Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (11)

Единадесета глава

Салът се състоеше от грубо навързани тръстикови рогозки и бе толкова голям, че десетината бели рицари, както и четиримата степни ездачи, които го направляваха, се губеха на него. Подът под краката им се издигаше, падаше и се поклащаше, а пенестите води се процеждаха през рогозките. Управляващите сала го насочиха към средата на реката и го обърнаха по посока на течението. Започнаха да набират скорост. Скоро бреговете на реката се понесоха толкова бързо покрай тях, че пейзажът се замъгли. Движеха се все по-бързо и по-бързо.

Ким слезе от жребеца и остави меча и шлема си върху щита. После се приближи до Темистокъл, който седеше с хората си в предната част на сала и разговаряше тихо с тях.

Вълшебникът се усмихна на Ким и потупа мястото до себе си.

— Седни, Ким. Има още много път до Горивин.

Момчето седна. От време на време някоя голяма вълна се разливаше през ръба на сала и обливаше всичко във вода и бяла пяна. Не след дълго момчето започна да усеща влагата по кожата си. Погледът му се спря на Горг и Келхим. Внезапно се сети, че не ги е виждал, откакто бяха влезли в Кайвалон. Гигантът изглеждаше сериозен и необщителен.

— Горг беше непреклонен в решението си да дойде с нас — каза Темистокъл. — Бих предпочел да остане в Кайвалон, но той настоя да те придружи.

— Мен?

Гласът на великана избумтя през целия сал:

— Естествено. Да не мислиш, че бих целия този път само за да остана при коравоглавия Харкван, докато с теб става кой знае какво?

— Може би Горг е забравил да ти каже — рече Темистокъл с издайническа усмивка, — че те е следвал още от момента, когато си напуснал семейство Так.

— Значи… си ме наблюдавал през цялото време? — обърна се момчето към Горг.

— И двамата са те наблюдавали — поправи го Темистокъл. — Горг и Келхим никога не са далеч един от друг.

Известно време Ким остана напълно безмълвен. След това внезапно се изправи и дари всеки един от тях — първо Горг, а после и Келхим — с такъв здрав шут отзад, че половин час по-късно кракът още го болеше.

Салът се носеше по реката през цялата нощ и през по-голямата част от сутринта. Ким искаше да попита Темистокъл защо името й е Изгубената река, но бе твърде изморен. Постоянното люлеене и плискането на водата го приспаха. Събуди се чак когато Темистокъл го разтърси за рамото малко преди зазоряване.

Стреснат, Ким бързо се изправи и замига объркан.

— Пристигнахме ли?

— Почти. — Темистокъл стана на крака и посочи надолу по течението. — Виж, Ким. Горивин.

Реката правеше плавен завой и се вливаше в езеро. На няколко километра напред се виждаше Горивин. Гледката остави момчето без думи. Предполагаше, че градът ще е красив, но действителността надхвърли всичките му очаквания.

Горивин се издигаше на издължено парче земя, подобно на полумесец, вдадено дълбоко във водата като изкривен пръст. Легендарният замък веднага напомни на Ким огромно блещукащо украшение. Кулите на Горивин сякаш се издигаха безкрайно в безоблачното небе, а стените се протягаха тъй високо над блещукащото сребристо езеро, че площадките им не се виждаха. Кристалните стени на крепостта отразяваха слънчевата светлина на толкова места, че когато Ким вдигна глава, в очите му избухна буря от цветове като фойерверки. Бели птици, видни само като малки точици в небето, се рееха около забулените в облаци върхове на кулите. Флот от малки лодчици с ярко оцветени платна прекосяваше езерото.

Носен от разпененото течение, салът се изстреля в езерото и се насочи към стените на замъка.

Ким се откъсна от омагьосващата гледка и отиде до коня си. Другите, вече качени на своите, чакаха с явно нетърпение да достигнат брега. Набрали инерция, те бързо преминаха половината езеро, преди скоростта им да намалее.

Към тях се насочиха множество лодки и когато салът забави съвсем, от малките плавателни съдове излетяха въжета и куки, които бяха прикрепени за сала. Така покриха последните метри до Горивин — теглени от бързите и маневрени посрещачи.

Влязоха в малко пристанище, оградено от трите страни с ниски кейове. Ким очакваше многобройна делегация, но на брега стояха само трима мъже в бяло.

Качен на еднорога си, Темистокъл слезе пръв. Размени няколко думи с мъжете в бяло, даде сигнал на останалите да тръгват без него и повика Ким.

— Честно казано — рече, — бих предпочел да те посрещна с грандиозно тържество, но по време на отсъствието ми са се случили неща, с които трябва да се заема без отлагане.

Ким разгледа посърналите физиономии на тримата посрещачи. Значи нямаше добри новини.

— Довечера ще наваксаме това, за което нямаме време сега — добави Темистокъл. — Ще трябва да те оставя сам, Ким. Хората ми ще се погрижат за жребеца ти.

Вълшебникът направи знак на един от тях и веднага щом момчето слезе, мъжът взе юздите на животното и го отведе.

— До по-късно — каза на сбогуване магьосникът. — Междувременно поразгледай наоколо. Горивин ще ти хареса. — С тези думи обърна еднорога си и замина.

Ким го изпроводи с поглед, леко раздразнен. Не беше характерно за Темистокъл да се раздели с него тъй внезапно. Нещо се бе случило, но какво?

Голяма черна сянка падна върху блещукащите каменни плочки в краката му. Ким погледна нагоре и видя Горг, придружен както винаги от Келхим. Мечокът се бе спуснал на четири крака и сега главата му беше на едно ниво с лицето на момчето.

— Знаеш ли — проръмжа Келхим, — въобще не изглежда толкова голям, като не е на оная черна кранта.

Горг кимна с ужасно сериозно изражение.

— Човек едва би повярвал, че тоя мъник е дръзнал да ме ритне. — Той постави ръце на задника си и направи физиономия. — Снощи се показа смел — продължи с кос поглед към Келхим. — Но пък Темистокъл беше наблизо. А сега е сам, пали?

Ким бързо се огледа. Горг имаше право. Хората на Темистокъл също бяха изчезнали, а последната от лодките тъкмо се шмугваше обратно през тесния вход на канала. Бе останал сам с двамата странни другари.

— Добра възможност да му го върнем, не мислиш ли? — предложи Келхим.

Момчето отстъпи крачка назад. Горг му препречи пътя и се наведе заплашително.

— Е, Ким? — избоботи той. — Още ли се чувстваш смел като вчера?

Ким вирна брадичка, готов за бой.

— Няма да се хвана отново на тъпите ви шеги — заяви. — Достатъчно дълго ме подвеждахте.

— Може би трябва да му откъснем носа, вместо да го водим за него — изръмжа Келхим и вдигна лапа, като че се канеше да изпълни замисъла си.

Ким никак не се впечатли.

— Стига глупости. Вместо това ми кажете защо Темистокъл изведнъж се разбърза така.

— Хм, и аз бих искал да науча — промърмори Горг. — И ние знаем колкото теб, Ким. Темистокъл върши нещата по свое усмотрение. — Изправи се в цял ръст. — Нека потърсим един стар приятел, Келхим. От години не сме идвали на гости на Рангариг. Ще се радва да ни види.

Келхим изсумтя в съгласие.

— Идваш ли? — попита той Ким.

— Кой е Рангариг?

Великанът се ухили широко.

— Добър приятел. Със сигурност ще го харесаш. Освен това е най-добре да останеш с нас. Темистокъл няма да е доволен, ако се загубиш.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм. Но Горивин е голям и може да загубиш много време, докато се ориентираш.

Ким определено нямаше желание пак да се губи.

Вдигна глава нагоре и погледна към кристалните стени на крепостта. Да, Горг не лъжеше — Горивин наистина бе огромен. Със сигурност би се загубил тук. Но постепенно започваше да губи търпение с „грижите“ на тия двамцата.

— Рангариг много ще се радва да се запознаете — натърти Горг.

Ким се замисли и сви рамене.

— Нямам проблеми с това. Само ми обещайте после да ми покажете повече от града.

— По пътя ще се нагледаш — изръмжа мечокът. — Рангариг живее от другата страна на замъка. Тъй че ела.

Той се обърна и се затътри по голямото кристално стълбище пред тях. На върха започваше осветен от слънцето коридор, който водеше към друго, открито стълбище. Келхим не преувеличаваше. Ким наистина видя голяма част от Горивин и бе стъписан от великолепието му. Замъкът приличаше на светещо бижу с безброй плоскости. Човек трудно можеше да повярва, че човешки ръце бяха построили такова чудо. Всичките стаи, откъдето минаха, и всичките входове сякаш бяха съградени от цветове и светлина.

А и Горивин бе пълен с живот. Навсякъде имаше хора.

Съдейки по дрехите и разговорите на жителите, населението бе изключително разнообразно. Горг обясни на Ким, че това са хората, отзовали се на повика на Темистокъл и дошли от своите земи на помощ срещу очакваното нападение на черната армия.

Настроението на момчето помръкна, след като чу това. Горивин приличаше на приказна обител — ослепителен град, венец на мира и благоденствието. Ала ето че войната бе протегнала и тук костеливите си пръсти.

Когато преминаха през целия замък, спряха в голям двор, ограден от каменна стена. Келхим каза на Горг и Ким да изчакат там и влезе в един сводест коридор от другата страна на двора. За няколко мига се възцари пълна тишина. Тогава иззад портата се чу такъв смразяващ кръвта рев и ръмжене, че Ким, обзет от страх, се заоглежда в търсене на път за бягство.

Внезапно Келхим се появи на входа, тичайки като обезумял… следван по петите от гигантски златен дракон. Ким извика стреснато, когато видя как люспестата глава на звяра се спуска надолу към мечока. Чудовището отвори уста и разкри двойна редица остри зъби, дълги колкото човешка ръка.

Келхим отбягна драконовите лапи, затича на зигзаг и се преметна във въздуха, когато преследвачът му го помете с удар на мощната си опашка.

— Рангариг! — изрева Горг толкова силно, че Ким подскочи и закри уши с длани. Драконът замръзна, обърна огромната си муцуна и огледа първо великана и после Ким с ужасяващите си червени очи. От гърдите му се разнесе глух тътен, докато прекосяваше двора:

— Горг!

Той се дотътри по-близо, спря точно пред Ким и закачливо побутна великана в гърдите. Горг падна назад, стовари се на земята и избухна в смях.

— Отдавна не сме се виждали — каза драконът. — Да ви видя двамата заедно ме прави още по-щастлив. И особено — добави той, разтваряйки паст с размерите на хамбар, — след като сте ми донесли тая хрупкава закуска.

Ким изпищя и се спъна в опашката на Рангариг, която се бе приплъзнала като змия около краката му.

— Хм — избумтя драконът, — кой може да е този, та да бяга толкова скоро? Спокойно, не съм мислил да те нараня. Една малка захапка и няма да те има…

Ужасѐн, Ким сложи ръце пред очите си. Опашката на дракона пусна краката му, ала момчето се бе вцепенило от страх и не можеше да помръдне и мускулче.

Горг се смееше толкова силно, че трябваше да се държи за корема.

— Можеш да спреш, Рангариг. Келхим вече му изигра същия номер.

Рангариг изсумтя недоволно, вдигна глава и отстъпи няколко метра назад. На косите лъчи на слънцето той блещукаше като облян със злато.

— Значи ти си Ким — избоботи драконът, след като момчето се бе освестило достатъчно, за да седне. — Великият, страхотен, силен и хитър Ким. Тц-тц-тц. Темистокъл ни изпрати известие за теб. Трябва да призная, представях си те по-голям.

— Ами аз… ъъъ… — запелтечи Ким. Тръсна глава и чак тогава се изправи съвсем. — Не знам какво ти е казал Темистокъл за мен — добави гневно, — но напоследък явно всеки смята, че може да си прави глупави шеги за моя сметка.

Рангариг се отмести още малко назад, остави опашката му да се отпусне с трясък на земята и подпря брадичка на предните си лапи. Сега очите му бяха на едно ниво с тези на Ким.

— Та значи ти си Ким — повтори той. — Определено си избрал недобро време за посещение. Както и вие — обърна се към Горг и Келхим. — Грррр, лоши времена са това. Много лоши. Цялото това вълнение седмици наред, и всичките тия хора… — Тръсна глава и люспите му затракаха. — Никъде няма тихо местенце за почивка.

Драконът въздъхна тежко и продължи:

— За тази вечер е насрочена среща. Казват, че мнозина от най-влиятелните особи ще присъстват, но се опасявам, че нищо добро няма да излезе. — Втренчи се в Ким, затвори едното си око и промърмори: — Ти имаш ли нещо общо с това, малко геройче?

— Страхувам се, че да — каза Ким несигурно. — Поне непряко.

Поредната въздишка на Рангариг прозвуча като канара, паднала отвисоко във вода.

— Облечено си като врага, малко геройче — рече той. — И все пак си един от нас. Как така?

— Само така можех да избягам от Бораас — отвърна момчето. Постоянните забележки към облеклото му започваха да му лазят по нервите.

— Бил си от другата страна на Планините на Сянката?

— Да. Срещнах Бораас и имах удоволствието да посетя замъка му. И тъмниците му.

— Крепостта? — изуми се Рангариг. — Бил си в Моргон?

— И избягах оттам. Имах късмет — кимна момчето.

— Скромничиш. Иска се повече от късмет, за да избягаш оттам. Досега никой не е успявал. Но от прочетеното у теб виждам, че не лъжеш. Изумително.

— Можеш да четеш мислите ми? — шокира се Ким.

Келхим, който досега лежеше до дракона, се намеси:

— Не директно. Рангариг не е по-добър в четенето на мисли от всеки друг. Но може да познае, когато някой лъже.

— Полезна дарба — кимна драконът. Подсмръкна няколко пъти, поклати глава и се прозина. — Изглежда Темистокъл не е преувеличил, когато ни разказа за теб. След като те призова от твоя свят, изпитваше големи угризения, че те е изложил на опасност.

— Знам — потвърди Ким. — Но той няма нищо общо. Бораас ме улови в капан.

— Така си мислиш ти — изръмжа Рангариг. — А и Темистокъл сигурно е съгласен. Но това не е вярно. Всичко се е случило според предначертаното.

Момчето изгледа остро дракона:

— Какво точно имаш предвид, Рангариг?

— Има много начини да се стигне до Вълшебна Луна — избегна прекия отговор люспестият гигант, — но нито един от обитателите на нашата земя — или на Царството на Сенките — не може да влияе на чуждия път. Това, че летателната ти машина се разби от другата страна на Планините на Сянката, е било просто съдба. Бораас не е имал нищо общо.

— Но тогава…

— Темистокъл не ти ли каза? — прекъсна го внимателно драконът. — Всеки трябва сам да намери пътя си към Вълшебна Луна. Не си могъл да пристигнеш по никой друг път.

— Мислиш, че всичко… Моргон, бягството ми, срещата ми с Черния лорд… — Ким не разбираше.

— … е част от съдбата ти, да. Трудно пътуване, но необходимо. Трябваше да се случи така, за да можеш да разбереш силите, с които си имаш работа. — Звярът въздъхна. — А пътят пред теб ще е още по-труден. Ще ти е нужна огромна сила, Ким. Но аз вярвам в теб. — Той се обърна и се заклатушка към импровизираната си пещера.

Момчето го гледаше, докато изчезна под каменния свод.

— Какво искаше да каже с всичко това? — попита тихо.

Келхим сви рамене и положи муцуна на лапите си.

— Рангариг е чудак — каза замислено. — Понякога усеща разни неща. Във всеки случай, пада си по задаването на гатанки. — От гърлото му се изтръгна мечешки смях. — Но трябва да признаеш, че има нещо във всичките тия думи. Пък и обикновено е прав.

Ким сбърчи чело и се замисли дълбоко.

— Трябва да помислим за връщане — предложи Горг. Погледна небето. Слънцето преваляше. — Гладен съм.

Напуснаха двора и се върнаха по същия път, откъдето бяха дошли. Хората почтително се отдръпваха или спираха при вида на гиганта и спътниците му. Ким също забеляза погледите, насочени към него. Не знаеше дали е заради забележителните му одежди или заради репутацията му, ала ясно разбираше, че обитателите на Горивин го уважават. Странно, но не се чувстваше особено комфортно от това. Караше го да се чувства самотен.

Когато се върнаха, Темистокъл го нямаше. Бил напуснал залата много разстроен и го нямало вече часове. Само това се знаеше.

Келхим изсумтя неразбираемо и се сви на попилите слънцето плочки пред високите предни прозорци. Обедът му се бе разминал, но поне можеше да дремне.

— Тоя умник няма проблеми — изръмжа Горг. — Ама аз какво да правя?

С усмивка Ким отиде до прозореца и се наведе навън. Далеч под него се ширеше слънчев двор. Мъже в светли дрехи, мънички като мравчици, тичаха безцелно насам-натам. Пред една от ярките стъклени стени бяха опънати два павилиона, където търговци продаваха стоките си и жонгльори изпълняваха номера. На стените се вееха пъстри триъгълни знамена, а някъде дете пееше радостна песен.

Колко ли ще продължи този мир, потиснато размишляваше Ким. Още колко дълго щеше да продължи лекият смях на тези хора? В не толкова далечното бъдеще плодоносните зелени хълмове отвъд стените щяха да почернеят от воините на Бораас. Крясъците и звънът на стомана щяха да прогонят детските песни от дворовете, а стъклените стени щяха да бъдат строшени под напора на черната армия.

Ким въздъхна и се обърна да разгледа тронната зала. Таванът се издигаше високо и прозорците бяха готически. Яркоцветни мозаечни плочки покриваха пода, а по стените висяха картини и гоблени. Няколко стола с висок гръб и богато украсени странични облегалки бяха подредени около дълга маса, която заемаше по-голямата част от стаята. Начело на масата се виждаше голям, неукрасен стол с два каменни стълба отстрани, на които почиваха два каменни гарвана.

— Какво е това? — попита момчето.

— Тронът на Вълшебна Луна — отвърна Горг.

Любопитен, Ким пристъпи към него, за да го разгледа по-добре. За трон на толкова голямо и могъщо кралство изглеждаше странно обикновен. Трябваше да признае обаче, че въпреки простотата си бе доста впечатляващ.

— Значи това е тронът на Темистокъл — промълви на себе си.

— Не — каза Горг. — Не ме разбра. Това е тронът на Вълшебна Луна.

— Но… но аз си мислех, че Темистокъл е…

— Наш владетел? — великанът се ухили, сякаш Ким току-що бе изтърсил някаква страшна глупост. — Не е. Той е просто повелителят на Горивин, но не и крал.

— Но — запита Ким разколебан — кой седи на него тогава?

— Никой — отвърна Горг. — Или всеки, ако така предпочиташ. Това си е стол като стол и не е особено удобен. Който седи на него, е нашият крал. Който желае, може да ни бъде крал.

— Не разбирам и думичка — обърка се момчето. — Искаш да кажеш, че кралският трон на Вълшебна Луна е само някакъв празен стол и всеки, който поиска, може просто да влезе и да си го присвои?

— И да, и не — кимна Горг. — Вълшебна Луна няма крал. Или има безброй, ако желаеш. Всички са равни. Защото никой, дори най-могъщият, не може да заповядва на друг.

— Значи никой тук не заповядва и никой не прилага закони или наказания? — Ким просто не можеше да повярва.

— От заповеди няма смисъл, ако няма на кого да ги даваш — обясни Горг търпеливо. — И нямаме закони — поне писани. Тук много неща са различни от мястото, откъдето идваш. Няма закони и като резултат няма наказания.

— Но какво става, ако някой извърши престъпление? — поинтересува се внезапно момчето.

— Какво престъпление? — запита го Горг изумен. — Всеки има достатъчно за ядене и пиене. Земята е безкрайно голяма. Знам, че там, откъдето идваш, се извършват много престъпления от омраза, завист и алчност. Но тук всички са равни — никой няма повече от другия и никой няма по-малко, отколкото се нуждае. Затова нямаме нужда от владетел.

Ким гледаше замислено празния стол.

— Може ли… може ли да седна само веднъж? — попита.

— Защо не? — усмихна се Горг.

С бавни стъпки момчето изкачи няколкото стъпала, водещи до трона, и плахо седна. Дървото бе хладно и твърдо. Облегна се назад, за да се намести в по-удобна позиция, и сложи ръце на гладките странични облегалки. Връхлетя го странно усещане. Горг бе прав — това беше просто един стол. Ким затвори очи. Сети се за черния трон в черната крепост Моргон и потръпна.

Внезапно дочу приближаващи стъпки. Щом отвори очи, видя Темистокъл да влиза с още десетина мъже. По устните на стареца заигра бащинска усмивка, когато видя момчето на трона.

— Е, виждам, че Горг вече ти е показал всичко — каза той.

Момчето кимна. Смути се и понечи да се изправи, ала Темистокъл го спря с жест.

— Не, няма проблеми. Стой си.

Ким поклати глава, скочи от трона и изтича надолу по стъпалата.

Келхим се събуди с недоволно ръмжене, прозя се и тръсна глава.

— Стана ли време за ядене?

— Още не, стари приятелю — отвърна съчувствено Темистокъл. — Но е хубаво, че и тримата сте тук. — С широко махване ги подкани към масата. — Моля, седнете. Имаме да обсъждаме сериозни неща.

Темистокъл зае почетното място начело на масата, а спътниците му се подредиха около него.

— Отново трябва да се извиня за бързото свикване на този съвет — започна вълшебникът, — но… са се случили неща, които не ни позволяват да се бавим.

Той млъкна и обърна глава по посока на някакъв силен грохот, съпроводен от дращене. Ким също се обърна и впери любопитен поглед в готическите прозорци. Гигантско червено око изпълни рамката на единия, когато Рангариг кацна на балкона. Камъните се разместиха, но издържаха. С тежка въздишка драконът провря глава през средния прозорец и подпря предните си крака на первазите на другите два.

— Рангариг — поздрави го Темистокъл. — Благодаря ти, че дойде. Извини ни за причиненото неудобство.

Тътенът от драконовия смях разтресе цялата маса. Един малък камък се отчупи от тавана и се разпиля на късчета по пода.

— Рангариг, обуздай се малко, ако обичаш — укори го намръщено старецът. — Не забравяй, че това е къща на хора, а не на дракони.

Рангариг отново се разсмя, този път малко по-силно, и една картина падна на пода и се счупи.

— Това е може би единственото същество на света, което може да затрие враговете си със смях — промърмори Темистокъл, но съвсем тихо, за да не го чуе чудовището. Сетне погледна към тавана, където се бе появила една разкривена пукнатина, и отново въздъхна.

— Да започнем — каза, поглеждайки към всички присъстващи. Взорът му се задържа най-дълго върху Ким. — Врагът ни не си е губил времето, докато сме отсъствали. Получихме информация, че голяма армия е напуснала планините и е потеглила на юг.

Новините шокираха момчето. Никой не очакваше Бораас да се размотава, но се надяваха да им даде поне няколко седмици.

— Всички събрани тук — продължи Темистокъл, обръщайки се към Ким — са посланици от различни краища и народи на Вълшебна Луна. Заедно трябва да намерим решение на тази дилема.

— Колко рицари е изпратил Бораас? — попита момчето.

— Твърде много, за да бъдат спрени. Повече от пет хиляди, ако разузнавачите ни са прави.

Пет хиляди рицари! И това беше само нищожна част от армията на Бораас…

— Едва ли има нужда да обяснявам какво значи това — допълни Темистокъл. — Основната атака предстои съвсем скоро. Конната армия вече е пресякла Изгубената река и продължава на юг с бърз ход.

— Какво целят? — попита Ким.

Слаб мъж с брада, облечен като горянин, проговори:

— Тази войска ще направи голямо отклонение покрай Горивин и ще отреже пътя ни за отстъпление на юг. И когато заеме позиция, останалата част от армията ще слезе от планините и ще ни връхлети без заобикалки.

— Трябва да бъдат отблъснати!

— Това не е по силите ни — каза тъжно Темистокъл. — Ти самият, Ким, ни каза колко е могъщ Бораас. Дори тези пет хиляди рицари са по-голяма сила, отколкото Вълшебна Луна може да събере.

— Но ако разполагаме със степните ездачи…

— Кайвалон е точно на пътя на вражеския поход — прекъсна го старецът. — Може би планират да го атакуват или пък са решили да го пожалят и да дойдат за нас. Във всеки случай вече не можем да разчитаме на помощ оттам.

— Какво можем да сторим тогава?

— Нищо — пророни Темистокъл със сведен поглед. — Поне нищо повече от това, което правим сега — чакаме и се подготвяме за атаката.

— Не можете просто да си седите и да гледате, докато катастрофата наближава! — извика гневно Ким. — Трябва да направите нещо — да биете барабана, да свикате съюзниците си, да съберете армия, да отблъснете черните рицари! Докато се разхождах из Горивин, видях сума ти мъже!

— Точно така. Но Бораас само чака да изтеглим войниците си от Горивин.

— Още повече разчита да стоите тук и да не правите нищо, докато капанът се затваря! — изкрещя момчето. — Не виждате ли? Ще обсади замъка! Дори не е нужно да атакува — само трябва да доведе армията си тук и да изчака гладът и жаждата да ви победят без бой!

— Горивин е голям — контрира го Темистокъл. — И сме добре подготвени. Можем да издържим с години.

— Както и Бораас. — Ким изцъка с език. — Знаете, че той е в по-добра позиция.

— Да, така е — пророни тежко вълшебникът. — Но ние не сме войнствен народ. Вече ти казах веднъж, че Вълшебна Луна е земя на мира. Ако срещнем черната армия на бойното поле, ще загубим позорно, дори да бяхме повече. Не, Ким. Не искахме тази война и не можем да я спечелим.

— Още имаме време — настояваше момчето. — Армията на Бораас няма да пристигне твърде скоро. Стените на Горивин са силни и ще му е трудно да ги щурмува. Може наистина да се реши на обсада. Ще организираме ефективна защита…

— Няма смисъл, Ким — вдигна ръце Темистокъл. — Може би трябваше да ти го кажа веднага, но мислех, че вече го знаеш. Не сме се събрали на военен съвет. Целта на обсъждането е да изготвим предложение за мир, което Бораас да приеме. Трябва да опитаме да спасим хората.

— Да не ми казваш, че искате да се предадем? — попита невярващо Ким.

— Предполагам, че така би изглеждало в твоя свят — кимна Темистокъл.

— Но… не може просто така да се предадете без борба! — викна момчето. — Не си виждал Царството на Сенките, Темистокле. Нямаш представа какво ще причини Бораас на прекрасните ви земи и щастливите народи, които ги населяват. Нищо няма да е такова, каквото е сега!

— И това го знаем, Ким — отново вдигна ръце Темистокъл с молба за тишина. — Ала опълчим ли се, Вълшебна Луна ще бъде унищожена. Единствената разлика би била във времето. Както и в броя мъртви, паднали в безсмислен бой.

— Не е безсмислен! — разпалваше се Ким. — Мога да ви помогна. Мога да направя оръжия. Там, откъдето идвам, има ужасяващи оръжия…

— Точно така, моето момче. Ужасяващи. Но дори и да искахме да ги използваме, технологията ти не би проработила тук. А ако победим чрез насилие, магията би изчезнала от Вълшебна Луна. Би се превърнала в нещо като твоя свят, Ким. И в един момент ще се появи нов Бораас, който ще ни атакува с още по-страховити оръжия. Може да успеем да го надвием, но за да го направим, ще трябва да измислим още по-могъщи оръжия и надпреварата никога няма да свърши, докато този свят не бъде напълно унищожен. Знаеш, че говоря истината. — Темистокъл въздъхна. — Бораас може да ни обсади и да превърне Вълшебна Луна в още едно Царство на Сенките. Но ще настъпи ден, Ким, след хиляда или десет хиляди години, когато царуването на Бораас ще свърши и от развалините на империята му ще се издигне нова Вълшебна Луна. Не за първи път във вечната ни борба злото печели. Ако те послушаме, може да победим Бораас, но така или иначе ще ограбим децата си от бъдеще. Вълшебна Луна никога повече няма да бъде земя на мира.

Той приключи изтощен. Известно време никой не продума.

Ким не можеше да приеме, че Темистокъл ще се откаже точно сега. Бяха въвлечени в битка за оцеляване. Такова колебание не се връзваше с героичния образ на стария вълшебник.

Рангариг прекъсна тишината:

— Добре казано, лорд Горивин. Но не забравяй, че има времена, когато човек трябва да наруши старите традиции.

Темистокъл изгледа съсредоточено дракона.

— Какво искаш да кажеш с това, Рангариг?

Люспестият гигант се дотътри по-близо, при което рамките на прозорците застъргаха. От тавана се посипа прах.

— Не всичко в думите на младия ни приятел е погрешно, Темистокле. Би било неразумно да се откажем твърде рано.

— Ако се сещаш за по-добро решение — каза старецът, — кажи.

— Ако имах такова, щях вече да съм го споменал — отвърна драконът. — Но съществува знание над моето и твоето. Попитай Оракула.

— Оракула? — попита Ким, който не можеше да сдържи любопитството си. — Какво е това?

Темистокъл се вгледа замислено в празния трон.

— Една приказка — промълви накрая. — Стара легенда, нищо повече. Предполага се, че двата каменни гарвана ще проговорят, когато земята изпадне в голяма опасност…

— Легенда? Като тази за Черния лорд?

Изведнъж залата отекна висок, пронизителен звън, сякаш някой бе пернал с нокът огромна кристална чаша. Ким почувства леден хлад. Искаше да вдигне ръка, но тя не помръдваше. Някаква невидима, неустоима сила превзе тялото му и се изплъзна от контрола на волята му. Той се изправи и закрачи към трона пред погледите на зяпналите гости.