Дъглас Кенеди
Изкушение (11)

Четвърта глава

— Не се тревожи заради това — казва Алисън.

— Е как да не се тревожа заради това? Свил ми е сценария. Ми не е ли това най-голямата подигравка на този свят? Аз губя всичко заради две-три нещастни реплики… а Господин Милиардерът се подписва под цели сто и осем страници, създадени лично от мен.

— Няма да му се размине току-така.

— Дай боже.

— И ще ти кажа защо. Защото си го регистрирал в Агенцията за авторско право още след написването, в средата на деветдесетте. Едно обаждане по телефона — и те ще потвърдят, че автор на „Ние, трите мрънкала“ си ти. Друг кратък разговор с моя адвокат ще има за резултат изпратено до господин Флек послание. Не си забравил, че преди сума месеци ти предложи два и половина милиона за този сценарий. Точно същата цена ще трябва да плати сега… ако не иска работата с тази кражба да се разсмърди оттук до Огнена земя.

— Искам да го стиснеш здраво за гушата този гъз. Джобовете му са бездънни, така че два и половина милиона ги дава за дъвка. Съществен тук е нравственият момент — опитва се да ме преебе, когато съм напълно съсипан.

Алисън пуска един от тютюнджийските си смехове.

— Радвам се да те чуя в такава страхотна форма.

— Това пък какво трябва да означава?

— През последните месеци ми се виждаше съвсем спаружен. Отдавах го на окончателната ти раздяла със света на писаното слово и покрусата от понесения шок. Много ми е приятно да те видя отново готов за борба.

— А ти какво очакваш? Това вече минава абсолютно всякакви граници…

— Не се бой. Ще си плати, лайното му мръсно.

На следващия ден не се обажда. Нито на този след него. На третия звъня аз, но секретарката казва, че я няма, обаче непременно щяла да ме потърси утре. Така и не ме търси. Настъпва уикендът. Оставил съм й поне три съобщения на гласовата поща, а отговор няма. Понеделник идва и си отива. Най-накрая, във вторник заран, звъни в бунгалото.

— Какво ще правиш днес? — пита Алисън.

— Благодаря за светкавичната реакция на моите обаждания.

— Заета бях.

— Някакви новини?

— Има — отвръща тя с малко особен глас. — Но ще е най-добре да ги обсъдим на четири очи.

— Не можеш ли да ми кажеш поне…

— Свободен ли си за обяд?

— Естествено.

— Добре, чакам те към един в офиса.

Вземам душ и се обличам, качвам се в голфа и поемам на юг. Стигам в града за по-малко от два часа. Кракът ми не е стъпвал в Лос Анджелис вече четири месеца и сега, докато карам към офиса на Алисън, си давам сметка за това, колко много ми липсва тая мръсна дупка. Макар останалата част от света да му се присмива заради привидната повърхностност и видими несъвършенства („Ню Джърси в празнична премяна“, както го определя един многознайко от „Манхатън“, мой познат), аз винаги съм бил очарован от неговата смахната отпуснатост, безредна смесица от пролетарски и богаташки елементи, болезненото му, панаирджийско лустро, усещането, че се намираш във вехтошарски рай, но въпреки това пълен с възможности.

Секретарката на Алисън, Сузи, не може да ме познае в първия момент.

— С какво мога да ви услужа? — интересува се тя, насочила подозрителен поглед към мен, когато се появявам в кантората. След това й светва. — Господи, Дейвид… здрасти.

Сега от вътрешността се появява Алисън, която също се стъписва при вида ми. Брадата вече виси доста впечатляващо, а косите ми са вързани на конска опашка. Тя ме целува бегло по бузата, разглежда ме отново и казва:

— Ако чуя някъде да има кастинг за разбойнически образи, моментално ще те запиша. Няма да имаш конкуренция.

— Много се радвам да те видя, Алисън — отвръщам аз.

— Каква диета си спазвал? Психоневротична?

Не обръщам внимание на забележката и вторачвам поглед в дебелата папка под мишницата й.

— Какво има в нея?

— Доказателства.

— За какво?

— Влез при мен.

Подчинявам се и сядам върху стола срещу бюрото.

— Бихме могли да отидем на някое хубаво място — казва тя, — но…

— Предпочиташ да говорим тук?

— Решително.

— Толкова ли е зле?

— Толкова. Да поръчам ли отвън?

Кимвам да и тя вдига телефона, като възлага на Сузи да поръча в „Барни Грийнграс“ студено плато плюс гарнитура и обичайната франзела.

— А също две газирани води, да се правим, че сме в Ню Йорк — добавя Алисън.

Оставя слушалката.

— Мислех, че не пиеш?

— Толкова ясно ли се вижда?

— Излъчваш впечатление за анорексично добро здраве.

— Ще ми трябва ли да пийна, преди да чуя онова, което имаш да казваш?

— Възможно е.

— Ще мина и без.

— Смайваш ме.

— Стига празни приказки, Алисън. Казвай.

Тя отваря папката.

— Искам да се върнеш към времето, когато завърши първоначалния вариант на „Ние, трите мрънкала“. Според моя архив става дума за есента на 1997 година.

— Ноември 1997 година, ако искаш да бъде съвсем точно.

— И си убеден, че е регистриран в Агенцията за авторско право?

— Разбира се. Всички мои произведения са регистрирани там.

— И са ти дали стандартен формуляр, който потвърждава това обстоятелство?

— Ъ-хъ.

— Разполагаш ли с този конкретен формуляр?

— Силно се съмнявам.

— Напълно ли си сигурен?

— Ами, аз не съм особено подреден човек, Алисън — все хвърлям хартии, особено когато не са важни.

— Един документ за регистрация в ААП не е ли важен?

— Не и когато съм сигурен, че след като нещо е регистрирано при тях, то си остава регистрирано. Накъде биеш, Алисън?

— В Агенцията има заведен ръкопис със заглавие „Ние, трите дрънкала“. Но регистрацията е едва от миналия месец и е направена от Филип Флек.

— Може, но сигурно разполагат и с моята от 1997 година.

— Не, не разполагат.

— Това е невъзможно, лично съм я правил.

— Аз ти вярвам и не само ти вярвам, но и успях да изровя оригиналния сценарий от 1997 година.

Тя отгръща папката и измъква омачкан, леко пожълтял сноп листове. Върху титулната страница се чете:

НИЕ, ТРИТЕ МРЪНКАЛА

Сценарий

Дейвид Армитидж

(първи вариант: ноември 1997)

— Ето ти го и доказателството — казвам аз, като соча датата.

— Но, Дейвид, как ще установиш, че не си скалъпил едва напоследък това единствено листче? Как ще убедиш света, че не ти е хрумнало да откраднеш сценария на Филип Флек, като направиш тази лесна фалшификация?

— В какво ме обвиняваш, Алисън?

— Ти май не ме слушаш. Аз знам, че ти си автор на този сценарий. Знам, че не си плагиатор. Знам също, че не си по-откачен от когото и да било сред останалите писатели, чиито интереси представлявам. Но знам също така, че в ААП няма регистриран ръкопис със заглавие „Ние, трите мрънкала“ с твой подпис…

— Откъде знаеш?

— Оттам, че когато миналата седмица ме осведомиха относно липсата на подобна регистрация, аз се свързах с моя адвокат, а той на свой ред ме свърза с частен детектив…

— Наела си частен детектив? — възкликвам шокиран.

— Ами да. Тук става дума за сериозна кражба. Кражба, която може да струва два и половина милиона. Разбира се, че ще наема детектив. Струва си да му хвърлиш един поглед. Трийсет и пет годишен, жертва на най-тежката форма младежки пъпки, каквато ми се е случвало да видя, а костюмът му е като откраднат от кофата за боклук на някой вехтошар. Повярвай ми, на нищо не прилича. Но независимо от външния вид, човекът се оказва прецизен като данъчен инспектор. Онова, до което се добра…

Тя отново рови в папката, като най-напред вади новата регистрация на „Ние, трите мрънкала“ с ясно видимото име на Филип Флек най-отгоре. След това измъква всички регистрации на мои произведения. Даже епизодите на „Да те продам“ са тук. Има го и „Проникване с взлом“. Но няма помен от регистрация на някой от нереализираните ми сценарии от деветдесетте години.

— Кажи заглавието на един от старите — иска Алисън.

— „По море“ — отвръщам аз, като посочвам сценарий на екшън за най-широка консумация „но обагрен с черен хумор“, в който ислямски терористи вземат като заложници трите деца на американския президент на борда на яхта.

Алисън ми протяга едно листче.

— Регистриран под името Филип Флек миналия месец. Кажи друг.

— „Време за дарове“. Тук се описва съдбата на умираща от рак жена. Писан е през 1996 година.

— Регистриран под името Филип Флек миналия месец — заявява Алисън, като ми подава друг формуляр от ААП. — Дай да направим хеттрик — кажи още един…

— „На правилното място в неудачно време“.

— Това е комедия от грешки през меден месец, нали? Регистриран под името Филип Флек миналия месец.

Пуля се в поредния документ, който ми показва Алисън.

— Свил е всички мои нереализирани сценарии?

— Така излиза.

— А от моите регистрации няма и помен?

— Никакъв.

— Как е успял да го направи, да пукне дано?

— Ами, много лесно — отвръща Алисън, като отново бърка в папката. — Ето неговият коронен номер.

Подава ми ксерокопие от страница на „Холивуд Рипортър“ отпреди четири месеца:

ФОНДАЦИЯ ФЛЕК ДАРЯВА ОСЕМ МИЛИОНА ДОЛАРА НА БЛАГОТВОРИТЕЛНИЯ ФОНД КЪМ ААП

Фондацията „Филип Флек“ съобщи днес, че ще направи дарение от осем милиона долара в полза на благотворителния фонд към ААП. Говорителката на фондацията Сибил Харисън заяви, че това е жест на насърчение и подкрепа спрямо усилията на споменатата организация, насочени към закрила на труда на сценаристите, както и към подпомагане на временно изпаднали в беда автори. Изпълнителният директор на Агенцията Джеймс Лерой отбелязва: „Това великолепно дарение разкрива един прост факт — когато става дума за спонсориране на развитието на изкуствата в Америка, Филип Флек е най-близкият до средновековните Медичи, който може да се посочи. Всеки писател би следвало да разполага с приятел като Филип Флек“.

— Величаво заключение, нали? — пита Алисън.

— Не мога да повярвам. Купил е цялата агенция.

— На практика да. Даже е успял да плати възможността всички твои регистрации от миналото да изчезнат яко дим и да се появят отново с неговото име.

— Добре де, но като изключим „Ние, трите мрънкала“, останалите са без особена стойност.

— Но все пак са доста остроумни, не е ли така?

— Естествено, че са — нали аз съм ги писал.

— Ето ти го и отговорът. В момента Флек разполага с четири солидни, професионално написани сценария. Един от тях е дотолкова добър, че според „Варайъти“ от тази сутрин Питър Фонда и Денис Хопър са приели ролите на двамата ветерана в партньорство с Джек Никълсън като…

— Ричардсън, адвоката?

— Позна.

— Фантастичен кастинг — казвам аз, внезапно въодушевен. — Цялото поколение от онова време ще се изсипе да гледа.

— Няма спор. От „Колумбия“ вече са приели да поемат разпространението.

— Значи наистина ще стане голяма работа.

— Ами с парите на Флек светлината винаги е зелена. Проблемът е в това, че името ти ще отсъства от надписите.

— Сигурно има юридически начини, чрез които…

— Обсъждахме положението надълго и широко с моя адвокат. Според него Флек е изиграл виртуозно този номер. Твоите регистрации от едно време са изчезнали. Сега официален автор на старите ти произведения е Флек. Ако опитаме да излезем на светло с исканията си, неговите хора — особено в случая с „Ние, трите мрънкала“ — моментално ще извадят картата „оставете я тая откачалка, той е доказан плагиатор“. Освен това ще направят публично достояние обстоятелството, че когато си бил „законен писател“, Флек те е канил на своя остров, за да обсъдите евентуален сценарий за негов филм. Но усетил, че представляваш потенциална опасност, той ти духва под опашката. И ето че ти се връщаш пак към твоите психарски номера, като си въобразяваш, че си автор на „Ние, трите дрънкала“, макар да не съществува и помен от регистрация на твое име, докато ААП веднага ще скокне да доказва правата на Флек.

— Исусе Христе…

— Удивително е, като си помисли човек на какво са способни парите.

— Но чакай малко… не можем ли да го пипнем въз основа на обстоятелството, че е регистрирал и четирите едновременно едва миналия месец?

— Кой може да му каже копче заради това, че досега не е намерил време да го стори? Той веднага ще възрази, че си е писал тайничко у дома години наред и сега, когато става дума за реализиране на „Ние, трите мрънкала“, решава да регистрира целия си труд на един път.

— Ами всички ония технически лица, които са чели моя сценарий навремето?

— Преди пет години!? Стига, Дейвид. Правило номер едно при всички тях гласи: „Всеки прочетен материал се забравя до три минути след прочитането му“. А даже някое девойче или момче да си спомня нещичко, наистина ли допускаш, че ще застане на твоя страна срещу мощта на господин Флек? Особено предвид статута ти понастоящем. Повярвай ми, тримата с адвоката и детектива разиграхме какви ли не сценарии за реакция в дадения случай. Нито един от тях не е перспективен. Флек си е вързал много здраво гащите. Даже адвокатът се видя принуден да се възхити от виртуозната измама. Казано на жаргон: изпържил те е.

Блещя се в купа хартия върху бюрото на Алисън. Все още се мъча да намеря изход от стаята с криви огледала, в която съм се набутал, и съзнавам, че няма изход — плодовете на моя труд са собственост на Флек. Нищо от онова, което ще кажа или направя, не е в състояние да промени положението.

— Трябва да знаеш още нещо — обажда се Алисън. — Когато казах на детектива за начина, по който Макол е съсипал кариерата ти, той прояви жив интерес и поразрови насам-натам.

Алисън пак търси в папката и вади нови ксерокопия. Подава ми ги с думите:

— Цял куп такива има.

Поглеждам хартийките и разбирам, че държа извлечение от сметка в „Калифорнийска банка“ с титуляр някой си Теодор Макол, чийто адрес е „Кингс роуд“ 1158, Западен Холивуд, Калифорния.

— Как се е докопал до това?

— Не питам. Защото не ща да знам. Но да го кажем така: има ли желание, намира се доброжелател. Но ти хвърли едно око на заверките от четиринайсето число всеки месец. Лесно се установява, че се превеждат по десет хиляди от компания на име „Любич Холдингс“. Нашият детектив направи опит да я идентифицира, но стигна до офшорка от Каймановите острови, чиито корени не може да открие сам Господ Бог. Нещо повече: установи, че Макол печели някакви посрани трийсет и четири хиляди годишно в „Театрал“, но успоредно с това смъква други петдесет като папарак за някакъв британски парцал. Той не разполага със семейно богатство, пенсионни фондове, с нищо. Но през последните месеци се оказва облагодетелстван с по десет хиляди на всяко четиринайсето число от някаква тайнствена корпорация на име „Любич“.

Мълчание.

— Кога бе на острова на Флек?

— Преди седем месеца.

— Не ми ли каза тогава, че той е нещо като киноман?

— Суперколекционер на филмово изкуство.

— Коя е едничката личност с името Любич, която ти е известна?

— Ърнст Любич — великият комедиен режисьор от трийсетте.

— Само истински киноман би преценил като забавна идеята да се нарече холдинг от Каймановите острови на името на легендарен холивудски режисьор.

Нова продължителна тишина. Нарушавам я аз:

— Флек е платил на Макол да открие начин, по който да ме съсипе, така ли излиза?

Алисън свива рамене.

— Не разполагаме с никакви твърди доказателства, тъй като Флек е замел много ловко следите. Но и двамата с детектива сме на едно мнение: май така излиза.

Облягам се назад в стола, а главата ми ще се пръсне от мисли. Парченцата на този идиотски пъзел най-накрая започват да се наместват едно към друго. В продължение на всичките последни шест месеца живея с убеждението, че целият мъчителен сценарий, в чиито рамки съм вкаран, е просто творение на съдбата — подчинено на прочутото правило на доминото, по силата на което една беда става причина за пораждането на друга, която на свой ред…

Но ето че сега ми светва: всичко е предварително замислено и режисирано, изцяло и преднамерено манипулирано. За Флек аз не съм нещо повече от евтина, незначителна марионетка, с която може да си играе както ще. Решава да ме съсипе. Като някакво псевдовисше същество той живее със самочувствието, че има право да дърпа всички конци.

— Знаеш ли какво ме сащисва най-много в цялата тази работа? — проговаря Алисън. — Очевидната вътрешна необходимост да те унищожи, която изпитва. Ако ставаше дума само за сценария… като нищо щяхме да се споразумеем. Особено при добра цена. Но не, той протяга ръце към гърлото ти, към сърцето и всеки друг жизненоважен орган, за да ти разкаже играта докрай. Да не си го разярил с нещо, та те мрази чак толкова?

Свивам рамене с мисълта: не, ама с жена му се сприятелихме доста. Е, добре де, какво толкова се случи между Марта и мен? Една-единствена пиянска прегръдка — и толкоз… при това далеч от погледите на прислугата. Освен ако не е имало камери за нощно наблюдение, скрити сред палмите…

Стоп! Това е чиста параноя. Та нали в края на краищата Флек и Марта са разделени? Тогава какво му пука, даже и ако сме се сближили малко на оня идиотски плаж?

Но явно му пука — защото какво друго може да го мотивира за подобна акция срещу мен?

Освен ако… ако…

Спомни си филма, дето толкова настояваше да видиш. „Сало или сто и двайсетте дни на Содом“. Спомни си колко си блъска главата тогава над въпроса, защо му е трябвало да си прави този малък гаден експеримент. Спомни си неговата апология на филма:

… показаното от Пазолини е фашизъм в най-чист дотехнологически вид, убеждението, че разполагаш с правото, с привилегията да упражняваш пълен контрол над друго човешко същество до степен да му бъде отказано правото на лично достойнство и чест, на собственост и свобода. Да му отнемеш изцяло неговата индивидуалност и го третираш като подвижен предмет, който подлежи на унищожаване, след като изпълни своите функции…

Каква бе целта на тази злонамерена гимнастика? Дали е искал да действа въз основа на своето убеждение, че разполага с правото, привилегията да упражнява пълен контрол над друго човешко същество? Дали Марта е някакъв фактор в това уравнение — дала му основание да мисли, че мимолетната й страст към мен ме превръща в неизбежен прицел на злата му воля? Или става дума за най-обикновена завист — вътрешна нужда да унищожи нечия кариера като акт на възмездие заради собственото си бездарие? Той разполага с такива безумни пари, с такива безумни възможности за тотален контрол. Сигурно и отегчението си казва думата. Отегчението от пренаситеното общуване с творчеството на Ротко, от постоянното ползване на кристални чаши, от съзнанието за това, че гълфстриймът или боингът са непрекъснато готови да излетят по негов знак. Дали не е решил, че е настъпил моментът да надрасне всички тия милиарди, като направи нещо наистина оригинално, нечувано, екзистенциално изчистено? Като възприеме ролята, достъпна единствено за човек, притежаващ всичко. Най-висшият акт на изява. Да се направи на Господ.

Не знам отговорите на тези въпроси. А и не искам да ги знам. Неговите мотиви са си негови. Онова, което аз знам, е следното: зад всичко това стои Флек. Той е разработил стратегически план за моето унищожаване, също както някой генерал планира обсадата на непревземаема крепост: атака по снабдителните линии, подкопаване на основите, наблюдение на зрелищното срутване на цялото съоръжение. Той е ръководел всички събития… ще рече и мен.

Гласът на Алисън ме изтръгва от приятния размисъл:

— Дейвид, добре ли си?

— Мисля.

— Знам, че ти идва вече много. Смазващи са тия новини.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Каквото кажеш.

— Ще накараш ли Сузи да ми направи копия от всички открити от детектива документи?

— Какво си намислил?

— Трябват ми документите, както и оригиналният екземпляр от моя сценарий.

— Започваш да ме плашиш.

— Трябва да ми имаш доверие.

— Кажи все пак…

— Няма.

— Дейвид, ако се прецакаш пак…

— Ще бъда още по-прецакан, отколкото съм в момента — нямам нищо за губене.

Тя звъни на Сузи.

— Мила, моля те, копирай всичко от тази папка, ако обичаш.

След половин час получавам копията и сценария. Правя си набързо сандвич с пушено филе от сьомга и го пъхвам в страничния джоб на сакото. Целувам бегло Алисън по бузата и благодаря за всичко.

— Моля те, не прави глупости — казва тя.

— Ако направя, ти първа ще научиш.

Излизам от офиса. Пъхвам се в колата, като оставям дебелата папка върху седалката до себе си. Опипвам вътрешния си джоб, за да съм сигурен, че там е тефтерчето ми. Карам към Западен Холивуд, спирам пред някаква книжарница, откривам нужния ми том и се отправям към едно интернет кафе, което ми е отдавна известно. Паркирам отпред. Влизам. Настанявам се пред един терминал и влизам в Мрежата. Вадя тефтерчето и въвеждам имейл адреса на Марта Флек. В полето за изпращач вписвам адреса на книжарницата, но без имена. След това преписвам от току-що купената книга следното:

Животът два пъти приключи

преди да го приключа аз —

дали пък Вечността не пази

и трета случка във запас.

 

Тъй силно, тъй необозримо

от двете пътят ми пострада.

Раздялата е част от рая

и всичко нужно в ада.

… и, между другото, би било чудесно да те чуя.

Твой приятел,

Емили Д.

Натискам бутона „изпращане“ с надеждата, че това е неин личен адрес. Ако не е — ако Флек следи всяка нейна стъпка — залагам на вероятността да го приеме като безобидна рекламна закачка от страна на книжарницата… а в най-лошия случай — тя да успее да се свърже с мен, преди оня да се усети.

Мотая се известно време в Западен Холивуд, пия кафе с мляко в едно заведение на открито, дефилирам пред блока, в който живеехме със Сали, и се чудя на това, колко бързо престанах да жадувам за нея… ако — там е въпросът — изобщо някога съм я жадувал истински. Откак сме се разделили един път не ме е потърсила. Не се съмнявам, че ако аз позвъня, телефонният секретар ще съобщи: „Дейвид Армитидж не живее вече на този адрес“. Но докато минавам сега край нашата сграда, коричката от прясната рана пак се отлепва. За пореден път повтарям наум така често произнасяния от мъже на средна възраст рефрен: „Къде ми беше умът?“.

И за пореден път отговор на този въпрос липсва.

Натискам газта и се устремявам навън от Западен Холивуд, далеч от чергите на града, към брега на океана. В шест часа съм вече в Мередит. Лес стои зад касата. Изглежда изненадан да ме види.

— Че ти не почиваш ли днес?

— Чакам един имейл. Да си видял случайно…

— Днес не съм се завирал в тая свинщина. Виж сам.

И аз влизам в малкия кабинет отзад, включвам ейпъла, задържам дъх и…

Ето го.

Послание за Емили Д.

Отварям. Съобщението гласи:

Да чакаш час — тъй дълго е —

ако Любов сияе

да чакаш Вечност — кратко е —

ако Любов е в края.

… и ми се струва, че знаеш от кого е. Също така знаеш, струва ми се, че кореспондентът би подновил с удоволствие това познанство. Но какъв е тоя книжарски адрес? Страшно съм заинтригувана. Обади се на мобилния ми: (917) 5553739. Само аз отговарям на него, което го превръща в най-добрия канал за връзка, ако разбираш накъде бия.

Обади се по-скоро.

С най-добри пожелания,

Красавицата от Амхърст

Провиквам се към Лес:

— Имаш ли нещо против да използвам телефона?

— Върши си работата — гласи отговорът.

Затварям вратата и набирам номера. Марта се обажда. И странна работа: пулсът ми се ускорява малко, когато чувам гласа й.

— Здрасти — казвам аз.

— Дейвид? Къде се намираш?

— В книжарница на Мередит. Знаеш ли го Мередит?

— По Крайбрежната тихоокеанска ли?

— Точно.

— Купил си книжарница?

— Дълга история.

— Мога да си представя. Виж какво, трябваше да те потърся преди месеци, когато се заплиташе тая гадна мрежа около теб. Но нека ти кажа сега следното: онова, което си сторил… в което те обвиниха… е такава нищожна дреболия. Както лично заявих пред Филип: ако ми даваха по петаче за всяка прочетена някъде заета от другаде реплика…

— … щеше да си богата колкото него?

— Никой не може да стане чак толкова богат, ако изключим още неколцина от тази планета. Но както и да е. Исках само да кажа, че страхотно съжалявам заради всичко, което ти се стовари на главата… и особено заради помията, излята от онова лайно Макол. Но поне Филип те възмезди богато с платеното за твоя сценарий.

— Така е — отвръщам аз с безизразен глас.

— А той много ми харесва, впрочем. Толкова умно е написан, толкова човешки и толкова наистина бунтарски. Когато се видим, ще се опитам да те разубедя от намерението да оставиш цялото авторство на Филип…

— Ами, нали знаеш как стават тия работи…

— Знам. Филип ми каза, че се опасяваш от лошото име, което може да излезе на филма още от самото начало, ако бъде свързан с теб. Но аз се мъча да го убедя да пусне неофициално слуха, че истинският автор на сценария си ти — след като филмът излезе на екран, разбира се…

— Само при положение че отзивите бъдат страхотни.

— Ще бъдат, защото този път Филип тръгва от фантастично стабилен сценарий. Чул си вече за участието на Фонда, Хопър и Никълсън.

— Състав на мечтите ми.

— Толкова се радвам да те чуя, господин Армитидж. Особено като си спомня колко се измъчвах след това…

— Нищо незаконно не сме сторили.

— За съжаление — отбелязва тя. — Как е приятелката?

— Нямам представа. Тя е сред множеството неща, които загубих, след като…

— Съжалявам. А дъщерята?

— Тя е много добре, освен дето след документираната ми атака срещу Макол жена ми наложи юридически ограничения върху контактите с нея въз основа на твърдението, че съм психически неуравновесен.

— Господи, Дейвид, та това е ужасно.

— Така си е.

— Май имаш нужда от един хубав обяд.

— Би било чудесно. По всяко време, ако се появиш в района на Мередит…

— Засега съм у нас, в Малибу. Ще остана около седмица.

— Къде е Филип?

— Търси снимачни площадки в Чикаго. Началото е насрочено за след осем седмици.

— Всичко ли е наред при вас? — питам аз, като се мъча да запазя същия неутрален, незаинтересуван тон.

— Имаше за известно време една приятна интермедия. Но свърши неотдавна. А сега… както винаги.

— Съжалявам.

— Comme d’habitude^[1]…

— … казано на чист английски.

Тя се засмива.

— Чуй сега, ако случайно си свободен за обяд утре…

Уговаряме се за среща в книжарницата към един.

Излизам от канцеларийката и питам Лес дали може да намери някого, който да ме замести за два-три часа утре по обяд.

— Глупости, утре е сряда и целият град е умрял — вземи си свободен следобед.

— Благодаря ти.

Гълтам три тиленола, за да ме усмъртят за тази нощ. Преди да заспя в съзнанието ми се разнася нейният глас: …_ще се опитам да те разубедя от намерението да оставиш цялото авторство на Филип… Филип ми каза, че се опасяваш от лошото име, което може да излезе на филма още от самото начало, ако бъде свързан с теб_.

Сега разбирам безпощадната логика, следвана от Флек при трупането на тия милиарди. Стигне ли се до война, той е абсолютен виртуоз — това е едничкият му голям талант.

Тя се появява точно в един. Длъжен съм да кажа, че изглежда ослепителна. Облечена е семпло, с черни джинси, черна тениска и син жакет. Но независимо от рокерското облекло, от нея струи непогрешимо патрицианско излъчване, характерно за издигнатите слоеве от Източното крайбрежие. Може би идва от дългата й кестенява коса, която сега е събрана на кок. От издължения, строен гръб или високите скули, които напомнят един портрет на бостънска матрона от висшето общество, рисуван около 1870 година от Джон Сингър Сарджънт. А може да е от традиционните очила в рогови рамки, чието носене не ще да зареже. Те са нещо като ироничен контрапункт на шикозните рокерски дрехи и огромното количество на парите, които представлява понастоящем. Особено като се вземе предвид обстоятелството, че струват не повече от петдесет долара и целостта на лявата им половина се подсигурява от парченце скоч. Разбирам посланието на тази лепенка: израз на собствената й независимост и лукава интелигентност, които — след толкова месеци — намирам отново за очарователно привлекателни.

Когато влиза в магазина, погледът й минава през мен, все едно съм наето от стопанина плашило.

— Здравейте — започва Марта. — Дейвид Армитидж дали е… — След това, насред изречението: — Дейвид? — промълвява тя, видимо шокирана.

— Здрасти, Марта.

Понечвам да я целуна по бузата, но се отказвам и само подавам ръка. Тя я поема, като ме разглежда с развеселено смущение.

— Това наистина ли си ти?

— Брадата ми е станала малко чорлава.

— Както и косата. Чувала съм израза „назад към природата“. Но „назад към книжарницата“ така ли трябва да изглежда?

Засмивам се.

— Е, ти поне изглеждаш чудесно.

— Не съм казала, че при теб е друго, Дейвид. Просто… де да знам… ти не си се променил, по-скоро си се видоизменил. Като някоя от ония детски играчки…

— При които с няколко завъртания редник Джо се превръща в динозавър ли?

— Именно.

— Това е моето ново Аз. Динозавърското.

Сега е неин ред да се засмее.

— Отмъкнал цяла книжарница. — Тя оглежда витрините и полираните лавици, затрупани с купища книги. — Силно съм впечатлена. Очарователно е.

— Обстоятелството, че не се намира в някой мол и не разполага с щанд за кафе и закуски я прави да прилича на изкопаемо от деветнайсети век.

— Как я откри?

— Дълга история.

— Е, очаквам да ми разкажеш абсолютно всичко по време на обяда.

— Не се тревожи — ще го направя.

— Останах много изненадана от твоя имейл. Мислех, че…

— Че какво?

— Де да знам, че си ме отписал в качеството ми на глупачка… след оная нощ…

— Чудесна глупост си беше…

— Наистина ли го мислиш?

— Разбира се.

— Хубаво. Защото… — Нервно потръпване. — … Защото аз се чувствах доста глупаво после.

— Също като мен — окуражавам я аз.

— Та така — бърза да смени темата гостенката ми, — къде ще те водя на обяд?

— Мислех да отидем в бунгалото ми…

— Наел си жилище тук?

— То е на един от клиентите на моята агентка — Уилард Стивънс.

— Сценариста?

— Точно така.

Тя ме гледа изпитателно, докато се мъчи да вмести тази дребна информация в общата картина.

— Значи, когато си открил този град и тази книжарница, си попаднал също така и на място, в което да живееш и което случайно се оказва собственост на Уилард Стивънс… който пък също случайно е клиент на твоята агентка?

— Точно така. Сега ще…

Трябват ми няколко минути, за да затворя книжарницата, като същевременно обяснявам на Марта, че в чест на нейното появяване в Мередит съм решил да си взема свободен следобед.

— Покъртена съм от този жест — казва тя, — но не ми се иска да понасяш загуби заради мен.

— Нямай грижа по този въпрос. Сряда е ялов ден. Във всеки случай на Лес не му пука…

— Кой е Лес? — прекъсва ме тя.

— Лес е собственикът на книжарницата.

Сега наистина се обърква.

— Но не каза ли, че ти си собственик?

— Такова нещо не съм казал. Казах само, че…

— Сещам се, „дълга история“.

Колата на Марта е паркирана отпред — голям и лъскав черен рейнджровър.

— С моя звяр ли ще отидем? — пита тя.

— Ами, скачай в моя — казвам, като посочвам престарелия голф.

Тя се стъписва за пореден път пред возилото с вид на осъдено постоянно да остава в аварийната лента, но замълчава.

Качваме се. Както обикновено, стартерът се опъва (едно от многото скрити качества, открити след покупката на експоната), но на четвъртия опит все пак пали.

— Бива си я колата — отбелязва Марта, когато потегляме.

— Превозва ме от една точка до друга.

— И предполагам, че точно се вписва във външния вид на застаряващ гимназист, който се мъчиш да придобиеш.

Замълчавам и свивам рамене.

След пет минути сме в бунгалото. Тя е поразена от гледката към океана. Поразена е и от простотата на архитектурните решения, от белотата, от тапицираните столове, от лавиците с книги.

— Сега разбирам защо се чувстваш щастлив на това място — отбелязва моята гостенка. — Великолепно писателско убежище. Къде работиш впрочем?

— В книжарницата.

— Да пукне човек от смях наистина. Имам предвид същинската работа.

— Тоест писане ли?

— Дейвид, не ми създавай впечатлението, че тая конска опашка ти е изпила ума. Все пак по една случайност си писател…

— Не съм. Бях.

— Не говори за дарбата си в минало време.

— Защо не? Точно такава е истината.

— Но нали Филип се готви да заснеме твоя сценарий… с удивителен подбор от актьори и гарантирано разпространение по цял свят от „Колумбия“. Холивуд на нищо не се радва така, както на завръщане на бял кон. Преди да успееш да разгадаеш седемцифреното число на хонорара си, ще се видиш прегърбен над лаптопа за нов сценарий.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Продадох си лаптопа.

— Какво си продал?

— Компютъра. Подарих го по-скоро — в една заложна къща на Санта Барбара.

— Дейвид, това е някаква шега, нали?

— Не, самата истина. Знаех, че никога повече няма да си изкарвам хляба с писане, а освен това ми трябваха пари…

— Добре де, стига вече… — казва тя раздразнено. — Що за игра играеш, Дейвид?

— Никаква игра не играя.

— Тогава каква е цялата тази глупост с работата в книжарница?

— Ами просто работя в книжарница за двеста и осемдесет долара седмично.

— Пак идиотщини. Двеста и осемдесет долара седмично? Дейвид, Филип ти плати два и половина милиона за сценария.

— Не е…

— Той ми каза…

— Излъгал е.

— Не ти вярвам…

Отивам при бюрото. Вземам папката с ксерокопията на събраните от детектива на Алисън документи, както и оригиналния сценарий на „Ние, трите мрънкала“ от 1997 година. Връчвам й купчината.

— Трябват ти доказателства. Ето ги.

След това разяснявам цялата игра. Очите й стават все по-големи. Показвам документацията от ААП, обяснявам как са изчезнали всички мои регистрации на нереализирани сценарии, за да се появят внезапно неотдавна под името Филип Флек. Илюстрирам мисълта си с извлеченията от сметката на Макол, като подчертавам месечните постъпления, внасяни от „Любич Холдингс“.

— Съпругът ти пада ли си по филмите на Ернст Любич?

— Има копия от всичките.

— Виждаш ли.

Разказвам за изгубването на инвестиционния пакет, станало с участието на Боби Бара, и разкривам своето подозрение, че моят брокер действа по инструкции на Филип Флек, чиято цел е да ме съсипе финансово.

— Единствената мисъл, която се ражда в главата ми по повод на всичко това, е следната: дали не е решил да предприеме тези действия, понеже е разбрал за нас…

— Но какво има да разбира за нас? — пита тя. — Стореното е от областта на приетото между гимназисти. А и по онова време Филип не беше ме докосвал от месеци…

— Ами ако не е това… значи, значи е завиждал заради скромните ми успехи…

— Филип завижда на всеки, който притежава някаква творческа дарба. Защото сам той няма никаква. Но — понеже му знам и зъбите — е способен да направи подобно нещо поради поне десет различни причини… до една потайни и трудни за проумяване от всекиго, освен от него самия. А може да го е сторил просто ей така — защото е в кръга на възможностите му.

Тя се изправя и тръгва да кръстосва бунгалото, като клати глава.

— Толкова съм… не мога да си представя как… играе тия шибани… цялата тая работа… е толкова типична… за Филип.

— Е, ти го познаваш по-добре от мен.

— Толкова съжалявам.

— И аз. Поради което се нуждая от твоята помощ.

— Имаш я.

— Но онова, което ще предложа, може да се окаже малко… рисковано.

— Нека аз да преценя. Казвай какво искаш от мен?

— Да представиш пред лицето на мъжа си доказателствата за това, че е откраднал моите сценарии и е платил на Макол, за да съсипе кариерата ми.

— И, предполагам, да използвам записващо устройство като по филмите?

— Обикновен портативен диктофон ще свърши работа. Нужно ми е само едно негово признание за това, че стои зад всичко. Ако го имам, моята агентка и адвокатите й ще получат основата, върху която да стъпят здраво. Когато разбере, че можем да го изобличим в кражба на интелектуална собственост и заговор за престъпно деяние с Макол, със сигурност ще пожелае да се споразумее с нас, особено когато му стане ясно що за скандал ще се разрази около името му. Той мрази отрицателни отзиви, нали?

— О, много.

— Искам единствено да възстановя доброто си име. Парите не ме интересуват особено…

— А трябва да те интересуват. Защото това е едничкият език, който Филип прекрасно разбира. Но има проблем.

— Че ще отрече всичко ли?

— Ще отрече. Но…

— Но какво?

— Ако го провокирам достатъчно силно, може и да изтърве признанието, което ти трябва.

— Май не храниш особено голяма надежда.

— Познавам си стоката. Но си струва да се опита.

— Благодаря ти.

Тя събира документацията.

— Всичко това ще ми трябва.

— Твое е.

— Ще ме закараш ли до колата?

През няколкото минути на обратния път тя мълчи. Хвърлям й един поглед. Притиска папката плътно към гърдите си, а осанката й излъчва ярост. Когато спирам, тя просто се навежда към мен и ме целува по бузата. И казва:

— Ще ти се обадя.

После излиза от моята кола и се качва в своята. Потегля. Докато карам към къщата, в главата ми се върти една мисъл: „Точно на такава реакция се бях надявал“.

Но дните си текат, а от нея — нищо. Алисън обаче звъни най-редовно, за да разбере какво съм направил с подробната документация. Аз лъжа, че продължавам да мисля, да търся начин, по който да го хванем натясно.

— Много си жалък като лъжец — отсъжда тя.

— Мисли каквото си искаш, Алисън.

— Надявам се да поумнееш.

— Работя по въпроса. Междувременно измислихте ли с твоя правен лъв някакъв начин да заковем оня за интелектуална кражба?

— Обсъдихме всяка възможност, но… нищо. Покрил се е отвсякъде.

— Ще видим.

Когато изтича цяла седмица без никакъв знак от Марта, аз започвам да си мисля, че наистина е съумял да се покрие отвсякъде… до такава степен, че дори на нея не се удава да изтръгне едничка дума на признание. Трябва да се боря с напираща вълна униние. След три седмици предстои да плащам издръжката, а няма никакъв начин да събера дори половината вноска. Което означава, че Луси най-вероятно ще отговори с опит да пресече телефонните ми контакти с Кейтлин. Понеже освен това няма да съм в състояние да си позволя услугите на Уолтър Дикърсън в съда (или в каквото и да било друго отношение), тя ще ме сдъвче за нула време. Налице е и проблемът с Уилард Стивънс. Той ми се обади лично от Лондон преди няколко дни за едно бързо здрасти, да попита дали всичко е наред и съобщи, че се прибира след два месеца, така че…

А как бих могъл да намеря каквото и да било под наем в Мередит при заплата от двеста и осемдесет долара на седмица? Че дори да обърна наопаки целия град, за по-малко от осемстотин месечно нищо няма да открия… което означава, че след като остана без подслон, ще трябва да покривам всичките си седмични разходи с осемдесет и девет долара — бензин, ток, храна… Иначе казано: мисия невъзможна.

В края на този катастрофален сценарий се виждам като бездомник, седнал на бордюра с надраскана на ръка табела, чийто надпис гласи: И аз бях уважаван човек.

И тогава, най-накрая, Марта се обажда. Петък вечер… цели десет дена след първата ни среща. Звъни в магазина към шест вечерта. Говори лаконично, делово.

— Съжалявам, че не успях да ти се обадя — нямаше ме.

— Някакви новини?

— Кога почиваш?

— Понеделник и вторник.

— Можеш ли да запазиш целия понеделник свободен?

— Разбира се.

И затваря, преди да успея да кажа още нещо.

Понечвам да я набера начаса и да разбера какво става. Но си давам сметка, че това би било в най-добрия случай безполезно. Така че не ми остава друго, освен да броя часовете до понеделника.

Тя пристига навреме, паркира рейнджровъра пред входната врата. Пак изглежда пленителна: къса червена пола, прилепнало черно боди, същия жакет от миналата седмица, същите очила със счупена рамка плюс старомодна огърлица на шията. Богата хубавица на среща с градско хипи. Тръгвам към нея. Тя ме приветства с широка усмивка — усмивка, която ме кара да си помисля, че може би носи добри новини. Когато ме целува набързо по устните — като в същото време стисва ръката ми — казвам си: това е обещаващо… и малко объркващо.

— Здрасти — обажда се Марта.

— Здравей. Дали не долавям нотка добро настроение?

— Знае ли човек. С това ли смяташ да си облечен днес?

Намъкнал съм чифт стари джинси, тениска и сив суитчър с качулка и цип.

— Ами като не знам какви са плановете за деня…

— Мога ли да предложа нещо?

— Цял съм в слух.

— Ще оставиш всичко в мои ръце през днешния ден.

— С което искаш да кажеш…

— С което искам да кажа, че няма да поставяш под въпрос нито едно мое действие или решение… и в същото време ще правиш онова, което ти нареждам.

— Съвсем всичко ли?

— Да — отвръща тя с усмивка. — Съвсем. Но не се притеснявай — няма да има нищо незаконно. Или опасно.

— Е, това дава известна надежда…

— Разбрахме ли се?

Протяга ръка и аз я поемам.

— Май да, стига да не искаш от мен да заравям трупове.

— Би било прекалено банално. Хайде сега да махнеш тия парцали от гърба си.

Минава покрай мен към вътрешността на бунгалото, отваря гардероба и започва да рови из дрехите ми. Най-накрая измъква черни джинси, бяла тениска, леко сако от велур и чифт високи маратонки.

— Това трябва да свърши работа — отбелязва Марта, докато ми подава купчината. — Върви да се преоблечеш.

Връща се в дневната. Аз обличам избраните дрехи. Когато отивам при нея, Марта стои край бюрото, вторачена в стара моя снимка с Кейтлин. Оглежда ме от главата до петите.

— Много по-добре е — отсъжда моята посетителка. После вдига снимката. — Ще възразиш ли да я взема с нас?

— Ъ-ъ-ъ… не. Но за какво ти е?

— Нали се разбрахме за нещо?

— Да не задавам въпроси.

Тя се приближава и отново ме целува едва-едва по устните.

— Ами не задавай тогава.

Хваща ме за ръка и казва:

— Хайде да изчезваме оттук.

Тръгваме с нейната кола. След като оставяме Мередит зад гърба си и поемаме на север, по Крайбрежната тихоокеанска магистрала, тя проговаря:

— Силно впечатлена съм, Дейвид.

— От кое?

— От това, че още не си попитал защо не съм те търсила цели десет дена. Много си дисциплиниран.

— Ами нали сама нареди — никакви въпроси.

— Сега ще ти кажа, но при още едно условие: след като чуеш — никакъв коментар.

— Защото е неприятно ли?

— Да, защото не може да се каже, че новините са удовлетворителни. И защото не искам да развалят днешния ни ден.

— Добре.

Вперила поглед напред през стъклото, тя започва да разказва:

— След като се видяхме, аз се прибрах в Ел Ей и наредих гълфстриймът да ме откара право в Чикаго. Преди да се кача на борда, направих кратко посещение в магазин за електроника и купих един портативен диктофон — от ония, дето се задействат с глас. Когато излетяхме, позвъних на Филип и му казах, че искам да го видя незабавно. Отидох в апартамента му в „Четири сезона“, представих му цялата документация и… знаеш ли какво направи той? Сви рамене и заяви, че няма представа за какво му говоря. Тогава започнах да описвам всеки елемент поотделно, като се позовавах на документите, дето ти ми даде. Отрече да има връзка с каквото и да било. Даже не попита как съм се снабдила с всичко това. Отмина с пренебрежение абсолютно всяка моя дума. А когато изгубих самообладание и започнах да му крещя, той изключи напълно и се превърна в нещо като част от мебелировката. Сума време се правих на актриса, какво ли не опитах, за да изтръгна от него и най-малко признание, но той просто не ми обръщаше внимание. И аз най-накрая сграбчих всички хартии, излетях от апартамента и се върнах с гълфстрийма право в Ел Ей.

— Следващите дни прекарах в собствено разследване. „Любич Холдинг“ е с положителност една от офшорките на Филип… макар да е така умело „маскирана“ на Кайманите, че никой не е в състояние да проследи връзката му с нея. И макар да не разполагам с доказателства, съм почти сигурна в това, че освен щедрия подкуп под форма на дарение за фонда, Филип е пуснал голяма сума директно в джоба на Джеймс Лерой, изпълнителния директор на ААП…

— Как го установи?

— Нали въведохме някакви правила за днес?

— Извинявай.

— Няма нищо. Та такава е работата. Всичко разказано от теб оня път излиза самата истина. Филип е решил да те унищожи. Нямам представа поради каква причина. Но го е направил. Никога няма да признае, нито ще обясни мотивите си. Но знам, че е виновен. И ще си плати цената. А тя е такава: аз го напускам. Не че това ще го развълнува особено.

— Казала си му, че го напускаш — обаждам се аз с усилие това да не прозвучи като въпрос.

— Не, още не съм. Защото не съм разговаряла с него от оня път. Умело постави въпрос под формата на извод.

— Благодаря.

— Няма за какво. Много ми се ще да получа признание от негова страна. Тогава най-малкото бих могла да го принудя на действия, с които да поправи нещата. Но…

Тя свива рамене.

— Няма нищо — успокоявам я аз.

Марта пуска кормилото с едната ръка и сплита пръсти в моите. И ги задържа там, докато стигаме до изхода за Санта Барбара, където се налага да смени скоростта.

Минаваме по улицата — същата, на която продадох поршето и почти подарих компютъра си. Поемаме по главната, обточена с бутици и деликатесни магазини, снабдени със стоки от черен хайвер нагоре. Стигаме крайбрежния булевард и завиваме по него към хотел „Четири сезона“.

— Ъ-ъ-ъ… — муча аз, спомнил си за прекараната тук със Сали извънбрачна седмица, когато бях все още женен и толкова смехотворно арогантен. Преди още да отворя уста, Марта казва:

— Не питай.

Пиколото край входа поема колата. Марта ме въвежда през парадните двери, но вместо да се насочи към рецепцията, тя тръгва по някакъв страничен коридор към двойна дъбова врата с надпис: Център за релаксация.

— Реших, че имаш нужда от известна релаксация — казва Марта с усмивка, докато отваря вратата и ме побутва пред себе си. Поела нещата изцяло в свои ръце, тя уведомява отговорника, че аз съм Дейвид Армитидж и че ми е запазен целият следобед за пълен пакет услуги, включващ и среща с коафьор. И понеже става дума за коафьор, дали би могла да го види за миг, моля?

Човекът взема телефонната слушалка. След малко се появява висок, жилест джентълмен. Той почти шепне и се представя като Мартин.

— Та, ето какво, Мартин — започва Марта. — Това е жертвата. — Бръква в чантата си и вади снимката ми с Кейтлин. — Така изглеждаше този мъж, преди да се завре в пещерата. Смятате ли, че е възможно да го върнете обратно от неандерталското му състояние?

Мартин пуска тънка усмивка.

— Без проблем — казва той, докато връща снимката на Марта.

— Добре, хубавецо — обръща се тя към мен, — очакват те четири много забавни часа. В седем ще бъда на верандата за аперитив.

— А какво ще правиш дотогава?

Поредна бегла целувка по устните.

— Без въпроси — казва Марта. Сетне се обръща и поема към вратата.

Мартин ме потупва по рамото и дава знак да го последвам в светилището.

Най-напред ме събличат гол. След това две асистентки ме отвеждат под душ в мраморна кабина, където ме нападат с много горещи струи под високо налягане и разтриват тялото ми с морски водорасли и твърда четка. После ме подсушават, навличат ми роба и ме курдисват върху стола на Мартин. Той използва ножици, за да премахне по-голямата част от брадата ми. Следват горещи кърпи, сапунена пяна, а от хирургически стерилизатор се пръква лъскав бръснач. Мартин ме избръсва гладко, отново завива лицето в горещ пешкир, после го маха, завърта стола и навежда главата ми назад в леген, където обработва с шампоан дългата, чорлава коса. След това я отрязва нацяло, като възстановява дължината, с която бях свикнал преди всичко да тръгне наопаки.

Когато приключва, отново ме потупва по рамото и кимва към друга врата с думите:

— Ще се видим най-накрая.

През следващите три часа ме мачкат и месят, преповиват и мажат с кал, масажират с благовонни масла, за да ме върнат най-накрая върху стола на Мартин, който ме обработва с гребен и сешоар, преди да посочи огледалото и да заяви:

— Ето ви там, откъдето сте тръгнали.

Блещя се в отсрещния субект и не ми е много лесно да привикна с този нов стар образ. Чертите на лицето са изтънели. Очите имат уморен вид. Макар да съм твърде излъскан и полиран след четири часа релаксация, дълбоко в себе си не мога да повярвам в ефекта от тази бръснарска и козметична магия. Не искам да виждам това лице, понеже му нямам вече вяра. Заричам се още от утре да започна отглеждане на нова брада.

Когато излизам на верандата, заварвам Марта, разположена край маса с невероятна панорама към океана. Преоблякла се е в къса черна рокля, а косите й се спускат свободно покрай шията. Тя ме оглежда внимателно. Дарява ме с усмивка и казва:

— Така е значително по-добре.

Сядам до нея.

— Ела насам, моля те — казва Марта.

Навеждам се. Тя докосва лицето ми с длан. Приближава и ме целува истински.

— Всъщност много по-добре.

— Радвам се, че ти харесва — отвръщам аз, а главата ми се замайва от тази целувка.

— Истината е, господин Армитидж, че този свят изпитва остър недостиг от привлекателни и умни мъже. Намират се цял куп привлекателни глупаци и друг куп от грозни умници, но привлекателните умници се срещат почти толкова рядко, колкото Халеевата комета. Така че, когато един привлекателен и умен мъж реши да се прави на Кинг Конг, е нужно е да се вземат някакви мерки, за да бъде вкарано такова момче в пътя. Особено предвид обстоятелството, че в никакъв случай не бих спала с някого, който е сякаш току-що изваден от илюстрация на „Робинзон Крузо“, показваща жертвен танц на човекоядци.

Много, много продължителна пауза. Марта поема ръката ми и пита:

— Чу ли какво казах току-що?

— О, да.

— Е?

Сега е мой ред да я целуна.

— Точно на този отговор разчитах.

— Имаш ли представа колко те желаех оная нощ? — питам аз.

— Пак задаваш въпрос.

— Е, и? Искам да го знаеш.

Тя ме хваща за реверите и ме привлича съвсем близо.

— Знам — шепне Марта. — Защото и аз изпитах същото. Но сега — ни дума повече.

И ме целува отново. А аз се обаждам:

— Искаш ли да опитаме нещо съвършено различно?

— Разбира се.

— Нека не пием повече от по чаша вино тази вечер. Защото нещо ми казва, че ще е по-добре да бъдем относително трезви по-късно.

И ние изпиваме по една чаша бяло вино. После се преместваме в ресторанта. Поръчваме си стриди и лангустини, а аз изпивам още една чаша, за да посветим следващия час на крайно приятен разговор за глупости, които ни карат да се смеем като идиоти. А после, когато прибират и последните чинии и ние допиваме кафето, тя ме хваща за ръка, води ме към главния корпус на хотела, към асансьора и сетне в огромен, потънал в плюш апартамент. Когато затваря вратата зад нас, тя ме прегръща и казва:

— Нали знаеш онази неизбежна сцена от всеки филм с Гари Грант и Катрин Хепбърн, при която той внимателно й маха очилата, преди да я зацелува лудо? Ще ми се да я изиграем още сега.

И точно това правим. Само че после я продължаваме, като се стоварваме в леглото.

И след това…

След това е утро. И — гледай каква изненада — събуждам се с мисълта, че съм спал като къпан. До такава степен, че в течение на една-две минути полусън успявам да възпроизведа цялата последна, необикновена вечер. А когато посягам към Марта, напипвам дървен предмет — рамкираната снимка с Кейтлин, положена върху възглавницата до моята. Сядам в леглото и установявам, че съм сам в апартамента. Поглеждам часовника. Десет и дванайсет преди обед. Върху масата има черен калъф с плик отгоре. Ставам. Пликът е надписан с „Дейвид“. Вътре:

Любими Дейвид,

Трябва да си вървя. Много скоро ще ти се обадя… но, моля те, остави инициативата в мои ръце.

Онова в калъфа е малък подарък за теб. Ако решиш да не го приемеш, повече няма да ти проговоря. А понеже много искам отново да разговаряме… мисля, че е по-добре да го вземеш.

С обич,

Марта

Отварям ципа на калъфа и виждам чисто нов лаптоп „Тошиба“ вътре.

След малко стоя пред огледалото в банята и разтърквам наболата си брада. Отляво на умивалника има телефон. Вдигам слушалката и звъня на администрацията. Когато дежурният се обажда, казвам:

— Добро утро. Има ли някаква възможност да ми изпратите прибори за бръснене в стаята?

— Никакъв проблем, господин Армитидж. А не искате ли нещо за закуска?

— Само портокалов сок и кафе, моля.

— Веднага, сър. И още нещо: приятелката ви поръча наша кола да ви върне у дома…

— Така ли?

— Да — всичко е уредено. А апартаментът е платен до един часа, така че…

В един и пет се озовавам седнал отзад в луксозен мерцедес на път към Мередит, а до мен лежи компютърът в своя калъф.

На другия ден се явявам на работа в книжарницата. Лес се отбива около обяд, за да остане няколко минути, зяпнал от прага, докато се увери, че оня зад касата съм именно аз. После ми хвърля пълен с иронична тържественост поглед и казва:

— Доколкото личният опит ми позволява да преценя, трябва да си дълбоко влюбен, за да се лишиш от такова количество косми.

И е прав: аз съм дълбоко, диво влюбен. Марта поглъща всичките ми мисли. Въртя и превъртам записа на събитията от онази нощ непрекъснато. Чувам гласа й, смеха й, острите любовни звуци, които издава в леглото. Страшно ми се иска да я чуя. Да я докосна. Да бъда с нея. Страшно ми се иска да ми се обади.

На четвъртия ден съм стигнал до самия ръб. Решавам, че ако не ме потърси до утре по обед, ще наруша всички предписания, ще набера номера на мобифона й, за да кажа, че трябва тозчас да избягаме заедно накъдето ни видят очите.

В осем на другата сутрин на вратата се чука силно. Скачам от леглото с мисълта, че е тя. Но когато отварям нетърпеливо, съзирам мъж в синя униформа, който ми подава кафеникав плик.

— Дейвид Армитидж?

Кимвам.

— Куриерска служба. Нося това за вас.

— От кого е?

— Нямам представа, сър. — Подава ми разписна книга. Подписвам и благодаря.

Връщам се вътре. Отварям пратката. Тя съдържа DVD. Измъквам диска. Върху едната му страна е залепено бяло листче с грубо изрисувано сърце, пронизано от стрела. Откъм единия край на стрелата се мъдрят инициалите Д. А., а откъм другия — М. Ф.

Дълбока тръпка ме разтриса цял. Но все пак намирам сили да пъхна диска в плейъра.

Върху екрана се появява заснет със статична камера интериор на хотелски апартамент. Вратата се отваря и двамата с Марта влизаме в него. Тя ме прегръща. Макар звукът да не е съвършен, долавям нейните думи: Нали знаеш онази неизбежна сцена от всеки филм с Гари Грант и Катрин Хепбърн, при която той внимателно й маха очилата, преди да я зацелува лудо? Ще ми се да я изиграем още сега.

Започваме да се целуваме. Падаме възнак върху леглото. Сплитаме се един в друг, дърпаме дрехите си, а скритата камера е майсторски разположена така, че да покаже максимум подробности.

След пет минути спирам прожекцията — повече не ми трябва.

Флек. Всезнаещият, всевиждащият, вездесъщият Филип Флек. Заснел ни е. Явно подслушва телефонните разговори. Разбрал е, че тя подготвя тази среща в „Четири сезона“ на Санта Барбара. За пореден път пуска хората си да похарчат малко пари насам-натам, за да открият номера на апартамента и да го обзаведат с нужната апаратура.

И сега… сега ни държи в шах. Голи и цветни. Първата му порнопродукция, която ще бъде използвана за съсипване на съпругата и осигуряване на моето бъдеще там, където се намирам в момента — в зоната на мрака.

Телефонът звъни и вдигам слушалката.

— Дейвид?

Марта. Гласът е неестествено спокоен. Изпълнен с онова спокойствие, което обикновено вещае катастрофа.

— Слава богу, Марта…

— Видя ли я?

— Да. Видях. Току-що ми я донесоха.

— Бива си я, какво ще кажеш?

— Не мога да повярвам на очите си…

— Трябва да се видим.

— Веднага — отвръщам аз.