Дъглас Кенеди
Изкушение (7)

Седма глава

Докато лодката се устремява към Шафрановия остров, тревогата ми нараства. Без съмнение това е свързано с предстоящата среща. Среща с човека, който ме остави да го чакам из тези места цели седем дена. Но също така несъмнено е свързано и с обстоятелството, че моят домакин се е прибрал у дома си късно снощи, за да установи, че гостът му е отишъл да прекара нощта със собствената му жена в нейната лична резиденция. Налице е и онази дреболия — пиянската прегръдка с Марта на плажа. Фактът на завръщането й още снощи неутрализира съмнението, че сме прекарали заедно нощта, но се питам дали някой от прислугата не ни е забелязал да се целуваме на плажа, за да информира най-прилежно Флек за това, че неговата съпруга и гостът му разиграват прочутата сцена на клинча между Бърт Ланкастър и Дебора Кер в „От тук до безкрайността“ — сцена, която киноман като Флек няма начин да не знае наизуст.

Стоп!

Вкопчвам се в парапета, който обикаля палубата на яхтата, и си казвам да се успокоя. Напомням си, че махмурлукът винаги ме прави уязвим по отношение на всякакви параноични фантасмагории. В рамките на огромния, безкраен каталог на сексуалните тъпотии пиянското натискане на някакъв плаж се числи към дребните нарушения. Че нали в крайна сметка бях изложен на изкушение и устоях. Така че потупай се сам по рамото и престани с това самобичуване. И докато го правиш, отвори най-сетне писмото от Марта.

Така и правя. Вътре има картичка, изписана с прилежен, сбит почерк. Върху едната страна е написано следното:

Лесно газя Мъка —

Цели Езера —

свикнала съм с нея —

но при капка Радост —

в Дъното ора —

и на пръсти тръгвам —

весела, пияна —

Нова е Напитката —

та ме хвана!

Обръщам картичката и чета:

Мисля, че знаеш поета, Дейвид. Имаш право — за съжаление всичко зависи от подходящото време.

Пази се,

Марта

Първата ми мисъл е: би могло да е по-зле. Втората: тя е прекрасна. И третата: забрави цялата работа…

Когато лодката докосва кея на Шафрановия остров, там ме очаква Мег. Опаковала ми е нещата, както сама казва, и всичко за полета на хеликоптера е готово. Но ако искам да прегледам апартамента преди да потегля…

— Не се съмнявам, че сте събрали всичко.

— В такъв случай господин Флек ви очаква в Голямата стая.

Следвам я по кея, в къщата, по коридора към огромното, подобно на катедрала помещение. Преди да вляза в него, поемам дълбоко успокояваща глътка въздух. Но влязъл вече, установявам, че съм самичък.

— Нещо е задържало господин Флек за момент. Да ви налея ли за пиене?

— Само минерална вода, моля.

Мег излиза и аз се настанявам върху същото кресло, за което Марта каза, че струва четири хиляди и двеста долара. След около минута се надигам и започвам да крача из помещението, като поглеждам от време на време часовника си. Повтарям си наум да не се ядосвам, понеже този човек е най-обикновен човек в крайна сметка. И макар да е човек с големи пари, нищо от онова, което каже, направи или помисли за мен, не може да повлияе върху моята кариера. Освен това той бе този, който ме повика. Аз съм талантът. Той е купувач. Ако му харесва онова, което предлагам за продан, хубаво. Ако не — здраве да е.

Минават две минути, после три, пет. Връща се Мег с поднос в ръце. Но вместо поръчаната от мен вода, върху него се мъдри висока чаша доматен сок, украсена отгоре със стрък целина.

— Какво е това? — питам аз.

— „Блъди Мери“, сър.

— Но нали поръчах минерална вода?

— Така е, но господин Флек смята, че най-напред трябва да изпиете това.

— Господин Флек смята какво!

Внезапно отгоре се разнася глас. По-точно от балкона, който виси над главите ни.

— Реших, че може би изпитвате нужда от чаша „Блъди Мери“ — произнася гласът с нисък, несигурен тон.

След малко дочувам стъпки по витата метална стълба, която води към балкона. Филип Флек се спуска по нея бавно, като ме удостоява с едва забележима усмивка. Разбира се, познавам лицето му от безброй снимки по вестници и списания, но оставам силно изненадан от масивната фигура. Надали е по-висок от метър и шейсет и три, а пясъчно-кафеникавата му коса е прошарена със сиво. Момчешкото лице показва всички признаци на злоупотреба с въглехидрати. Не може да се каже, че е затлъстял, но е определено месест. Облеклото му е подчертано небрежно — избеляла, разкопчана до долу синкава риза, виснала над видели много пране белезникави шорти. Обул е ниско изрязани маркови маратонки. Макар да се твърди, че се връща току-що от едноседмичен риболов, кожата му е удивително бяла, което ме навежда на мисълта да не би да е от ония побъркани на тема рак на кожата маниаци, които съзират меланома във всяко най-незначителното петънце по тялото си.

Протяга ръка. Поемам я. Хватката му е отпусната като на човек, който пет пари не дава за това какво ще си помислят за него.

— Вие трябва да сте Дейвид.

— Аз съм.

— В такъв случай, като се има предвид онова, което чувам, един „Блъди Мери“ идва тъкмо на място.

— Сериозно? И какво по-точно чувате?

— Чувам от съпругата си, че двамата сте му дръпнали яко пиене снощи. — Поглежда в моята посока, но не точно в мен, сякаш е късоглед и му е трудно да съсредоточи погледа си. — Правилно ли съм чул?

Подбирам много внимателно думите си.

— Бе леко влажна вечер.

— Леко влажна — повтаря той с все така тих и колеблив глас. — Какъв приятен изказ имате. Е, с оглед „леката влага“ от снощи…

Той кимва към Мег и питието върху подноса. Понечвам да откажа, но друг вътрешен глас ми нарежда да приема, особено след като из един път усещам остра нужда от лек срещу махмурлук.

Затова вземам чашата от подноса, вдигам я към Флек и я изпивам на един дъх. След това я оставям пак върху подноса и му се усмихвам.

— Явно сте били много жаден — отбелязва той. — Още едно?

— Не, благодаря. Едно свърши работа.

Той дава знак на Мег и жената излиза. Показва ми с глава креслото на Иймс, а сам се разполага насреща, върху един диван, но така, че не му се налага да гледа към мен, а по-скоро в най-близката стена.

— Така… — започва той със спокоен глас, — имам въпрос към вас.

— Давайте.

— Мислите ли, че жена ми е алкохоличка?

Господи…

— Няма откъде да знам.

— Но нали пихте с нея две вечери подред.

— Така е.

— И тя е пила много и двата пъти.

— Аз също.

— Значи и вие сте алкохолик?

— Господин Флек…

— Можете да ме наричате Филип. Трябва да знаете, че Марта се изказа твърде приповдигнато за вас. Уместно е да се отбележи и обстоятелството, че тя самата бе в твърде приповдигнато настроение в момента. Но това си е част от нейния чар, не намирате ли?

Замълчавам. Понеже нямам представа какво да кажа.

Флек изглежда доволен от неловката тишина, продължила близо минута, преди да се обадя:

— Как мина риболовът?

— Риболов ли? Не съм бил за риба.

— Не сте ли?

— Не.

— Но на мен ми казаха…

— Неправилно са ви осведомили.

— Така значи. Но щом не сте били за риба…

— Бях другаде. В Сао Паулу, ако трябва да бъда съвсем точен.

— По работа?

— Никой не ходи на това място за удоволствие.

— Прав сте.

Разговорът отново замира. Флек пак се вторачва в стената.

Най-накрая, след още една безкрайна минута мълчание, той проговаря.

— Та значи… искали сте да ме видите.

— Аз ли?

— Това ми казаха.

— Но нали… вие ме поканихте тук?

— Така ли?

— Разбира се.

— А, да.

— Мислех, че искате да разговаряме.

— За какво?

— За сценария.

— Какъв сценарий?

— Който написах.

— Вие пишете сценарии?

— Да остроумничите ли се мъчите?

— Така ли изглежда?

— Не, по-скоро май се опитвате да играете някакви игрички с мен.

— И какви по-точно?

— Много добре знаете защо съм тук.

— Повторете още един път…

— Дума да не става — заявявам аз и се надигам от място.

— Моля?

— Дума да не става — това казах…

— И защо го казахте?

— Защото ме разигравате.

— Сърдит ли сте?

— Не, просто си тръгвам.

— Нещо лошо ли направих?

— Нямам намерение да го обсъждам.

— Но ако съм направил нещо лошо…

— Този разговор приключи. Довиждане.

И поемам към вратата. Но гласът на Флек ме задържа:

— Дейвид…

— Какво? — питам аз, като се извръщам.

Сега Флек гледа право в мен, на лицето му е цъфнала широка, закачлива усмивка, а в ръка държи моя сценарий.

— Хванахте се — обявява той. И понеже аз не се разтапям в слънчев лик от типа на „боже, каква шега!“, продължава: — Надявам се, че не сте ми прекалено ядосан.

— След цяла седмица чакане, господин Флек…

Той ме прекъсва:

— Прав сте, прав сте — и моля да ме извините за това. Но все пак, какво значение може да има една малка закачка между колеги?

— Ние колеги ли сме?

— Силно се надявам. Защото, що се отнася до мен, аз наистина искам да направя този сценарий.

— Наистина ли? — отзовавам се аз с усилие да прозвуча безразлично.

— Мисля, че преработката ви е забележителна. Защото сега става нещо като криминална комедия с политически подтекст, който няма как да остане незабелязан. А онова, което наистина се стремите да разкриете, е болезнената същност на необуздания стремеж към потребление — този досаден феномен, превърнал се в определяща черта на съвременния американски начин на живот.

Всичко това е новост за мен, но ако съм научил нещо в тоя писателски занаят, то е следното: когато един режисьор започне ентусиазирано да ти разправя каква е тематиката на твоя сценарий, винаги е най-добре да кимаш мъдро в съгласие… дори когато си убеден, че дрънка невъобразими глупости.

— Разбира се — обаждам се аз, — това е преди всичко масов филм…

— Именно — казва Флек, като прави знак да се върна върху скъпото кресло. — Но той минира целия жанр — също както Жан-Пиер Мелвил преобразява екзистенциалната легенда за наемния убиец в „Самурая“.

Екзистенциалната легенда за наемния убиец. А така.

— По своята същност обаче — правя нов опит аз, — това е история за неколцина мъже в Чикаго, които се опитват да оберат банка.

— А пък аз знам как да превърна във филм тая история с банката.

В течение на последвалия половин час той ми излага сцена по сцена целия снимачен план на филма за този банков обир (при използване на фиксирана камера и едрозърнеста цветна лента, за да се постигне „истинско усещане за криминална атмосфера“). След това започва да нахвърля идеи по кастинга.

— Искам само неизвестни. А за главните роли много ми харесват ония двама изумителни актьори, които видях на Берлинския фестивал…

— Как са с английския?

— По този въпрос винаги може да се поработи.

Бих могъл да спомена незначителния проблем, свързан с достоверността на образи, чийто тежък немски акцент трябва да се впише в облика на двама посивели ветерани от Виетнам, но си задържам езика зад зъбите. В хода на този епичен монолог се споменава намерение за финансиране в размер на около четирийсет милиона — абсурдна сума за екшън от подобен характер. Но пък кой съм аз, та да преценявам начина, по който възнамерява да прахосва парите си? Спомням си и какво ми каза Алисън, преди да пристигна тук.

Междувременно аз ще му изцедя една камара пари, нямай грижа. В този случай ще играя вабанк, драги. Кръгло милионче. И ти гарантирам, че ще го плати. Защото, макар за двама ни да е ясно, че номерът с регистрацията на негово име е просто шега, той все пак не би желал тя да стане публично достояние. Ще плати за мълчанието ни сума нещо, дори без да си поискаме.

Донякъде се оставям да бъда увлечен от неговия ентусиазъм, от желанието му да представи нещата така, сякаш не съм написал най-обикновен развлекателен буламач, а едва ли не културна веха̀ на столетието. Марта има право — поиска ли нещо този човек, преследва го с непоколебимо упорство. Но не забравям и друго: как губи интерес, след като един път е постигнал целта си. Все още съм в известна степен под влияние на опитите му да ме изкара от релси в началото на нашия разговор, макар — и това му прави чест — да спря насред дума, за да поиска извинение заради „лазенето по нервите ми“.

— Май ми е станало нещо като лош навик — обяснява той. — Когато срещна непознат, неизменно се опитвам да го изпързалям — просто за да видя как ще реагира.

— Минах ли теста с успех?

— Шест плюс. Марта ми каза, че сте висока класа, а тя разбира от писатели. Още един път ви благодаря за това, че прекарахте толкова време с нея през последните дни. Тя е ваша ревностна почитателка и съм убеден, че е изпитала дълбоко удовлетворение от възможността да разговаря с вас надълго и широко.

Да не споменаваме играта на целувки при използване поезията на Емили Дикинсън като канава. Лицето на Флек не показва да разполага с подобна информация. Както и да е (казвам си аз), нали са неофициално разделени. Той положително държи любовници във всяка от своите резиденции. Тогава какво значение има, ако е разбрал, че се натискам с жена му. Във възторг е от моя сценарий. Ако наистина реализира идиотските си идеи, просто ще махна моето име от надписите, след като съм осребрил чека.

И все пак, преди да продължим по темата за неговата съпруга, аз я сменям.

— Исках да ви благодаря за предоставената ми възможност да се запозная със „Сало“ на Пазолини. Може да е най-отвратителният начин на първо запознанство с нечие филмово творчество, но все пак си остава голямо произведение, което не се забравя лесно.

— За мен това е без съмнение най-великият филм, направен след войната. Не сте ли съгласен?

— Силно казано…

— И веднага ще се обоснова защо според мен заслужава подобна оценка. Защото е посветен на водещата тема през двайсетото столетие — стремежа към установяване на тотален контрол над останалите.

— Не мисля, че той е характерен единствено за посочения от вас век.

— Не е наистина, само че именно в течение на този век ние направихме огромен скок в това направление… впрегнахме мощта на техниката за установяване на тотална хегемония над другите. Немските концентрационни лагери например са илюстрация на първото в световната история изтребление на хора, осъществено с помощта на съвременни технологии — те представляват съвършен апарат за унищожаване на човешки същества. Атомната бомба е друг пример за установяване на контрол над огромни маси — не само заради откритата от нея възможност те да бъдат унищожавани от разстояние, но и поради колосалния й политически потенциал. Нека погледнем истината в очите: всички ние получихме дялове от Корпорацията на Студената война, ръководена от Държавата на секретните служби, именно благодарение на ядрената заплаха, която, от друга страна, осигурява на правителствата и от двата идеологически лагера възможност да държат в шах простолюдието, както и оправдание за поддържане на могъщи тайни служби за осуетяване на проявите на обществено недоволство от какъвто и да било характер. В наши дни — това е пределно ясно — разполагаме с информационни възможности, които позволяват осъществяване контрол над индивида в още по-големи мащаби. Тук особено много помага потребителската нагласа на населението, чието съзнание е изцяло ангажирано в безкрайната спирала от възможности за придобиване на блага, и по този начин е държано в подчинение.

— Но каква е връзката между всичко това и „Сало“?

— Твърде проста: показаното от Пазолини е фашизъм в най-чист дотехнологически вид — убеждение, че разполагаш с правото, с привилегията да упражняваш пълен контрол над друго човешко същество до степен да бъдат погазени личното достойнство и честта, собствеността и свободата. Да отнемеш изцяло неговата индивидуалност и да го третираш като подвижен предмет, който подлежи на унищожаване, след като изпълни своите функции. В наши дни побърканите аристократи от филма са отстъпили място на по-могъщи сили: правителства, корпорации, бази данни. И ние продължаваме да живеем в свят, където поривът да доминираш над другите си остава първа сред всички човешки мотивации. Всеки от нас се мъчи непрекъснато да наложи собствения си светоглед на останалите, не е ли така?

— Да допуснем… Само че какво общо има цялата тази работа, цялата тази, ъ-ъ-ъ теза с моя… нашия… масов филм?

Той ме поглежда с израза на човек, който е на път да сподели фантастична, изключително оригинална идея и само е чакал да настъпи подходящият момент за това.

— Какво ще кажете… това е само идея, но такава, която държа да обмислите много сериозно, ако нашите двама ветерани от Виетнам успеят с първоначално замисления банков обир, но после допуснат грешката да станат малко прекалено амбициозни и решат да обърнат алчен поглед към състоянието на ултрапотаен милиардер.

Нужен е някой, който да е наясно с природата на подобен тип — казвам си аз, но в погледа на Флек няма и помен от самоирония. Той продължава да говори.

— Както и да е, да приемем, че въпросният милиардер живее в построена върху хълм на Северна Калифорния крепост… в компанията на една от най-големите колекции от произведения на изкуството в САЩ, която нашите момчета са решили да отмъкнат. Когато обаче най-накрая съумяват да проникнат в цитаделата на този субект, те биват заловени на мига от безчислената му въоръжена охрана. Тук установяват, че нежеланият им домакин е организирал за себе си и своите дружки общество на най-разюздани нрави, с група сексуални роби (жени и мъже) за лично ползване. Веднага след залавянето нашите двама герои биват на свой ред заробени, но започват мигом да обмислят възможности за собственото си и на всички останали освобождаване от оковите на тази драконовска действителност.

Той млъква и ме поглежда усмихнат.

— Какво ще кажете?

Сега трябва много да се внимава. Нямам желание да съзре някоя пренебрежителна усмивка.

— Ами — започвам аз, — звучи ми малко като правени вече филми за сблъсък между кораво ченге и нещо като Маркиз дьо Сад. Имам все пак един въпрос: успяват ли нашите двама юнаци да се измъкнат живи?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има… ако искате тази филм да постигне някакъв касов успех. Тоест, ако сте готов да похарчите четирийсет милиона за производството на подобен филм, трябва да се целите в тълпите от денонощните салони на мултиплексните прожекционни комплекси. Което означава, че трябва да им се осигури добър герой, към когото да бъдат съпричастни. Което пък ще рече на свой ред, че поне единият ветеран трябва да се измъкне жив, след като е пръснал тиквите на всички лоши…

— А какво става с втория? — пита Флек с внезапно появило се напрежение в гласа.

— Оставяте го да загине като герой… по възможност от ръката на побъркания милиардер. Което, разбира се, дава допълнителна тежест на изпълнявания от Брус Уилис образ по отношение на лошия. В края на филма, след като е избил до крак всичките му любимци, Уилис най-сетне се изправя лице в лице с милиардера. От само себе си се разбира, че той трябва да напусне руините на крепостта с мацка под ръка, за предпочитане из средите на спасените от него сексробини. Надписи. И двайсет милиона от премиерния уикенд са в кърпа вързани.

Продължителна пауза. Филип Флек цупи устни.

— Това не ми харесва — заявява той. — Ама хич.

— Ако искате личното ми мнение — и на мен не ми харесва никак.

— Тогава от какъв зор?

— Ако искате да превърнете този масов филм за банков обир във филм за двама герои, попаднали в лапите на побъркан богаташ, и желаете този филм да направи пари, длъжен сте да се придържате към някои основни холивудски правила.

— Но и вие не сте написали сценарий за такъв филм — възразява Флек с нотка на раздразнение в гласа.

— Ами разяснете ми какъв сценарий съм написал — зъбя се аз. — Както ви е добре известно, филмът, който написах — и пренаписах — представлява черна, странна, леко застрашителна комедия в стила на оня режисьор Робърт Алтман, продукция, която отваря великолепни възможности за актьори като Елиът Гоулд и Доналд Съдърланд в образите на виетнамски ветерани. А онова, което предлагате вие…

— Е също черно и опасно — прекъсва ме моят събеседник. — Нямам никакво намерение да произвеждам лайно, дето се харесва на всеки и всички в просташката масова публика. Искам реинтерпретация на „Сало“ в контекста на Америка от двайсет и първия век.

— Като казвате реинтерпретация… — започвам аз.

— Имам предвид… да подведа публиката, че гледа най-обикновен филм за обир и сетне… бам!… да я запратя в катраненочерните глъбини на пространства, за чието съществуване тя не подозира.

Внимателно изучавам лицето на Флек. Не, той не се шегува, нито пък казаното е израз на „черно“ въображение. Този човек е сериозен донемайкъде.

— Дефинирайте понятието „катраненочерни глъбини“ — настоявам аз.

Той свива рамене.

— Нали гледахте „Сало“. Ще се стремя към същата екстремална жестокост… ще се домогвам до най-външните предели на вкус и търпимост от страна на зрителите.

— Посредством например лайнян банкет?

— Е, ние няма да търсим директно копиране на Пазолини — това е ясно.

— Нито пък можем.

— Но съм убеден, че непременно трябва да има проява на непоносима деградация, която включва по някакъв начин фекален елемент. Защото няма нищо по-първично от лайното, нали така?

— По тази точка няма как да не се съглася — отвръщам аз. Очаквам всеки миг да чуя неговото „хванахте се“ и отново да ме притесни с обяснения за това как се е мъчил да ме подведе. Той обаче е сериозен като смъртта. Затова добавям: — Но нали ви е известно, че ако накарате някой от героите да се изсере на пода, не само няма да получите добри отзиви от критиката, но може и да не стигнете до търговска прожекция въобще.

— А, ще стигна — отвръща Флек.

И сто на сто ще го направи, понеже е в състояние да си плати за това. Също както е в състояние да изръси четирийсет милиона за осъществяване на поредния проект на суетата. Този тип може да прави каквото си пожелае, понеже парите го изолират от досадата на обичайните грижи, свързани с печалба или с осигуряване на многобройна публика.

— Нали си давате сметка за това, че подобен филм ще се прожектира единствено в Париж и в някое миниатюрно салонче на ценителите от Хелзинки, където процентът на самоубийци е така висок…

Флек се напряга едва забележимо.

— Шегувате се, нали?

— Да. Шегувам се. Искам да кажа само, че…

— Знам какво искате да кажете. Знам също така, че моето предложение е крайно. Но ако дори човек като мен — разполагащ с подобни ресурси — гледа само да печели, как изобщо би се развивало изкуството? Отново ви призовавам да погледнете истината в очите: открай време най-богатите финансират творческия авангард. Аз просто финансирам себе си. И ако останалият свят реши да ме освирка, така да бъде. Стига да не бъда отминат с мълчание…

— Имате предвид първия си филм ли? — Думите ми са сякаш произнесени от другиго.

Флек отново се стяга, а после се вторачва в мен по начин, който го прави да изглежда едновременно наранен и опасен. О-па, току-що бръкнах в открита рана — оттук повече няма накъде. Затова бързо казвам:

— Не че той наистина заслужава подобен отклик. А и силно се съмнявам, че предложеното сега от вас — по отношение нашия сценарий — ще бъде отминато с мълчание. Възможно е Християнската коалиция да започне изгарянето на ваши чучела, но съм убеден, че внимание ще бъде привлечено. И то голямо.

Той се усмихва отново и аз изпитвам облекчение. Флек натиска някакво копче върху масата. След броени секунди се появява Мег. Той поръчва бутилка шампанско.

— Мисля, че трябва да полеем нашето бъдещо сътрудничество, Дейвид.

— Сътрудници ли сме вече?

— Така мисля. Струва ми се, че и вие сте заинтересован от работата по този сценарий, или се лъжа?

— Зависи…

— От какво?

— От обичайните неща: работната програма на единия и другия, останалите ми професионални задължения, договорните условия, които вашите хора ще изработят съвместно с моите. И най-после винаги е налице паричният въпрос.

— Няма да има такъв.

— Винаги има такъв във филмовия бизнес.

— Не и когато нещата опрат до мен. Назовете цена.

— Моля?

— Назовете цена. Колко ще поискате за преработване на сценария?

— В тази област никога не се меся. Ще трябва да се свържете с агента ми…

— Ще го кажа отново, Дейвид: цената?

Цял нерви, поемам дълбоко дъх.

— Говорим за една преработка в очертаната от вас насока?

— Две плюс последна редакция.

— Това е свързано с доста време.

— И не се съмнявам, че ще го оцените както подобава.

— Говорим за вашия „Сало в Калифорния“, нали?

Пестелива усмивка.

— Май е възможно и така да го назовем. Та, цената?

Без да трепна, отрязвам:

— Два и половина милиона.

Той разглежда ноктите си и казва:

— Прието.

Сега вече трепвам.

— Наистина ли?

— Сделката е сключена. А сега, можем ли да започнем?

— Ами… ъ-ъ-ъ… обикновено не започвам работа, преди да е подписан договорът. И освен това има подробности за обсъждане с моя агент.

— Какво има да се обсъжда? Назовахте цена. Аз я приех. Да се залавяме за работа.

— Веднага?

— Ами да, в тази секунда.

Да, но след час трябва да се кача на борда на един от твоите самолети, за да отида на свиждане с дъщеричката си. За да прекараме заедно един уикенд, който не мога (и няма) да пропусна.

— Ами, агентката ми е извън града в настоящия момент…

— Но положително можем да я открием на едно или друго място. А даже да не успеем, аз все пак ще разпоредя милион и четвърт да постъпят в сметката ви още следобед.

— Това е невероятно щедро и почтено от ваша страна. Но не тук се крие същинският проблем. Работата е там, че имам особено важно задължение от семеен характер, което е свързано със Западното крайбрежие.

— На живот или смърт?

— Не, но ако не отида, това страшно ще разстрои дъщеря ми, а пък бившата ми съпруга ще се възползва от възможността да ми смъкне кожицата в юридически аспект.

— Турете си я на…

— Не е толкова лесно.

— Напротив, много е лесно дори. За два и половина милиона може да се купи първокачествена правна помощ.

— Но става дума и за детето.

— Ще го преживее.

Може би. Но аз няма да се справя с чувството за вина.

— Предлагам следното — казвам аз. — Нека ида сега до Сан Франциско и ще имам грижата да бъда тук в понеделник сутринта.

Той отново изучава втренчено ноктите си.

— Тогава няма да ме има.

— Мога да дойда там, където сте.

— Идната седмица е невъзможно.

— А по-следващата? — предлагам аз и мигом съжалявам за това. Защото съм нарушил Правило номер едно при писането на филмов сценарий: изглеждам прекалено ентусиазиран, което на свой ред означава, че страшно искам тази работа или изпитвам остра нужда от пари. Което си е така, но в Холивуд и особено с хора от типа на Флек трябва да се държиш така, сякаш преспокойно можеш да минеш и без неговите милиони. Огромна част от играта се върти около това да създаваш впечатление на абсолютен самоконтрол и никога да не допускаш съмнение, че (о, ужас!) наистина се нуждаеш от другиго.

В настоящия момент не ми трябва тази халтура и дори изпитвам дълбоки съмнения относно самото й право на живот. Но как бих могъл да устоя на изкушението, което представлява този абсурден чек… при положение че не е проблем да накарам Алисън така да изработи договора, че да мога безпроблемно да оттегля името си като автор на сценария, а след това да отричам каквато и да било връзка с извратената, фекално обагрена манипулация, извършена от Флек над първоначалната ми рожба?

Работата е там, че той е наясно с деликатния избор, пред който ме е поставил: оставам тук през уикенда и работя по договор за два и половина милиона, или заминавам и…

— Опасявам се, че това е единственият ми свободен уикенд — заявява категорично той. — А пък ако трябва да бъда напълно откровен, доста съм разочарован от твоето отношение, Дейвид. Нали уж дойде тук да работиш с мен?

Започвам с разсъдлив, спокоен тон:

— Филип… нека подредим нещата по местата им. Ти ме докара на това място за обсъждане на моя сценарий. Освен това ме накара да те чакам седем дни… цяла една седмица, по време на която бихме могли да отхвърлим маса работа. Вместо това…

— Наистина ли чака тук през тези седем дни?

Хайде пак в зоната на мрака.

— Точно с това и започнах целия днешен разговор.

— Защо тогава никой не ми е казал?

— Нямам представа, Филип. Но със сигурност мога да ти заявя, че ме уверяваха в твоята информираност по повод обстоятелството, че си клатя краката на това място.

— Съжалявам — казва той, станал отново далечен и резервиран. — Представа нямах…

Какъв пълен, съвършен лъжец. Не мога да повярвам, че е способен с такава лекота да излиза сух от водата, да се прави, че страда от амнезия или някакви странни прекъсвания в паметта… до състояние почти да не забелязва самото ми присъствие на това място. Сякаш е способен да те зачертае от действителността в един миг, ако кажеш (или направиш) нещо, което не се съвместява с неговите планове, с неговите виждания за света. Стане ли така, той натиска някакъв бутон и те запраща в разреда „несъществуващи“.

— Ами… — започва Филип, хвърлил поглед към часовника си. — Приключихме ли?

— От теб зависи.

Той се изправя на крака.

— Свършихме. Искаш ли да ми кажеш още нещо?

Да — че си гъз невъзможен.

— Мисля, че топката остава у теб — произнасям на глас. — Името и телефонът на моята агентка са ти известни. С удоволствие бих преработил сценария по уговорения между двама ни начин. След като няма да започна работа върху следваща поредица на „Да те продам“ през идните два месеца, моментът е подходящ да се заловя за предлаганото от теб. Но, пак повтарям, инициативата е в твои ръце.

— Добре, добре — отвръща той, загледан над рамото ми към един от своите хора, който държи мобилен телефон в ръка и прави безмълвни знаци. — Виж какво… благодаря за посещението. Надявам се да ти е било от полза…

— О, не се безпокой — отвръщам аз с нотка сарказъм в гласа, — бе невероятно полезно.

Поглежда ме изпитателно.

— Сарказъм ли е това?

— Ами! — отвръщам аз още по-саркастично.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Дейвид?

— Просветли ме.

— Не носиш на майтап, нали?

И отново пуска усмивката тип „хвана се!“.

— Искаш да кажеш, че ще работиш с мен, така ли?

— На всяка цена. И ако трябва да чакам цял месец за това, нека бъде така.

— Както вече казах, мога да те намеря където…

— Тогава моите хора ще влязат във връзка с твоите и след като всички подробности около договарянето бъдат уточнени, ще си уредим свободен уикенд на някое местенце, където да свършим с цялата преработка. Това харесва ли ти?

— Да, това ми харесва — отвръщам аз, без да знам какво следва да мисля за всичко станало.

— Е, ако на теб ти харесва, и на мен ми харесва. — Разтърсва ръката ми. — Приятно е да се работи с теб. И ми се струва, че наистина ще сътворим най-накрая нещо „по-така“. Нещо, което няма да се забрави бързо.

— Не се съмнявам.

Потупва ме по рамото.

— Приятен полет, приятелю.

И изчезва.

Мег, застинала търпеливо в единия ъгъл на помещението, пристъпва към мен с думите:

— Хеликоптерът е на ваше разположение всеки миг, сър. Можем ли да направим още нещо за вас, преди да отлетите?

— Абсолютно нищо — отговарям аз, но й благодаря за положените грижи.

— Надявам се прекараното тук време да ви е било от полза, сър. — Върху устните й се появява мимолетна, едва забележима усмивка.

Хеликоптерът ме откарва в Антигуа. Гълфстриймът — в Сан Франциско. Приземяваме се по разписание, малко след три следобед. Както е обещано, тук ме очаква лимузина, за да отида с нея до Саусалито, където живее Луси. Кейтлин тича по пътеката и се хвърля в обятията ми. Майка й се появява откъм къщата, вперила кръвнишки поглед в мен и лимузината.

— Искаш да ни впечатлиш ли? — пита тя, като ми подава нещата на детето.

— Луси, кога съм бил в състояние да впечатля точно теб?

Кейтлин ни наблюдава с безпокойство, умолява ни с поглед да не започваме пак. И аз я вкарвам в лимузината, осведомявам Луси за това, че ще се върнем в шест часа, неделя следобед, и казвам на шофьора да ни кара в Мандарин.

— За какво ти е толкова голяма кола? — пита ме Кейтлин докато минаваме по моста, назад към Сан Франциско.

— Един човек, който харесва как пиша, ми я зае за уикенда.

— Ще си я задържиш ли?

— Не, но имаме възможност да се възползваме изцяло от нея в продължение на уикенда.

Кейтлин одобрява напълно апартамента, разположен върху покрива на хотела. Аз също. Той има изглед към залива, двата моста, блестящия небосклон над центъра, цялата мелодраматична панорама на града. Докато лепим носове върху огромните прозорци и се блещим навън, Кейтлин пита:

— Можем ли да идваме тук всеки уикенд, когато пристигаш да ме виждаш?

— Опасявам се, че този ще бъде пръв и последен.

— И това ли е от богатия човек?

— От същия.

— Ами ако продължи да те харесва… — започва тя обнадеждена.

Засмивам се.

— Не става така в живота — отвръщам, а ми се ще да добавя: „Особено в света на киното“.

Кейтлин няма желание да излизаме за вечеря — чувства се прекрасно в помещението с такава гледка. Поръчваме си вечеря в апартамента. Докато я чакаме, телефонът звъни и чувам глас, забравен от над седмица време.

— Как върви? — пита Боби Бара.

— Я, каква приятна изненада — отвръщам аз. — Още ли си в Ню Йорк?

— Да, продължавам с организираното отстъпление, за да спася тия идиотски нови акции. Ама то е все едно да спираш кръвотечение от бедрена артерия с лепенка лейкопласт.

— Това е чудесно сравнение, Боби. А ще ми кажеш ли как се докопа до този телефонен номер?

— Да, хората на Фил ми го дадоха. Но говорих и директно с Човека. И трябва да ти кажа, приятелю, той е във възторг от теб.

— Вярно?

— Какъв е тоя недоверчив тон?

— Той ме принуди да го чакам една седмица, Боби. Цяла седмица. Сетне ми цъфна час преди да си замина и започна да се прави, че в живота си не е чувал за мен, после — че много иска да работим заедно, след това един куп други игрички. Иска да ме държи изкъсо, а на мен това не ми харесва.

— Абе, какво да ти кажа. Между нас да си остане — той откача по малко. Понякога ми прилича на същество от оня филм, дето извънземни превръщат човеците в зомбита. Но, от друга страна, говорим за луд на стойност двайсет милиарда долара, който ми заяви, че наистина иска да направи с теб оня филм…

— Творческите му идеи са лайняни, да знаеш — прекъсвам го аз. — Всъщност той само от лайна се интересува.

— Е и? Лайното също има своите достойнства. Особено когато бъде поднесено с етикет, върху който личи седемцифрено число. Така че забрави лошите обноски на човека, наслаждавай се на „Мандарин“, прекарай си чудесно с дъщеричката и кажи на оная твоя агентка да очаква разговор с хората на Флек идната седмица.

Но когато в неделя вечерта се прибирам в Ел Ей и разправям цялата работа на Сали, тя заявява, че според нея възможността отново да чуя гласа на Флек е по-малка от нулева.

— Отнася се към теб като към поредното развлечение, но поне се върна с тен. Запозна ли се с някой друг на острова?

Решавам, че е най-разумно да не споменавам нищо за прекараната с госпожа Флек вечер, затова отговарям отрицателно, след което връщам разговора към темата, която знам, че Сали би искала да обсъждаме — триумфалната й победа в кризата със Стю Баркър, превърнала отколешният съперник в лоялен съюзник за по-малко от седмица. До такава степен, че й предоставя картбланш да определя програмната политика за върховото време през есента, и освен това дал на шефовете във „Фокс“ да разберат, че тя е човекът, от когото зависят нещата занапред.

Ах, да, някъде към края на героичното повествование за това последно професионално завоевание споменава, че съм й липсвал и лудо ме обича. Целувам я и казвам абсолютно същото.

— Всеки има своя звезден час — отзовава се тя. — Този е нашият.

И е права в известен смисъл. Защото, за мое огромно учудване, адвокатът на Флек наистина се обажда на Алисън седмица по-късно, за да уговори с нея условията на договора. Всичко е почтено и делово. Няма спорове по сумата от два и половина милиона за моите услуги. Няма и по въпроса за правото ми да оттегля името си.

Алисън заключава:

— Значи така: два и половина милиона са сума, при която всеки би скокнал на крака с потекли лиги… и особено аз. Но ако той продължава да настоява с тия лайняни фантасмагории, ние определено няма да имаме желание да видим името ти под подобно безумие, поради което настоях да бъде възприета тактиката „вземай парите и бягай“.

— Да не ме мислиш за толкова луд, та да се обвържа с подобно нещо?

— От онова, което си ми казвал, излиза, че момчето е от пасмината на Дейвид Кореш^[1]. Но след като си наясно с това и след като сме те обезопасили с договорен парашут, цената е справедлива. Все пак гледай да не се занимаваш с тая работа повече от два месеца, защото имам усещането, че ще станеш обект на още по-настоятелно търсене.

Алисън се оказва невероятно права. Когато месец по-късно втората поредица от „Да те продам“ излиза на малкия екран, тя се превръща мигом в хит.

„Ако първите два епизода могат да се приемат като верен показател — пише «Ню Йорк Таймс» — излиза, че Дейвид Армитидж не е просто мимолетен проблясък. Неговите гениално изградени, хапливи, изпълнени с жлъч сценарии за тези първи две серии от поредицата показват ясно, че той е сред най-бележитите съвременни хумористи, с тънък усет към абсурдното, който съумява да осмисли сложната социална структура на съвременна Америка.“

Много благодаря. Отзивите (подкрепени от множество устни плюс съпричастието на почитателите от първата поредица) гарантират невероятна класация. Толкова невероятна, че след излъчването на третата серия ФРТ дава зелена светлина за работа върху трета поредица и Алисън договаря нови два и половина милиона за написване на сценарии и производство. Горе-долу по същото време „Уорнър Брадърс“ ми предлагат да напиша сценарий за милион и половина по избрана от мен тема. Приемам, естествено.

Споменавам за последния договор пред Боби Бара непосредствено след премиерата на втората поредица от „Да те продам“. Той ме приветства и пита дали искам да се окажа сред малцината избраници, на които ще се даде възможност да направят сериозни инвестиции в разработване на „търсачка“ за Мрежата в Китай и Югоизточна Азия.

— Нещо като „Yahoo“ с дръпнати очи — добавя той.

— Какъв политически такт проявяваш наистина, Боби.

— Виж какво, говорим за най-големия и почти девствен пазар на света. Това е възможност да се подхванат нещата от кота нула. Само че трябва да получа бърз отговор. Проявяваш ли интерес?

— Досега никога не си ме подвеждал.

— Умно момче.

И наистина се чувствам като умно момче, след като всичко ми върви по мед и масло.

А после идва оная малка работа с наградите „Еми“. Отивам на тържеството в компанията на Сали и Кейтлин (която всички намират очарователна). Когато стигат до авторство на сценарий за комедиен сериал, отварят плика и произнасят името ми, аз прегръщам моите две момичета, хуквам към сцената и приемам наградата с кратко слово, с което благодаря на „всички далеч по-малко от мен надарени, които изведоха драсканиците ми до телевизионния екран“, като в същото време признавам, че едничкият начин да се стигне до получаване на подобна награда е посредством чист, сляп късмет.

— Така че, когато обърна поглед назад към изключителното за мен в професионален план събитие, каквото се оказа „Да те продам“, съзнавам, че става дума за едно от онези редки, с нищо несравними моменти в живота на човека, когато всички планети се подреждат както трябва, когато боговете на случайността ти се усмихват, когато научавам, че Провидението не е само град в Роуд Айланд^[2], или когато, казано на прост английски, просто извадих късмет.

Това е върхов момент в рамките на едни удивителни две години. Същата вечер, в леглото със Сали, с вряща от многото шампанско глава, аз си мисля следното: Нали мечтаеше едно време за този живот? Сега го имаш.

Поздравления. Пристигна там, накъдето се бе устремил.