасен инцидент. Озоваха се на тясна площадка с формата на полумесец, голяма колкото да ги побере. От трите страни скалите се спускаха рязко надолу. Вдясно от тях по ръба на пропастта се виеше тясна пътека. Гледката пред тях представляваше зелени площи, пълни с горички и полянки, които се ширеха докъдето поглед стига, чак до мътния синьо-зелен хоризонт далеч на запад.

Келхим не даде на Ким време да се наслади на пейзажа и го инструктира да се качва на коня си.

Момчето разгледа предпазливо пътеката, която бе не повече от метър и половина на широчина. Една-единствена грешна стъпка и двамата с Приятелчето щяха да пропаднат поне шейсет метра надолу, обезсмисляйки всичките му тревоги за неговото бъдеще и съдбата на Вълшебна Луна.

— Давай — прикани го Келхим. — По-нататък пътят се разширява. Не си първият, който го използва.

Ким го послуша, метна се на седлото и започна да направлява Приятелчето с лек натиск с пети. Конят боязливо пристъпи на пътеката и тръгна внимателно по нея. След четири-пет метра тя зави надясно. Пътят наистина се разширяваше. Момчето въздъхна облекчено и се завъртя назад. Гигантът и мечката го следваха отблизо. Забеляза, че Келхим току поглеждаше към входа на пещерата, като че очакваше някой внезапно да се появи.

— Продължавай. — Горг още звучеше леко притеснено. — Трябва да слезем от планината.

Ким сви рамене, пришпори леко коня и отново тръгна пред приятелите си. Келхим не му позволи да спре, докато не достигнаха основата на скалата. Групичката им стоеше прикрита сред няколко големи ели.

— Чакайте тук — каза им той. — Аз ще отида пръв, да разузная.

Клатейки глава, момчето го наблюдаваше, докато мечокът изчезна сред храсталака.

— Какъв му е проблемът?

Вместо да обясни, Горг се обърна и поведе Ким назад по пътя, откъдето бяха дошли.

— Виж — каза.

Ким бе потресен. Оттук се виждаше почти цялата планина. Нещо се бе променило. Момчето не можеше да го облече в думи, но го усещаше — нещо призрачно и заплашително. Като че петно мрак бе пропълзяло след тях на скалната площадка. Ким потрепери и извърна поглед, решен да запази видяното за себе си.

Келхим се бавеше и момчето реши да използва времето, за да разгледа обстановката. След излизането от Планините на Сянката не спираше да се диви на красотата на тези земи. Тук нищо не бе изкуствено или променено насила. Всичко беше, както го бе създала природата — диво, неопитомено и в същото време подчиняващо се на нещо по-висше. Въздухът бе толкова чист, че момчето го вдишваше с удоволствие, а росата по листата отразяваше слънцето във всички цветове на дъгата.

Келхим изскочи с гръм и трясък от гората и рязко изтръгна Ким от мислите му.

— Бият се! — Мечокът бе задъхан и превъзбуден.

— Кой се бие? — попита Горг. Двамата с Ким го зяпаха.

— Къде? — попита момчето.

— Черните рицари! В долината, на края на гората! Идвайте! Бързо!

С пресипнал боен рев и размахал тоягата си, Горг веднага затича след мечока. Ким също ги последва колкото можеше по-бързо. В гъсталака двамата се движеха далеч пред него, но след няколко минути излязоха на пътека, където момчето можеше да се възползва от скоростта на коня си. Когато достигнаха края на гората, той вече водеше.

Пред тях се разкри свирепа битка. Около петдесет черни рицари бяха изтикали група мъже в яркобели и блестящи златисти одежди в средата на една поляна и сега безмилостно ги притискаха. Тревата бе обляна в кръв. Повечето мъртви носеха черната броня на Моргон, но все пак държаха предимството. Белите рицари обаче бяха на ръба на силите си и дрънченето на оръжия и трополенето на копита се смесваше с крясъците на агония, когато мечовете на черните воини намираха целта си.

В средата на този хаос, изправен високо в седлото си и размахващ възлест жезъл, се виждаше белокос старец.

— Темистокъл! — ужасѐн изкрещя Ким. Гласът му се изгуби в тътена на битката, но старият вълшебник вдигна очи за секунда и го погледна.

Момчето се приведе ниско над гривата на коня и го пришпори в див галоп надолу по склона. Келхим и великанът затичаха след него. Дивите им викове се извисиха над шума и привлякоха вниманието на биещите се.

Първо двама, след това четирима и накрая шестима от черните рицари се отделиха от групата на нападателите, завъртяха конете си и с извадени мечове се спуснаха към тях. За мрачните воини както и за всички останали — сцената изглеждаше тъй, сякаш един от техните бе преследван от дерящ се гигант и подивяла мечка.

Осъзнаха грешката си твърде късно. Ким се вряза между двама от черните рицари, замахна нагоре с меча си и с добре премерен удар свали и двамата на земята.

От редиците на моргонските рицари се надигна яростен вик. Ким обърна коня, събори трети воин, парира саблен удар с оголената си предмишница и повали четвъртия си нападател. Келхим и Горг почти едновременно издърпаха последните двама рицари от седлата им.

Ким вдигна високо меча си и се втурна към бойното поле. Битката още бушуваше, но балансът на силите се бе променил. Строят на черните воини се огъна, те отстъпиха и после се пръснаха под невероятния напор на белите рицари, окуражени от неочакваната помощ. Добре подредената бойна линия на моргонците се разпадна в пълен хаос.

Измъкване обаче нямаше. Подгонени от златните воини, враговете налетяха право на ужасяващите нови противници. С див рев Келхим се изправи на задните си крака и разпери ноктестите си лапи. Ударите му чупеха стомана и мачкаха брони, а тоягата на Горг млатеше без жалост.

Оръжието в ръцете на Ким сякаш оживя. Мечът му прорязваше въздуха в смъртоносна арка, разбиваше оръжията и бронята на враговете и минаваше през щитове и копия. Получи удар в рамото, но почти не го усети. Премести меча в другата си ръка и продължи сечта с нестихваща ярост.

Един от черните рицари се спусна към него с копие, насочено към главата му. Ким се приведе, отби копието с юмрук и нанесе мълниеносен удар по щита на противника. Този удар бе толкова силен, че разцепи щита и прати и двамата на земята. Момчето мигом скочи на крака и отблъсна атаката на мрачния воин. Остриетата им се срещнаха сред дъжд от искри и се плъзнаха едно по друго, преди да се разделят. Ким забеляза, че врагът му диша тежко и едва има сила да държи оръжието в треперещите си ръце.

Внезапно момчето осъзна колко тихо е наоколо. Битката бе свършила, останал бе само този черен рицар. Никой от другите не се бе измъкнал.

— Предай се — извика Ким. — Нямаш шанс.

В продължение на няколко секунди рицарят сякаш обмисляше предложението. Накрая обаче с измъчен, глух рев хвърли щита си и атакува Ким.

Във въздуха изсвистя златно копие и прониза злодея.

Момчето отпусна оръжието си. Силата сякаш внезапно напусна пръстите му. Ръката му се разтвори и острието тупна в тревата, а коленете му се подгънаха. В продължение на няколко секунди Ким постоя приклекнал на земята със затворени очи, очаквайки слабостта да премине. После вдигна глава и се огледа. Обграждаше го плътен кордон бели рицари — високи, слаби мъже, наметнати с дълги бели плащове, покриващи блестящи златни нагръдници. Гладки шлемове увенчаваха главите им и стигаха до раменете им, а отпред завършваха в тясна, извита навън пластина пред носа. Никой от тях не проговори. Просто стояха на място, стиснали колебливо оръжията си.

Кордонът се раздели и пред Ким се появи фигура в бяло.

Момчето се усмихна, когато разпозна Темистокъл. Изправи се несигурно, наведе се да вземе меча си и го пъхна обратно в ножницата. Ръката му трепереше.

— Не зная кой си — рече Темистокъл, след като го гледаше известно време, — но благодарим за помощта ти.

Ким го гледаше безмълвно, без да помръдне — наслаждаваше се на мига и искаше да го удължи колкото се може повече.

— Без твоята намеса — продължи вълшебникът, — нашите шансове щяха да са нищожни. — Взорът му помръкна. — Но кажи ми, какво се е случило, та един от слугите на Моргон да се обърне против другарите си?

— Много просто — отвърна Ким, — аз не съм слуга на Моргон.

С драматичен жест той вдигна ръце към главата си, вдигна забралото и свали черния шлем.

Темистокъл загуби ума и дума. Очите му се разшириха и изражението му компенсира всички беди, през които Ким бе преминал. Когато най-накрая си възвърна дар-словото, старецът промълви:

— Ким! Това си бил ти…?

— Каза ми да дойда. Ето че съм тук — усмихна се Ким.

— Трябва да призная, че си последният човек, когото очаквах. Не и по този начин, не и тук — изумено поклати глава Темистокъл. Внезапно се усмихна, обърна се към воините си и вдигна ръце, за да ги успокои. — Всичко е наред. Той е с нас.

Лицата на мъжете се отпуснаха. Темистокъл изчака известно време и посочи към края на гората:

— Ще ви обясня всичко. Но засега ме оставете насаме с нашия спасител. Имаме много да си говорим.

Рицарите се подчиниха и вълшебникът остана сам с Ким.

— Значи все пак си ти! — каза отново, сякаш още не можеше да повярва. — След цялото това време… — Той поклати глава. — Вече бях изгубил надежда, че ще дойдеш. Още по-голяма е радостта ми да те видя жив и здрав.

— Жив да, но… — Ким плахо докосна дясното си рамо. Бронята бе издържала на удара, но момчето не усещаше ръката си — сякаш бе осакатена.

Изведнъж се сети за нещо.

— Какво искаш да кажеш с „цялото това време“? Нямаше ме само няколко седмици.

— Няколко седмици? — намръщи се Темистокъл.

Ким пресметна наум колко време бе прекарал в тъмниците на Бораас, след което прибави към този срок пътуването през планините и престоя при семейство Так. Накрая каза:

— Е, може би малко по-дълго, но не повече от две седмици и половина.

— Две седмици! — възкликна Темистокъл. После добави със спокоен, равен тон: — Времето е странно нещо, Ким. Много е относително. В Царството на Сенките може да са минали две седмици от твоето пристигане, ала в нашите земи изтекоха повече от три години.

— Три години! — викна Ким. — Но това е невъзможно!

— Нищо не е невъзможно — поклати глава магът.

— Но три години… сега разбирам изненадата ти.

— Честно казано, съвсем бях загубил надежда да те видя отново — каза Темистокъл. — Отначало чаках. Наблюдавах небето всеки ден и в продължение на седмици изпращах рицарите си да те търсят. Но с всеки изминал ден надеждата, че ще дойдеш, избледняваше.

— Дано не си помислил, че съм се уплашил и съм променил решението си.

— Напротив, точно на това се надявах — каза мрачно старецът. — Иначе за отсъствието ти би имало само едно обяснение — Бораас.

Момчето кимна сурово.

— Съвсем правилно. Имах неудоволствието да го срещна.

— Разбрах го още в мига, когато видях бронята ти. — Темистокъл направи кратка пауза. — Прости ми, Ким. Засипвам те с въпроси, вместо да ти дам време да си починеш. Ела на сянка и се отпусни. Когато си готов, ще можеш да ми разкажеш всичко.

Момчето го последва през поляната до първите дървета. Възбудата от победата даде път на дълбоко униние, когато видя колко скъпо бяха платили хората за нея. Почти тридесет коня стояха вързани, но оцелелите бели рицари бяха само десетина и някои от тях бяха сериозно ранени.

Ким не можеше да се радва на такава победа. Облегна се на един ствол. Около него оцелелите загръщаха мъртвите в бял плат и ги полагаха в редица в края на гората. Момчето поседя дълго време, наблюдавайки безмълвно. Накрая с тих и колеблив глас започна да разказва историята си.

Не премълча нищо. Сподели всяка подробност, без да пропусне да спомене притеснението и страха си, докато яздеше скрит сред черната армия. Темистокъл се оказа търпелив и внимателен слушател. Ким говори почти час, а старецът го прекъсна само веднъж. Щом разказът приключи, двамата изчакаха малко, преди да заговорят отново. Най-сетне Темистокъл каза:

— Сведенията ти надхвърлят и най-черните ми страхове.

— Знам — отвърна Ким. — Никой не го знае по-добре от мен. Не забравяй, че аз видях моргонската армия.

— Аз съм виновен — промълви Темистокъл.

— Ти?

— Да, Ким. Направих непростима грешка. Подцених Бораас. При все че никой не знае по-добре от мен колко е зъл. — Старецът изведнъж започна да снове нервно насам-натам. Жезълът му потропваше в синхрон със стъпките му. — Всичко е планирал! Още от началото всичко се е наредило според неговите желания!

— Това не е вярно, Темистокъл — поклати глава Ким. — Не може вината да е твоя.

— Но е — контрира го вълшебникът. — Бях твърде самоуверен. Всички си мислехме, че той завинаги ще остане затворник в собственото си мрачно владение отвъд Планините на Сянката. Но е успял да намери път. — Той се подпря на жезъла си и се вгледа в Ким. — Този зловещ воин, когото си видял заедно с Бораас в лагера му… — рече. — Как изглеждаше?

Момчето сви рамене. Не бе сигурно какво да отговори.

— Като всички останали — отвърна след малко. — Не външният му вид го правеше различен. Беше… — Потърси правилните думи и почувства как по гръбнака му пробягват студени тръпки, когато си представи образа на дребния рицар. Накрая каза несигурно: — Не е нищо, което се вижда. А по-скоро…

— … се усеща — довърши изречението Темистокъл. — Черна, невидима аура. Нещо отблъскващо, зло и жестоко.

— Точно така — потвърди Ким, изненадан и объркан. — Познаваш ли го?

— Черният господар — промърмори ужасено Темистокъл и поклати глава. — Има легенда — древна, почти забравена легенда, — според която един ден в Царството на Сенките ще се яви велик воин. Воин толкова ужасяващ и страховит, че ще успее да преведе мрачните рицари през Планините на Сянката. Черният господар.

— Невъзможно! — възкликна момчето. — Трябва да грешиш. Това е само легенда. Приказка, нищо повече. Ще победим черната армия така, както победихме този отряд! — извика и скочи на крака.

— Във всяка приказка има частица истина — предупреди го вълшебникът.

— Това не значи, че онзи задължително е Черният господар — въздъхна Ким. — Ако такъв човек въобще съществува. Още имаме време. Бораас не е събрал армията си. Можем да организираме защита на Вълшебна Луна.

Темистокъл се втренчи в земята. Когато вдигна поглед, сякаш се будеше от дълбок сън.

— Може би си прав — въздъхна, но не изглеждаше особено убеден. — Във всеки случай ще направим всичко по силите ни.

Ким се усмихна. Притесненията на Темистокъл го глождеха, но се опита да не го показва.

— А тук какво се случи? — попита момчето, за да отклони вниманието на мага към други неща. — В засада ли попаднахте?

— Не, не мисля. Ако Бораас искаше да ни нападне от засада, щеше да изпрати повече войници. Най-вероятно черните рицари са били също толкова изненадани, колкото и ние. Това тук сигурно е било поредното малко подразделение, изпратено да плаши населението из планините. Изпратихме патрули да предупредят хората, но се оказа, че сме закъснели, както сам виждаш — добави огорчено Темистокъл. — Досега черните рицари избягваха директните битки. Но може би са сменили тактиката. Може би възнамеряват да ни атакуват.

— А вие как се озовахте тук? — попита Ким.

— Тръгнал съм на пътешествие през Вълшебна Луна — отвърна Темистокъл. — Най-дългото и най-неприятно пътешествие в живота ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Вълшебна Луна е земя на мира, но аз и придружителите ми бродим от място на място, за да призоваваме обитателите й на война. Въпреки че не съзнавахме колко е голяма опасността, знаехме за угрозата от Царството на Сянката. Затова се опитваме да намерим съюзници.

— Съюзници? — попита невярващо Ким. — Ами… ами армията ви?

— Нямаме армия, Ким. Досега Вълшебна Луна не е имала нужда от войници. Живеем в хармония с природата и нейните повели. Враждебността ни е чужда.

— Но трябва да можете да се защитавате! — възкликна момчето. Изглеждаше пълен абсурд, че могъщо царство като Вълшебна Луна е напълно неподготвено за възможността от изненадваща атака.

— Така стоят нещата — рече Темистокъл. — Конниците с мен знаят как да си служат с меч, но убиването не е тяхна професия. И сега повечето лежат мъртви — добави старецът с горчивина. — Нямаме армия, защото никога не сме имали нужда от нея. Сега обаче ситуацията коренно се промени. Не можем да чакаме чудо да спаси Вълшебна Луна. Затова тръгнахме на път.

— И… намерихте ли съюзници?

— Да, макар и не достатъчно — кимна Темистокъл. — Пътешествието ни наближава своя край. Утре ще достигнем последната си цел — Земята на степните ездачи. След това се връщаме в Горивин.

Един от рицарите дойде при тях и с почтителен поклон към Темистокъл и бърз поглед към Ким рече:

— Готови сме, милорд.

— Добре — кимна Темистокъл. — Тръгваме.

Момчето посочи дългата редица покрити тела под сенките на дърветата.

— Тук ли ще ги оставим?

— Ние не погребваме мъртвите си — отвърна старецът. — Почитаме духа, а не плътта, която му служи за дом. Само няколко дни са нужни на тялото да се превърне в прах и да се върне към вечния цикъл на началото и края. Почитаме мъртвите си, като почитаме живота — завърши той. — Хайде. Да тръгваме на път!

Ким свирна пронизително и конят дойде чинно при него. Магьосникът разгледа възхитено жребеца.

— Страхотно животно. Твоя плячка?

— Всъщност аз съм негова — каза момчето. — Не мисля, че предишният му господар му липсва особено.

Темистокъл се усмихна, ала лицето му мигновено доби сериозно изражение.

— Бронята ти. Трябва да я свалиш. Повече нямаш нужда от нея.

Ким хвърли поглед на черните доспехи, които отдавна бяха загубили блясъка си. Бяха целите на петна, изкривени и изподраскани.

— Бих искал да я задържа. Донесе ми късмет.

Темистокъл сви рамене.

— Както желаеш — каза. — Почакай.

Той отиде до коня си, извади от една торба внимателно навит вързоп и го подаде на Ким. От него момчето извади тънко, прозрачно, фино изтъкано наметало, в което бяха вплетени златни и сребърни нишки. Блещукаше на слънцето, като че бе стъкло. Когато го сложи, момчето усети как обхваща раменете му като живо създание.

— Благодаря ти — рече, докато пръстите му се плъзгаха по мекия като сатен материал. — Това е… невероятно красиво.

— Твое е — усмихна се Темистокъл. — Това наметало те чакаше.

Сякаш омагьосан, Ким продължаваше да гледа леката като пух слънчева тъкан.

— Грижи се добре за него — предупреди го Темистокъл. — Древно е. По-старо може би от самата Вълшебна Луна. Мнозина са искали да го носят, но никому не е било позволено. Ти си първият, който носи наметалото на Лорин.

— Наметалото на Лорин?

— И в твоя свят — каза Темистокъл след кратко колебание — съществува легендата за Лорин, Краля на Джуджетата.

— Знам я — кимна момчето. — Искаш да кажеш, че не е само приказка?

— И да, и не. Хората винаги са били склонни да разказват и преразказват истории — да ги променят и извъртат, — така че първоначалният смисъл се загубва. Но всеки, който вярва в магията и е готов да рискува всичко, за да спечели всичко, е герой, за когото ще се създават легенди.

— Какво имаш предвид?

— Има… — Темистокъл размисли. — Извини ме. Отклонявам се. Още не е дошло времето да ти разкажа всичко. — И вдигна ръце, предотвратявайки всякакви протести. — Не. Не ме притискай. По-късно — другаде, по друго време — ще ти обясня всичко. Засега приеми думите ми — това наистина е наметалото на Лорин. То дава на притежателя си голяма мощ.

— Каква мощ?

— Според легендата — отвърна Темистокъл, а Ким видя, че му е трудно да го обясни, — носителят може да минава през стени, невидим за човешко око, и не може да бъде наранен от никакво оръжие.

— Прави те невидим?! — възкликна момчето. Инстинктивно отдръпна пръсти от деликатното наметало, уплашен, че може да го повреди или изцапа. — Но това е… ако е така, сме спасени! С това наметало ще можем да достигнем сърцето на армията на Бораас. Ще го измъкнем от палатката му…

— Не ме остави да довърша, Ким — прекъсна го старецът с предупредителен жест. — Това наметало ще те дари с невидимост, но само веднъж. След това силата му ще се изчерпи и то ще се превърне в онова, което е било преди докосването на Лорин — обикновено парче плат. Наметалото ще е последното ни оръжие и ето защо трябва да го използваме едва когато всичко друго се провали. Използвай го мъдро, Ким.

На момчето му отне известно време да осъзнае напълно какво съкровище му бе поверил старият вълшебник. Може би съдбата на целия този свят лежеше в ръцете му.

— Аз… обещавам — запъна се той.

Темистокъл кимна. Без нито дума повече, той се обърна към коня си.

— Темистокъл, още нещо.

Старецът се обърна и се облегна на жезъла си, загледан към полянката зад Ким. Очите му бяха тъжни.

— Да?

Момчето преглътна с усилие. В гърлото му заседна буца и дишането стана трудно. Изведнъж се оказа, че не може да зададе въпроса, който го глождеше още от бягството му от Моргон. Но вече нямаше връщане назад. Събра смелост.

— Бораас ми каза нещо — смотолеви. — Нещо, което не можех да повярвам, но…

— Казал ти е, че с него сме братя — рече спокойно Темистокъл.

Момчето кимна.

— Вярно е. И също така е лъжа. Може да ти е трудно да го разбереш, но ние си приличаме както само двама братя могат и сме толкова различни, колкото е възможно двама души да са. Да, братя сме. Нещо повече — може да се каже, че някога бяхме една душа, разцепила се в две тела. Но това беше отдавна. Много отдавна, Ким. Нещо се случи и ни раздели.

— Какво? — попита момчето.

— Не би разбрал, дори и да ти го обясня — усмихна се Темистокъл. — Пътищата ни се разделиха. Това е дълга, тъжна история, момчето ми. Бораас невинаги е бил такъв, а за преобразяването му известна вина може би имам и аз. А може би и всички ние.

— Имаш вина? — попита Ким невярващо. Би се засмял, ако Темистокъл не изглеждаше толкова мъчително сериозен. — Мислиш, че имаш вина за злото у Бораас? Не може наистина да го вярваш!

— И все пак е тъй. Бораас пое по грешния път, това е неоспоримо. Но никой не може да каже, че понякога не е бил примамван от изкушенията на живота и не е бил в плен на себични желания. Има някои хора — всъщност доста хора, Ким, — които не могат да се справят с изкушенията сами. Бораас бе като мен, но му липсваше моята сила. Трябваше да приема за свой дълг да удържам импулсите му. Може би всичко би завършило различно, ако тогава бях застанал до него.

— По тази логика — тръсна глава момчето, — можеш да се обвиниш за всяка злина на този свят.

Темистокъл замълча.

— Навярно си прав — промълви накрая, повече на себе си. — Но може би сгреших, като се опитах да ти обясня всичко. Хайде, последвай ме. Достатъчно кръв се проля за един ден. Време е да вървим. Имаме дълъг път пред нас. — Той се обърна и закрачи. Ким го последва.

Старецът водеше с бърза стъпка. Той погледна бойното поле за последен път и се метна на седлото с неестествена за възрастта му ловкост. И едва сега, когато се приближи, Ким забеляза, че Темистокъл и мъжете му яздят не коне, а големи бели еднорози. Животните изглеждаха впечатляващи като ездачите си и въпреки кръвта и драскотините по тях все още представляваха великолепна гледка.

Темистокъл повика Приятелчето с жест. Момчето скочи чевръсто на седлото и се присъедини към другите ездачи. Еднорозите отстъпиха назад, когато големият черен жребец се появи сред тях, а някои даже се уплашиха. Ким ясно усети страха и неприязънта на останалите животни. Спираловидните им рогове, подобни на удължени черупки от охлюв, изглеждаха остри като ками. Лесно биха убили Ким и Приятелчето само за секунди.

Темистокъл даде команда и групичката тръгна. Без подкана еднорозите без ездачи се присъединиха към задната част на колоната. Келхим и Горг ги следваха колебливо от разстояние, докато Темистокъл не се обърна, за да извика великана. С няколко широки крачки исполинът се озова до стареца, а зад него Келхим се поклащаше като рошава кафява сянка. Темистокъл трябваше да вдигне глава, за да погледне Горг в лицето.

— Бих искал да дойдете с мен — каза на гиганта. — Думите ти имат голяма тежест сред Степните рицари. Те са горди и независими хора, но ако ме придружите, ще ме изслушат.

Горг не каза нищо в отговор, а Келхим изръмжа нещо неразбираемо.

— Знам, че по-скоро бихте останали да ловите черни ездачи — продължи Темистокъл. — Но повярвайте ми, ще сте по-полезни там, където отиваме. Работата ви тук приключи. Планинското население избяга и…

— Не всички — прекъсна го исполинът. Гласът му изведнъж загуби всякаква следа от срамежливост и раболепничене. — Не успяхме да предупредим всички навреме. Планинската ферма… пристигнахме твърде късно…

— Знам, Горг — кимна тъжно Темистокъл. — Ким ми разказа. Знам също, че вината не е твоя.

— Проследихме убийците — изръмжа Келхим. — И щяхме да ги хванем, ако не се бяхме натъкнали на онзи там. Но преценихме, че ще е по-важно да държим него под око.

— Правилно сте сторили — каза Темистокъл. — Отмъщението не помага никому, Келхим. Със сигурност не и на убитите.

Ким следеше тази размяна на реплики с нарастващо удивление. Изчака Горг и Келхим пак да заемат мястото си накрая на колоната и тогава изравни коня си с еднорога на Темистокъл, поглеждайки го въпросително.

— Да ме държат под око? — избухна момчето. — Тези двамата е трябвало да ме държат под око?

— Келхим често е доста нетактичен в подбора на думите си. — Темистокъл изглеждаше развеселен.

— Не разбирам. Мислех си, че сме се срещнали случайно.

— Ти не би ги видял, освен ако не поискат — отвърна Темистокъл.

Ким поклати объркано глава.

— Но тогава — каза колебливо, — тези двамата са се престрували през цялото време. — Усмихна се унило. — Всъщност трябваше да се досетя. Когато Горг се спусна след черните рицари, вече не беше страхливец.

Сега бе ред на Темистокъл да се изненада.

— Страхливец? — попита изумен. — Горг страхливец? Познавам този гигант от много време. Двамата с Келхим не само са най-добрите приятели, на които човек може да се надява, но и най-големите смелчаги, които някога съм срещал. Единственият упрек към тях би бил — добави след кратка пауза, — е, че понякога имат странно чувство за хумор.