Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temptation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Изкушение

Преводач: Павел Главусанов; Кристин Димитрова (стихове)

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 11.03.2009

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-677-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2869

История

  1. — Добавяне

Част втора

Първа глава

Цялата беля започва с едно телефонно обаждане. Прекалено ранно обаждане в срядата след наградите „Еми“. Сали е вече излязла за работна закуска със Стю Баркър, а аз продължавам да тъна в царството на забравата, когато телефонът зазвънява като бесен. Събуждам се стреснат и една мисъл запълва цялото ми съзнание: обаждане по това време никак не е на добро.

Звъни моят продуцент Брад Брус. Гласът му е напрегнат — на всички продуценти гласовете са такива — но от момента, в който проговаря, веднага разбирам, че не става дума за обичайната му грубост, а за нещо наистина лошо.

— Съжалявам за обаждането в този ранен час — казва Брад, — но имаме проблем.

Сядам в леглото.

— Какъв проблем, Брад?

— Чувал ли си за парцал на име „Холивудски театрал“? — пита той, споменал един независим, алтернативен вестник, появил се на сцената през последната година като конкуренция на „Лосанджелиски читател“ и спечелил бързо репутация на издание с корави разследващи репортери и неприязън към свръхплатената надутост на холивудския кинаджийски свят.

— До него ли опряхме?

— Сам ти си опрял до него, Дейвид.

— Аз ли? Че аз съм само един писател.

— Да, но твърде прочут писател… което те превръща в желан обект за нападки от всякакъв сорт.

— Обвинен ли съм в нещо?

— Така ми се струва.

— И в какво по-точно?

Чувам го да си поема дъх, а сетне го изпуска едновременно с думата.

— Плагиатство.

Сърцето ми прескача.

— Какво?

— Обвинен си в плагиатство, Дейвид.

— Това е някаква лудост.

— Радвам се да го чуя.

— Аз не плагиатствам, Брад.

— Сигурен съм в това…

— Но след като не плагиатствам, защо ме наричат плагиатор?

— Защото оня лайнар, Тео Макол, е написал нещо в тазседмичната си рубрика, което утре ще залее града.

Известна ми е рубриката на Тео Макол. Тя е озаглавена „Мръсотии от кухнята“ и не оставя съмнение, че предлага именно това. Седмица подир седмица, без умора, този тип изравя всякакви неприятни, скандални обстоятелства, свързани с развлекателния бизнес. Чета тази рубрика с извратено усещане на задоволство. Понеже всички ние умираме за клюки… до момента, в който сами се превърнем в техен обект.

— Не съм попаднал в оная рубрика, нали?

— Точно в нея. Да ти прочета ли материала? Бая дългичък е.

Не звучи обещаващо.

— Давай — казвам аз.

— Добре. Ето: Не може да се оплаче от поздравления сценаристът и автор на „Да те продам“, Дейвид Армитидж. Освен дето грабна наградата „Еми“ в категорията „комедиен сценарий“ миналата седмица, днес той почива върху лаврите от сензационни рецензии за нова поредица, която — това трябва да се признае — е още по-хубава от предишната…

Прекъсвам го:

— Трябва да се признае… Какво завистливо, дребнаво изразче.

— Нататък става по-зле. Армитидж несъмнено трябва да се причисли към най-големите открития от последните няколко години… не само заради заядливите му, шантави забележки, но и по повод изключителните кратки реплики на крайно изнервени персонажи седмица след седмица. Но макар никой да не оспорва оригиналния хумор в творението на господин Армитидж, един внимателен информатор снабди нашата рубрика с прелюбопитното сведение, че цял диалог от наградената поредица е почти дословно взет от класическата журналистическа комедия на Бен Хепт и Чарлс Макартър „Първа страница“…

Прекъсвам го отново.

— Това са пълни глупости. Не съм гледал „Първа страница“ от…

Сега Брад ме прекъсва.

— Но си я гледал по принцип?

— Разбира се — както филма на Били Уайлдър, така и версията на Хауърд Хокс с Гари Грант и Росалинд Ръсел. Даже съм играл в колежанска постановка в „Дартмут“…

— Да, това е направо чудесно…

— Говорим за неща отпреди близо двайсет години…

— Значи сигурно си запомнил все пак нещо, тъй като пасажите, които уж си взел…

— Брад, нищо не съм вземал…

— Слушай какво пише Макол нататък: Въпросната размяна на остроумия може да се открие в епизода „Нещо се случва“ от поредицата „Да те продам“, за която Армитидж получи „Еми“. В нея Джои — склонно към мошеничество момче за всичко в измислена от Армитидж пиар агенция — се блъсва в катафалка, докато кара високопоставена клиентка (супер себична филмова звезда) за участие в телевизионно шоу на друга звезда от този бранш. Връща се с куцане в офиса, за да съобщи на Джеръм — основател на компанията — че красавицата е в болница, където се оплаква с крясъци от бруталността на погребалните агенти. В сценария на Армитидж срещаме следния диалог:

ДЖЕРЪМ: Ма ти наистина ли си блъснал катафалка?

ДЖОИ: Какво да ти кажа, шефе? Нещастен случай.

ДЖЕРЪМ: Има ли много ранени?

ДЖОИ: Не се задържах дълго наоколо, та да разбера. Ама един умрял с положителност остана.

А сега вижте и сравнете този остроумен разговор със следния диалог от „Първа страница“, в който Луис — подлога на журналиста от жълтите хроники Уолтър Бърнс — влита в редакцията, за да съобщи на шефа си, че докато бързал с бъдещата тъща на репортерския ас Хилди Джонсън през града, налетял върху кола на чикагска погребална кантора:

УОЛТЪР: Ма ти наистина ли блъсна катафалка?

ЛУИС: Какво да ти кажа, шефе? Нещастен случай.

УОЛТЪР: Има ли много ранени?

ЛУИС: Не се задържах дълго наоколо, та да разбера. Ама един умрял с положителност остана.

— Боже мили — шепна аз. — Никога не съм…

— По-добре чуй последния параграф на Макол: Безусловно тази точна репродукция на Армитидж представлява един от онези неволно сътворени примери за homage, както му казват французите, или на обикновен английски — „преписван“. Вярно, това е едничкият елемент на плагиатство в опуса на Армитидж. Но от него става напълно ясно, че този умен, талантлив автор в дадения случай прегръща прочутия девиз на Т. С. Елиът: „Незрелите поети имитират, зрелите — крадат“.

Продължителна пауза. Имам усещането, че току-що съм стъпил в празна асансьорна шахта.

— Не знам какво да ти кажа, Брад.

— Няма кой знае колко за казване. Формулирано най-грубо, пипнал те е по бели гащи…

— Я чакай малко. Да не искаш да кажеш, че умишлено съм преписал този диалог от „Първа страница“?

— Нищо не искам да кажа. Просто гледам реалните факти. А те показват, че твоят диалог и оня от другата пиеса са като две капки вода…

— Добре, добре, може и да е така. Но аз не съм седнал пред бюрото, за да отворя „Първа страница“ и да препиша…

— Дейвид, повярвай ми, не те обвинявам в подобно нещо. Но са те заловили с димящ револвер в ръка.

— Това са банални истории.

— Не, тази е много сериозна история.

— Добре де, за какво говорим? За една шега от седемдесетгодишна пиеса, която по някакъв начин, може би чрез осмоза, прониква в моя сценарий. Но тук не става дума за умишлена кражба на интелектуална собственост. Става дума за това, че неволно съм използвал чужда шега — и това е. Кой не заимства шеги? Такава е природата на играта.

— Така е, но има разлика между това да използваш чут в кръчмата виц и да вмъкнеш четири реплики от диалог на прочута пиеса в свой сценарий.

Нова продължителна пауза. Сърцето ми бие до пръсване, докато в съзнанието ми бавно се прокрадва една мисъл: Загазил съм я здравата.

— Брад, трябва да си наясно, че е станало при пълно отсъствие на умисъл от моя страна…

— Дейвид, ти пък трябва да си наясно, че като твой продуцент, съм готов да се изправя до стената рамо до рамо с теб по този повод. Естествено, знам, че в никакъв случай не би направил нещо до такава степен налудничаво и саморазрушително. Знам, разбира се, че е напълно възможно няколко чужди реплики да се забият в съзнанието ти с такава сила, че да забравиш автора им. И, разбира се, също така знам, че в един или друг момент всеки писател може да бъде уличен в подобно незначително прегрешение. Проблемът е в друго — теб те хващат.

— Но това е дреболия.

— Това казваме всички. Но… има още по-лоши новини. Знаеш я Трейси Уайс… — казва той, като споменава завеждащата пиар във ФРТ.

— Разбира се, че я знам.

— Значи в девет и половина снощи й се обажда оня журналист от „Варайъти“, Крег Кларк, който й поисква официално становище от ФРТ. Слава богу, те са много добри познати. И Трейси го убеждава да задържи материала до днес, при условие че ще получи специално изявление от телевизионния канал и от теб.

— Чудничко.

— Чуй ме добре, намираме се в режим на ограничаване последиците от бедствие. Така че, каквото успеем да сторим за ограничаване ефекта от лайняната буря…

— Ясно, ясно.

— Та, когато снощи ми се обади Трейси…

— Като си знаел всичко това снощи, защо ми го казваш едва сега?

— Защото и за двама ни с нея бе ясно, че ако те осведомим, няма да заспиш. И решихме, че с оглед онова, което ти предстои днес, е за предпочитане да се наспиш хубаво.

— И какво ми предстои днес, Брад?

— Трябва да си в офиса не по-късно от осем. Ние с Трейси също ще бъдем там. А и Боб Робинсън.

— И той ли знае? — питам аз, малко накокошинен.

— Той е шеф на отдел „Сериали“. Разбира се, че знае. Трейси се надява с общи усилия да скалъпим изявление, в което признаваш, че си допуснал несъзнателно тази глупост, че съжаляваш за грешката и вината ти се състои в това, че си разказал за втори път една хубава шега. А след като измислим изявлението, ще се срещнеш за десет минути с драскача от „Варайъти“…

— Трябва да се изправя лице в лице с този човек?

— Ако искаш съчувствено отношение, друг начин няма. А онова, на което разчита Трейси, е, ако той ти предостави преимуществото на аргумента за съмнение, да можем да излезем с наша версия по случая едновременно с лайнарската рубрика на Макол и така да неутрализираме бързо нещата.

— Ами ако от „Варайъти“ не приемат моята версия, тогава какво?

Отново чувам моя продуцент да си поема дъх.

— Нека не си прескачаме сянката. — Продължителна пауза. Сетне: — Гледай сега, знам, че нещата не са никак добри…

— Не са добри ли? Бих казал, че всичко това е много шум за нищо.

— Точно така. И поведението ни ще бъде съответното. И не се съмнявам, че най-накрая ще излезем сухи от водата. Но искам да те питам нещо, Дейвид…

Знам какво е то.

— Не — казвам аз, — никога, никога не съм плагиатствал умишлено. И не, доколкото ми е известно, няма да се намерят други неволни цитирания на чужди мисли в която и да било серия от поредицата.

— Точно това исках да чуя. А сега идвай по-бързо — предстои ни тежък ден.

На път за офиса звъня на Алисън у тях.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си — казва тя, след като съм преразказал рубриката на Макол, — а пък аз съм видяла доста гадости.

— Както и да го погледнеш, си е много неприятно…

— Незначителна глупост, издокарана в доспехите на скандал. Шибани журналисти. До един имат съвест на порове. За сензация са готови и майка си да оплюят.

— Какво да правя сега?

— Каквото и да се случи, ще оцелееш.

— Много окуражаващо.

— Искам да ти кажа да не се панираш. Върви в офиса с хунския си автомобил. Ще се срещнем там. И можеш да ми вярваш: няма да им позволя да те завъртят на шиш, Дейвид. Няма дори да те набучат на него. Толкова засега.

Докато се придвижвам от едно задръстване до следващото, настроението ми се колебае от страх към войнственост. Добре де, може подсъзнанието ми да е изиграло тази гадна шега, но не съм сторил нищо лошо умишлено. Освен това нищожеството Макол е извадило напълно от контекста четири реплики, за да ги превърне в заслужаващо изгаряне на клада престъпление. Ако ме питат мен, най-правилният начин да се държи човек пред лицето на подобна журналистическа злонамереност е да им се опълчи.

— Точно това е, което не бива да правим — заявява Трейси Уайс, когато в началото на нашата среща предлагам безкомпромисна контраатака.

Събрали сме се в кабинета на Брад, около „масата на идеите“, където обикновено обсъждаме поредната серия. Само че тази сутрин Брад, Трейси и Боб Робинсън ме посрещат с окуражаващи слова и опънати лица, които прикриват страх, а също така дават да се разбере, че в крайна сметка и дума не може да става за солидарно понасяне на вината. Тъкмо напротив, в мига, когато ги виждам подредени около масата, разбирам, че — макар технически погледнато проблемът да си е техен — аз съм обвиняемият в дадения случай. И ако се стигне до присъда, най-тежката ще бъде моята.

— Истината, Дейвид, е — започва Трейси, — че макар този Макол да е в най-добрия случай злонамерено лайно, все пак те е хванал здраво за топките. Което означава, че щем не щем, трябва да използваме мекия брус.

Седнала до мен, Алисън пали ментолова цигара и се обажда:

— Тоя Макол иска да обесят Дейвид за пресичане на червено.

— Стига мелодрами, Алисън — казва Боб Робинсън. — Човекът разполага с аргументи. И — казвам ви го като бивш член на Калифорнийската правна общност — те са напълно достатъчни за осъдителна присъда. Мотивите не струват пукната пара, когато те пипнат на местопрестъплението.

— Но има една особеност тука, все пак — обаждам се аз. — Това е направено несъзнателно…

— Чудо голямо — отзовава се Боб Робинсън. — Не си искал, но си го направил, нали?

— Наистина е чудо голямо — намесва се Алисън, — понеже поне в половината случаи писателите не са наясно с въпроса откъде точно идва онова, което пишат.

— За нещастие — отвръща Робинсън — Тео Макол е успял да установи този източник в случая с Дейвид.

— Не съм го искал — отбелязвам аз.

— Съчувствам ти — казва Робинсън, — при това най-искрено. Знаеш колко високо е мнението ми за теб. Но фактът си е факт: това се случи. Плагиатствал си. Разбираш ли какво имам предвид, Дейвид?

Кимвам.

— Повтарям още един път — обажда се Брад, — искам и двамата с Алисън да сте наясно с това, че всички ние сме сто процента зад вас. Няма да ви изоставим.

— Това е трогателно, Брад — отвръща сухо Алисън, — и се надявам никога да не ми се наложи да ти припомням обещанието.

— Ще се борим — казва Трейси, — но по начин, който да не изглежда нито агресивен, нито отбранителен. Идеята е да сложим край на всякакви по-нататъшни дебати — или евентуално разследване — посредством изявление от страна на Дейвид, с което поема вината при липса на умисъл…

— Уместна фраза — обажда се Робинсън.

— … но в което няма да си посипва главата с пепел. Тонът на декларацията е от особено значение. Както и този в интервюто с Крег Кларк.

— Смяташ ли, че ще прояви разбиране? — пита Брад.

— Първо и най-важно: той е журналист от кухнята на развлекателния бизнес. Една подобна история… е, надявам се да прояви достатъчно разбиране по отношение на това, как подобно нещо може да се случи напълно несъзнателно. От друга страна, той не е такова злостно нищожество, каквото е Макол. Ще му осигурим изключителна възможност за достъп до Дейвид, а той умира за подобен цирк. Да се надяваме, че ще види цялата работа като второстепенна пикантерия — и толкоз.

В течение на час обсъждаме изявлението на ФРТ, в което компанията признава, че без да ща съм използвал в сценария си няколко думи от „Първа страница“, както и че дълбоко съжалявам за тази „непредвидена грешка“ (изразът е на Трейси — не мой), която ме е разтърсила из основи, след като ми е била посочена. Цитира се Боб Робинсън, който заявява, че приема напълно моето обяснение за „заемката“ и разполагам с пълната им подкрепа до такава степен, че — както бе надълго и широко оповестено в медиите миналия месец — вече ми е възложено изработването на трета поредица от „Да те продам“. (Това е вмъкнато по настояване на Алисън, за да се напомни на всички, че тук не става дума само за съпричастност в момента, а за твърдо намерение да „продължим сътрудничеството“.)

Накрая се цитира мое изказване, в което се разкайвам, та дрънка, но в същото време ясно личи пълното ми неведение относно начина, по който е могло да се случи подобно нещо:

„Писателите са като сюнгери — те попиват всичко по пътя си, след което го възпроизвеждат наново, без дори да си дават сметка понякога. Несъмнено типичен пример за това е случаят, при който четири реплики от «Първа страница» попадат в епизод от поредицата «Да те продам». Признавам: «Първа страница» е сред любимите ми пиеси, в която дори съм играл като студент. Но това става през 1980 година и оттогава не съм нито гледал, нито чел посоченото произведение. По какъв начин тогава няколкото реда от безценното творчество на Бен Хепт и Чарлс Макартър попадат в моя сценарий? Честно казано: нямам представа. Това не оправдава нежеланата заемка (пак израз на Трейси), станала причина за невероятно притеснение от моя страна, както би се случило с всеки писател. Мога само да се позова на шега, изиграна ми от съзнанието, натрупало безчет информация в своите складове, без да запази сведения за източника на всяка една от тях.“

Обсъждаме надълго и широко този опус на покаяние. Боб Робинсън настоява да бъде издържано в стил на недвусмислено mea culpa (нали е католик). Алисън иска да се държа уж примирително, но войнствено, като подчертая, че става дума за нещо незначително, защото… за бога, нима не се случва непрекъснато чужди остроумия да попадат в нечие произведение? А Трейси ме кара да следвам линия на поведение, която съвместява в равна степен разкаяние и остроумие.

— Към същата трябва да се придържаш и в интервюто с Крег Кларк — казва тя, след като приключваме с моя цитат. — Съжаляваш, потресен си, но с „ироничен поглед“ върху случилото се, каквото ще да значи този израз.

Както се оказва по-късно, Крег Кларк е доста прилична личност за журналист. След като изкарва останалите от кабинета на Боб, Трейси се свива дискретно в един ъгъл, докато той ме обстрелва с въпроси. Репортерът е в началото на четирийсетте, възпълен и малко неуверен в държанието си, но абсолютен професионалист и (за моя приятна изненада) сравнително благоразположен.

— Искам да заявя от самото начало, че съм страхотен почитател на „Да те продам“.

— Благодаря.

— Абсолютно убеден съм, че това е нова дума в телевизионната комедия — безспорен оригинал. Поради което това… ъ-ъ-ъ… разкритие трябва да ви причинява огромна болка. Като за начало, мога ли да попитам следното: смятате ли, че в един или друг момент повечето писатели използват в своето творчество чужди мисли?

Слава богу! Човекът е на моя страна. Нито иска да ме изкорми, нито да съсипе кариерата ми. Задава няколко остри въпроса — дали даже несъзнателната кражба заслужава оправдание (на което отговарям: „Не, в никакъв случай“, с надеждата, че решимостта ми да не търся извинения за себе си ще му направи добро впечатление) и дали смятам, че съм заслужил остро порицание от страна на колегите си („Най-вероятно“ — отговарям аз с издържан в стил готов съм да си понеса заслуженото тон). Дори го разсмивам с репликата, че благодаря богу за това, че е разпоредил (щом трябва да заема несъзнателно нещо отнякъде) то да бъде от „Първа страница“, а не от „Островът на Гилиган“[1]. Добавям още, че в порядъка на покаянието, съм готов да напиша сценария за следващия екшън с Джеки Чан. С две думи, стремя се да следвам линията „добре де, виновен съм, но не съм извършил убийство, все пак“, която е препоръчала Трейси. В края на нашите двайсет минути (тя допуска просрочка, тъй като Кларк изглежда се забавлява) репортерът ми стисва ръката и казва:

— Искрено се надявам това да се окаже незначително подхлъзване в развитието на вашата кариера.

— Благодаря — отвръщам аз. — И ви благодаря втори път най-искрено за сериозния подход към това интервю.

— Вашият принос е съответен.

Изваждам тефтерче от джоба си и записвам върху едно листче номерата на домашния и мобилния телефон. Откъсвам и му го подавам.

— Ако искате да зададете допълнителни въпроси, просто позвънете на един от тия телефони. А когато нещата се уталожат, може би ще пийнем по бира.

— Би било чудесно — отвръща той, докато прибира листчето в своя джоб. — Аз… ъ-ъ-ъ… съм написал няколко телевизионни сценария…

— Ще ги обсъдим.

Той отново ми стисва ръката.

— Ще се оправите — казва журналистът.

Трейси отваря вратата пред него и казва:

— Ще те изпратя до колата.

Щом се изгубват от погледа, в кабинета се връща Алисън.

— Трейси ми вдигна палец на разминаване. Ти доволен ли си от развитието на нещата?

Свивам рамене.

— В момента съм като сдъвкан и изплют.

— Още по-сдъвкан ще се почувстваш. Докато чаках в твоя офис, Сали се обади на Дженифър. Било спешно.

Чудесно. Разбрала е, преди да съм успял да й кажа.

Отивам в своя кабинет и звъня на Сали. Секретарката ме свързва веднага. Първите й думи са:

— Смаяна съм от всичко това.

— Скъпа, мога ли да…

— А най-болезнено в цялата история е, че трябва да я науча от втора ръка.

— Самият аз разбрах малко преди седем днес.

— Трябваше веднага да ми се обадиш.

— Но нали имаше закуска със Стю.

— Щях да говоря с теб.

— Да, но се налагаше да бягам презглава насам и откак съм дошъл, не спира заседанието на кризисния щаб, да не говорим за проведено вече интервю с човек на „Варайъти“.

— Там вече знаят? — пита тя разтревожено.

— Да, но Трейси Уайс, завеждащата пиар тук, говорила снощи по телефона с този журналист от „Варайъти“ и решава…

— Значи е знаела още снощи?

— Да, но повярвай ми, аз научих едва тази сутрин.

И за да излезе на бял свят нашата версия по случая, тя решава да предложи специално интервю с мен…

— В утрешния брой ли излиза?

— Със сигурност.

— И ФРТ прави изявление?

— Да, с извинение от моя страна.

— Ще ги накараш ли да ми го пратят с имейл?

— Разбира се, скъпа. Но, много те моля, не ми говори с този професионален тон точно сега — изпитвам остра нужда от теб.

— Ако беше така, щеше веднага да ми се обадиш. Предполага се, че аз съм любовта на твоя живот.

— Знаеш много добре, че си. Просто… за бога, Сали, всичко това е малко множко.

— А можеш ли да си представиш какво ми е на мен… да ми навре под носа тая рубрика от „Холивудски театрал“ някакъв незначителен сътрудник от нашата пресслужба с думите „Какъв позор за вашия приятел“… а аз да нямам никаква представа…

— Съжалявам, много съжалявам, аз…

Гласът ми секва и се чувствам наистина смазан от всичко това.

— Дейвид…

— Да…

— Как си?

— Зле. Определено.

— И на мен ми е гадно…

— Знаеш, че те обожавам… — казвам аз.

— Знаеш, че и аз те обожавам, само че…

— Да, права си. Трябваше да те предупредя. Но настана такъв хаос. И…

— Не ми обяснявай. Аз попрекалих. Ама толкова бях ядосана. Много е скапано положението. Случайно е станало, нали?

— В никакъв случай не е преднамерено.

— Е, това поне е добре. И си сигурен…

Пак тоя въпрос — все него ми задават.

— Повярвай ми, това е едничкият случай, при който чужда реплика попада в мое писание.

— Разбира се, че ти вярвам, скъпи. И понеже е именно така, всичко ще се забрави и прости.

— Не съм съзнателен плагиатор — заявявам яростно.

— Известно ми е. До една седмица всичко ще отшуми.

— Страшно ми се иска да стане така.

— Всеки път става както аз кажа — отвръща тя и аз се засмивам за първи път в този ден.

— Знаеш ли какво би било най-добре? — питам аз. — Един безкраен, обилно напоен обяд с теб. Мисля, че изпитвам остра нужда от упоението на едно мартини точно в този момент.

— Скъпи, нали знаеш, че трябва да летя за Сиатъл именно днес…

— Забравил бях.

— Заради тая твоя нова поредица…

— Добре, добре.

— Но в събота съм си у дома. И ще си почина здравата.

— Добре.

— Всичко ще се оправи, Дейвид.

След разговора надничам през вратата на офиса. Алисън седи до Дженифър и говори по телефона. Кимвам й да дойде при мен. Тя приключва разговора и влиза, като затваря вратата зад себе си.

— Как мина?

— В крайна сметка прояви разбиране.

— И това е нещо — отбелязва Алисън безизразно.

— Не казвай…

— Какво?

— Каквото си мислиш за Сали.

— Нищо не си мисля за Сали.

— Лъжла.

— Признавам вината. Но поне се обади… след като най-вероятно се е убедила, че това няма да навреди на самата нея…

— Това вече е долно…

— Но точно.

— Можем ли да продължим?

— С удоволствие. Защото имам добри новини. Току-що говорих с Лари Латуш от Агенцията за авторско право. Той вече знае за пасквила на Макол.

— Сериозно?

— Какво да ти кажа — тия дни са твърде ялови по отношение на клюките в средите на шоубизнеса. Ако извадим късмет, може би в течение на следващите две денонощия ще пипнат някой разгонен актьор с непълнолетна мексиканка, прекосила нелегално границата, който да поеме върху себе си част от огъня. В дадения момент обаче ти си едничката притегателна сила за нездравия обществен интерес. И слухът се разпространява бързо.

— Чудесно.

— А добрата новина се състои в това, че Латуш е бесен на Макол — особено предвид обстоятелството, че сам той е в състояние да посочи поне двайсет случая, при които по някой ред от нечий сценарий е бил безнаказано използван другаде. Както и да е, той иска да ти предам, че агенцията е безрезервно зад гърба ти в дадения случай, и възнамерява утре заран да излезе с изявление за медиите, в което ще потвърди тази позиция и ще осъди опита на Макол да превърне една банална дреболия в скандална новина.

— Ще му се обадя да благодаря.

— Няма да е лошо. Точно в този момент ни трябва тежка артилерия на твоите позиции.

На вратата се чука. Влиза Трейси с копие от заявлението за печата.

— Ето го и него. Важните клечки от централата в Ню Йорк вече го благословиха.

— Как приемат новината? — пита Алисън.

— Не им е много приятно — те не обичат скандали. Но са изцяло на страната на Дейвид и желаят цялата работа да приключи час по-скоро.

Алисън съобщава за разговора с Латуш. Трейси не е очарована.

— Добре е да разчитаме на тяхната подкрепа, Алисън — казва тя, — и съм ти благодарна за онова, което си уредила, но бих предпочела да го бе обсъдила първо с мен.

Алисън пали нова ментолова.

— Не знаех, че съм ти подчинена, Трейси.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — вманиачена си на тема власт.

— Алисън… — намесвам се аз.

— Права си — казва Трейси. — Вманиачена съм на тази тема. И желая да я използвам пълноценно в дадения случай, така че клиентът ти да не понесе вреди. Това притеснява ли те?

— Не, но тонът ти — да.

— Твоите цигари пък притесняват мен — тук не се пуши.

— В такъв случай се измитам начаса.

— Чуйте ме и двете — намесвам се пак, — успокойте топката малко.

— Добре — обажда се Алисън, — и щом сме стигнали до такова решение, нека се прегърнем, пророним по сълза и „отбележим напредък“.

— Не съм искала да те дразня, Алисън — казва Трейси.

— Дразни ме самата ситуация и… всъщност това е моето извинение.

— Свободна ли си довечера за вечеря? — питам Алисън.

— Няма ли я твоята възлюбена?

— Проверява някаква пилотна серия, която заснемат в Сиатъл.

— Тогава аперитивите са от мен. Ще ни трябват по шест на глава. Мини през офиса към шест.

Когато си тръгва, Трейси ми казва:

— Ако ме питаш мен, страхотно я бива… и си извадил голям късмет, дето е на твоя страна. Мисля, че е готова да изяде с парцалите всеки твой неприятел.

— Да, доста хищен нрав има и… е много вярна.

— Значи си късметлия. Понятието „вярност“ е отдавна низвергнато от речника на тукашните обитатели.

— Но на твоята мога да разчитам, нали?

— Разбира се — бързо отвръща тя. — То си е част от сделката.

— Какво да правя сега?

— Изчакай да видим какъв отзвук ще последва рубриката на Макол.

Към пладне на другия ден имам усещането, че като че ли печелим битката на бойното пиар поле. Макар „Лос Анджелис Таймс“ да публикува кратък отзив по повод рубриката (в раздел „Изкуство“), историята не е подхваната от нито една национална медия — сигурен белег за това, че на случая се гледа като на обичайна холивудска ала-бала и нищо повече. Вярно, „Холивуд Рипортър“ публикува пространна статия на втора страница по повод четирите злощастни реплики, но тя е добре балансирана, спира се на моите извинения (от изявлението за печата), както и на оправдателната присъда от Латуш.

Още по-благоприятна е публикацията на Крег Кларк в „Дейли Варайъти“, в която се изтъква, че (по време на специално даденото за него интервю) аз съм бил напълно откровен във връзка с това „неволно плагиатство“ и „не правя опит за измъкване от отговорност“. След това привежда становища от петима водещи телевизионни и киносценаристи (които явно е изловил вчера), които като един скачат в моя защита. Но коронният удар се изразява в коментар (измъкнат от Кларк) на Джъстин Уонамейкър — човек, смятан (заедно с Уилям Голдман и Робърт Тауни) за един от наистина изтъкнатите сценаристи на последните три десетилетия. В предварително изготвено заявление (изпратено с имейл — както посочва Кларк — специално за „Варайъти“) той не само забива нож в гърба на Тео Макол, ами след това го завърта един-два пъти в раната:

„Съществуват сериозни журналисти в областта на развлекателната индустрия, но има и подозрителни в морален план каскадьори от рода на Тео Макол, на които не им мигва окото пред вероятността да съсипят кариерата на някой писател посредством безпочвени обвинения в плагиатство, основани върху съмнителната предпоставка, че една заета от другиго шега е синоним на морален грях, който заслужава да бъде изправен пред съда на Инквизицията. Има нещо наистина жалко в опитите на този окаян драскач да напада един от истинските таланти в областта на хумора от съвременна Америка.“

Трейси остава възхитена от материала на Крег Кларк. Същото може да се каже за Брад и Боб Робинсън и, разбира се, за Алисън.

— Допреди пет минути винаги съм смятала Джъстин Уонамейкър за надута курова глава — отбелязва тя. — Сега съм готова да го номинирам за Нобелова награда. Не становище, ами стратегическа ракета. Надявам се да направи на пух и прах цялата репутация на малкото лайно.

Сали ми се обажда от Сиатъл, останала възхитена от материала във „Варайъти“.

— Цяла сутрин ми звъни кой ли не, за да заяви съпричастност, да сподели колко зле са се отнесли към твоята личност и колко елегантно е поведението ти пред „Варайъти“. Толкова се гордея с теб, скъпи. Справи се направо гениално. Няма начин да не спечелиш окончателната победа.

Колко приятно е да научи човек, че пак сме „ние“. Но няма как да се сърдя на Сали заради отношението й от вчера. А сега има право: ние наистина преобръщаме една потенциално опасна ситуация… до степен гласовата ми поща и имейлът да се окажат претъпкани от послания на солидарност, изпращани от приятели и колеги.

Става все по-добре: в събота вълната се обръща сякаш изцяло против Тео Макол — „Лос Анджелис Таймс“ публикува на уводно място три писма, които посочват други примери за неволно плагиатство и порицават жълтата журналистика, чийто нагледен пример е рубриката на Макол. И накрая, в неделното издание на същия вестник, се появява съкрушителен ляв прав под формата на триста думи от Артс Мисълани, които разкриват факта, че преди да се превърне в драскач за „Театрал“, Макол опитва безуспешно в течение на пет години да проникне в света на телевизионната комедия.

Един водещ от национален телевизионен канал също се намесва, за да съобщи, че журналистът бил нает за кратко от него в края на деветдесетте, но го изхвърлят на бърза ръка — и сега, какъв чуден цитат на възмездието — когато става ясно, че „мижавият му талант ще си остане мижав завинаги“. Посочва се също така, че след прокуждането му от тази телевизия нещастникът се проваля в още една.

— Бих желала все така да става в живота — споделя Сали, след като ми прочита унищожителната статия за Макол. — Тоя гъз е обявен за общонационален отстрел.

— Има достатъчно основания за това — копелето направи кариера в Холивуд в качеството си на страховито стражево куче. А сега е скопен и никой не се плаши да го ритне.

— Малко му е. А най-хубавото в цялата работа е, че ти си не само отмъстен, но излизаш от бъркотията с ореола на несправедливо обвинен и… нещо като унищожител на чудовище, който заслужава награда.

Сали е отново права. През уикенда ми се обажда Джейк Декър, шеф на производствения отдел при „Уорнър Брадърс“, за да ме увери, че „Проникване с взлом“ бързо напредва към зеления семафор. А към обяд в неделя Шелдън Фишър — изпълнителен директор на ФРТ — също звъни, за да ми разкаже следния анекдот:

— Преди време, когато ме направиха изпълнителен директор на годината, изказах благодарност на съпругата си с думите — цитатът е дословен: „Тя бе винаги на разположение в три сутринта, когато останалият свят спи“. Всички ме поздравяваха след това за избраните думи, освен Бейб, която изтъкна, че точно това изречение използвал оня покоен драматург Огъст Уилсън, когато благодарил на съпругата си при награждаването му с „Тони“ в началото на деветдесетте. А пък аз съм присъствал на това събитие. Думите на Уилсън са се настанили в паметта ми… а след това, толкова години по-късно, изплуват на повърхността, маскирани като оригинално творение на Шелдън Фишър. Искам да кажа, Дейвид, че наистина ти съчувствах, когато се появи оня пасквил. Пък и знам от опит, че случилото се с теб може да сполети всекиго.

— Благодаря, господин Фишър — отвръщам аз. — Подкрепата, която ми оказаха всички от компанията, бе просто невероятна.

— Ами семейството си е семейство, Дейвид. И, моля те, наричай ме Шел…

Алисън за малко да се задави с цигарата си, когато й предавам разговора на другата сутрин.

— Известно ли ти е, че твоят нов най-добър приятел Шел е до такава степен привързан към семейството, че току-що е изоставил третата си поред съпруга, за да започне нов живот — забележи — с дамата, дето му прави промивки на дебелото черво… и която по една случайност се оказва двайсет и осем годишна сръбкиня с чифт цици, на чийто фон покойната Джейн Мансфийлд би изглеждала плоска като дъска.

— По какъв начин се снабдяваш с тези мистериозни клюки?

— Чрез рубриката на Тео Макол, естествено.

— Никак не е смешно.

— О, напротив, след като той е майтапът на момента. Обеси нос малкият минетчия. Това е все едно да сриташ най-големия бабаит на квартала в ташаците пред очите на всички и всички да останат доволни.

— Не съм сторил кой знае какво — само казах истината.

— Да бе, но заслужаваш хуманитарна награда за гражданска доблест и принципност, да не говорим за това, че си такова готино копеле.

— Случайно да ти се струва, че си малко цинична?

— Аз — цинична? Пепел ти на езика. Но ще ти кажа едно, Дейвид: камък ми падна от сърцето. Защото си мисля, че току-що спечели този рунд.

— Още не сме се измъкнали от лайната — отвръщам аз.

Малко по-късно в офиса влиза Трейси с обнадеждаващ вид.

— Току-що прегледах повечето местни и национални вестници: бележка в „Ню Йорк Таймс“, друга в „Уошингтън поуст“ и трета в „Ю Ес Тудей“ по повод рубриката на Макол и факта, че „Лос Анджелис Таймс“ го изобличава като пропаднал писател. В „Сан Франциско Кроникъл“ също има малък материал. Както и в местни издания на Санта Барбара, Сан Диего и Сакраменто. Но всички са силно пристрастни в твоя полза… благодарение на Джъстин Уонамейкър. Може би ще е редно да му изпратим малък дар като израз на благодарност от твое име.

— Той не си ли пада по оръжие, препарирани глави на носорози и прочее ретро Хемингуей сувенири?

— Да, това е мъжкарският порив на господин Уонамейкър. Но ако имаш предвид да му изпратим автомат „Калашников“…

— Какво ще кажеш за кашон висококачествено уиски? Той си е все така заклет пияч, нали?

— Уха. И освен това държи непременно да запалва силна цигара при всяко интервю, просто за да покаже в каква степен ненавижда фашистите от здравните власти на Калифорния. Така че кашон уиски ще бъде посрещнат много добре. Някоя конкретна марка?

— Просто гледай да е поне петнайсетгодишно.

— Готово. А какво да пише на картичката? — Обмислям текста и казвам: — Ами например, „Благодаря“.

— Това изчерпва всичко.

— И докато сме на тази вълна… благодаря ти, Трейси. Справи се превъзходно. И наистина ми отърва кожата.

Тя се усмихва.

— Нали това ми е работата.

— Само че още не сме излезли в безопасни води, нали?

— Да го кажем така: от онова, което информаторите ми донасят от кухнята на „Холивудски театрал“, излиза, че Макол е сразен в резултат от статията на „Лос Анджелис Таймс“, която го прави да прилича на окаян, бездарен драскач, използващ рубриката си като добре платено средство за компенсиране на усещането за собствена непълноценност. В никоя от останалите публикации няма нападки срещу теб лично или срещу работата ти, което пък означава, че са приели твоята версия. Следващите няколко дни си остават все пак критични… в случай че някой реши да продължи с разлайването на кучетата. Моят вътрешен глас казва: свърши се. Но ще изчакам до петък, за да го заявя официално.

В петък заран официалното обаждане от Трейси идва. Аз съм си у дома и работя върху първоначалните идеи за третата поредица на „Да те продам“, когато телефонът звъни.

— Видя ли днешния брой на „Холивудски театрал“ — пита тя.

— Не знам защо, но съм задраскал това издание от списъка на задължителните си четива. Да не би този кретен да ме плюе пак?

— Точно заради това ти се обаждам. Цялата му рубрика тази седмица е посветена на това, как Джейсън Уондърли…

Разправя ми за тазгодишния покорител на тийнейджърски сърца, когото спипали да се боцка в тоалетна на снимачната площадка, докато се работи върху хит продукцията му „Джек и Джок“, в която изпълнява ролята на пакостлив, но водещ здравословен живот популярен футболист от гимназиален отбор, тичащ по фусти, но с изострено чувство за обществена отговорност.

— … както и да е, според Макол изглежда са пипнали дилъра на Уондърли, докато се опитвал да внесе за малкия Джейсън доза марихуана в рехабилитационния център за наркомани, където е въдворен…

— Но няма нищо за мен или „Да те продам“?

— Ни дума. А сега — още по-хубава новина. Накарах секретарката ми да прегледа основно всички по-важни издания. Никакви рецидиви от първоначалната статия. Всъщност такова е положението от понеделник насам. Което означава, че по принцип сензацията не се състоя. Поздравявам те.

 

 

Малко по-късно същия ден пристигат още добри новини: Джейк Декър от „Уорнър Брадърс“ се обажда, за да ми съобщи, че Винс Нейджъл, нашумелият млад режисьор на месеца, най-после прочел сценария за „Проникване с взлом“ и останал възхитен. Макар да се връща в Ню Йорк идната седмица, поискал да се срещнем през по-следващата, да ме запознае с някои свои бележки и започнем работа върху редактирания вариант на сценария.

— А между другото — казва той в края на разговора, — останах изключително доволен от начина, по който бе поставено на място онова нищожество Макол след всичко, което ти причини. Това копеле представлява журналистическо превъплъщение на чумния вирус. Много ми е приятно да го видя сметен от пътя и, което е по-съществено, да се убедя, че ти се измъкна толкова успешно от този напълно излишен кошмар.

Джейк Декър има право: последната седмица бе един несекващ кошмар. А освен обстоятелството, че някой е насочил обвиняващ показалец в моя посока и в писмен вид (което по никой начин не може да се превърне в приятно преживяване, повярвайте), онова, което най-успешно ме изважда от релси, е ясното съзнание за факта, че (ако не бях спечелил делото в съда на холивудското обществено мнение) изходът от цялата история би могъл да се окаже…

Но да не задълбаваме в тази посока. Нека отпразнуваме това, че в крайна сметка излизам на практика неуязвен от цялата отвратителна история. Всъщност, както бърза да изтъкне Сали, моето положение укрепва по един любопитен начин в резултат от тази мимолетна горчива несрета.

— Всички обичат завръщането на бял кон — казва тя. — Всички обичат ония, които си бранят интересите и получават възмездие.

— Пък аз още се чувствам като идиот — споделям състоянието си, докато отпускам глава в скута й.

— Това е не само глупаво, но и абсолютно безполезно. Вече стотици пъти го обсъждахме през тази седмица. Станала е грешка на подсъзнателно равнище… при това често срещана. Така че престани да се изтезаваш самичък. Признат си за невинен. Свободен си.

Може би Сали е права. Може би, също както става с човек, преживял смъртна опасност, целият ми професионален живот минава през съзнанието като на лента и… само седмица след първоначалния удар още не мога да дойда на себе си. Но както и да е, през по-голямата част от уикенда спя до късно, разтакавам се из мезонета, чета последния роман на Елмор Лионард и се опитвам да държа всичко останало далеч от съзнанието си.

Този прекаран в леност уикенд ми допада до такава степен, че решавам да го обединя с първата половина от следващата седмица. Може би трябва да продължа с работата върху третата поредица от „Да те продам“, но решавам да възприема за няколко дни ролята на лосанджелиски пройдоха: вися без особен ентусиазъм из кафетата на Западен Холивуд, срещам се с колега писател за дълъг обяд с много пиене в хубава мексиканска кръчма на Санта Моника, купувам куп излишни дискове, осъществявам не съвсем безкористна визита на някогашната си бърлога „Книжен кюп“, завирам се следобедите из най-различни киносалони и оставям всички професионални дейности в режим на „изчакване“.

Понеделник прелива във вторник, а пък той — в сряда. След късна вечеря с поръчано отвън суши, докато мия чиниите, споделям със Сали следното:

— Бе ти знаеш ли, че като нищо мога да свикна с мързела.

— Казваш го, само защото не си мързелив. Алтернативният начин на живот винаги изглежда привлекателен, когато го водиш с билет за връщане към нормалния в джоба. Нали знаеш какви стават писателите, решили да се отдадат на мързел?

— Стават щастливи?

— Бих казала по-скоро „отвратителни“. Или може би, „абсолютно отвратителни“.

— Добре де, аз няма да стана съвсем мързелив.

— Хубаво е да го знам — отвръща тя сухо.

— Но имай предвид, че занапред ще си вземам по една свободна седмица на всеки…

Телефонът звъни. Вдигам слушалката. Брад Брус. Не казва здрасти, не губи време за празни приказки. Пита само:

— Удобно ли е да говориш?

— Какво е станало, Брад? — питам аз, при което Сали начаса ме поглежда загрижено. — Звучиш особено.

— Особено се чувствам. И съм страшно ядосан.

— Какво има?

Дълга пауза.

— Може би е по-добре да го обсъдим на четири очи.

— Да обсъдим какво на четири очи?

Втора продължителна пауза. Най-накрая казва:

— Трейси ми донесе току-що петъчния брой на „Холивудски театрал“. И ти отново си главен герой в творението на Тео Макол. Всъщност — единственият.

— Аз? — Безпокойството ми прераства в страх. — Но това не е възможно. Нищо не съм сторил.

— Според новите му доказателства не е точно така.

— Какви нови доказателства?

— За плагиатство.

Оставя ми известно време да се поокопитя.

— Това е лудост. Аз не съм — повтарям, не съм плагиатор.

Хвърлям поглед към Сали. Тя е вторачила в мен широко отворени очи.

— Каза го и миналата седмица — отвръща Брад с глух глас — и аз ти повярвах, но този път…

— Какво този път?

— Този път… Открил е още три случая на плагиатство в сценариите ти. И не само това… изровил е няколко задигнати реплики в пиеси от времето преди… преди…

Преди да стана известен? Преди да се сдобия с всичко това? Преди да бъда разобличен като литературен крадец, макар никога, никога да не съм крал умишлено. Но как? Как?

Бавно присядам на дивана. Стаята се върти около мен. Професионалното ми развитие още един път се източва пред вътрешния взор. Само че този път разбирам, че скокът не е от ония, при които завършваш събуден върху възглавницата. Този път той е истински и приземяването никак няма да е меко.

Бележки

[1] Телевизионна поредица от началото на шейсетте години, спонсорирана от корпорация „Филип Морис“, чиято непретенциозна фабула проследява в рамките на 98 епизода премеждията на седем несретници в борбата им за измъкване от необитаем остров, върху който попадат по волята на случая. — Б.пр.