Дъглас Кенеди
Изкушение (3)

Трета глава

Няколко думи за Филип Флек. Роден е преди четирийсет и четири години в Милуоки. Баща му притежава малка фабрика за опаковки. Когато таткото умира през 1981 година, викат Фил от Ню Йорк, където учи киноизкуство в университета на града, за да поеме семейния бизнес. Макар с неохота — мечтата му е да стане филмов режисьор — той се нагърбва с новото бреме и по волята на майката става шеф на предприятието. В рамките на десетилетие превръща фирмичката от местно значение в един от главните играчи от този бранш на общонационално равнище. След което изкарва акциите й на борсата и прави първия милиард. Сега започва да се занимава по-малко с рискови капиталовложения. В началото на деветдесетте решава да заложи на един кон с неясно бъдеще, наречен Интернет. Към 1999 година състоянието му възлиза на двайсет милиарда.

Две хилядната е годината на неговия четирийсети рожден ден. Това е и годината на внезапното му решение да изчезне от погледа на обществото. Оттегля се от шефския пост в семейната фирма. Престава да се появява из обичайните места. Наема охранителна фирма, чиято задача е да му осигури пълен имунитет по отношение на всякакви натрапници. Отклонява без изключения поканите за интервюта и публични изяви. Скрива се изцяло зад огромния апарат, който управлява предприемаческата му империя. Изчезва така успешно, че мнозина го мислят за умрял, побъркан или Дж. Д. Селинджър.

И изведнъж, преди три години, Филип Флек се появява отново. Поправка: появява се не той, а неговият първи филм, озаглавен „Последен шанс“. Сценарист, режисьор и продуцент е той лично, а в единственото интервю, което дава за „Ескуайър“ преди излизането му на екран, определя филма като „кулминация след десет години проекти и размисъл“. Повествованието е за две двойки на някакъв остров край бреговете на Мейн, които преживяват криза в метафизически измерения, след като ядрен взрив помита по-голямата част от Нова Англия. Те се оказват пленници на острова и се молят отровният облак да не поеме в тяхна посока. Докато се карат помежду си, спорят и се чукат, започват изведнъж да обсъждат „истинската същност на временното съществуване“… и — няма как иначе — собствената си предстояща смърт.

Отзивите за филма са убийствени. Флек е окачествен като самонадеян и смешен — бездарен богаташ, финансирал една от най-абсурдните и суетни филмови продукции в историята на киното.

След този топъл прием от страна на критиката Филип Флек отново потъва в неизвестност — появява се единствено в изключително тесния кръг на така наречените свои приятели… макар името му да се мярва за кратко в новините, когато изтича информация за брака му с редакторката на сценария за „Последен шанс“. (Малка вметка: Когато Брад Брус вижда съобщението в светската хроника на „Тайм“, казва пред мен в студиото следното: „Сигурно я е взел, защото се е оказала единствената жива душа, която не е умряла от смях, докато чете идиотския му сценарий“.)

Макар критиците да накърняват, без съмнение, гордостта на Филип Флек, пред непоклатимата му банкова сметка те остават безсилни. През последните няколко години класацията на списание „Форбс“ за стоте най-богати хора в света го поставя на осмо място с двайсет милиарда долара лично състояние. Има собствени домове в „Манхатън“, Малибу, Париж, Сан Франциско и Сидни, да не говорим за частния му остров недалеч от Антигуа. Има си и напълно негов Боинг 767. Ненаситен колекционер на изкуство с подчертана слабост към американски художници от двайсети век и най-вече към абстракционисти от шейсетте години, като Мадъруел, Филип Гъстън и Ротко. Макар да дава много за благотворителност, най-прочут в това отношение е със слабостта си към киното. Много сериозно финансира организации, като Американския филмов институт, Френската национална филмотека и Факултета за киноизкуство към Университета на Ню Йорк. Същински киноман — сам признава в интервюто за „Ескуайър“, че е гледал над десет хиляди филма. В много редки случаи са го забелязвали сред публиката на парижки киносалони с подчертано авангардна програма, макар това да не е лесна работа — външният вид на този човек е смайващо обикновен.

„През ум да не ви минава за гардероб от колекции на прочути моделиери — пише репортерът на «Ескуайър» в заядливо нахвърлян профил на Флек. — Прям и любопитен, той е закръглен средностатистически гражданин с умело имплантирана индивидуалност. Неизлечим мълчаливец. Трудно е да се определи дали страда от смъртоносна форма на свенливост, или от онази мизантропска арогантност, която неизменно върви ръка за ръка с чудовищното богатство. Но предвид последното, той не изпитва истинска нужда да се ангажира по какъвто и да било начин с останалата част от света. Ако човек се запознае с Филип Флек — и най-вече с могъщия му финансов ресурс — в цялото му безгранично великолепие, а след това вникне по-внимателно в неговата същност, няма как да не си каже: понякога Бог обръща благосклонен лик към пълни лайнари.“

След като Боби предлага този излет до карибското убежище на Флек, аз искам от секретарката да ми намери онова интервю в „Ескуайър“. Прочитам го и мигом звъня в офиса на Боби с въпроса:

— Бе тоя журналист още ли е жив?

— Кажи-речи… макар репортерското място в неизвестно вестниче да е труден за преглъщане залък, ако се разглежда като продължение на кариера в централно издание на САЩ.

— Прегледах отзивите за неговия филм, които сам бих подписал, ако бях камикадзе преди боен полет.

— Е да, но когато човек разполага с двайсет милиарда в банката…

— Схващам намека.

— Но все пак, когато цялата помия се излива отгоре му по повод „Последен шанс“, той загубва желание да се върне към режисурата. Ще ти кажа обаче едно: може да е всякакъв… но този мъж никога не се предава и никога не отстъпва. Енергията му е неизчерпаема. Когато поиска нещо, той го получава. А в дадения случай иска тебе.

Да, ето я скритата причина — подтекстът на тази покана за гостуване в карибското убежище на Флек. Успявам да я изкопча по време на този телефонен разговор с Боби, когато ме кани на среща с великия отшелник.

— Виж каква е работата — казва той. — Фил ще остане за около седмица на острова си в Антигуа. Казва се Шафрановия остров. И, можеш да ми вярваш, там е рай de luxe.

— Остави ме сам да отгатна — прекъсвам го аз. — Направил си е лична верига закусвални и…

— И за какво е тоя сарказъм?

— Приятно ми е да се гавря с твоя мегабогаташ.

— Слушай, Фил е наистина оригинал, уникат. И макар напоследък да охранява неприкосновеността на своя личен живот по-строго от ядрен полигон, за приятелите си остава най-обикновен човек.

И си пада искрено по Боби (според самия Боби).

— Щото и аз съм готино копеле.

— Не се обиждай, но все пак не проумявам как си успял да пробиеш до най-близкото му обкръжение. Тази история прави покойния господин Кубрик да изглежда достъпен като улична курва.

И сега Боби споделя, че се „сдушили“ с Флек в периода, предхождащ производството на неговия филм. Тъй като Флек финансирал продукцията изцяло, търсел начини да отпише разходите от данъчната основа също така изцяло. Един от сътрудниците му бил сред клиентите на Боби и като признание за финансовия му гений (точните думи на Боби), предложил да го свърже с магната. И ето че Боби получава призовка за среща в „скромно имение“ край Сан Франциско. Те се оглеждат взаимно. Те си бъбрят приятелски. Боби чертае план, според който, ако снимките се направят в Ирландия, на следващата година Флек ще може да отпише целия двайсетмилионен бюджет на филма от данъците. А тия от Данъчното гък не могат да рекат.

И така „Последен шанс“ се снима на някакво ужасно ирландско островче, а вътрешните снимки се правят в дъблинско студио. Макар за всички останали продукцията да се оказва катастрофа, Боби Бара излиза сух от водата — спечелва си приятелството на Филип Флек.

— Ако щеш вярвай, но ние с него имаме общ език. И освен това той високо цени моите финансови прогнози.

„Достатъчно високо ли, та да ти предостави управлението на парите си?“ — ще ми се да попитам, но си задържам езика зад зъбите. Защото съм повече от сигурен, че акула от калибъра на Филип Флек сто на сто има на заплата поне десетима като Боби Бара. Онова, в което не съм сигурен, е характерът на причината, която поддържа жив интереса на толкова изолирана фигура към личност от рода на моя приятел. Освен ако — също като мен — не го забавлява по някакъв начин.

— Що за птица е новата съпруга? — интересувам се аз.

— Марта ли? Много изискана. Много образована. Не изглежда зле, ако харесваш жени от типа на Емили Дикинсън.

— Познаваш Емили Дикинсън?

— Не съм я чукал, но…

Трябва да се признае на Боби — бързо му сече пипето.

— Ще ти кажа нещо, но между нас да си остане. Никой не се изненада от избора на Фия. Дотогава ги сменяше като носни кърпички — макар да изглеждаше глупаво в компанията на поредната хубавица, дето не може да си произнесе правилно името. Независимо от всичките пари, свестните жени не му налитаха особено.

— В такъв случай си е направо чудесно, дето най-накрая е попаднал на човек — отбелязвам аз, като си мисля, че въпреки репутацията на Красавицата от Амхърст^[1], тази Марта си е чиста проба златотърсач.

— Както и да е, причината за тази покана е съвсем проста — продължава Боби. — Както съм ти казвал вече, Фил харесва „Да те продам“, иска да се запознае с теб и реши, че може би ще проявиш интерес към няколкодневна ваканция с твоята дама под палмите на Шафрановия остров.

— Мога да взема и Сали?

— Нали точно това казах.

— И става дума за най-обикновено запознанство — нищо повече?

— Точно така — отвръща Боби, но в гласа му долавям нотка несигурност. — Е, възможно е да си поговорите малко и за бизнес, разбира се.

— Нямам възражения.

— И би могъл, ако не си против, да прочетеш един сценарий преди отпътуването.

— Знаех си, че има някаква уловка.

— Не е кой знае каква. Той те моли единствено да го прочетеш като „израз на учтивост“.

— Виж сега, мой човек, аз да не съм сценариен лекар…

— Дрън-дрън. Тъкмо с това се занимаваш при редактиране на сценариите за „Да те продам“, които не си писал сам.

— Да — съгласявам се аз, — но съществува малка разлика: те са за моя сериал, а с реанимация на чужди сценарии не се занимавам.

— Тъпо копеле си ти, но въпросът е в това, че никой не иска от тебе да се правиш на доктор. Както вече подчертах, става дума за жест на учтивост — нищо повече. А за да бъда по-конкретен — автор на сценария е господин Филип Флек. Който изразява желание да те закара на борда на своя собствен реактивен самолет до своя собствен остров, където ще ти предостави твой собствен апартамент с твой собствен плувен басейн и твоя собствена прислуга плюс шестзвездно обслужване, каквото не можеш да намериш никъде по света, като в замяна на този едноседмичен абсолютен супер лукс иска само да прочетеш собствения му сценарий, който — непременно трябва да отбележа това — представлява някакви си сто и четири странички. Знам го, понеже проклетото нещо ми е пред очите в момента, а след като си го сторил, трябва само да поседнеш с него под някоя от палмите на Шафрановия остров с чашка в ръка и да си поговориш около час с осмия по богатство мъж на земята за неговото творение… — Той спира да си поеме дъх. А също и за известна доза театрален ефект. — И сега ви питам, господин Армитидж, толкова ли непосилна е тази задача?

— Добре де, прати го по куриер.

Сценарият пристига след два часа, а до това време Дженифър е успяла да изтегли профила на господина в „Ескуайър“ от Интернет и аз успявам наистина да се заинтригувам. Има нещо абсолютно неустоимо около парадоксалния феномен, назован Филип Флек. Такава камара пари. Толкова малко творчески потенциал. И — ако може да се вярва на репортера от списанието — толкова отчаяна вътрешна необходимост да се покаже пред света като истински творческа личност. „Парите без реализация не означават нищо“, казва той пред журналиста. Но какво се получава, ако, да речем, независимо от всичките милиарди, се окажеш лишен от талант? Тогава какво? Една злорада частица от вътрешната ми същност подшушва, че може би ще бъде забавно да наблюдавам в течение на седмица този върховен продукт на иронията.

Дори Сали проявява интерес към възможността да прекара малко време в непосредствена близост с подобно несметно богатство.

— Напълно ли си убеден, че това не е някаква дебелашка шега, типична за жалък дребосък като Боби Бара? — пита тя.

— Независимо от всичката му фукня, не допускам Боби да разполага със 767, да не говорим за цял карибски остров. Но така или иначе, аз получих копие от сценария на Флек и накарах Дженифър да провери в Агенцията за авторско право. Флек е регистриран като негов автор, така че цялата работа си изглежда съвсем наред.

— Що за сценарий е това?

— Нямам представа. Пристигна миг преди да си тръгна.

— Е, тогава, ако ще летим в петък, по-добре намери време да подготвиш сериозни бележки върху него. Ще трябва да си платим престоя по някакъв начин, все пак.

— Значи идваш?

— Безплатна седмица в идиличния рай на господин Флек? Разбира се, че идвам. Та то струва колкото да се храня няколко месеца в скъп ресторант.

— Ами ако цялата работа се окаже някаква гадория?

— Пак ще има какво да разказваме сума време из целия град.

След като безсъницата ме изхвърля от леглото към два същата нощ, аз се разполагам в дневната и отварям сценария на Флек. Озаглавен е „Шеги и закачки“.

ИНТЕРИОР НА СЕКСМАГАЗИН, ВЕЧЕР

Бъди Майлс, петдесет и пет годишен, с повехнало лице, с постоянно виснала от ъгълчето на устата цигара, седи зад тезгяха на изключително долен сексмагазин. Макар популярни образи и крещящи илюстрации от списания да затрупват всичко наоколо, моментално се вижда, че той чете „Одисей“ на Джойс. Край касовия апарат стои мощна стереоуредба, която изпълнява Първа симфония на Малер. Мъжът отпива от чаша за кафе, прави кисела гримаса, бърка под тезгяха и вади бутилка бърбън. Отпушва шишето, сипва в чашата с кафе, прибира бутилката и отпива отново. Този път питието издържа изпита. Когато вдига поглед обаче, мъжът забелязва друг, който се е изправил пред тезгяха. Облечен е в дебела зимна полушубка. На главата му е нахлузена плетена маска. Бъди вижда начаса, че качулатата фигура е насочила към него пистолет. След миг качулката проговаря.

ЛИЪН: Малер ли слушаш?

БЪДИ (замръзнал от вида на оръжието): Браво. Десет кинта, че не можеш отгатна коя е симфонията.

ЛИЪН: Ти ще кажеш. Това е Симфония номер едно.

БЪДИ: Двойно или губиш, че няма да познаеш диригента.

ЛИЪН: Тройно или нищо.

БЪДИ: Малко ме притискаш.

ЛИЪН: Така е, но пищовът е у мен, нали?

БЪДИ: Няма спор по този въпрос. Добре, тройно или нищо. Кое копеле маха с пръчката?

ЛИЪН (замълчава и слуша внимателно музиката): Бърнстийн.

БЪДИ: Губиш. Георг Золти с Чикагската филхармония.

ЛИЪН: Ебаваш ли се с мен?

БЪДИ: Виж сам.

ЛИЪН (продължава да сочи с пистолета към Бъди, отваря капачето на уредбата, измъква диска и чете надписа с израз на отвращение, след което го хвърля настрана): Мама ти стара, никога не мога да уловя тоя чикагски стил.

БЪДИ: Не е лесно. Трябва време, за да ти свикне ухото. Особено що се отнася до тубите. Добре де, няма ли да я вършим тая работа, дето си дошъл заради нея?

ЛИЪН: Четеш ми в главата. (Приближава Бъди.) Айде, отваряй чекмеджето и ме направи щастлив.

БЪДИ: Нямаш проблем.

Бъди дърпа чекмеджето на касовия апарат. Лиън се надвесва, за да грабне парите със свободната си ръка. В този момент Бъди рязко бута чекмеджето назад и измъква изпод тезгяха запъната ловна пушка. Докато се усети, Лиън се вижда с опряно до главата дуло и затисната от чекмеджето ръка. Стене от болка.

БЪДИ: Според мен трябва да хвърлиш оръжието, а според тебе?

Лиън прави каквото му е наредено. Бъди освобождава ръката му от чекмеджето, но продължава да подпира главата на Лиън с дулото на ловната пушка, като в същото време се протяга и му смъква качулката. Сега става ясно, че Лиън е афроамериканец, също към средата на петдесетте. Бъди го наблюдава с широко отворени очи.

БЪДИ: Лиън? Лиън Уочтел?

Сега е ред на Лиън да отвори широко очи. Споменът се връща и при него.

ЛИЪН: Бъди Майлс?

БЪДИ (Отпуска пушката): За тебе съм сержант Бъди Майлс, гъз такъв.

ЛИЪН: Не вярвам на очите си.

БЪДИ: Аз пък не мога да повярвам, че не ме позна.

ЛИЪН: Ми колко време мина от Виетнам, а?

ПОСЛЕДЕН КАДЪР

Спирам да чета. Оставям сценария върху масата. Скачам на крака и се отправям към големия килер до входа в жилището. След като размествам известно време всякакви кутии, попадам на онова, което търся. Малка ракла, тъпкана с ръкописи от всичките години, прекарани в Безвремието. Отварям я. Ровя из купа пропаднали пиеси и никога незаснети сценарии, докато най-накрая изравям „Ние, трите мрънкала“ — един от първите сценарии, написани след като Алисън ме взе като клиент. Връщам се обратно. Разгръщам моя текст. Чета първата страница.

ИНТЕРИОР НА СЕКСМАГАЗИН, ВЕЧЕР

Бъди Майлс, петдесет и пет годишен, с повехнало лице, с постоянно виснала от ъгълчето на устата цигара, седи зад тезгяха на изключително долен сексмагазин. Макар популярни образи и крещящи илюстрации от списания да затрупват всичко наоколо, моментално се вижда, че той чете „Одисей“ на Джойс. Край касовия апарат стои мощна стереоуредба, която изпълнява Първа симфония на Малер. Мъжът отпива от чаша за кафе, прави кисела гримаса, бърка под тезгяха и вади бутилка бърбън. Отпушва шишето, сипва в чашата с кафе, прибира бутилката и отпива отново. Този път питието издържа изпита. Когато вдига поглед обаче, мъжът забелязва друг, който се е изправил пред тезгяха. Облечен е в дебела зимна полушубка. На главата му е нахлузена плетена маска. Бъди забелязва начаса, че качулатата фигура е насочила в него пистолет. След миг качулката проговаря.

ЛИЪН: Малер ли слушаш?

БЪДИ (замръзнал от вида на оръжието): Браво. Десет кинта, че не можеш отгатна коя е симфонията.

И сцената продължава нататък също като в сценария, изпратен от Филип Флек. Отварям го на едното си коляно, докато балансирам моя върху другото. Сравнявам ред по ред. Флек е преписал дословно моя оригинален сценарий, създаден осем години преди той да го регистрира като свой в Агенцията по авторско право. Това не е обикновено плагиатство — то е нагло, буква по буква, препинателен знак по препинателен знак плагиатство. Всъщност, като се има предвид, че даже шрифтът е същият, той най-вероятно е накарал някое хубавко миньонче да напечата придружаваща записка с неговото име, преди да изпрати текста в агенцията.

Не мога да повярвам на очите си. Стореното от Флек не е просто възмутително — то си е цял скандал, до такава степен, че с помощта на Агенцията за авторско право мога лесно да го изоблича като литературен пират. Без съмнение една така много загрижена за неприкосновеността на интимния свят личност като Флек си дава ясна сметка за това, че медиите ще го направят на парчета при тази благоприятна възможност — и то с огромна наслада. Не се съмнявам също, че той добре знае какво прави, като изпраща сценария до мен: събужда възмущението ми, в най-добрия случай. Що за педерастка игричка?

Поглеждам часовника. Два и четирийсет и една. Спомням си нещо, казано ми по някакъв повод от Боби: „На твое разположение съм двайсет и четири часа на денонощието, седем дена седмично“. Вдигам слушалката. Звъня му на мобилния. Отговаря след третия сигнал. Като фон долавям техно музика и шум от двигател. Гласът е като на извънземен: или се е насмъркал с кокаин, или ободряващите медикаменти са му дошли много.

— Дейв, до късно си останал днес — отбелязва той.

— Удобно ли е да говориш?

— Ако ти кажа, че пердаша със сто и петдесет в час по Десета магистрала, а едно хавайско маце на име Хедър Фонг ме държи за патката, докато си говорим, ще повярваш ли?

— Не.

— И ще си прав. Връщам се от дълъг разговор относно електронната стокова борса с неколцина много отворени венецуелчета…

— Аз пък четох. Какво точно си въобразява, че право онова тъпо копеле Флек с моя сценарий?

— Ама ти вече си се усетил?

— И още как. Трябва да ти кажа, че твоят господин Флек го е загазил здравата. Като начало ще накарам Алисън да му врътне едно делце…

— Мой човек, знам, че е почти четири през нощта, ама недей загубва чувство за хумор. Флек ти прави комплимент бе, гъз такъв. При това огромен. Иска да заснеме твоя сценарий. Това е следващият му филм. И смята да ти напълни гушата по този повод.

— Като пробута работата ми за своя?

— Дейв, този тип струва двайсет милиарда. Това не ти е някой скапан мърляч от улицата. Той отлично знае, че твоят сценарий си е твой. Иска само да ти каже по неговия си шантав начин, че наистина го кльопа…

— Нямаше ли да му е значително по-лесно, ако беше вдигнал телефона и споделил, че харесва сценария… или пък ако бе направил още по-обичайното нещо да накара хората си да се свържат с моите?

— Де да го знам. Фил постоянно държи другите в шах. Но при всички случаи на твое място щях да бъда доволен. Сега Алисън може да изцица бая пара за сценария.

— Ще трябва да си помисля.

— Дрън-дрън. Виж какво, иди си вземи хапче от ония, дето стимулират чувството за хумор — и право в леглото. На сутринта цялата работа ще ти се види доста забавна.

Затварям. Внезапно ме обзема умора. Така голяма, че хич не ми се мисли за Филип Флек и неговите игрички. Но преди да се срутя в леглото, оставям двата сценария върху кухненската маса. Отворени на първа страница. До тях — бележка за Сали:

Скъпа,

Дай становище, ако обичаш, относно това прелюбопитно съвпадение.

Обичам те…

Дейвид

Сетне се промъквам в спалнята, връщам се в леглото и угасвам на мига.

Когато след пет часа се събуждам, виждам Сали, седнала на ръба на леглото, да ми подава чаша капучино. Ломотя някакви несвързани сутрешни благодарности, а тя се усмихва. Забелязвам, че се е къпала и е вече облечена. Виждам още, че държи двата сценария под мишница.

— Наистина ли те интересува мнението ми по въпроса?

Отпивам глътка и кимвам.

— Ако искаш да бъда откровена, цялата история е малко сладникава, нали така? Все едно Куентин Тарантино да се захване с филм като ония бози от седемдесетте.

— Много ти благодаря.

— Нали искаше мнение. Ето ти мнение. Пък и тази е все пак от първите ти работи. Тая сцена с Малер може и да ти се вижда сполучлива, но истината е, че няма да мине пред празноглавата тълпа в залите на съвременния кино кошер.

— Задръж малко.

— Не твърдя, че не личи талант. Напротив, налице са всички елементи, които осигуряват успеха на „Да те продам“. Работата е там, че си изминал много дълъг път от времето на този сценарий.

— Така е — отвръщам аз обиден.

— Ама ти да не искаш сега да седна да хваля нещо, което не си заслужава чак толкова?

— Разбира се, че искам.

— Но няма да е честно.

— Честността пък какво общо има? Исках от тебе само да ми кажеш какво мислиш за плагиатството.

— Плагиатство ли? Що не пробваш да се чуеш? Същият си като всеки друг писател, когото съм срещала. Стане ли дума за собствената работа, пълен блокаж на чувството за хумор. Та той просто ти прави малка постановка, за да види как ще реагираш на тази „кражба“. Не се ли усещаш? Не разбираш ли какво иска да ти каже?

— Естествено, че разбирам: иска да се възползва от моя сценарий.

Тя свива рамене.

— Така е, прав си. Това е цената, която трябва да платиш, ако му позволиш да го заснеме. Ще трябва да поделиш славата с него.

— Защо?

— Много добре знаеш защо: такива са правилата на тази игра. А и понеже — ако трябва да произнесем истината на глас — това не е най-добрият сценарий в историята… защо тогава да не го споделиш?

Замълчавам. Сали се навежда и ме целува по темето.

— Недей да се цупиш — продължава тя. — Но нямам намерение да те заблуждавам. Това е залежала, стара стока. И щом осмият по състояние мъж на земята иска да я купи, грабвай пачката… дори това да означава съавторство. Можеш да не се съмняваш в това, че Алисън ще ме подкрепи напълно по тази точка.

 

 

— М-да, ще трябва да му се признае — казва Алисън, когато й звъня, за да разкажа малката еквилибристика на Флек. — Привлича вниманието ти по крайно перверзен начин.

— За да каже, че иска да ми стане съсценарист.

— Голям праз. Това е Холивуд. Тук даже портиерите са убедени, че стават за сценаристи. Пък и това не е най-добрата ти работа.

Затрайвам си.

— Боже, какво изразително мълчание — отбелязва Алисън. — Великият писател е малко докачлив тая сутрин.

— Да, малко.

— ФРТ те развали, Дейвид. Вече се мислиш за супертворец. Но помни едно: стане ли тая работа с твоя сценарий, излизаме на големия екран. А голям екран означава големи компромиси. Освен ако Флек не реши да прави някое лайно от порядъка на чистото изкуство…

— Това е популярен екшън, Алисън.

— В ръчичките на Флек като нищо може да се получи някоя екзистенциалистична страхотия. Да си гледал „Последен шанс“?

— Още не.

— Приготви се за голям майтап и си го вземи. Най-великата неволно създадена комедия, позната на киното.

Точно това и правя — вземам диска от най-близкия пункт на „Блокбастър“ и си го гледам насаме, преди да се върне Сали. Пъхам го в DVD-то, отварям си бира, облягам се удобно и очаквам развлечение.

Не чакам дълго. Началните кадри от „Последен шанс“ представляват едър план на героиня с името Прудънс^[2] — гъвкаво, стройно създание, облечено в дълга надиплена пелерина. След миг камерата се изтегля назад и виждаме, че то е застанало на ръба на скалист нос от гол остров, отправило взор към континента, над който се извисява атомна гъба. Докато очите й се разширяват при вида на ядрената катастрофа, чуваме я да казва: „Светът загиваше… и аз го наблюдавах“.

Чудничко начало. След малко ни представят островната дружка на Прудънс, Елен — още едно стройно създание (само че този път с очила в рогови рамки), което е омъжено за побъркан художник на име Херман. Той пък се занимава с рисуване на абстрактни платна, които изобразяват апокалиптични сцени от градската скотобойна.

— Дойдох на това място, за да се измъкна от материалните окови на обществото — уведомява Елен той, — но ето че това общество изчезва изцяло. И така нашият сън се сбъдва.

— Да, любов моя — отвръща Елен. — Истина е. Сънят ни се сбъдна. Само че има един проблем — на път сме да умрем.

Четвъртият член на това каре веселяци е някакъв шведски саможивец на име Хелгор, който се прави на велик творец отшелник в една отдалечена хижа на острова. Елен е хвърлила око на Хелгор, но той е дал обет да се откаже от секса, да не говорим за ток, звукови уредби, нормална тоалетна и всичко останало, което не произлиза директно от органичната среда. Разбрал за края на света обаче, шведът се отказва от половото въздържание и се оставя да бъде съблазнен от Елен. Докато се отпускат върху каменния под на колибата му, той казва:

— Искам да засмуча твоето тяло. Искам да пия от жизнената ти сила.

Разбира се, излиза, че Лудия Херман праска Прудънс, а тя е бременна. В една възхитително изкуствена сцена момичето казва: „Усещам как в мен набъбва нов живот, докато смъртта обгръща всичко останало“.

Елен открива изневярата на Херман с Прудънс, а Хелгор не се сдържа и изпява, че чука самата нея. Следват юмручни схватки между момчетата, после половин час мрачно мълчание, сетне сдобряване и многословен дебат върху смисъла на съществуването, заснет на фона на огромен, застлан с каменни плочи вътрешен двор, докато действащите лице пристъпват от бели квадрати върху черни квадрати, също като фигури в шахматна партия. Ядреното пожарище изпепелява континента, а отровният облак се готви да обгърне острова и сега великолепната четворка решава да посрещне своята орис лице в лице.

— Не бива да се оставяме на отровата — заявява Лудия Херман. — Трябва да прегърнем пламъците.

След това те се натоварват на една лодка, за да се устремят към пъкъла под звуците на „Плаване на Зигфрид по Рейн“. Това е техният личен „Залез на боговете“.

Екранът постепенно почернява. Надписи.

Когато филмът свършва, аз оставам няколко минути изумен в креслото. След това се обаждам на агентката си, за да се впусна в тирада върху неизлечимите му слабости. Алисън приключва с думите:

— Чеп за зеле не става от него, нали?

— Не мога да работя с този тип. Отказвам пътуването.

— Задръж за миг — отвръща тя. — Не съществува причина да не се срещнеш с Флек. Майтап да става. А по-конкретно, защо да не му продадеш „Ние трите мрънкала“… или „Шеги и закачки“, или както е решил да го назове. Майната му. Като не ти харесва онова, което ще излезе от цялата работа, можем да махнем името ти от надписите. Междувременно аз ще му изцедя една камара пари, нямай грижа. В този случай ще играя вабанк, драги. Кръгло милионче. И ти гарантирам, че ще го плати. Защото, макар за двама ни да е ясно, че номерът с регистрацията на негово име е просто шега, той все пак не би желал тя да стане публично достояние. Ще плати за мълчанието ни сума нещо, дори без да си поискаме.

— Мнението ти за човешката природа наистина не е кой знае какво.

— Ми нали съм агент бе.

След като приключвам с Алисън, звъня на Сали. Секретарката й ме държи да чакам повече от три минути, после отново се обажда с напрегнат глас, за да съобщи, че „нещо е станало“ и Сали ще ми се обади след десетина минути.

Това става след почти час. От първия звук разбирам, че нещо не е наред.

— Бил Ливай току-що получи сърдечен пристъп — съобщава тя с треперещ глас.

— Исусе Христе — отвръщам. Ливай е шефът й, а също и човекът, който я довежда във „Фокс“. Той е глава на компанията и един от неколцината професионалисти, на които тя има доверие. — Много ли е зле?

— Доста. Припадна по време на оперативка. За щастие в сградата имаме служебна медицинска сестра, която го реанимира, преди да пристигне линейката.

— Къде е сега?

— В Университетската клиника. Интензивното. Тук всичко е с главата надолу след случилото се. Ще закъснея.

— Добре, добре. Ако мога с нещо да помогна…

Но тя само казва „Трябва да бягам“ — и затваря.

Прибира се чак след полунощ. Изглежда изнервена и изцедена. Прегръщам я. Тя се освобождава внимателно от обятията ми, за да се свлече върху дивана.

— Прескочи трапа — за една бройка. Но все още е в кома и се опасяват от мозъчни увреждания.

— Много съжалявам — казвам аз, като й предлагам да пийне нещо по-сериозно. Тя иска само минерална вода.

— Работата се сговнява допълнително от обстоятелството, че за временно изпълняващ длъжността на мястото му слагат Стю Баркър — съобщава Сали.

Това наистина е лоша новина. Стю Баркър е ултраамбициозен гъз, който се цели в мястото на Ливай цяла година. Освен това отношението му към Сали не е много положително, понеже тя е непоколебим привърженик на Ливай.

— И какво ще правиш сега? — питам аз.

— В подобна ситуация единственото, което мога да направя, е да мобилизирам здравите сили и да попреча на копелето Баркър да развали всичко, което съм успяла да създам във „Фокс“. И още: опасявам се, че седмицата в царството на Флек напълно отпада като вариант за мен.

— Дотолкова и сам мога да се сетя. Ей сега ще позвъня на Боби, за да му кажа, че няма да ходим.

— Но ти трябва да отидеш.

— Докато ти си изправена пред всичко това? Как не.

— Виж какво, цялата седмица ще работя като звяр. След като Баркър застава начело, единственият начин да удържа положението е като бъда там по петнайсет часа на ден.

— Добре, но поне като се върнеш, ще те чакам аз с чай, съчувствие и приготвено мартини.

Тя се пресяга и стисва ръката ми.

— Много мило от твоя страна. Но настоявам да предприемеш това пътуване.

— Сали…

— Чуй ме хубаво: наистина ще се чувствам по-добре сама. Така вниманието ми няма да се раздвоява по никакъв начин и ще мога да съсредоточа цялата си енергия в службата. И, което е по-важно, ти нямаш право да изпускаш подобна възможност. Защото в най-лошия случай ще падне майтап… при това в доста луксозни условия. А в най-добрия — ще пипнеш тлъст чек. Ако, да речем, Стю Баркър не измисли нещо по-добро от това да ме изхвърли от фирмата, тия пари ще ни дойдат тъкмо на място, нали така?

Съзнавам, че Сали дрънка, колкото да не замълчи. Тя е сред най-търсените специалисти от своята област в града. Но въпреки всичките ми усилия да я накарам да се съгласи да не заминавам, остава непреклонна.

— Не ме разбирай криво, много те моля — казва Сали.

— Не те разбирам криво — отвръщам аз в опит да изразя жизнерадост по повод желанието й да се освободи от моето присъствие. — Щом искаш да отлетя на Марс, така да бъде.

— Благодаря — казва тя и ме целува нежно по устните. — А сега, съжалявам за това, но съм уговорила среднощна телефонна конференция с Лоис и Питър.

Това са двамата й най-близки сътрудници във „Фокс“.

— Няма проблем — отвръщам аз, като се надигам от дивана. — Ще те чакам в спалнята.

— Няма да се бавя много — казва Сали и вдига слушалката.

Но когато заспивам два часа по-късно, тя още говори.

Събуждам се в седем. Нея вече я няма.

На възглавницата до моята съзирам бележка: „Отивам на ранен военен съвет с моите хора. Ще се обадя по-късно“.

Отдолу е надраскано „С“. Никакви нежни слова — само тази буква.

Около час след това Боби Бара уговаря по телефона шофьор на Флек да ни вземе утре заран и да ни откара на летище „Бърбанк“.

— Фил е отлетял със 767 на острова в събота — уведомява ме той. — Така че май ще трябва да се задоволим с гълфстрийма.

— Ще го преживея някак. Но май ще пътувам сам. — Разказвам му за кризисното положение във „Фокс“.

— От мен да мине — отвръща Боби. — Не се сърди, ама ако трябва да си остане тук, няма да си изплача очите в чашата с маргарита. — После ми казва да чакам колата в осем на другата сутрин.

— Купон, братче, купон — приключва той и затваря.

Приготвям си малка чанта. Сетне отскачам до студиото на „Да те продам“ и наблюдавам монтажа на първи и втори епизод. От Сали — ни вест, ни кост. Вечерта, когато се прибирам, на телефонния секретар я няма записана. Прекарвам вечерта в препрочитане на „Ние, трите мрънкала“. Нахвърлям бележки относно възможностите да оправя някои неща — вътрешната връзка между епизодите и леко осъвременяване. С помощта на червен флумастер започвам да кастря най-тромавите диалози. Що се отнася до сценариите, колкото по-малко приказки — толкова по-добре казано. Давай го пестеливо, остави го по-простичко — нека сцените говорят, защото те са изразното средство, за което правиш самия сценарий. Кому са нужни словоизлияния, след като предлагаш картина?

Към единайсет вечерта вече съм преполовил сценария. От Сали — все така нищо. Понечвам да й позвъня на мобилния, но се отказвам. Би могла да го приеме като нещо досадно, сълзливо или покровителствено (от рода на „що те няма още?“). И си лягам.

След като будилникът ме изтръгва от съня в седем на другата сутрин, намирам върху съседната възглавница нова бележка: „Побърквам се. Снощи се прибрах в един, а днес в шест и половина имам закуска с хора от правния отдел на «Фокс». Потърси ме в осем на мобилния. И… загаряй заради мен“.

Този път е надраскала „С любов, С.“ в края на бележката. Това ме разведрява. Но когато час по-късно звъня (както е поискала), речта й е отривиста.

— Не мога сега — казва. — Вземаш ли си мобифона?

— Естествено.

— Тогава аз ще те потърся.

И затваря. Правя усилие да не се разтревожа от тона й. Сали е голям играч. А големите играчи стават такива, когато нещата загрубеят.

След няколко минути на вратата се звъни. Отвън е застанал шофьор в ливрея, а край него се мъдри лъскав нов линкълн таун.

— Как се чувствате, сър?

— Готов за велики дела — отвръщам аз.