Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temptation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Изкушение

Преводач: Павел Главусанов; Кристин Димитрова (стихове)

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 11.03.2009

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-677-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2869

История

  1. — Добавяне

Пета глава

След пет минути съм облечен и тръгвам. През целия път на юг към Лос Анджелис педалът на газта остава залепен за пода, за да изстиска от стария голф всичките сто двайсет и пет километра в час — негов абсолютен максимум, равнозначен на космическа скорост. Все едно да накарам страдащ от емфизем питомник на старчески дом да вземе сто метра за дванайсет секунди, но хич не ми пука. Трябва да видя Марта час по-скоро — преди Флек да стори онова, което е замислил, с проклетото DVD.

Казала ми е да се срещнем в едно кафе на Санта Моника. Пристигам там малко преди десет. Тя вече седи край маса с лице към брега. Слънцето припича като щуро. Лек океански бриз раздвижва малко утринната жега.

— Здрасти — казва тя, когато се появявам край масата. Сложила е тъмни очила, така че не мога да преценя колко ядосана е в момента. Но онова, което бие веднага на очи, е необичайното й самообладание — невъзмутимост, която отдавам на неочаквания шок.

Прегръщам я, но тя остава седнала и поднася буза за целувка — жест, който мигом ме кара да застана нащрек.

— По-спокойно — казва Марта, като ме отблъсва нежно с ръка и сочи стола до себе си. — Човек никога не знае кой го наблюдава.

— Точно така, разбира се — съгласявам се аз, като сядам и хващам ръката й под масата. — Но… чуй ме, през целия път насам мисля по въпроса. И знам какво трябва да сторим. Трябва да отидем двамата при съпруга ти, да му кажем, че сме влюбени, така че той да не…

— Дейвид — прекъсва ме тя остро. — Преди да направим каквото и да било, трябва да отговориш на един важен въпрос.

— Какъв е той?

— Еспресо ли искаш, или капучино?

Вдигам поглед, за да забележа щръкналата край масата сервитьорка, която едва успява да прикрие развеселената си усмивка. Очевидно е чула всичко.

— Двойно еспресо — съобщавам.

Щом жената изчезва, пак грабвам ръката на Марта и я целувам.

— Много дълги бяха тия последни четири дни — казвам.

— Така ли?

— Нямам думи да изразя колко трогнат съм от подаръка.

— Надявам се да го ползваш по предназначение.

— Непременно, непременно.

— Ти пишеш добре.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Цяла съм в слух.

— От мига, в който се събудих самичък в хотелската стая, нито за секунда не съм преставал да мисля за теб.

Тя спокойно измъква ръка от моята. И пита:

— Всеки път ли реагираш по този начин, след като за първи път си спал с някоя?

— Извинявай, давам си сметка за това, че говоря като влюбен ученик.

— Много си сладък.

— Така се чувствам.

— Дейвид… има едно много важно нещо, което трябва да обсъдим още сега.

— Права си, права си. И аз се притеснявам много по повод на онова, което е намислил да прави с този запис.

— Ами, зависи от това, как ще реагира на него.

— Какво искаш да кажеш? — питам смаян.

— Искам да кажа, че той няма нищо общо със записа.

— Ама това са пълни глупости. Ако не е той, кой е тогава?

— Аз.

Поглеждам я внимателно, с усилие да открия шеговит израз в лицето й. Но тя преспокойно посреща погледа ми.

— Нищо не мога да разбера.

— Много е просто. Когато Филип отказа да признае, че е инсценирал твоето падение, аз реших да предприема драстични мерки. И съставих малък план. Щом не съм в състояние да запиша него, ще запиша нас двамата. Хората от хотела оказаха най-радушно съдействие, особено след като пуснах по нещо тук-там. Накарах един познат специалист да обзаведе помещението както подобава.

— Той там ли беше, докато ние…

— Наистина ли допускаш, че бих позволила някому да ни гледа в леглото? Помниш ли, когато отидох до тоалетната малко преди да си тръгнем от ресторанта? Тогава всъщност изтичах до апартамента да включа камерата. А на другата сутрин, докато ти още спеше, извадих диска и си тръгнах. Два дни по-късно отлетях отново до Чикаго и принудих Филип да изгледа първите няколко минути от записа.

— Как реагира?

— В типичен негов стил — нищо не каза. Просто се бе вторачил в екрана. Но аз знам какво изпита. Макар да не го показва никога, той е невероятно ревнив. Известно ми е също така, че най-много го е страх от това да не се изложи, да не го засрамят, да не бъде унижен пред хора. Тъкмо заради това предприех тази стъпка. Защото знам, че мисълта за съществуването на подобен запис ще го изправи моментално на нокти. А за да бъда напълно сигурна в настъпването на желания ефект, му казах, че едно копие се намира на сигурно място — при адвоката ми в Ню Йорк. И ако той не съумее да възстанови изцяло твоята репутация и предишния обществен статус в рамките на седмица, същият адвокат ще разпространи записа чрез „Поуст“, „Нюз“, „Инкуайърър“ и всяко друго жълто издание на света. Часовниковият механизъм тиктака. Остават му още шест денонощия…

— Ами ако реши, че блъфираш и… записът стане обществено достояние…

— Тогава двамата с теб се превръщаме в новина номер едно. Но не ми пука. Ще давам интервюта за най-масово гледаните програми, в които ще разкажа за „радостите“ от едно съжителство с толкова богат човек, който притежава чувствителността на гнил пън. Най-важно в момента е да те възмезди за всичко, което ти е причинил. А що се отнася до мен, решила съм: напускам.

— Сериозно ли? — питам аз обнадежден.

— Казах му го. И според моя адвокат, ако този запис види бял свят, това по никакъв начин няма да се отрази върху предбрачните ни споразумения. Договорът не включва никакви клаузи за виновно поведение. Аз ли го напускам, той ли ме изоставя, резултатът е винаги един и същ — получавам сто и двайсет милиона.

— Велики боже.

— От гледна точка на господин Флек, това си е далавера. Ако бяхме с постоянно местожителство в Калифорния, бих могла да го съдя за половината от всичко, което има. Не че искам. Сто и двайсет милиона са повече от достатъчни за мен и детето.

— Моля?

— Бременна съм.

— О — успявам да промълвя смаян аз, — това е… ъ-ъ-ъ… чудесна новина.

— Благодаря.

— Кога научи?

— Преди три месеца.

Сега разбирам защо се ограничи само с чаша вино онази вечер.

— Какво мисли Филип…

— Ами — прекъсва ме тя, — той научи едва вчера. Това бе една от малките бомбички, които запратих в лицето му.

— Но нали вие двамата не сте…

— Имаше кратка интермедия преди време, когато Филип внезапно реши да заживеем пак заедно и сякаш отново се влюби в мен… но това трая само три месеца. После се оттегли отново. А когато разбрах, че съм бременна, просто си замълчах. До вчера. И знаеш ли как реагира той? Никак — пълно мълчание.

Отново поемам ръката й.

— Марта…

Но преди да довърша, тя заговаря отново:

— Да не си посмял да произнесеш онова, което си мислиш…

— Но нали ти… не ме ли…

— Какво? Да те обичам?

— Да.

— Познавам те точно от три дни.

— Но това се разбира за пет минути.

— Така е. Само че точно сега нямам намерение да го обсъждам.

— Не мога да повярвам, че си рискувала всичко, което имаш, заради мен.

— Моля те, стига с тия булевардни романчета. Той се отнесе към теб като към нищожество, най-вече — така си мисля — защото е получил пълен отчет относно нашата нощ на острова. Без значение е обстоятелството, че нищо не сме сторили. Важното е, че ти си талантлив, а аз си паднах в известна степен по теб. Така че, когато научих какво ти е причинил, разбрах, че нося отговорност. А щом не ще да се вслуша в аргументи от нравствен характер, ще му играя мръсно. Та за това става дума. Да се изравни резултатът. Да се приключи счетоводният баланс. Да се поправи злото. Можеш да си избереш и друго клише.

— Не става само за парична компенсация. Трябва да получа и някакво удовлетворение в професионален план. Изявление от негова страна, с което да се внесе яснота в цялата бъркотия. И още…

— Какво?

Една идея се пръква в главата ми — абсурдна, шантава идея… но такава, която си струва да се опита. Особено след като нямам какво повече да губя.

— Искам да издействаш общо телевизионно интервю — с мен и Филип. По национален канал. Хората на съпруга ти могат да го уредят без проблем.

— И какво ще се случи в това интервю?

— Моя грижа.

— Ще видя какво мога да направя. Ако изобщо мога нещо.

— Ти си чудесна. Дори повече от чудесна.

— Дейвид, престани.

Марта става.

— А сега трябва да тръгвам.

Ставам и аз. Целувам я. Този път позволява по устните. Към езика ми напира порой романтични глупости, но аз съумявам да го задържа.

— Ще ти се обадя веднага, щом имам какво да съобщя — обещава тя. После се обръща и тръгва към колата си.

 

 

През целия път назад, към Мередит, преповтарям разговора дума по дума, като се задържам (като всеки влюбен тъпанар) върху ония моменти, които вдъхват някаква надежда. Тя напуска Флек. Макар да не признава направо любовта си, не я и отрича. Каза, че си паднала малко нещо по мен. И освен това знае за моите чувства отпреди аз да науча за сумата, която я чака след като напусне Флек. Всичко това значи все пак нещо, нали?

Като истински фаталист, разигравам и най-лошия сценарий: Флек решава да прояви твърдост. Записът се излъчва. Аз съм отново изложен на показ и този път не само като плагиатор, но и като рушител на чужд брак… който спи с бременна в третия месец чужда жена. Марта напуска Флек, но решава да кара нататък без моята компания. А аз се оказвам в още по-пълна безизходица от тази, в която се намирам понастоящем.

Когато се прибирам в Мередит, телефонният секретар на книжарницата ми е приготвил две спешни съобщения. Първото е от шефа ми, който се интересува защо не съм отворил проклетия магазин днес и изразява надежда случаят да остане единичен. Второто съобщение е от Алисън, която желае да й се обадя при първа възможност.

Което и правя.

— Е — започва тя, когато чува гласа ми, — неведоми са пътищата господни.

— Което значи…?

— Чуй това: току-що ми се обади някакъв си Митчъл ван Паркс от оная шибана адвокатска фирма в Ню Йорк. Действал от името на „Флек Филмс“, за да поднесе извинения по повод недоразумението около регистрирането на вашия, да, точно това местоимение използва, вашия сценарий „Ние, трите мрънкала“. „Ужасна грешка в системата на ААП — каза човекът, — която, разбира се, Флек Филмс искат непременно да поправят.“ При което аз питам: „За каква сума говорим?“. А той: „Милион… плюс поделено авторско право“. Аз: „Преди седем месеца вашият клиент, господин Флек, предложи на моя клиент, господин Армитидж, сумата два и половина милиона, без каквито и да било уговорки. Сега, когато е възможно да възникнат някои въпроси около начина, по който името на господин Флек се оказва самичко върху титулната страница…“. И на това място той ме прекъсва с думите: „Добре, милион и четиристотин“. Пък аз отвръщам: „Не става“.

— Не си…

— Разбира се, че не съм. Защото, естествено, контрирах с довода, че с оглед „интригуващите“ обстоятелства около авторството на този сценарий, „Флек Филмс“ без съмнение ще направят по-щедър жест, целящ уреждане на въпроса един път завинаги… което би гарантирало това злощастно недоразумение да си остане предмет на двустранни отношения между моя клиент и господин Флек.

— И той?

— Три.

— А ти?

— Прието.

Отпускам за момент ръката със слушалката. Хващам главата си в длани. Не изпитвам триумфално чувство. Не се усещам отмъстен. Или реабилитиран. Не знам как се чувствам. Изпълнен съм от особено, остро усещане за загуба. И непреодолимо желание да видя Марта в своите обятия. Смахнатият й залог се оказва печеливш. И сега — ако рече да опита късмета си с мен — съвместният ни живот би могъл…

— Дейвид — чувам гласа на Алисън. — На линия ли си?

Вдигам отново слушалката.

— Извинявай. Малко ми…

— Няма нужда от обяснения. Много ти се събра за тия шест месеца.

— Бог да те благослови, Алисън. Да си ми жива и здрава.

— Не ми се прави на религиозен за моя сметка, Армитидж. Предстои ни много нехристиянска, черна работа по въпроса за поделени или не авторски права. Накарах Ван Паркс да ми изпрати по куриер работния сценарий. Утре го имаш. Тогава ще сме напълно наясно. Междувременно аз ще си купя бутилка френско шампанско… и ти предлагам да сториш същото. Защото… току-що заработих много лесни четиристотин и петдесет бона.

— Поздравления.

— Мерси, подобно. А някой ден ще ми разкажеш как си постигнал този исторически обрат.

— Нищо няма да ти кажа. Освен едно: радвам се да работим отново заедно.

— Сътрудничеството ни никога не е преставало, Дейвид.

Щом приключвам с Алисън, мигом звъня на Марта. Само че се свързвам с гласовата й поща. Оставям следното съобщение: „Марта, скъпа, аз съм. Стана работата — шантавият ти план успя. Моля, обади ми се. По всяко време. Денем или нощем. Само се обади. Обичам те…“.

Но тя не се обажда този ден. Нито през следващия. На третия — също. Обажда се Алисън с нови любопитни новини.

— Можеш ли да се снабдиш с брой от днешния „Ню Йорк Таймс“.

— Продаваме го в книжарницата.

— Погледни в раздела „Изкуство и свободно време“. Има интервю с нашия любим автор Филип Флек. Прочети какво казва за теб. Според него ти си най-усърдно преследвания творец от Волтер насам, а обвиненията срещу теб не са нищо повече от фантасмагории на някакво журналистче от епохата на Макарти[1]. Но най-хубавото — онова, което най-силно подкрепя ниското ми мнение за човешката природа по принцип — е твърдението, че си бил до такава степен систематично оплюван от Макол и безмилостно изхвърлен от средите на цялата индустрия, че сега както ти, така и той сте на мнение, че би било най-добре за самия филм, ако името ти липсва в надписите…

Междувременно аз съм грабнал един вестник от купчината пред касовия апарат и вече чета.

— Чуй какво следва — продължава Алисън: — Но според Флек идеята да се извади авторово име от надписите до такава степен му напомня ужаса на черните списъци от петдесетте години, че решава да наруши мълчанието си по този повод — да не говорим за антипатията му по принцип към интервюта от всякакъв характер — и да се изправи в защита на конкретния автор. „Без сянка от колебание — заявява Флек, — перото на Дейвид Армитидж е най-оригиналното в средите на американските телевизия и кино понастоящем. И е срамно обстоятелството, че кариерата му бе съсипана от човек, който — поради липса на собствен професионален успех — решава да си отмъщава на него. Ако не друго, гениалният сценарий за «Ние, трите мрънкала» ще го реабилитира напълно, за да напомни на Холивуд от какво се лишава.“

— Мама му стара! — възкликвам аз.

— Жалко, че не се планира римейк за „Животът на Емил Зола“. След подобно изпълнение Флек няма да има конкуренция за главната роля. Приятно е да се отбележи, че те назовава по малко име. Сега няма ли най-сетне да ми кажеш какво толкова е станало на оня негов остров преди сума ти време?

— Гроб съм.

— Не си ми забавен. Но поне пак носиш парички. И, казвам ти, този материал ще отвори доста врати пред теб.

Разбира се, телефонът в бунгалото тази вечер не мирясва. Обаждат се от „Дейли Варайъти“, от „Холивуд Рипортър“, „Лос Анджелис Таймс“, „Сан Франциско Кроникъл“. И какво им казвам аз? Каква е официалната ми позиция във връзка с емоционалното интервю на Флек в моя защита? Включвам се в играта, разбира се. Казвам така: „Всеки сценарист има нужда от режисьор като Филип Флек… заради неговата духовна щедрост, неговата лоялност и пословична, рядка вяра в силата на писаното слово“. (Последното е послание към Флек и неговите хора: хич през ум да не ви минава да пипате сценария.)

А на журналистическия въпрос дали не съм затаил лошо чувство спрямо Тео Макол, отговарям простичко: „Не бих искал да съм с неговата съвест“.

Тази вечер правя пореден опит да се чуя с Марта. И отново ме свързват с гласовата й поща. Оставям съобщение, в което споделям колко силно съм развълнуван от интервюто в „Таймс“, как продължавам да храня надежда, че Филип ще се съгласи на съвместна изява по телевизията и колко много жадувам да говоря с нея.

Тя не се обажда. А пък аз с мъка удържам на порива да изпратя имейл или да хукна към Малибу, за да се изтъпаня на прага й. Защото, естествено, разбирам играта на Флек: освен дето не позволява на ония записи да видят бял свят, той казва на жена си, че не иска да я загуби.

На следващия ден интервюто е изцяло препечатано в „Лос Анджелис Таймс“. И същата сутрин ми се обаждат от националния канал NBC, за да ме уведомят, че ми е запазено място в полета до Ню Йорк в два следобед. На летище „Кенеди“ ще ме очаква лимузина. Резервирана ми е стая в „Четири сезона“. Двамата с господин Флек ще бъдем интервюирани в края на предобедната програма утре.

Поглеждам часовника си. Девет и четвърт. Ако искам да стигна до летището навреме, трябва да изляза след час. Така че, след като се уверявам, че мога да получа билета си направо там, се обаждам на Лес.

— Знам, че беше редно да предупредя от по-рано, обаче много ми трябват два дена отпуска.

— М-да, четох вече. Мисля, че няма да работиш още дълго при мен, Дейвид.

— И на мен така ми се струва.

— Що се отнася до следващите два дни, нямаш проблем. Но нали няма да забравиш двуседмичното предупреждение, та да ти намеря заместник?

— Нямаш проблем, Лес.

Приготвям си куфара, който натежава заради четирите сценария, сложени при дрехите. Отиват ми два часа, за да стигна в Лос Анджелис, и други шест — за да прелетя над континента. В хотела пристигам в полунощ. Но не мога да заспя. Затова се обличам и скитам из улиците на „Манхатън“ до зазоряване. Тогава се прибирам и сядам да чакам пристигането на изпратената от телевизията лимузина. Тя идва малко след седем. Четвърт час по-късно вече ми слагат фон дьо тен и освежител по бузите в гримьорната. Вратата се отваря и вътре влиза Филип Флек в компанията на двама огромни джентълмена в черни костюми. Бодигардове. Милиардерът сяда на съседния стол. Хвърлям поглед към него и забелязвам тежко отпуснати под очите торбички — признак за това, че не само аз съм прекарал безсънна нощ. Безпокойството му изпълва атмосферата. Очевидна е неохотата да ме погледне. Гримьорката се опитва да го разсее, като бъбри непрекъснато, докато полага мазилата си върху месестото лице, но той просто затваря очи и я изключва. Сега вратата отново литва към стената и в помещението нахлува свръхенергична дама в края на двайсетте си години. Уведомява ни, че се казва Мелиса („вашият асистент-режисьор за тази сутрин“), след което ни дава указания във връзка с нашите пет минути програмно време. Флек мълчи, докато тя чете списъка на евентуалните въпроси, които може да зададе нашият домакин в студиото Мат Лаудър.

— Искате ли да знаете още нещо, господа? — пита Мелиса.

Поклащаме глави в синхрон. Тя ни пожелава успех и напуска. Обръщам се към Флек и казвам:

— Искам да ви благодаря за толкова неискреното интервю от вчера. Покъртен съм.

Той не отговаря. Само гледа втренчено пред себе си, с напрегнато от притеснение лице.

И ето че ни повеждат по някакви задни коридори към студиото на програма „Днес“. Мат Лаудър е вече там, седи кръстосал крак връз крак в своето кресло. Става, за да ни стисне ръцете, но няма възможност да каже нещо повече от обичайните приветствия, защото двама тонтехници се нахвърлят отгоре ни да закачат микрофони към реверите, докато две гримьорки потупват с напудрени тампони по лицата ни.

Струпвам купчината сценарии върху масичката пред нас. Флек ги поглежда накриво, но все така продължава да мълчи. Гледам го. По челото му е избила пот и сценичната треска в момента личи очебийно. Ясно откъде идва патологичната ненавист към интервюта. Сега мога да видя непосредствено какво изпитание е за него близостта на прожекторите и камерите. Разбирам и друго: подлага се на това изтезание, само защото отчаяно иска да задържи Марта.

— Добре ли си, Филип? — пита Лаудър запотения гост.

— Ще се оправя.

Помощник-режисьорът оповестява:

— Петнайсет секунди. — Всички се напрягаме в готовност. Сетне се чува: „пет секунди“ и младата жена посочва Лаудър, който се впуска напред като отвързано куче.

— Добре дошли отново… а за онези от вас, които си падат по един хубав холивудски скандал, ето ви последния, запълващ вестниците вече няколко дни. Само че, за разлика от повечето други, този скандал завършва щастливо за Дейвид Армитидж… награждавания с „Еми“ създател на хитовата серия „Да те продам“, който бе изхвърлен от собственото си шоу след обвинения в плагиатство. Сега обаче репутацията му е напълно възстановена благодарение намесата на един от най-изтъкнатите предприемачи на Америка, Филип Флек.

След това водещият дава сбито резюме на отправените от Макол обвинения срещу мен и разказва за ефикасната намеса на Флек в моя подкрепа.

— И сега, понеже ми е известно, че по принцип ненавиждаш публичността, Филип — продължава Мат Лаудър, — кажи какво те накара да излезеш открито в защита на Дейвид Армитидж?

Флек започва с колеблив глас и леко наведена глава, без да среща погледа на водещия.

— Ами… ъ-ъ-ъ… Дейвид Армитидж е несъмнено един от най-прочутите сценаристи в наши дни. Освен това е написал сценария за моя филм… и когато кариерата му бе съсипана от някакъв отмъстителен журналист — който не е нещо по-различно от платен убиец — аз… ъ-ъ-ъ… просто осъзнах, че трябва да се намеся.

— И тази намеса изглежда става причина за колосален обрат от твоя гледна точка, Дейвид, след като бе така злостно хулен през последните месеци. До степен да бъдеш на практика прокуден от Холивуд.

Аз се усмихвам широко и казвам:

— Напълно си прав, Мат. Аз дължа професионалното си възкресение на един-единствен човек — господина от лявата ти страна, моя голям приятел Филип Флек. Искам да демонстрирам какъв забележителен приятел ми е той…

Посягам към масичката и вземам един от сценариите, като го отгръщам на титулната страница.

— Когато моята репутация бе станала на пух и прах и никому през ум не би минало да ми възложи някаква работа, знаете ли какво направи Филип? Той застана като параван пред мен и сложи името си върху четири мои сценария. Защото си даваше сметка, че ако там остане моето име, нито едно студио под слънцето не би проявило интерес към тях. Ето, това е един от първите ми сценарии, „Ние, трите мрънкала“, но както сам забелязваш, Мат, името на автора тук е Филип Флек.

Камерата дава на едър план страницата. Звуков фон осигурява гласа на Лаудър:

— Значи ти, Филип, на практика запази с гърдите си творението на Дейвид?

Сега за първи път Флек ме поглежда и очите показват, че му е трудно да повярва на случващото се. Ясно е, че съм го спипал и не остава нищо друго, освен да се включи в моята игра. И когато камерата го хваща отново в кадър, той мънка с неохота:

— Това, което казва Дейвид, е точно така. Името му бе опръскано с такава кал, че никое студио в Холивуд не би работило с него. И понеже искам филмите, които правя въз основа на негови сценарии, да бъдат разпространени от голяма компания, нямах друг избор… ъ-ъ-ъ… освен… ъ-ъ-ъ… да сложа моето име върху сценариите… със съгласието на Дейвид, разбира се.

— Значи освен „Ние, трите мрънкала“ — казва Лаудър, — който влиза в производство идния месец с Питър Фонда, Денис Хопър и Джак Никълсън в главните роли, възнамеряваш да реализираш и другите сценарии на Дейвид Армитидж?

На Флек изглежда му се ще да се пъхне под стола. Но все пак казва:

— Такива са намеренията ми, Мат.

Бързам да се намеся:

— И, Мат, знам, че Филип ще се почувства притеснен от следващите ми думи — понеже той наистина е човек, който не иска да се афишира пословичната му щедрост — но когато бях останал съвсем без работа, той не само купи тези четири сценария, но обеща да ми плати за тях по три милиона на парче.

Даже Мат Лаудър остава поразен от подобна цифра.

— Наистина ли, господин Флек?

Последният цупи устни, сякаш възнамерява да възрази, но сетне бавно кима.

— Ето, това се казва истински акт на професионално доверие — заключава Мат Лаудър.

— Но най-забележителното в това споразумение — продължавам аз, разцъфнал в усмивка — е клаузата, за която настоя сам Филип и която гласи, че тези дванайсет милиона са дължими при всички случаи — независимо от това дали сценариите ще бъдат реализирани, или не. Непрекъснато му повтарям, че е прекалено щедър. Но той толкова много държеше да ми помогне — и, което е по-важно, толкова силно вярваше в мен — че не можех да сторя друго, освен да приема. Не че му трябваха много усилия да ме убеди.

Тази последна забележка изтръгва искрен смях от страна на Мат Лаудър. Сетне той поглежда Флек и казва:

— Май си нещо като постигнатата мечта на всеки сценарист, а, Филип?

Флек ме фиксира с поглед.

— Дейвид си заслужава всеки цент.

Срещам погледа му и казвам:

— Благодаря ти, Филип.

След половин минута интервюто свършва. Флек изчезва на секундата. Аз се ръкувам с Мат Лаудър, след което ме изпровождат до гримьорната. Там съм оставил мобилния телефон. В момента звъни. Вземам го.

— Ти си едно изпаднало в опасна лудост копеле — уведомява ме Алисън с възхитен глас. — Подобно ужилване не съм виждала в живота си.

— Радвам се, че ти е харесало.

— Да ми е харесало? Та ти току-що ми снесе милион и половина. Подобни неща — признавам — много ми харесват. Поздравления.

— И на теб. Заслужаваш си напълно петнайсетте процента.

Продран от тютюн конски смях долита от другата страна.

— Тичкай бързо към къщи, защото след това интервю телефоните ще загреят — ставаш най-търсеният мъж в Холивуд.

— От мен да мине, само че през идните две седмици не мога да се заема с нищо.

— Защо?

— Трябва да си отработя предупреждението в книжарницата.

— Дейвид, престани да се правиш на идиот.

— Ами, обещал съм му на човека…

Вратата се отваря неочаквано и вътре влиза Филип Флек.

— Трябва да вървя, Алисън — бързам да кажа аз. — Ще се чуем по-късно. — И затварям.

Флек сяда в стола до мен. Една гримьорка го приближава с отворен крем в ръка, но той я спира с думите:

— Бихте ли ни оставили насаме за момент, моля.

Тя напуска стаята и затваря вратата зад гърба си.

Сега сме сами. Флек мълчи известно време, а сетне казва:

— Нали знаеш, че никога няма да заснема тия твои сценарии? Никога!

— Твое право.

— Даже забравям за „Ние, трите мрънкала“.

— И това си е твое право, макар че може би по този начин ще раздразниш Фонда, Хопър и Никълсън.

— След като получават парите си, и на тримата им е през оная работа. Това е бизнес в края на краищата. На никого за нищо не му пука, стига да се спазват договорите и чековете да пристигат редовно в банките. Така че не се безпокой — ще получиш дванайсетте милиона. Договор си е, все пак. А тия милиони са за мен… джобни пари.

— Не ме интересува дали ще платиш, или не.

— О, напротив, интересува те и то бая. Защото благодарение на тях отново придобиваш статута на холивудското златно момче. Много трябва да ми благодариш за всичко. Но в хода на цялата работа и ти стори доста за мен. Направи ме да изглеждам страхотен хуманист… да не говорим за най-добър приятел на прочут писател. Казано иначе: случилото се е от взаимна изгода.

— Ти наистина не можеш, ако не си все отгоре, нали?

— Май не те разбирам напълно…

— Напротив, отлично ме разбираш. Защото именно ти нагласи нещата така, че моят живот да бъде напълно съсипан, да…

Той ме прекъсва:

— Какво съм сторил?

— Инсценира съсипването ми.

— Така ли? — пита той с развеселен вид. — Наистина ли го мислиш?

— Не мисля, а знам.

— Колко ласкателно. Но нека те попитам едно нещо, Дейвид. Аз ли те накарах да напуснеш жена и дете? Насила ли те довлякох на моя остров? С пистолет до слепоочието ли те принудих да ми продадеш сценария си… макар никак да не ти харесваха моите идеи във връзка с него? А когато оня нещастник Макол ти отправи обвинение в неволно заемане на две-три реплики, аз ли те принудих да подхванеш кампания срещу него?

— Не за това става дума сега. Ти приведе в действие целия заговор против мен…

— Не, Дейвид… всичко си докара самичък. Избяга с госпожица Бърмингам. Възползва се от моето гостоприемство. Имаше голямо желание да получиш предложените от мен за сценария два и половина милиона. На всичко отгоре се влюби в жена ми. Нямам пръст в нито едно от тези неща, Дейвид. Всичко си е твое дело. Не съм играл никакви игрички с теб. Ти просто стана жертва на собствения си избор. Всеки от нас прави някакъв избор и обстоятелствата около него се променят в зависимост от този избор. Това се нарича причина и следствие. И когато в резултат от лошо решение последват лоши неща, ние много обичаме да виним за това външни сили, злонамерената чужда ръка. Макар в крайна сметка виновни да сме си ние самите.

— Възхищавам се от пълното отсъствие на морал у теб, Филип. Наистина е поразително.

— Също както аз се възхищавам от твоя отказ да приемеш истината в дадения случай.

— Която е?

— Ти сам се накисна. Набута се право в…

— Заложения от теб капан?

— Не, Дейвид… в капана, който ти сам си заложи. Което просто те прави да изглеждаш напълно човечен. Защото ние постоянно си залагаме капани сами. Мисля, че се нарича „съмнение“. А онова, в което най-много се съмняваме в този живот, сме ние самите.

— Какво знаеш ти за съмнението?

— О, много ще се изненадаш, ако научиш. Парите не му слагат край. Напротив, понякога го засилват. — Той се изправя. — А сега трябва да…

Прекъсвам го:

— Обичам жена ти.

— Поздравявам те. И аз я обичам. — Сетне се извръща и поема към изхода. От прага ме поглежда и казва: — Ще се видим в киното, Дейвид.

А после изчезва.

На връщане към летището оставям две съобщения за Марта с молба да ми позвъни. Когато след седем часа се прибирам в Лос Анджелис, над десетина обаждания от някогашни колеги и приятели ме чакат в гласовата поща — все поздравления по повод интервюто. Но единственото, което жадувам — нейното — го няма.

Вземам си колата и поемам по крайбрежието. На другата сутрин разгръщам „Лос Анджелис Таймс“ и откривам интересен материал в раздела „Изкуства“. Той е озаглавен „Тео Макол и жанрът отмъстителна журналистика“. Отлично аргументирана статия, солидно построена… изцяло посветена на неговите сталинистки методи, на любовта му към причиняване зло другиму, на вътрешната му нужда да съсипва хора. Включени са и някои интересни лични моменти: като например обстоятелството, че разправя наляво и дясно как бил завършил елитен колеж в Дъблин, докато всъщност е изкласил в най-обикновена държавна гимназия. Или пък това, че се измъкнал от две жени, след като забременели от него и отказал да плати каквото и да било за издръжка на децата. Цялата история около изгонването му от едничкото свястно място, което е заемал някога — в телевизията — отново се припомня в подробности. Както и един малко известен факт: около година преди „Да те продам“ да види екран, той предлага сценарий (с нулев успех) за сериал с подобен мизансцен. Извод: нищо чудно, че е затаил омраза против Дейвид Армитидж и неговото пожънало невъобразим успех шоу.

Ден по-късно Тео Макол вече лиже прахта по земята. „Холивудски театрал“ съобщава, че неговата рубрика повече няма да излиза и, макар мнозина колеги да го търсят под дърво и камък за коментар, от Тео няма и следа.

— Говори се, че отпрашил обратно за Англия — казва ми Алисън по телефона. — Поне така твърди моят детектив. А знаеш ли какво още ми каза? Миналата седмица гушнал цял милион от „Любич Холдингс“. Можеш сам да сметнеш що за договореност е постигнал с него Флек: приемаш пълно фиаско, изчезваш оттук, за да не се появиш никога повече, и получаваш милионче.

— Как се добира твоят човек до такава информация?

— Не питам. И вече не е мой човек, понеже от днес не работи по случая. Тъй като случаят се закрива. И — щях да забравя — днес пристигнаха договорите от Флек. Дванайсет милиона. При всички случаи…

— Макар че няма да реализира нито един сценарий.

— С изключение на „Ние, трите мрънкала“.

— Но на мен каза, че и него ще забрави.

— Да, но веднага след като му го навря по време на интервюто. Мисля, че жена му го е посъветвала друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Има материал на трета страница в днешния брой на „Дейли Варайъти“. Там се казва, че снимките започват след шест седмици, а продуцент на филма е Марта Флек. Явно си спечелил истински почитател в нейно лице.

— Не знаех това.

— А бе, какво ти пука дали те харесва, или не? Нали ще направят филма. Това е добра новина.

А добрите новини не секват. Седмица по-късно ми звъни Брад Брус.

— Надявам се, все още не си се отказал да разговаряш с мен — казва той.

— За нищо не те виня, Брад.

— Постъпваш по-великодушно, отколкото бих сторил аз на твое място. Как вървят нещата, Дейвид?

— В сравнение с последните шест месеца, малко по-добре.

— И още си в онова малко място, дето Алисън разправя?

— Да. Отработвам си предупреждението в една книжарница.

— В книжарница ли си работил?

— Ами нали трябва да ям, все пак.

— Добре бе, ясно, ама нали имаш сега договор с Флек за дванайсет милиона…

— Остават ми още пет дена в книжарницата.

— Добре, добре. Заслужаваш възхищение всъщност, но все пак имаш намерение да се появиш тук по някое време, нали?

— Ами нали там са парите.

Той се засмива.

— Как върви новата поредица? — питам аз.

— Добре… точно заради нея те търся. След напускането ти възложихме общото наблюдение на Дик Латуш. И получихме шест епизода за идния сезон. Но трябва да ти кажа: началството не е особено доволно. Липсват яркостта на образите, остротата на диалога, идиотският хумор, които ти внасяше преди.

Мълча.

— Та се питахме дали…

Седмица след това сключвам договор с ФРТ за връщане в шоуто. Ще напиша четири от последните осем епизода. Отново отговарям за всички сценарии (първата ми задача е да спретна шестте епизода за идния сезон). Задълженията във връзка с отминалите събития отпадат автоматично. Връщат ми авторските хонорари, да не говорим за офиса, запазеното място на служебния паркинг, медицинската застраховка и — на първо място — репутацията. Защото щом се разчува за новия ми договор с ФРТ на стойност два милиона, всички започват отново да ми стават приятели. От „Уорнър“ търсят Алисън, за да кажат, че пак включват „Проникване с взлом“ в производствения план (и, разбира се, оная глупост относно половината от първоначалния хонорар… моля, кажете на господин Армитидж да задържи дребните). Започват да ми се обаждат стари познати от занаята. Аз не си казвам: А къде бяха, когато ми трябваха? Защото не така стават нещата из тия места. Днеска си вътре, утре те няма. Днес си горе, утре си паднал. Днес си търсен, утре си мръсен. В този смисъл Холивуд е направо илюстрация на Дарвиновата теория. За разлика от други градове, които прикриват същия безмилостен нрав под изисканото лустро на възпитана интелектуалност, тук се работи по силата на един прост закон: Интересуваш ме дотолкова и дотогава, доколкото и докогато си в състояние да направиш нещо за мен. За мнозина това изразява принципната повърхностност на Ел Ей. Но аз се възхищавам от неумолимата практичност на този светоглед. Човек знае съвършено точно с какво си има работа. Познава правилата на играта.

Седмицата, в която подписвам договора с ФРТ, е същата, в която се завръщам в града. Макар нищо да не смущава началото на незабавно търсене на жилище, едно ново първично чувство се обажда в мен: никакви прибързани решения. Никакво устремяване към първата лъскава възможност. Никаква безумна вяра в силата на мимолетния успех. Затова — вместо супермодерен мезонет в хипермодерен квартал за новобогаташи, наемам приятна къщица в нов жилищен район на Санта Моника за три хиляди на месец. Две спални. Просторни и уютни. Напълно по джоба ми. Разумно.

А когато идва време да се избира този изключително важен символ на социалния статус — колата — решавам да си запазя моя голф. В първия работен ден пристигам на паркинга току след Брад Брус в неговия спортен мерцедес кабрио. Той хвърля развеселен поглед на таратайката ми и казва:

— Остави ме да позная. Това ретро ти е мил спомен от колежа… а жабката е пълна с Кросби, Стайлс и Наш[2].

— Трябва да ти кажа, че си ме возеше от тук до там в Мередит без проблеми. Склонен съм да приема, че ще е в състояние да прави същото и по тези места за известно време.

Брад пуска разбираща усмивка, сякаш да каже: „Добре, прави се на просяк, щом ти харесва, но твърде скоро ще вдигнеш летвата. Защото това се очаква да направиш“.

Знам, че е прав. В крайна сметка ще се отърва от покойника, но само след като не запали някоя сутрин.

— Готов ли си за голямото завръщане? — пита той.

— Да, напълно — отвръщам безгрижно, но когато влизам в производствената зала на „Да те продам“, целият персонал става на крака и ме аплодира. Преглъщам, а очите ми засмъдяват. Но когато тази малка овация приключва, правя онова, което се очаква от мен. Дребна закачка:

— Трябва да ме уволняват по-редовно. Благодаря ви за изключително топлото посрещане. Никой от вас не е за тая работа — знаете го добре. Всички сте прекалено свестни за нея.

После се оттеглям в стария кабинет. Бюрото ми е още там. Също и стилното ми кресло. Изтеглям го на мястото му. Разполагам се в него. Нагласям светлината. Облягам се. И си казвам: не вярвах отново да видя това място някога.

След малко на вратата почуква предишната ми секретарка Дженифър.

— Е, здравей — приветствам я радушно.

— Мога ли да вляза? — пита тя, цяла нерви.

— Ми нали работиш тука. Що да не можеш.

— Дейвид… господин Армитидж…

— Карай с Дейвид. Радвам се да установя, че в края на краищата не са те уволнили.

— Отказаха се в последния момент, защото друга секретарка напусна внезапно. А ти ще ми простиш ли някога…

— Това бе тогава. А днес сме сега. И… умирам за двойно еспресо, ако обичаш.

— Веднага — отвръща тя с видимо облекчение. — След малко ще донеса списъка на обажданията.

Същият, както винаги. Само две имена привличат вниманието: Сали Бърмингам и Боби Бара. Сали е звъняла един път в края на миналата седмица. Боби, от своя страна, го е правил по два пъти в продължение на последните четири дни. Според Дженифър само дето не е плакал, за да получи домашния ми телефон. И все едно и също повтарял: „Кажете му, че имам добри новини“.

При тези думи разбирам без сянка от съмнение, че зад добрите новини се крие ръката на Флек.

Но продължавам да не приемам обажданията му още една седмица — да се знае, че не съм толкова лесен.

Най-накрая капитулирам.

— Добре — казвам на Дженифър, когато ми съобщава за третото обаждане на Боби този ден, — свържи ме.

Едва успявам да кажа здрасти, а той вече дърдори:

— Умееш да караш хората да страдат.

— Ти по-добре ги разбираш тия работи.

— Мама му стара, аз ли навирих нос навремето, или ти?

— Ами нали каза, че никога повече няма да работиш с мен. Дай тогава да си теглим по една майна и — кой откъде е.

— Виж го ти, клиента от голямото добрутро. Отново на върха и пак прави дребните хорица на дреб.

— Аз не меря хората според ръста им, Боби. Макар ти специално да си едно гадно, двулично, дребно лайно.

— А пък аз исках да ти кажа нещо приятно.

— Давай — разрешавам с отегчен глас.

— Помниш ли ония десет хиляди, дето остави при мен…?

— Нищо не съм ти оставял, Боби. Когато приключихме сметките…

— Забрави десетте хилядарки.

— Глупости.

— Дейвид, ще повторя: забрави десетте хиляди долара. Ясен ли съм?

— Ъ-хъ. И какво се случи с тези „забравени“ десет хиляди?

— Купих ти малък, но перспективен пакет първоначални акции от крайно интересен венецуелски бизнес и за нула време котировката им скокна петдесет пъти…

— Защо ми разказваш тази абсурдна история?

— Хич не е абсурдна дори. Разполагаш с половин милион по сметка при „Бара и Ко“. Днес възнамерявах да изпратя уведомление до счетоводителя ти.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Парите са си пари, Дейвид. Всичките на твое име.

— Това го вярвам. Но не и тъпотиите около венецуелското предприятие. Нищо по-достоверно ли не можа да измислиш?

Мълчание. След това:

— Има ли значение по какъв начин парите стигат до сметката ти?

— Искам само да признаеш…

— Какво?

— Че той те накара да ме изиграеш.

— Кой той?

— Отлично знаеш за кого говоря.

— Не обсъждам въпроси, свързани с други клиенти…

— Той не ти е клиент. Той е самият Бог Всемогъщи…

— Понякога даже Бог е добър. Стига с твоите псевдорелигиозни шашми, особено след като Бог ти плати дванайсет милиона за четири стари сценария, дето мухлясваха в чекмеджето при старите гуменки. И докато обсъждаме тази тема, по-добре ме поздрави, задето сме с двеста и петдесет хиляди по-добре, отколкото когато цялата работа тръгна накриво.

Въздъхвам.

— Бе ти си направо гений, Боби.

— Приемам го като комплимент. Та: какво да правя с мангизите?

— Тоест по какъв начин да ги инвестираш от мое име?

— Точно този е въпросът.

— Какво те навежда на мисълта, че все още искам да си ми брокер?

— Това, че винаги съм ти печелил пари и ти го знаеш.

Мисля по въпроса.

— Сигурно се сещаш, че след като приспадна дела на Алисън и данъците, ще ми останат шест милиона от Флековите, с които да играя.

— Сметнал съм го вече.

— Да речем, че пожелая да ги вложа — заедно с петстотинте хиляди, дето са при теб — в попечителски фондове…

— Занимаваме се и с такива. Макар това да не е най-печелившата възможна инвестиция…

— Така е, но, от друга страна, такъв фонд не може да се преобразува много лесно в първоначални акции на азиатска „перспективна“ компания, нали?

Сега е негов ред да въздъхне дълбоко. Но вместо да си го върне по някакъв начин, Боби казва следното:

— Щом искаш сигурна, желязна инвестиция с ниска доходност — нищо по-лесно.

— Точно това искам. Стоманена инвестиция. Титанова. И да бъде на името Кейтлин Армитидж.

— Чудесно решение — откликва Боби. — Аз съм за.

— И да благодариш на Флек от мое име.

— Това не го чух.

— Да не си оглушал?

— Ти на кой свят живееш? Всички вървим надолу. Май го наричат живот. Затова, драги ми приятелю, по-добре е да се гледа на нещата откъм хубавата им страна. Особено в лоши времена.

— Голям философ си, Боби. Как ли съм я карал досега без теб.

— Подобно, Дейвид, с едно наум. Обядче идната седмица?

— Май няма начин да го избегна.

Но продължавам да избягвам контактите със Сали. Не че тя е настоятелна колкото Боби. Но през първите три седмици след връщането ми на работа името й се появява точно три пъти на равни интервали в списъка на обажданията. Най-накрая получавам писмо върху официална бланка на „Фокс“:

Скъпи Дейвид,

Исках само да ти кажа колко се радвам за това, че си отново в бизнеса след оная ужасяваща клеветническа кампания, организирана от Тео Макол. Ти си един от главните таланти в нашата индустрия за момента и случилото ти се бе най-малкото срам за нея. От името на всички ни във „Фокс“ те поздравявам по повод преодоляването на това най-тежко премеждие и триумфалното завръщане. Понякога и добрите побеждават.

Искам също да те уведомя за това, че „Фокс Телевижън“ проявява най-жив интерес към идеята ти за комедиен сериал с работно заглавие „Да го обсъдим“, която предложи преди време. Ще ми бъде приятно да поговорим по въпроса някой път на обяд, ако програмата ти го позволява.

С надежда да се чуем в близко време и най-добри пожелания.

Сали

PS Беше направо гениален в „Днес“.

Не знам дали трябва да приема това послание като извинение от нейна страна. Или е някакъв завоалиран намек за желание (след като съм пак в обращение) да „си поговорим по въпроса“. Или просто се прави на лукав телевизионен шеф, който преследва „таланти“. Но и не ме интересува. От друга страна, нямам намерение да се правя на триумфиращ герой, защото, честно казано, няма място за триумф. И си сядам на задника, за да напиша (върху бланка на ФРТ) следния делови отговор:

Скъпа Сали,

Много благодарности за писмото. Напрегнатата работа върху „Да те продам“ не ми оставя време за предлагания обяд. Творческите ми планове са обвързани с поети вече задължения, които не оставят място за интерес към каквато и да било съвместна работа в обозримо бъдеще.

Искрено твой

И се подписвам с трите имена.

В края на седмицата пристига и последната добра новина от серията. Съобщава ми я Уолтър Дикърсън, който успява — след дълги месеци на сложни преговори с другата страна — да постигне мечтаното от мен.

— Та ето какво — започва той по телефона, — получавате исканата възможност за свиждания.

— Луси отстъпи най-накрая?

— Да, реши, че Кейтлин има нужда да се вижда със своя баща. Съжалявам, че отне толкова дълго време. Но пък сега си връщате правото на редовни срещи, а тя не настоява да протичат под наблюдение, както най-често бива след подобни случаи на временно прекъсване…

— Адвокатът й дава ли някакво обяснение за тази промяна в позициите?

— Мисля, че основна роля е изиграла Кейтлин.

Но има и друга причина — и аз я установявам, когато летя на север за първата си среща с моята дъщеря от осем месеца насам.

Карам кола под наем от летището към къщата на Луси в Саусалито. Звъня на вратата. След миг Кейтлин се появява и литва в обятията ми. Задържам я много дълго. После тя ме ръчка с лакът и пита:

— Носиш ли ми подарък?

Засмивам се на възхитителното безочие в този въпрос, както и на неговата прецизна навременност. Осем мъчителни месеца са изтекли и ето ни отново двамата — татко и дъщеря. От нейна гледна точка нищо не се е променило.

— В колата е. Ще ти го дам по-късно.

— В хотела ли?

— Да, в хотела.

— Същия, дето бяхме един път — високия до небето?

— Не, Кейтлин, друг.

— Твоят приятел не те ли харесва вече?

Гледам я потресен. Помни абсолютно всичко. Всяка най-малка подробност от всеки прекаран съвместно уикенд.

— Това е много дълга история, Кейтлин.

— Ще ми я разкажеш ли?

Но преди да измисля как да отговоря на този незначителен въпрос, чувам гласа на Луси.

— Здрасти, Дейвид.

Аз се изправям, все още хванал детето за ръка.

— Здравей.

Неловко мълчание. Как да се държи човек непринудено след всичката помия, която се е изляла помежду ни? След чудовищните юридически тъпотии, след ненужно причинените болки и страдания?

Решавам, че трябва да положа известни усилия и казвам:

— Добре изглеждаш.

— Ти също.

Нова неловка тишина.

Някакъв мъж изниква откъм вътрешността на къщата и застава в рамката на вратата зад Луси. Той е висок, непохватен, в началото на четирийсетте, облечен консервативно, в стандартната за уикенд униформа на изисканите слоеве: синя риза, кафеникав пуловер от мека вълна, панталони в цвят каки, маратонки. Отпуска длан върху рамото на Луси. Опитвам се да не потръпна.

— Дейвид, това е приятелят ми Питър Харингтън.

— Приятно ми е най-сетне да се запознаем, Дейвид — казва той, като протяга ръка.

Аз я поемам с мисълта: добре поне че минаваме без „толкова съм слушал за вас“.

— И на мен ми е приятно — казвам на глас.

— Тръгваме ли, тате? — обажда се Кейтлин.

— Да. — Обръщам се към майка й: — Шест часа в неделя.

Тя кимва и двамата поемаме.

По пътя към Сан Франциско Кейтлин отбелязва:

— Мами ще се омъжва за Питър.

— А-ха — отвръщам аз. — А ти какво мислиш по въпроса?

— Искам да съм шаферка.

— Това с положителност може да се уреди. Знаеш ли какво работи Питър?

— Управлява една черква.

— Сериозно? — откликвам леко смутен аз. — Що за черква?

— Хубава.

— Помниш ли името й?

— Уни… уни…

— Униатска?

— Точно така. Униатска. Много особена дума.

Е, поне е цивилизована, доколкото може да се каже така за която и да било религия.

— Питър е много добър — добавя Кейтлин.

— Радвам се.

— И каза на мами, че трябва да ти позволят отново да ме виждаш.

— А ти откъде знаеш?

— Защото бях в съседната стая, когато го каза. Мами ли ти забрани да идваш?

Заглеждам се към залива.

— Не.

— Вярно ли?

Не ти трябва да знаеш истината, Кейтлин.

— Да, съкровище. Самата истина. Бях надалече, по работа.

— Но повече няма да ходиш толкова надалече, нали?

— Никога.

Тя протяга тънка ръчица.

— Сделка?

Аз се засмивам.

— Ти пък откога започна работа в Холивуд?

Тя не обръща внимание на остроумието ми и протяга още по-напред ръка.

— Сделка?

Стискам ръката и потвърждавам:

— Сделка.

Уикендът протича в приятна мъгла. А после се виждаме отново пред прага на Луси в шест следобед. Неделя. Вратата се отваря, детето се хвърля към майка си, а после се връща, за да ме млясне влажно по бузата и да каже:

— Ще се видим след две седмици, тате.

След това хуква навътре, стиснала в ръце купа барбита и други безполезни пластмаси, които съм й купил през уикенда. Изведнъж двамата с Луси се оказваме сами на прага, заобиколени от чоглава тишина.

— Добре ли прекарахте? — пита най-сетне тя.

— Чудесно.

— Много се радвам.

Мълчание.

— Ами тогава… — започвам аз, като правя стъпка назад.

— Добре — казва Луси. — Чао засега.

— До след две седмици.

— Окей.

Кимвам и понечвам да си тръгна.

— Дейвид — обажда се тя и аз се обръщам.

— Да?

— Исках само да кажа… радвам се, че нещата ти се оправиха… в професионален план.

— Благодаря.

— Сигурно е било ужасно.

— Беше.

Мълчание. Сетне:

— Искам да знаеш още нещо. Адвокатът ми каза, че когато се случи това, ти си загубил всичките си пари…

— Така е. За известно време бях на нула.

— Но въпреки това плащаше издръжката ни редовно.

— Трябваше.

Мълчание.

— Това ми направи много силно впечатление, Дейвид.

— Благодаря — отвръщам аз. И отново ни обгръща напрегната тишина. Казвам лека нощ, влизам в колата, карам към летището и вземам полета за Лос Анджелис, и се събуждам на другата заран, и отивам на работа, и вземам множество „творчески решения“, и провеждам куп телефонни разговори, и обядвам с Брад, и се озовавам три часа след това да се блещя в компютърния екран, и обработвам образите си до състояние, наподобяващо реалния живот, и приключвам някъде към осем, и лично заключвам празния офис, и си вземам пътьом японско суши за вечеря, и го изяждам у дома с една бира, докато наблюдавам мач на „Лейкърс“ по телевизията, и си лягам с последния роман на Уолтър Мозли, и спя относително спокойно, и се събуждам, за да започна отначало целия цикъл.

Когато го преполовявам, в главата ми се избистря една мисъл: всичко, което исках да се върне, е върнато. Но тази мисъл върви пред една друга:

А сега съм сам.

Да, налице са удоволствията, които носи работата с колегите. И да, налице са свижданията с детето на всеки две седмици. Но вън от това…

Какво? Няма семейство, което да очаква завръщането ми у дома вечер. Друг мъж играе всекидневно ролята на баща за Кейтлин. И макар служебното ми статукво да е възстановено напълно, знам прекрасно, че успехът не е нищо повече от стъпало към следващия успех. Който на свой ред служи само като…

Като какво? Коя е крайната цел? Това е най-смущаващият от всички въпроси. Човек може да прекара години наред в борба да се добере до някъде. Но когато най-накрая успее — когато всичко, към което се е стремил, най-сетне тупне в скута му — в съзнанието изниква странен въпрос: наистина ли е стигнал някъде? Или просто е застанал на спирка по пътя? По пътя към една въображаема цел? Която изчезва в мига, щом престанат да те приемат като осенен от успеха.

Как е възможно да се постигне цел, която не съществува?

И ако в хода на всичко това съм научил нещо, то е следното: онова, към което така отчаяно се стремим всички, не е нещо повече от израз на самодоказване. Но то се постига единствено посредством онези, които са били достатъчно глупави да те обикнат… или които сам си съумял по някакъв начин да обичаш.

Като Марта.

В продължение на първия месец й оставям по едно съобщение през ден. Имейл — всекидневно. Най-накрая схващам намека и се отказвам от опитите за установяване на контакт. Макар да не спирам да мисля за нея. То е нещо като тъпа, но постоянна болка, която просто не ще да отшуми.

Докато един петък, около два месеца след последната ни среща, пощата донася малък пакет. Отварям го, а вътре има правоъгълен предмет, увит в хартия за подаръци. Има и плик с писмо. Отварям първо него. Чета:

Любими Дейвид,

Разбира се, трябваше да отговоря на всичките ти обаждания и имейли. Но… аз съм тук, в Чикаго, с Филип. С него съм най-вече, защото той направи каквото поисках и — както разбирам от вестниците — кариерата ти е повече от възстановена. Тук съм и защото, както ти е известно, аз съм продуцент на филма, чийто сценарий написа. Но съм тук и понеже — най-просто казано — той ме помоли да остана. Сигурно звучи абсурдно: Филип Флек — господин Двайсет милиарда — се моли някому да остане при него. Но е истина. Помоли ме да му дам още една възможност. Каза, че не би понесъл да загуби мен и детето си. И произнесе древната фраза: ще се променя.

Защо го прави? Не съм сигурна. Променил ли се е? Е, поне разговаряме и делим едно легло, което е промяна към по-добро. Има вид на донякъде развълнуван от перспективата да стане баща… макар на първо място в съзнанието му да стои — естествено — мисълта за филма. Но както и да е, за момента сме в състояние на приемливо примирие. Не мога да кажа дали това ще продължи, или той отново ще се затвори в себе си, а аз ще стигна точката, от която няма връщане назад.

Онова, което знам с положителност, е следното: ти си заел завинаги едно място в съзнанието ми и то няма никога да остане пусто. Което е чудесно и… тъжно, но няма как. Аз съм една безнадеждна романтичка, омъжена за абсолютно чужд на романтиката човек. Но ако, да кажем, бях избягала с теб? Невъзможна работа. Особено като се вземе предвид обстоятелството, че отчаяните романтици постоянно се стремят към онова, което нямат. Но когато го получат?

Може би точно заради това не можех да ти се обадя, не отговарях на писмата ти. Защото всичко би се превърнало в такава драма. А когато драмата завърши, тогава какво? Няма ли да започнем да се вторачваме един в друг (както си го правил — ти ми каза — със Сали) и да се питаме: какъв бе смисълът? Или може би щяхме да заживеем щастливо завинаги. Ето го риска, който все ни сърби да поемем… защото изпитваме вътрешна необходимост от криза, от драми, от усещането за опасност. Също както ни е и страх от тях. Мисля, че хората казват: не знае какво иска.

Част от мен те желае. Също както друга част се страхува. А междувременно взех такова решение: оставам с господин Флек и надеждата за по-добро. Защото топката в корема ми е доста пораснала и не искам да съм сама, когато той или тя се появи, както и защото обичах (може би все още обичам) неговия или нейния толкова странен баща. Ще ми се това дете да бе твое, но не е. Целият живот зависи от съвпадение на моменти, а нашите не съвпаднаха и…

Е, надявам се, че проумяваш смисъла на несвързания ми брътвеж.

Следва стихне от нашата любима поетеса, посветено на същата тема (но издържано в много по-изискан стил от този на твоята искрена):

Това е Часът на Оловото

ако жив оцелееш, го Помниш,

тъй замръзнали хора си спомнят

вихрушката

първо — Мраз — после Унес —

а после отпускаш се=

Дано си се примирил, Дейвид.

А щом прочетеш това писмо, моля, направи ми една услуга. Не се отдавай на размисъл. Не си представяй какво би било. Просто се върни към работата си.

С обич

Марта

Не изпълнявам веднага последната директива. Защото най-напред разопаковам правоъгълния подарък, за да се видя облещен срещу първо издание на „Стихове от Емили Дикинсън“, 1891, „Братя Робърт“, Бостън. Вземам книгата в ръце, дивя се на компактната й елегантност, на нейната старинна маса, на усещането за вечност, което внушава, макар че и тя — както всичко останало — най-накрая ще погине. Вдигам поглед и съзирам отражението си в черната плоска повърхност на лаптопа: мъж на средна възраст, който — за разлика от книгата в ръцете му — определено няма да се намира тук след сто и единайсет години.

И сега в съзнанието ми се оформя друга мисъл — за една молба на Кейтлин, отправена при последната ни среща. Докато я завивах в хотелското легло, тя поиска да й разкажа приказката за трите прасенца. Но с условие:

— Тате, можеш ли да я разкажеш без Големия лош вълк?

Мисля по въпроса, питам се как да се справя с подобна задача.

— Дай да видим сега… имаме сламена къщичка. Имаме дървена. А имаме и от тухли. После какво? Организират се в група за гражданска самозащита? Не, миличка, съжалявам — без вълк никак не се получава.

А защо не се получава? Защото всички истории се основават върху кризисни ситуации. Вашата, моята. На човека, седнал срещу вас в метрото, докато четете тази книга. Всичко е проза в края на краищата. А всяка проза — всяко повествование — се изправя пред една основна истина. Ние се нуждаем от кризите: от болката, страданието, стремежите, усещането за постижимост, страха от провал, домогването до живота, който си въобразяваме, че желаем, и отчаянието от другия живот, който в действителност водим. Кризата ни внушава по някакъв начин усещането за собствена значимост; сякаш не всичко е преходно; сякаш има възможност да надскочим собствената си незначителност. Нещо повече: кризата ни кара да проумеем, че — щем не щем — постоянно живеем в сянката на Големия лош вълк. На опасността, която дебне зад всеки ъгъл. Опасността, която създаваме сами.

Но кой в крайна сметка управлява тази криза? Чия е ръката, която държи джойстика? За едни е Бог. За други — държавата. Може да се окаже също и човек — някой, върху когото сте в състояние да стоварите вината за всичките си несгоди: съпруг, майка, началник. И може би — само може би — вие самите.

Това не се поддава на осмисляне върху фона на всичко, което ми се случи напоследък. Да, в цялата история присъства лошият. Онзи, който инсценира всичко, съсипа ме, а накрая ми върна всичко. Знам неговото име. Но… и това е много съществено „но“… не бях ли все пак това аз самият?

Поглеждам отново в гланцираната повърхност. Отражението се разлива върху мастилена пелена. Що за призрачен силует. Що за образ безподобен. Хрумва ми мисълта за това, че от момента, в който човек види за пръв път своето отражение, той е обречен да се измъчва над мисълта, която не ни дава мира нито ден: кой съм аз в цялата тази схема… и има ли някакво значение това?

А отговор няма. Освен може би оня, който си повтарям сега:

Престани да си блъскаш главата с подобни въпроси. Забрави безсмислието на всичко. И не си представяй как би могло да бъде. Приеми нещата такива, каквито са. Защото какво друго можеш да сториш? Спасението е само едно-единствено. Залавяй се за работа.

Бележки

[1] Американски сенатор, прочул се с яростна кампания против свободата на мисълта и изкуството, проведена под знамето на антикомунизма. Нейна жертва става и Чарли Чаплин, който напуска страната за десетилетия. — Б.пр.

[2] Прочути поп певци от средата на XX век. — Б.пр.

Край