Дъглас Кенеди
Изкушение (10)

Трета глава

Няма отърваване от законите на причинно-следствените зависимости, особено ако присъства фотограф, когато нападате журналист, а сам сте по пижама.

Та това е то — два дена след като ставам примадона на „Лос Анджелис Таймс“, аз отново се превръщам в медийна звезда от четвърта страница на същия вестник, където съм изтипосан на кадро в схватка с Тео Макол. Физиономията ми е изкривена в израз на яростно умопомрачение. Ясно личи как съм се вкопчил в костюма му. Сега идва ред на пижамата. Вън от спалнята подобно облекло се свързва обикновено с пациенти на лудницата. Носена от видимо разстроен субект на паркинга пред национална телевизионна компания посред бял ден, тя показва, че въпросният джентълмен май има някои психически проблеми, които си заслужава да се изследват в условията на професионален надзор. Без съмнение, ако бях в състояние да анализирам снимката с нужната безпристрастност, бих стигнал до следното заключение: човекът е превъртял.

Под снимката има кратък материал със заглавие:

УВОЛНЕНИЯТ АВТОР НА „ДА ТЕ ПРОДАМ“ НАПАДА ЖУРНАЛИСТ НА ПАРКИНГА НА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ

Репортажът е лаконичен — фактите около инцидента пред сградата на телевизията, ролята на Макол в моето падение, кратко резюме на престъпленията ми против човечеството, както и обстоятелството, че съм освободен след предупреждение от страна на охраната, и то понеже противникът ми отказал да повдигне обвинение. Има и цитат от изказване на самия противник: „Аз исках само да кажа истината, макар тя да предизвиква такава ярост от страна на господин Армитидж. За щастие, охраната съумя да се намеси, преди той да ми нанесе физически травми. Искрено се надявам, с оглед на собствените му интереси, да потърси в най-скоро време квалифицирана помощ. Видимо той е дълбоко разстроен, неуравновесен човек“.

Ще ми дадете ли да целуна ръба на престилката ви, доктор Фройд (да, това е то заета реплика). Само че аз не разполагам с времето, необходимо да се тревожа относно дадената ми от Макол психиатрична оценка, понеже ме притискат няколко по-сериозни проблема. Изглежда свободният практикант е съумял да качи творчеството си в Мрежата. Така че историята обикаля на бърза ръка цялата страна (кой не си пада по скандали от типа „беше голяма работа, а сега да ми яде оная работа“). Добира се даже до мразовитите простори на Канадския север и по-точно до Виктория, Британска Колумбия, където Сали попада на нея в някакъв местен парцал. Не остава доволна. До такава степен, че ми звъни в девет и половина сутринта в събота и, без да каже здрасти, заявява:

— Дейвид, видях цялата свинщина… опасявам се, че от този момент насетне нашите отношения минават в историята.

— Ще ми позволиш ли да обясня?

— Не.

— Ама нали си чула какви ги дрънка за мен по Централната телевизия…

— Чух. И, честно казано, съгласна съм по повечето точки. Стореното от теб е определено ненормално. Имам предвид именно ненормално…

— За бога, Сали, просто загубих самоконтрол…

— Не е така — загубил си ума си. Как иначе би обяснил появата си насред града по пижама?

— Просто ми се струпа прекалено много.

— Струпало ти се прекалено много? Не бих го обяснила само с това!

— Скъпа, нека си поговорим като хората, преди да…

— Дума да не става. Искам да те няма в апартамента, когато се прибера утре вечер.

— Чакай малко, не можеш да ме изхвърлиш просто ей така. Ние сме сънаематели, не помниш ли? Два подписа има под договора за наем.

— Според моя адвокат…

— Вече си говорила с адвокат? В събота?

— Тъкмо тръгваше за синагогата. Но след като се намирам в криза…

— Моля, без мелодрами, Сали.

— И твърдиш, че не си откачен…

— Разстроен съм.

— Значи ставаме двама… само че ти си онзи, който според законодателството на щата Калифорния може да се разглежда като физическа заплаха за своя сънаемател, което на свой ред позволява на последния да поиска и получи съдебна заповед, забраняваща на първия да обитава наетото общо жилище.

Продължително мълчание.

— Нямаш намерение наистина да постъпиш така, нали? — проговарям аз.

— Не, няма да искам съдебна заповед, ако ми обещаеш да си се изнесъл от апартамента до шест часа утре следобед. Не го ли сториш, обаждам се на Мел Бинг с молба моментално да задвижи правораздавателната машина.

— Но моля те, Сали, не можем ли да…

— Разговорът да се смята за приключен.

— Не е честно…

— Сам си го изпроси. Сега си направи едно добро и се измитай. Недей влошава нещата за самия себе си, като ме принудиш да се обърна към съда.

И на това място линията заглъхва. Аз седя върху дивана като парализиран. Най-напред ми окалват името. След това ме уволняват. После ме погват вестниците и заприличвам на човек, който се домогва до ролята на Езра Паунд^[1]. Накрая ме плашат със съдебна заповед, не само за да ме прогонят от собственото ми жилище, но и от интимната връзка, заради която съм разрушил брака си.

Какво ли ми готви още съдбата?

Разбира се, блага вест от скъпата ми бивша съпруга Луси, донесена от собственото й юридическо гълъбче Александър Макхенри. Той се обажда около час след масираната атака на Сали.

— Господин Армитидж? — започва с безизразен глас на професионалист. — Безпокои ви Александър Макхенри от фирмата „Плат, Макхенри и Суоб“. Както може би ще си спомните, ние представлявахме интересите…

— Много добре помня чии интереси представлявахте. Освен това ми е напълно ясно, че щом звъните в събота сутрин, значи не е за добро.

— Ами…

— Карайте по-кратко, господин Макхенри. Какво иска Луси този път?

Отговорът на този въпрос ми е добре известен, понеже знам, че няма начин „Сан Франциско Кроникъл“ да не се е облажил от скандала на оня паркинг.

— Мисля, че бившата ви съпруга е силно обезпокоена от случилото се вчера пред онази телевизионна сграда в Ел Ей. Особено й е неприятна цялата медийна шумотевица, която се вдигна и която няма как да не стане известна на Кейтлин.

— Възнамерявах лично да разговарям с дъщеря си тази сутрин.

— Опасявам се, че това няма да може да се случи. Бившата ви съпруга е на мнение, че с оглед на инцидента от вчера можете да бъдете разглеждан като потенциална физическа заплаха за нея самата, както и за Кейтлин.

— Как може да мисли такова нещо? Та аз никога, никога не съм…

— Каквато и да е истината по този въпрос, остава един безспорен факт: вчера нападнахте господин Макол на онзи паркинг. Току-що е разтрогнат договорът с ФРТ след разобличаването ви като плагиатор — трагично преживяване, което (всеки психиатър би го потвърдил) лесно може да дестабилизира психическото състояние на когото и да било. Казано с две думи, като нищо можете да представлявате опасност за бившата съпруга и детето си.

— Онова, което исках да кажа, преди да ме прекъснете, е, че никога не съм посягал нито на нея, нито на детето. Вчера просто загубих самоконтрол и точка по въпроса.

— Опасявам се, че тази точка не е приемлива за всички засегнати страни, господин Армитидж. Понеже ние сме извадили заповед за възбрана над вашите вербални или физически контакти както с детето, така и с неговата майка.

— Не можете да ме лишавате от общуване с дъщеря ми.

— Вече е сторено. И трябва да ви информирам за това, че ако решите да нарушавате разпоредбите на тази заповед — като опитате да се видите с Кейтлин или Люси, или като ги безпокоите по телефона — рискувате да ви задържат и осъдят на лишаване от свобода. Наясно ли сте по този въпрос, господин Армитидж?

Хвърлям слушалката и се тръшвам на дивана, стиснал глава с две ръце. Да взимат каквото им хрумне… само не Кейтлин. Не могат да ми сторят подобно нещо. Просто не могат.

По вратата се чука силно.

— Дейвид, не се прави на глупак — знам, че си вътре. Отваряй шибаната врата.

Алисън.

Отивам до вратата и я отварям едва-едва.

— Какво правиш тук? — питам с приглушен глас.

— Може би най-точно би било ако кажа, че правя опит да те отърва от самия теб.

— Нищо ми няма.

— Да бе. Тая сутрин изглеждаше направо супер в „Лос Анджелис Таймс“. Много си падам по пижами. Тъкмо в такава всеки агент жадува да види облечен своя клиент, ако става дума за обществен паркинг, където той се мъчи да разбие…

— Не съм се мъчил нищо да разбивам.

— Пак глупости, а? Ще ме пуснеш ли вътре, или какво?

Преустановявам отбраната на вратата и се оттеглям във вътрешността на жилището. Тя ме следва. Сядам върху дивана и се вторачвам в пода.

— Да пукнат дано — пожелавам аз. — Да изпукат до един.

— Това е просто реакция след случая пред телевизията ли?

Разказвам й за последиците от тази снимка из вестници и всякакви медии — как Сали ме е прокудила от жилището и отношенията ни, как Луси ми е отрязала свижданията с дъщеря ми.

Алисън мълчи дълго. След това се обажда:

— Смятам да те отведа от този град.

— Какво смяташ?

— Да те изнеса от това каубойско свърталище в някое спокойно и сигурно местенце, където няма да можеш да правиш повече бели…

— Нищо ми няма, Алисън.

— Напротив, има ти. И колкото по-дълго оставаш в Ел Ей, толкова по-големи стават възможностите да се превърнеш в посмешище за всички…

— Покорно благодаря.

— Такава е истината. Независимо от това дали ти харесва, или не, в момента си извън всякакъв контрол. И ако това продължава да става достояние на медиите, те ще се попикаят от удоволствие, а ти няма да получиш каквато и да било работа занапред…

— Аз вече съм на дъното, Алисън…

— Хич даже и не смятам да се задълбавам в подобен разговор. Кога те иска Сали навън?

— До шест часа утре следобед.

— Добре, всичко по реда си. Дай ми ключовете от апартамента.

— Защо?

— Защото утре смятам да ти опаковам багажа.

— Сам ще се погрижа.

— Не, няма. До половин час и двамата няма да сме тук.

— Къде ще ходим?

— На едно място, което само аз знам.

— Нямаш намерение да ме натикаш в лапите на някоя милосърдна организация, нали?

— Не. Водя те на място, където няма начин да си навлечеш неприятности и където ще имаш възможност да се посъвземеш. Можеш да ми вярваш — в момента се нуждаеш от сън и време за размисъл.

Права е, независимо от това дали ми харесва, или не. Нервите ми са опънати като струни и се питам най-сериозно дали мога да изкарам докрай уикенда, без да извърша нещо безвъзвратно и мърляво — да скоча от прозореца например.

— Добре, какво искаш от мен?

— Иди си приготви едно-друго. От книги и дискове нямаш нужда — там, където отиваме, е заринато с тях. Вземи си лаптопа обаче, та да влизаш в Мрежата. Освен това се изкъпи и обръсни тая отвратителна половин брада, дето си пуснал. Започваш да приличаш на талибан.

В рамките на половин час съм вече окъпан, гладко избръснат, преоблечен в чисти дрехи и мъкна към колата на Алисън две големи чанти плюс тази с преносимия компютър.

— Дай сега да се разберем — започва Алисън. — Ще караме около два часа по Тихоокеанската магистрала. Аз в моята кола, ти — с твоята. Но обещаваш, че няма да ти хрумне да щукнеш из един път нанякъде и да изчезнеш в неизвестност…

— Да не съм ти някакъв Рамбо?

— Бе, аз нека да…

— Обещавам да няма самоотлъчки.

— Добре, но ако се загубим, звънни по мобифона.

— Много съм добър във външното наблюдение — успокоявам я аз.

Проследявам я без усилие през целия път по магистралата, докато се отбие към градчето Мередит. Минаваме по тясна улица с магазини (забелязвам книжарница и малък супер), а след това продължаваме по лъкатушещ двулентов булевард, който ни отвежда до непавирана отбивка за леки коли. Тя на свой ред лъкатуши през гъста горичка, преди да стигне до бунгало от боядисани в бяло дъски, издигнато в края на чакълеста ивица — брега на Тихия океан. Около постройката се вижда едва декар открита площ, но гледката към океана е величествена, а особено много ми харесва опънатият между две дървета хамак, който дава възможност едновременно да лежиш и да се наслаждаваш на панорамата.

— Местенцето не е лошо — отбелязвам аз. — Това ли е твоето малко тайно убежище?

— Бих искала да е така, но не е — собственост е на онова късметлия копеле, Уилард Стивънс.

Уилард Стивънс е клиент на Алисън, сценарист, който (подобно на моя защитник и любител на чашката, Джъстин Уонамейкър) бе много на мода по време на филмовия възход от седемдесетте години, а днес преживява мирно и тихо от редактиране.

— А къде е самият той?

— В Лондон за три месеца — оглажда сценарий на пореден филм за Джеймс Бонд.

— Три месеца за едно оглаждане?

— Мисля, че идеята му е да прекара известно време на Лазурния бряг, докато се занимава с проблема. Както и да е, разполагам с ключа за времето на неговото отсъствие. Използвала съм го само един път. И понеже той ще липсва още десет седмици…

— Няма да вися тук десет седмици.

— Добре де, това не е тапицирана килия — колата ти е на разположение. Никой не ти пречи да идваш и да си отиваш когато пожелаеш. Искам само да останеш отначало цяла седмица. Да речем, че си в отпуск. Ще имаш време да се осъзнаеш, да проветриш съзнанието си от всички градски отрови. Обещаваш ли да останеш тук една седмица?

— Още не съм видял как стоят нещата вътре.

След кратка обиколка на къщата приемам седмичната договорка. Бунгалото е с каменни стени отвътре, каменен под и удобна мебелировка. Купища книги, дискове и DVD.

— Чудесно е — отсъждам аз.

— Радвам се, че ти харесва. Разполагаш само с телефон — телевизорът не приема външни програми (нарочно), защото Уилард не иска да гледа друго, освен стари филми. Но пък филмотеката му е повече от добра. И, както сам можеш да се убедиш, има доста за четене и слушане. Стереоуредбата приема местната радиостанция, в случай че решиш да чуеш новините или шофьорското токшоу. Навярно си забелязал супера в онова градче. Там ще намериш всичко необходимо, а голям магазин има на двайсетина километра…

— Лесно ще се оправя — отвръщам аз.

— Чуй ме сега — започва Алисън, като се настанява върху един диван, а на мен посочва кресло. — Искам да ми обещаеш няколко неща.

— Няма да изпочупя всичко… няма да избягам…

Тя ме прекъсва с думите:

— Няма да стъпваш в чертите на Лос Анджелис. И няма да се обаждаш на ФРТ, „Уорнър“ или на когото да било друг от занаята. И няма (това е с големи букви) да търсиш Сали, Луси или Кейтлин.

— Как можеш да очакваш от мен да не се обаждам на дъщеря си?

— Ще й се обадиш… но само след както го уредя аз. Как се казваше твоят адвокат?

— Махни го този загубеняк — остави Луси да ме изяде с парцалите.

— Добре, тогава ще се обадя на моя човек да ни намери някой хитлерист. Но пак повтарям…

— Ясно, ако потърся Кейтлин, ще превърна бедата в катастрофа.

— Именно. Освен това: ще се свържа с твоя счетоводител… за да получа точна информация относно данъчните ти задължения и прочее радващи душата обстоятелства. А утре, преди да изтече фаталният срок в шест часа, ще изнеса нещата ти от апартамента и ще си поприказвам със Сали за някои дреболии, каквито са например въпросите около съвместно платения депозит на хазяина, съвместно закупените мебели и прочее.

— Да носи всичко на майната си.

— Не става.

— Провалих се с нея, провалих се с всички и всичко, а сега…

— Сега ще прекараш поне една седмица, без да правиш нищо друго, освен да се разхождаш, да четеш в хамака, ще ограничиш дневното пиене до чаша-две хубаво калифорнийско вино и ще се опиташ да си отспиш. Наясно ли сме по тези въпроси?

— Тъй вярно, докторе.

— Като спомена доктори, има още едно нещо… и не ми пискай… около единайсет утре преди обяд ще ти се обади един. Психотерапевт на име Матю Симс. Уговорила съм сеанс от петдесет минути и, ако ти допадне, ще се обажда всеки ден за по толкова. Запомни го от мен: за терапевт си го бива…

— И ти ли ползваш услугите му?

— Не се прави на толкова изненадан.

— Просто… не знаех…

— Сладур, аз съм холивудски агент. Разбира се, че имам терапевт. А този е изключително добър по телефона. В момента имаш нужда точно от приказка…

— Добре, приемам.

— Хубаво.

— Алисън…

— Какво?

— Нямаше защо да правиш всичко това.

— Мисля, че имаше. А сега трябва да бягам обратно в града. Довечера имам тежка среща.

— С някоя вълнуваща личност?

— Шейсет и три годишен пенсиониран главен финансист на едно от студията. Неотдавна му правиха троен байпас и се радва на първи стадий алцхаймер. Но както и да е — няма да възразя против малко раздвижване.

— За бога, Алисън…

— Чуй ме добре, господин Свян. Може да съм на петдесет и седем, ама не съм ти майка. Ще рече: имам право на секс…

— Нищо не казвам.

— И добре правиш — отвръща тя, като ме гледа с крива усмивка. След това хваща и двете ми ръце. — Искам всичко около теб да бъде наред.

— Ще опитам.

— И помни — каквото и да ти се случи в професионален план — по един или друг начин ще оцелееш. Колкото и да е чудно, животът си продължава. Не го забравяй.

— Няма.

— А сега — марш в хамака.

Щом си тръгва, аз правя каквото ми е казано, като преди това вземам от книгите на Уилард „Слабият мъж“ на Хамът. Макар това да е един от любимите ми криминални романи, напрежението и умората, натрупани през последните дни, ме покосяват внезапно и се унасям, преди да съм довършил първата страница. Когато се събуждам, въздухът е определено захладнял, а слънцето се потапя в океана. Студено ми е, чувствам се объркан… и след броени секунди целият ужас на случващото се нахлува отново в главата ми. Първоначалният порив е да хукна към телефона, да позвъня на Луси, да й кажа, че прави нещо отвратително, и да поискам да говоря с Кейтлин. Но сам се разубеждавам, като си припомням какво се случи след решението ми да се опълча лице в лице срещу Тео Макол (и си представям как целият свят ще налети отгоре ми, ако наруша разпоредбите на съдебна заповед). И аз се смъквам от хамака и се прибирам вътре, наплисквам надве-натри лицето си и намирам някакъв пуловер. След това, разбрал, че в хладилника няма нищо, скачам в колата и потеглям към малкия супер.

Това не е просто супер — има и щанд за деликатеси. Също като всичко останало, което успях да мерна по главната улица на Мередит (книжарницата, магазините за ароматизирани свещи и най-скъпи соли за вана, тези с маркови ризи по витрините), и той внушава представата, че си имам работа с богаташко градче — неделно убежище на богати лосангелчета макар да оставам с усещането, че е едно от местата, където всеки поддържа любезна дистанция между себе си и всички останали.

Поне в „Супера на Фулър“ е точно така. След като купувам основни продукти за кухнята плюс претенциозно опаковани спагети с чеснов сос, около петдесет и нещо годишната жена зад касата (красива, сивокоса, в сива престилка — архетип на заможна собственица на заможен супер от този вид) не ме пита дали съм отскоро в града, или съм дошъл само за уикенда, не ми задава нито един от любопитните съседски въпроси, характерни за малкото селище. Само прибира акуратно парите ми и съобщава:

— Спагетите са добър избор — лично съм ги приготвила.

Оказва се права. Добро е и червеното вино от Орегон. Ограничавам се с две чаши. В десет съм си легнал, но не мога да заспя, затова ставам да гледам „Апартаментът“ на Били Уайлдър — един от любимите ми филми. Макар да съм го гледал поне пет-шест пъти, пак плача най-безсрамно, когато Шърли Маклейн тича по улиците на „Манхатън“, за да се признае най-накрая в любов пред Джак Лемън. А когато и след това не мога да заспя, пак ставам, за да се кикотя пред великата, но позабравена комедия на Кагни от периода на трийсетте години „Джентълмена Джими“. Докато свърши и тя, вече наближава три часа. Домъквам се до леглото и се унасям.

Събужда ме телефонът — Матю Симс звъни. Терапевтът, пробутан ми от Алисън. Гласът му звучи разумно, успокояващо: типичен глас на терапевт. Пита дали ме е събудил. След като отговарям утвърдително, той обяснява, че понеже е неделя, не е ограничен от фиксиран график, така че с удоволствие би звъннал след двайсет минути. Благодаря му и се отправям към кухнята за едно бързо кафе и дори две, преди телефонът да зазвъни отново.

Алисън има право: Матю Симс е приятна изненада. Никакви лигавщини. Никакви глупости относно „скритото у мен дете“. Кара ме да разкажа за последната седмица, за усещането, че се намирам в състояние на свободно падане, за страховете, че никога не ще успея да се възстановя от тази професионална катастрофа, за болезненото чувство на вина във връзка с разбитото семейство, за съмненията по повод възможността сам да съм станал причина за всичките си нещастия. Разбира се, Симс мигом се хваща за последното и пита:

— Искате да кажете, че допускате възможността съзнателно или не да сте станал причина за всичките си беди?

— Подсъзнателно — да.

— Наистина ли го допускате?

— Кой друг би могъл да носи вина за появата на всички тези чужди реплики в произведенията ми?

— Може да е станало съвършено случайно, Дейвид. Подобно присвояване на чужди шеги се случва често, не е ли така?

— А може би съм искал да бъда уличен.

— В какво.

— Във факта…

— Да?

— Във факта… че съм измамник.

— Наистина ли мислите подобно нещо, особено след всички постигнати до момента успехи?

— Сега си го мисля.

И ето че времето ни свършва и ние се уговаряме за нов телефонен сеанс в единайсет на следващия ден.

По-голямата част от него прекарвам в хамака или в разходка покрай брега, в размисъл. Размисъл… преговарям всички монолози, при които казвам на Луси онова, което ми тежи на душата; убеждавам Сали да ми даде (да ни даде) още един шанс; правя с Чарли Роуз от Националното радио такова интелигентно, сразяващо всички доводи на Макол, интервю, че на другия ден ми се обажда Брад Брус, за да каже: „Дейв, сбъркахме. Пристигай веднага и се залавяй за работа“.

Как не. Гладна кокошка просо сънува. Няма начин да се възстанови каквато и да било част от счупеното. Аз се провалих… позволих една неволна грешка да се превърне в тотално унищожение. И започвам да си играя на „ако само“: ако само не бях реагирал така остро на първоначалния материал от Макол. Ако бях останал по-нисък от тревата и пратил на автора благодарствено писъмце, задето е посочил незначителната ми грешка. Но аз бях едновременно уплашен и арогантен — точно както по времето, когато започва историята със Сали Бърмингам: уплашен, че всичко ще излезе наяве и ще загубя семейството си; но опиянен от своя неочакван успех, повярвал, че заслужавам тази „награда“. И, разбира се, само ако бях си останал при Луси, може би нямаше да реагирам по същия начин на телевизионното интервю, дадено от Макол. Защото тогава той не би могъл да отправи нападки, свързани с напуснатото семейство и дете, нападки, които ме тласнаха безпаметен към оная позорна сцена на паркинга…

Достатъчно, стига вече. Нека си спомня безсмъртното мото: стореното — сторено. От което може да се изведе безапелационно заключение: който се е насрал, насран си остава.

Остава без отговор обаче най-гадният въпрос: не е ли това ситуацията, към която съм се стремил? Дали до такава степен не съм се доверявал на своя успех, че подсъзнателно съм търсил провал. Не съм ли аз — както се изразява Сали — архитект на собствената си разруха?

Повдигам този въпрос по време на разговора с Матю Симс в понеделник.

— Да не би да искате да кажете, че сам си нямате доверие?

— Съществува ли някой, който е в състояние наистина да си има?

— С което искате да кажете…

— Не е ли всеки от нас стъпил с единия крак върху заложена от него самия мина?

— Възможно е, но повечето гледат да не я взривяват.

— А пък аз го сторих.

— Непрекъснато за това говорите, Дейвид. Наистина ли сте убеден, че всичко, което ви сполетя, е резултат от собствените ви действия?

— Де да знам.

Това се превръща в основна тема на беседите ни през следващите няколко дни: не съм ли сам подготвил почвата за този живописен крах? Матю Симс не се уморява да ми внушава, че такива свинщини понякога просто се случват.

— И не забравяйте — настоява той, — всеки човек прави нещо неприемливо, когато се усети под силен натиск. Нали не сте наранил оногова физически…

— Но успях да нанеса огромни вреди върху собственото си положение…

— Добре — казва той. — Сторил сте голяма грешка. И сега?

— Сега не знам.

Обажданията на Симс са ос, около която се върти моето ежедневие. Останалата част от времето прекарвам в четене и разходки, в гледане на стари филми и борба с желанието да се обадя тук-там или да вляза в Мрежата. Когато Алисън звъни всеки ден точно в шест вечерта, аз не я питам дали вестниците продължават да спрягат моето име. Оставям я да ме информира за събитията на деня. В понеделник съобщава, че всичките ми вещи са опаковани и дадени на склад. Във вторник ме уведомява за наемането на Уолтър Дикърсън, известен бракоразводен адвокат, който ще ме представлява и чийто хонорар се покрива от петте хиляди долара, измъкнати от Сали срещу моето участие в депозита и мебелите.

— Какво каза тя?

— Началото бе доста грубо. Множество „Как се осмелявате?“. На които аз отговорих с „А вие как се осмелявате да разрушите брака му, за да го изоставите после, когато настъпват тежки времена?“.

— Господи, Алисън, наистина ли каза това?

— Като стой, та гледай. Тя пак си пее нейната песен. И тогава аз подчертавам, че не съм единствената на това мнение — цял Холивуд мисли същото. Разбира се, смуча си всичко от пръстите, но то я накара да млъкне и да напише чека. Трябваше ни малко пазарлък — щото аз поисках седем и петстотин — но най-накрая кандиса.

— Ами… май трябва да ти благодаря.

— Всичко е част от обслужването, нали знаеш. Но, както и да е, сега, след като най-после ти тегли дузпата, мога да излея каквото ми лежи на сърцето: тя си е била използвачка винаги, а ти за нея — стъпало от стълбата нагоре.

— Ти ли ми го казваш.

— Знаел си го през цялото време, Дейвид.

— Да — отвръщам с тих глас. — Май да.

В сряда Алисън съобщава, че е говорила със счетоводителя Санди Майър, който подготвя отчет за общото ми финансово състояние в момента, но не могла да се свърже с Боби Бара, който… бил в Китай според собствената му секретарка. Несъмнено с намерение да им продаде Великата стена.

В четвъртък научавам, че Уолтър Дикърсън е влязъл в сериозни преговори с Александър Макхенри и мога да очаквам някакви новини в началото на идната седмица.

— Защо, по дяволите, тоя Дикърсън не ме е потърсил?

— Защото аз му наредих. Обясних му надълго и широко цялата работа, като подчертах, че настояваш да получиш отново достъп до дъщеря си. После му дадох номера на Макхенри с инструкция да го притисне. Ти какво повече от това щеше да му кажеш?

— Ми нищо… май…

— Спиш ли добре?

— Не зле, всъщност…

— Това е напредък. И всеки ден си приказвате със Симс.

— О, да.

— Някакъв проблясък?

— Нали ги знаеш терапевтите: рият ли, рият около едни и същи глупости, докато ти писне и си речеш „излекуван съм“.

— Усещаш ли се излекуван?

— Не бих казал. Парченцата от огледалото още не са събрани.

— Но поне си по-добре, отколкото през миналата седмица.

— Да.

— Що тогава не изкараш там още една?

— Като нищо. И без това няма къде другаде да ида.

Няма и какво да правя в хода на поредния уикенд, освен да продължавам с прегледа на богатата филмотека на Уилард, да чета, да слушам музика, да скитам покрай брега, да се храня леко, да се придържам към нормата от две чаши вино дневно и да се стремя да гоня демоните надалеч.

Идва понеделник. Малко след края на телефонната ми изповед пред Симс апаратът звънва отново. Обажда се моят адвокат, Уолтър Дикърсън. Речта му е плавна.

— Ще ви кажа нещата направо, Дейвид — започва той. — Поради известни единствено на нея причини, бившата ви жена наистина е решила да стигне до края в дадения случай. Собственият й адвокат призна пред мен, че тя изнасилва малко нещата с тая съдебна заповед, като се има предвид, че няма и помен от сведения за по-раншно битово насилие от ваша страна и че — с един пропуснат уикенд — свижданията с Кейтлин са били най-редовни. Но макар Макхенри да обяснява всичко това на бившата ви жена, тя просто е решила да ви накаже, което означава, че сме изправени, както казваме в нашия занаят, пред „ситуация“. Нещата се свеждат до следното: опитът ми показва, че когато се опълчиш срещу човек, до такава степен побеснял, става още по-лошо, ако предприемеш нещо срещу него. Значи можем да отидем в съда и да разиграем сценката за това, как просто сте загубили за момент контрол над себе си пред лицето на човека, който съсипва цялата ви кариера, но не сте му сторили нищо особено, така че как бихте могли при това положение да представлявате някаква заплаха за бившата си съпруга и детето? Но аз ви гарантирам: направим ли го, тя ще извади бойната секира и ще ви обвини във всички възможни грехове — от изповядване на сатанински култ до тайни занимания с черна магия…

— Чак толкова луда не е…

— Може би, но е бясна по отношение на вас. Ако налеем масло в огъня, ще си изпатите — във финансов и емоционален план. Та ето какво договорихме с Макхенри — и макар да не е идеално, все е повече от нищо. Той смята, че ще успее да убеди бившата ви да позволи първоначално по един телефонен разговор с Кейтлин на ден…

— Това ли е всичко?

— При положение че е твърдо решена да пресече всякакви контакти, един телефонен разговор дневно си е истински пробив.

— Но ще видя ли отново дъщеря си някой ден?

— Не се съмнявам, но дотогава могат да минат няколко месеца…

— Няколко месеца. Господин Дикърсън…

— Аз не съм чудотворец, Дейвид. Освен това съм длъжен да отчитам казаното от представителя на противната страна относно намеренията на неговата клиентка. А според него точно в този момент един телефонен разговор дневно може да се разглежда като огромен подарък. Както отбелязах вече, винаги остава открита възможността за съдебно производство, но ще ви струва двайсет и пет хилядарки като минимум. Освен това ще предизвикаме известен обществен интерес. От онова, което ми е казала Алисън — а и от прочетеното във вестниците напоследък — оставам с убеждението, че това е последното нещо, от което имате нужда в дадения момент.

— Добре, добре, нека бъде ежедневен телефонен разговор.

— Умно момче — отсъжда Дикърсън, преди да добави: — Ще ви звънна веднага, щом науча позицията на противната страна. А между другото, аз съм голям почитател на „Да те продам“.

— Благодаря — отзовавам се с несигурен глас.

 

 

Санди Майър също се обажда този понеделник, за да съобщи, че оня четвърт милион, дето го дължа на данъчните, е изискуем след три седмици, както и че е сериозно притеснен по повод финансовото ми състояние в момента.

— Разполагате с около двайсет и осем хиляди в „Банк ъв Америка“ по разплащателна сметка, което покрива задълженията ви за следващите два месеца. След това…

— Всичките ми останали пари са вързани при Боби Бара.

— Направих справка в последния му отчет, който се отнася за тримесечието. Човекът се е представил отлично — балансът ви отпреди два месеца възлиза на 533 245 долара. Проблемът, Дейвид, се състои в това, че не разполагате с пари в брой извън този инвестиционен пакет.

— Предполагаше се да спечеля около два милиона през тази година, преди да се набутам в тая крива нива. А сега… сега, отникъде нищо. Знаете какво се случи с първите ми по-големи постъпления…

— Знам — прибраха ги бившата съпруга и данъчните.

— Да са живи и здрави всичките.

— Както изглежда, ще се наложи да ликвидирате половината инвестиции, за да посрещнете задължението към данъчните. Но според Алисън ФРТ и „Уорнър“ също точат зъби за около половин милион под формата на върнат хонорар. Ако и това се реализира…

— Знам: сметката не излиза. Надеждата ми е Алисън да ги убеди да се съгласят на половината.

— Което означава, че целият ви инвестиционен пакет заминава на кино. Някакви други приходи да очаквате?

— Никакви.

— Откъде тогава ще намирате по единайсет хилядарки на месец за Луси и Кейтлин?

— Ми, обувки ще лъскам.

— Алисън положително може да ви намери някоя работа.

— Нищо ли не сте чули? Предполага се, че съм плагиатор. Никой не възлага работа на плагиатори.

— Не разполагате със средства, които не са ми известни?

— Само колата.

Чувам го да рови някакви книжа.

— Порше, нали? В момента струва около четирийсет хиляди.

— Горе-долу.

— Продайте го.

— А какво да карам?

— Нещо значително по-евтино от порше. Междувременно да се надяваме, че Алисън ще накара „Уорнър“ и ФРТ да проявят благоразумие. Защото решат ли да поискат цялата сума, остава ви единствен изход — банкрут.

— Така си е.

— Но да живеем с мисълта, че не ще попаднем в подобно змийско гнездо. Да караме по ред: според секретаря на Боби Бара, той се връща в края на седмицата. Оставил съм му съобщение моментално да се свърже с мен. Предлагам и вие да сторите същото. От момента, в който се върне, ще разполагаме само със седемнайсет дни да се разплатим с данъчните, а продажбата на половин инвестиционен пакет изисква известно време. Така че…

— Ще подгоня Бара.

На другия ден обсъждам финансовите си адове с Матю Симс. И, разбира се, той ме пита какви чувства будят те у мен.

— Уплашен съм до смърт — съобщавам аз.

— Добре, нека анализираме най-лошия възможен сценарий. Губите всичко и обявявате банкрут. Банковата ви сметка се блокира. После какво? Мислите ли, че никога вече не ще си намерите работа?

— Разбира се, че ще си намеря… нещо от рода на „картофките с горчица ли ги искате, или с кетчуп?“.

— Стига, Дейвид, вие сте умен човек…

— … когото обаче не щат даже да помиришат в района на Холивуд…

— Може би след известно време.

— А може и никога. Именно това ме плаши до смърт — възможността никога повече да не напиша каквото и да било…

— Разбира се, че можете да пишете…

— Мога, но никой няма да го купува. А писателят живее за публиката: читатели, зрители, каквото падне. Писането е едничкото нещо, което мога да правя като хората. Като съпруг съм пълна нула, като баща — средна работа, но стане ли дума за писано слово — нямам равен. Четиринайсет дълги години ми отидоха, докато убедя света, че съм свестен писател. И знаете ли какво? Най-накрая победих в този спор. Дори постигнах победа, каквато не съм виждал и в най-разюзданите си мечти. А сега — сбогом на всичко това.

— Имате предвид и обстоятелството, че бившата ви жена иска да преустанови връзката с детето?

— Тя прави всичко, което е по силите й в тази насока.

— Но смятате ли, че наистина ще успее?

И за пети пореден (или даже шести) път се чувам да казвам:

— Де да знам.

 

 

Тази нощ спя лошо. На другата сутрин се събуждам рано. Страхът се е върнал с пълна сила. Обажда се Алисън. Гласът й е леко напрегнат.

— Чел ли си вестник днес?

— Престанах с това още с пристигането тук. Какво има пък сега?

— Ами новините са две. Коя да ти кажа първа — лошата, или добрата?

— Лошата, естествено. Но колко е лоша?

— Зависи.

— От какво?

— До каква степен си привързан към твоята „Еми“.

— Копелетата си я вземат обратно?

— Точно това се случва. Според излязло тази сутрин в „Лос Анджелис Таймс“ съобщение Американската академия за телевизионни изкуства и науки е взела снощи решение, с което ти отнема наградата „Еми“ на основание…

— Основанието ми е известно.

— Искрено съжалявам, Дейвид.

— Недей. Това е само грозно парче тенекия. Нали си го взела от апартамента?

— Да.

— Прати им го. Прав му път. А добрата новина?

— Ами и тя е от същата публикация във вестника. Асоциацията изглежда е взела решение на месечната си сбирка да те порицае…

— Това ли е твоята представа за добра новина?

— Чуй до края. Порицават те, но с две към една трета от гласовете отхвърлят предложението да бъдеш лишаван от право на работа за какъвто и да било срок.

— Много важно. Студията и всички сериозни продуценти ще я свършат вместо асоциацията… със или без чиято и да било резолюция.

— Виж сега, знам, че ще прозвучи като от устата на психиатър… но порицанието не е нещо повече от чукване по китарата. Така че следва да приемем това решение като добър знак: хората от професионалните среди разглеждат цялата шумотевица като онова, което е по своята същност — глупост на трета степен.

— За разлика от ония с „Еми“…

— Те играят по пиар свирка. Когато се завърнеш…

— Не вярвам във възкресението. Не помниш ли какво казва Скот Фицджералд в един от редките си моменти на трезвеност, преди да настъпи краят: няма такова нещо като второ действие в трагедията на американския живот.

— Аз се съобразявам с друга теория: животът е кратък, но писателските кариери са продължителни. Сега се опитай да поспиш. Звучиш като някоя развалина.

— Аз съм развалина.

Разбира се, не успявам да заспя. Но пък гледам „Трилогията Апу“ (шест часа индийски бит от петдесетте години — великолепна творба, но само луд може да я изгледа на един път). Най-накрая се довличам до леглото, за да се събудя пак от телефонен звън. Какъв ден сме днес? Сряда? Четвъртък? Времето е изгубило значение за мен. В недалечното минало то представляваше несекващ работен ден, който тъпчех с какво ли не: няколко часа писане, няколко — производствени съвещания, няколко — творчески срещи, безкрайни телефонни разговори, делови обяд, делова вечеря, появяване тук, задължително парти — там. Сетне уикендите с Кейтлин. В онези, през които не съм с нея, прекарвам допълнителни девет часа пред компютъра, за да изкова част от следващ епизод или нещо друго, набивам, набивам. Защото знам, че съм на заплата, а когато си на заплата, не можеш да си позволяваш паузи. Защото ако го сториш…

Телефонът не млъква. Пресягам се към слушалката.

— Дейвид, обажда се Уолтър Дикърсън. Да не ви събудих?

— Кое време е?

— Около обед. Мога да се обадя и по-късно.

— Не, не, цял съм в слух. Има ли нещо ново?

— Да.

— И то е?

— Доста обнадеждаваща новина.

— С което искате да кажете…

— Бившата ви съпруга е приела да поддържате телефонна връзка с Кейтлин.

— Това трябва да се приема като крачка напред, предполагам.

— Несъмнено. Но тя поставя някои условия. Можете да звъните през ден за не повече от четвърт час.

— Тя ли поставя подобни условия?

— Именно. И според нейния адвокат го е приела след доста увещания.

— Кога мога да се обадя?

— Довечера. Бившата ви съпруга предлага седем часа като постоянно време за контакт. Устройва ли ви?

— Разбира се — отвръщам аз с мисълта за това, че дневната ми програма не е претоварена. — Но, господин Дикърсън… Уолтър… кога най-сетне ще мога да видя дъщеря си?

— Честно казано: всичко е в ръцете на бившата ви съпруга. Ако тя държи да ви стиска за топките… простете изискания израз… нещата могат да се проточат с месеци. Ако това се случи и ако джобовете ви са достатъчно дълбоки, можем да я призовем в съда. Но нека се надяваме, че след като се поуспокои, тя ще се съгласи да обсъдим някаква схема за истински физически контакт. Това ще бъде обаче, както вече посочих, постепенен процес. Ще ми се да бях се обадил с по-обнадеждаващи новини, но… както сам сте се убедили вече, няма такова нещо като приятелски развод. А пък когато е намесено и дете, разправиите нямат край. Но поне си върнахте правото на разговори с Кейтлин. Това е добро начало.

 

 

Както е договорено, точно в седем вечерта звъня за първи разговор. Луси навярно е курдисала детето да чака, защото Кейтлин вдига мигом слушалката.

— Тате! — възкликва тя и наистина изглежда щастлива да ме чуе. — Защо изчезна така?

— Трябваше да замина по работа.

— Не искаш ли вече да ме виждаш?

Преглъщам с мъка.

— Нямам търпение да те видя. Само че… в момента не може.

— Защо да не може?

— Защото… защото съм много далече, по работа.

— Мами казва, че си загазил нещо.

— Така е… имаше малко неприятности, но сега е по-добре.

— Значи ще дойдеш да ме видиш.

— При първа възможност. — Поемам дълбоко дъх и силно прехапвам устната си. — А дотогава ще си говорим по телефона.

Край с моето самообладание.

— Какво има, тате?

— Нищо, нищо, всичко е наред… — отвръщам, като се дърпам назад от бездната. — Кажи ми какво правиш в училище?

През останалите четиринайсет минути обсъждаме широк кръг въпроси… от ролята й на ангел в предстоящата училищна продукция за Великден през причините, поради които този телевизионен образ й допада, а еди-кой си не може да понася, та до непреодолимото й желание да се сдобие със спяща кукла Барби.

Следя времето на разговора по часовника си. Точно петнайсет минути след като Кейтлин е вдигнала слушалката, долавям репликата на Луси: „Кажи на тате, че е време да спре“.

— Тате, време е да спреш.

— Добре, миличка, много ми липсваш.

— И ти на мен.

— Ще ти се обадя в петък. Може ли да поговоря сега с мама?

— Мами — казва Кейтлин, — тате иска да говори с теб, чао, тате.

— Чао, скъпа.

Чувам как слушалката преминава в ръката на Луси. Но, без да промълви дума, тя я оставя върху вилката.

Разбира се, този телефонен разговор запълва всичките петдесет минути с Матю Симс на другия ден.

— Луси толкова ме презира — никога няма да позволи отново да се виждам с Кейтлин.

— Но нали ви позволи да си говорите… което е напредък в сравнение с положението от миналата седмица.

— Все пак аз си докарах всичко това до главата.

— Дейвид, кога оставихте Луси?

— Преди две години.

— От онова, което сте ми казвали, оставам с впечатлението, че сте се показали повече от щедър при делбата на имуществото.

— Тя получи къщата, която съм изплатил напълно.

— Оттогава насетне сте плащали редовно всички вноски по издръжката, били сте добър татко на Кейтлин и не сте направили абсолютно нищо в ущърб на бившата си жена.

— Не съм.

— Е, тогава, щом тя продължава да таи отрова срещу вас в своето сърце цели две години след раздялата, проблемът е неин, не ваш. А понеже използва детето като оръжие в тази нейна война, много скоро ще трябва да осъзнае, че постъпва себично. Защото ще го чуе от собствената си дъщеря.

— Надявам се да сте прав. Но въпреки това едно нещо не ми дава мира…

— Кое?

— Фактът, че в никакъв случай не биваше да ги напускам — че направих страхотна грешка.

— Искате ли наистина да се върнете при тях?

— Няма как да стане. Прекалено много мръсотия се натрупа. Много лошотия. Но все пак… направих грешка. Страхотна…

— Казвал ли сте това на Луси?

 

 

Когато се обаждам отново в петък, Луси пак не ще да говори с мен и дава инструкция на Кейтлин да затвори след изтичане на отредените ни петнайсет минути. Същото се повтаря в неделя, но — най-после — съумявам да дам на Кейтлин телефонния си номер в бунгалото и я моля да предаде на Луси, че ще бъда на него през следващите няколко седмици.

Решението да остана в бърлогата на Уилард не е трудно за вземане. Изборът не е голям, а за късмет, нуждата ми от място за по-продължителен престой съвпада с неговото решение да остане в Европа още половин година.

— Получил е нова голяма поръчка, а изглежда мрачното лондонско небе му допада, та май ще си останеш тука до Коледа — казва Алисън по телефона. — За щастие той се радва да те има като пазач на къщата и няма да ти иска нищо за нея, освен текущите разходи.

— Твърде почтено от негова страна.

— Поръча още да ти кажа, че случилото се с теб е крайно несправедливо и нечестно. Даже е изпратил на ония от „Еми“ писмо, с което им известява, че са постъпили като пълни свине.

— Точно тази дума ли е използвал?

— Сходна.

— Когато го чуеш отново, предай му най-сърдечни благодарности. Това е първият слънчев лъч в живота ми напоследък.

Но този лъч се оказва мимолетен. На следващия ден се свързвам с Боби Бара и над главата ми избухва термоядрена бомба.

Звъня на мобилния. Гласът му става повече от особен, когато разбира, че съм аз.

— Как върви, момче? — пита Боби.

— Бил съм значително по-добре.

— М-да, чух това-онова. Откъде се обаждаш в момента?

Обяснявам за Сали и свършеното от Алисън.

— Загазил си го здравата, мой човек.

— Най-меко казано.

— Слушай сега, съжалявам, задето не ти се обаждах, но бях в Шанхай заради оная работа с търсачката. Знам, че си ме търсил, за да разбереш как вървят първоначалните акции.

В главата ми звънва тревожна камбанка.

— Какво общо имам аз с тях, Боби?

— Какво общо имаш ти ли? Че нали лично ми нареди да вложа целия ти капитал в тях?

— Такова нещо не се е случвало никога.

— Айде бе. Ами оня разговор преди няколко месеца, когато ти се обадих, за да ти кажа какви са дивидентите от последното тримесечие?

— Да, помня го.

— Какво те попитах тогава?

Той ме попита тогава дали искам да се окажа сред малцината избраници, на които ще се даде възможност да направят сериозни инвестиции в разработване на „търсачка“ за Мрежата в Китай и Югоизточна Азия. И понеже имам способността да запомням гадости в пълни подробности, в главата ми протича отново целият тогавашен разговор.

— Нещо като „Yahoo“ с дръпнати очи — добавя той.

— Какъв политически такт проявяваш наистина, Боби.

— Виж какво, говорим за най-големия, почти девствен пазар на света. Това е възможност да се подхванат нещата от кота нула. Само че трябва да получа бърз отговор… проявяваш ли интерес?

— Досега никога не си ме подвеждал.

— Умно момче.

Да пукна дано! Да пукна, да пукна. Той е приел това като директива да продава.

— Е, не беше ли така? — пита Боби. — Нали те попитах дали проявяваш интерес? Ти отговори утвърдително. И аз приех, че си съгласен.

— Ама не съм ти казвал да преобразуваш целия ми проклет инвестиционен пакет…

— Но и не си казал друго. За мен „да“ си е „да“.

— Нямаш право да преобразуваш мои дялове в каквито и да било други, без изрично писмено съгласие.

— Това са глупости и ти го знаеш. Как си представяш, че се върши брокерската работа? С куп разменена кореспонденция? Това е игра, чиито условия се променят най-неочаквано на всеки трийсет секунди и когато някой ми нарежда да продавам…

— Не съм нареждал подобно нещо…

— Направих ти предложение да влезеш в сделка с първоначално пускани на борсата акции и ти прие. А пък ако вземеш да прочетеш договора, който си подписал с моята компания, ще узнаеш, че там съществува клауза, с която ни упълномощаваш да купуваме и продаваме акции с твои капитали след устно съгласие. Но ако искаш да отнесеш въпроса пред Надзорната комисия, моля, там ще се изпонапикаят от смях.

— Не мога да го повярвам…

— Слушай, мой човек, не е настъпил краят на света. След девет месеца цената на акциите ще се учетвори, което означава, че не само ще покриеш първоначалните петдесет на сто загуба от покупната цена…

Звънчето се превръща във вой на сирена.

— Какво каза, дяволите да те вземат?

Той замълчава.

— Казах, че с оглед временната стагнация на технологическия пазар, първоначално пуснатите акции не тръгнаха така добре, както се очакваше… и около половината ти капитал замина още при покупката им.

— Това не може да бъде.

— Какво друго да ти кажа, освен: стават такива неща. Но цялата работа е лотария, нали? Опитвам се да минимализирам твоя риск… но понякога пазарът става напълно непредсказуем. Пак ти казвам — не е голяма беда. Никак даже. Защото съм убеден, че догодина по това време ще станеш свидетел на…

— Боби, догодина по това време ще ме търсиш в затвора за длъжници. Имам да давам около половин милион данъци, а „Уорнър“ и ФРТ са на път да ме подгонят за — в най-добрия случай — същата сума. Разбираш ли в какво положение се намирам? Всичките ми договори са анулирани. Аз съм прокажен от гледна точка на Холивуд. Единствените пари, с които разполагам на този свят, са парите, вложени чрез теб. А сега ми казваш, че…

— Казвам ти да запазиш самообладание.

— А пък аз ти казвам, че имам седемнайсет дни да си платя данъците. А тамошните момчета нямат склонност да се държат с бащинско разбиране към длъжници, които имат да снасят златни яйца. Там работят най-мръсните копелета на планетата.

— Какво искаш да направя?

— Върни ми парите.

— Ще трябва да проявиш търпение в това отношение.

— Нямам такава възможност.

— Е добре, не съм в състояние да сторя онова, което искаш. Най-малкото — не веднага.

— А какво си в състояние да направиш веднага?

— Мога да ти дам само текущата стойност на твоя пакет — както се котира на борсата. А то е около четвърт милион.

— Ти ме съсипваш…

— Мисля, че сам се съсипваш. И, както се опитвам да ти набия в главата, ако оставиш парите там, където се намират в момента, още девет месеца…

— Не разполагам с идиотските ти девет месеца. Имам само седемнайсет дни. А след като се разплатя с федералните, оставам без пукната пара. Схващаш ли? По-малко от нула…

— Какво искаш да ти кажа? Спекулата си е спекула…

— Ако ми бе обяснил откровено всичко…

— Аз ли не съм ти обяснявал откровено всичко бе, чекиджия такъв — връща топката той, видимо раздразнен. — Я да видим как стоят нещата наистина: ако не бе допуснал да те изхвърлят отвсякъде заради кражба на чужди реплики…

— Слон да ти го завре дано! Слон, слон…

— Край. Дотука. В буквален и преносен смисъл. Не ми трябва твоя бизнес. Не искам да имам нищо общо с теб.

— Естествено, след като ме прееба…

— Отказвам да продължа този разговор. Имам само един последен въпрос: искаш ли да осребря инвестицията?

— Нямам друг избор.

— Това нареждане ли е?

— Да — продавай всичко.

— Добре. Дадено. Очаквай парите в сметката си утре. Край на предаването.

— Да не си ми се обадил повече — предупреждавам аз.

— За чий чеп? — учудва се Боби. — Не работя за неудачници.

И, разбира се, тази последна реплика служи за начало на поредния сеанс с Матю Симс на следващия ден.

— Добре де, вие сам приемате ли се за неудачник?

— А вие какво мислите по въпроса?

— Вие кажете, Дейвид.

— Не само неудачник. Аз съм зона на бедствие. Всичко ми отнеха — абсолютно всичко. И то заради собствената ми тъпота, заради просташка самовлюбеност.

— Пак поемате постарому, Дейвид, отново стъпвате върху пътечката на себеомразата.

— А вие какво очаквате? Освен всичко останало, устремил съм се към финансов колапс.

— И не допускате, че разполагате с достатъчно интелигентност да се измъкнете в крайна сметка сух?

— Как? Като се обеся ли?

— Такива шеги не се казват пред психотерапевт.

Счетоводителят ми също не е предразположен към шеги от чутото относно Боби Бара.

— Не ми се ще да произнасям фразата „нали ви казах“, но аз наистина ви предупредих относно рисковете, свързани с решението да се повери целият капитал в ръцете на само един брокер.

— Но той се прояви толкова успешно до този момент. Очаквах огромни пари тази година…

— Знам, Дейвид. Положението е крайно неприятно. Но ето какво предлагам аз: двеста и петдесетте хиляди от Бара отиват за задоволяване апетита на данъчните. Дебитът по кредитните ви карти възлиза на двайсет и осем хиляди, така че ония трийсет от текущата сметка отиват да го погасят. Остават ви две хиляди в брой. Но Алисън казва, че понастоящем не плащате наем.

— Не само наем, но и нищо друго почти. Ако похарча двеста долара за седмицата, това още е изключение.

— В такъв случай двете хиляди в брой могат да ви купят десет седмици време. Остава обаче проблемът с единайсетте хиляди месечно за Луси и Кейтлин. Говорих с Алисън по този въпрос. Тя каза, че разполагате с печен нов адвокат, който се опитва да ви пази гърба. Не се съмнявам, че с оглед на значително ограничените ви понастоящем финансови възможности, съдът ще намали размера на издръжката.

— Това не го искам — не е честно.

— Но, Дейвид, Луси печели много добре в дадения момент… а, по мое мнение, размерът на издръжките си е поначало неприемливо висок. Известно ми е, че сте печелил по милион на година, но дори така, размерът на тези издръжки ми се вижда до такава степен преувеличен, че… простете ми за израза… сякаш изкупва вина.

— Изкупваше и сега я изкупва.

— Е, вече не можете да си позволите да изкупвате това чувство, понеже единайсет хиляди са далеч над вашите възможности.

— Ще продам колата… както сам предложихте. Ще получа четирийсет хиляди за нея.

— А какво ще карате?

— Нещо евтино, доста под седем хиляди. С останалите трийсет и три хиляди ще мога да платя следващите три месечни издръжки.

— А после?

— Нямам представа.

— Най-добре поговорете с Алисън да ви намери някаква работа.

— Алисън е най-добрият агент в града… но и тя не е в състояние да ми намери работа.

— Ако ми позволите, ще й се обадя по този повод.

— Не си правете труда — аз съм пропаднала кауза.

 

 

След няколко дни звъни Алисън и започва така:

— Здрасти, Пропаднала кауза.

— Виждам, че си говорила с моя уважаван счетоводител.

— А, с мнозина съм говорила. Включително с ФРТ и „Уорнър Брадърс“.

— И?

— Ами, пак бином — добра/лоша новина. Първо лошата: и двете организации са непреклонни по въпроса за връщане на хонорарите.

— Свършен съм.

— Не бързай. Добрата новина е, че и двете приемат да намалят исканията си наполовина — по сто двайсет и пет хиляди за всяка.

— И все пак, свършен съм.

— Да, Санди ми обясни цялата картина. Но още по-добрата новина е, че ги убедих да приемат разсрочено плащане с половин година мораториум.

— Голям праз. Истината е, че нямам пукнат грош, за да правя каквито и да било плащания, а нямам и работа.

— Това не е съвсем така.

— Какви ги дрънкаш?

— Намерих ти малко работа.

— Писане?

— Че какво друго? Не е кой знае колко престижна, но си е работа. И, с оглед на времето, което ще ти отнеме, тя е добре платена.

— Карай по-кратко.

— Не искам да ми пищиш, когато ти кажа…

— Просто кажи, моля те…

— Става дума за романизация.

Полагам усилия да не запищя. Романизацията е черна работа — вземаш сценария на предпремиерен филм и го превръщаш в кратък, лек за четене роман, който после се продава по бензиностанции и каси на супермаркети. От професионална гледна точка това е най-ниска точка на падение — такава работа се приема, когато или страдаш от ниско самочувствие, или си до такава степен изпаднал, че си готов на всичко, за да получиш някоя пара. Отговарям на всички критерии, затова казвам:

— Кой е филмът?

— Пак ще трябва да не пищиш…

— Нали първия път удържах…

— Е, сега може и да не ти се удаде. Нов филм за тийнейджъри, правят го в „Ню Лайн“.

— На име?

— „Да загубиш…“

Този път вече пищя.

— Да не е за двама пъпчиви шестнайсетгодишни, които искат да се освободят от своята девственост?

— Боже, боже, колко си досетлив — казва Алисън. — Само дето хлапаците са по на седемнайсет.

— Късно се сещат.

— Не забравяй, че понастоящем девствеността е много на мода.

— Как се казват главните ни герои?

— Това ще ти хареса: Чип и Чък.

— Звучи като от комикс. А мястото на действието е нещо крайно банално и богаташко, като Ван Найс?

— Почти: Ориндж Каунти.

— Едното хлапе да порка случайно?

— Не, това го правиха неотдавна. Но има интересна врътка накрая: излиза, че девойката, която най-накрая Чип все пак успява да прасне, е половин сестра на Чък…

— Но Чък не подозира за нейното съществуване?

— Точно така. Излиза, че Януария…

— Казва се Януария!

— Ами този филм е от тях бе…

— Личи му. Пълно лайно.

— Няма спор. Но пък предлагат двайсет и пет хиляди за романизацията, при условие че я получат до две седмици.

— Готово — казвам аз.

 

 

Сценарият пристига по куриер на следващия ден. Направо е непоносим: самонадеян, пълен с порнографски шеги за ерекции, клитори и пръдни, с едноизмерни образи, обичайните за подобни филми ситуации (включително минет на задната седалка), неизбежното свиване между двете момчета, след като Чък открива, че е кръвно свързан с момичето, споделящо леглото с Чип, и неминуемия финал на „помъдряване“, при който Чип и Чък се сдобряват, Чък възстановява отношенията си с отчуждилия се баща, а Януария признава пред Чип, че и на нея й е за първи път… и макар да не се стреми към „разгорещен роман“, ще си останат приятели завинаги.

Обаждам се на Алисън, след като съм го прочел.

— Е? — пита тя.

— Боклук.

— Ще се справиш ли за две седмици?

— Без проблем.

— Добре. Има някои основни правила, с които издателят, Макс Нютън, пожела да те запозная. Дължината трябва да е седемдесет и пет хиляди думи максимум. И не забравяй, идиотщината е предназначена за идиотския пазар, така че бързина на действието, максимална простота на внушенията, въобще — годна за потребление от олигофрени. Сексуалните сцени да са… как го казвате вие… горещи, но да не изпепеляват. Има ли смисъл всичко това?

— Би могло да се намери.

— И още нещо: издателят знае, че ти си се заел с романизирането…

— Да не би да има нещо против?

— Той е от Ню Йорк. И е на мнение, че онова, което става тук, е в най-добрия случай глупаво. Но се съгласихме, че за твое и негово добро трябва да използваш псевдоним. Не възразяваш, надявам се.

— Ти луда ли си? Не ща името ми да се свързва с нещо подобно.

— Тогава си измисли друго.

— Какво ще кажеш за Джон Форд?

— Че защо пък не? И, Дейвид… още нещо, като последно: макар да знаеш, че е истинско лайно… което е известно и на мен… а също и на издателя…

— Ясно: да бъда професионалист.

— Точно така, моето момче.

Ако започна от утре, ще разполагам точно с тринайсет работни дни, в рамките на които да свърша работата. Затова, преди още да съставя работния план, глава по глава (работата за днес) просто разделям седемдесет и пет хиляди на тринайсет. Получават се четири хиляди двеста и трийсет думи, които представляват дневната норма, ако искам да се вместя в даденото време. Като се има предвид, че една стандартна страница събира двеста и петдесет думи, излиза, че трябва да изчуквам малко по-малко от седемнайсет страници дневно. Умопомрачаващо количество, ако не отчетем обстоятелството, че тази материя заслужава да се произвежда с подобна скорост и без много размисъл.

Но работата си е работа — особено при положение че всички останали възможности в избраното от теб поле за изява се оказват недостъпни. Затова се заемам с нея напълно сериозно, решен да направя най-доброто от този долнокачествен изходен материал; да придам на романизираната версия професионален блясък, без да престъпя времевите рамки дори с минута.

Изработвам си желязна програма и строго се придържам към нея. Волностите се изразяват в трите разговора седмично с Кейтлин и всекидневния сеанс с Матю Симс.

— Звучите много по-оптимистично — казва той някъде към средата на труда ми върху романа.

— Заради работата е. Мърлява, но все пак…

— Но я вършите прилежно, което заслужава възхищение.

— Трябват ми пари, а освен това имам нужда да се занимавам с нещо съзидателно.

— Казано иначе: проявявате чувство за отговорност и доказвате на себе си, че сте напълно в състояние да търсите и да си намирате отново работа.

— Тя не е точно от типа, който бих желал да върша.

— Но е някакво начало. И е сравнително добре платена, нали така? Защо тогава да не изпитвате удоволствие от факта, че това може да се приеме като положително ново начало?

— Защото работата върху романизация не може в никой случай да бъде положително преживяване.

Но аз продължавам да се трудя усърдно. Изпълнявам си редовно дневната норма. Придържам се към работната програма. Не опростявам допълнително бездруго просташкия текст. Свършвам добра работа. И се включвам във времето… като даже отнасям готовия материал в приемната на федералната куриерска служба цял час преди да приключат с приема за деня.

Изготвил съм три екземпляра от текста: един за издателя, един за Алисън и един — за мен. След това се отправям към едно италианско заведение в Санта Барбара (на четирийсет минути с кола) и се гощавам за първи път след пристигането ми из тези места в ресторант. Но мисля, че заслужавам известна награда заради свинщината, с която се занимавах. Чувствам се прекрасно, когато се храня навън — нещо, което приемах за съвършено естествено през последните две години, но което изглежда недостижим лукс в днешно време. Сетне провеждам продължителна разходка по лунния плаж, доволен от простия факт, че съм свършил някаква работа, при това сравнително добре.

А всъщност, както се оказва, повече от сравнително добре… според Алисън, която се обажда три дни по-късно, за да съобщи, че нюйоркският издател е във възторг.

— Знаеш ли какво каза Макс Нютън? — пита тя. — „Този мъж умее да вземе едно долнокачествено лайно и го превърне във висококачествено.“ Наистина е силно впечатлен… не само от гладкия език, но и от факта, че успя да се включиш във времето. Повярвай ми, само това е достатъчно, за да те превърне в писателски уникат върху тази планета. Но най-хубавото в цялата работа е, че Макс пуска по едно подобно произведение месечно. Практиката му е била винаги да ги възлага на отделни автори, но не остава доволен. Затова иска да ти предложи договор за шест парчета. За същите пари — двайсет и пет хиляди на бройка. В същия ритъм — книга на месец…

— И ще мога да си ползвам псевдонима?

— Да, Джон Форд — няма проблем с името. И освен това този договор означава, че ще можеш да погасиш единия дълг — към „Уорнър“ или ФРТ.

— Забравяш издръжката.

— М-да, Санди ми разясни проблема. Трябва да намалиш този ежемесечен товар. Това са луди пари. А Луси може да си позволи…

— Нека не го обсъждаме, моля те.

— Както кажеш, Дейвид.

— Но новината наистина е добра, Алисън, велика всъщност. Никога не съм мислил, че ще ми се наложи да произнеса подобни слова по повод романизиране, обаче…

— Много по-добро е от нищо — заключава Алисън.

 

 

Тази нощ спя добре. Събуждам се на следващата заран с необикновено усещане за свежест и въодушевление. Ако Макс Нютън остане доволен от моите следващи шест парчета, може би Алисън ще го убеди да ме наеме като постоянен бачкатор. При това равнище на заплащане — след приспадане процента на Алисън и данъците — ще мога да изплащам издръжката на Луси, а също и да погася задълженията си към „Уорнър“ и ФРТ за малко повече от две години.

— Великолепно е да чуя един толкова оптимистичен глас — отбелязва Матю Симс по време на поредния разговор.

— Великолепно е да усетя коленете си отлепени от пода.

Още една седмица отминава. Чекът от Нютън пристига чрез Алисън. Внасям го по сметката си и моментално превеждам парите на Луси, като изпращам имейл със следното съдържание: „Две месечни вноски трябва да си получила преди тази. Би било много приятно да си поговорим някой ден“.

На другата вечер, когато се обаждам за договорения разговор с дъщеря си, аз я питам дали мога да чуя майка й.

— Съжалявам, тате, казва, че е заета.

Не настоявам.

Минават още няколко дни, без да видя следващ сценарий от Макс Нютън. Пращам имейл на Алисън със запитване какво става. Тя ми отвръща — пак с имейл — че е говорила вчера с него и всичко е наред. Правният му отдел щял да й прати договора с куриер утре.

Но когато утрето настъпва, Алисън ми звъни, а гласът й съдържа трептения на лоши новини.

— Просто не знам как да ти го кажа — започва тя.

Не са ми останали сили да попитам: „Сега пък какво?“. Затова си замълчавам.

— Макс анулира договора.

— Какво е направил?

— Анулира договора.

— На какво основание?

— Старият ни приятел, Тео Макол…

— Пак ли…

— Ще ти го прочета. Само няколко реда е:

О, падение на боговете. Създателят на „Да те продам“ Дейвид Армитидж — изхвърлен от ФРТ заради кражба на чужди реплики (изобличен най-напред от тази рубрика), след което порицан публично заради нападение над журналист (тоест над моя милост), извършено на паркинга пред национална телевизия, е паднал до най-ниското стъпало на така нареченото творческо писане, по-широко известно с термина „романизиране“. По сведения на вътрешен информатор в „Лайънъл Пъблишърс“ — Ню Йорк, едновремешният носител на „Еми“ (отнета му неотдавна от Американската академия за телевизионни изкуства и науки) е паднал дотам, че прави литературни полуфабрикати от рода на така наречените романизации на предстоящи да излязат на екран филми. И познайте какъв филм е романизирало неотдавнашното златно момче на телевизията: долнопробна продукция на „Ню Лайн“, озаглавена „Да загубиш…“, която прави най-просташките произведения, видели някога бял свят, да изглеждат като шедьоври от късния период на Бергман. Още по-любопитен е псевдонимът, под който е опитал да се скрие Армитидж — Джон Форд. Дали е имал предвид великия режисьор на уестърни… или пък драматурга, създал „Жалко, че тя е курва“… макар че в случая на Армитидж заглавието би могло да е друго: „Жалко, че той е плагиатор“.

Продължително мълчание. Нито ми се гади, нито съм шокиран, нито се чувствам опустошен… защото всичко това вече съм го преживял. Сега съм просто като от дърво — боксьор, получил един тежък удар в главата повече и сега нищо не усеща.

Най-накрая Алисън проговаря.

— Дейвид, не знам как…

— Значи Макс Нютън го е прочел и анулира договора? — питам аз със странно спокоен глас.

— Да, така е станало.

— Добре — отвръщам безизразно.

— Да знаеш, че съм ангажирала адвокат от тежката категория. Обсъждаме въпроса за евентуално дело срещу Макол. За опозоряване на личността.

— Не се притеснявай с това.

— Моля те, Дейвид, не говори така.

— Виж какво, Алисън, аз мога да разбера, когато съм сразен.

— Лесно ще се преборим с това.

— Няма нужда. Но чуй друго, преди да затворя. Искам да ти кажа следното: ти не само бе изключителен агент… ти бе и най-добрият приятел, който може да си представи човек.

— Дейвид, какво означава това, по дяволите?

— Нищо, освен…

— Няма да сториш нещо глупаво, нали?

— Имаш предвид да усуча поршето около някое дърво ли? Не, няма да доставя подобно удоволствие на господин Макол. Но се отказвам от борбата.

— Не говори така.

— Точно така.

— Ще ти се обадя утре.

— Както искаш.

Оставям телефона. Прибирам лаптопа, изравям всички документи на поршето и звъня на един дилър за такива коли в Санта Барбара, с когото съм разговарял преди седмица. Казва, че ме очаква след час.

Поемам на север. Търговецът излиза да ме посрещне пред офиса. Предлага ми кафе. Отказвам. Съобщава, че до два часа ще разполага с резултати от пълния сервизен преглед на колата плюс актуалната й цена. Моля го да ми извика такси. Когато пристига, нареждам на шофьора да ме закара до най-близката заложна къща. Той ме поглежда втренчено в огледалото за обратно виждане.

Стигаме до заложната къща и аз го инструктирам да изчака. Витрината е затисната с тежка решетка, а на вратата се мъдри охранителна камера. Отварят ми с дистанционно и се намирам в тясно антре с олющен линолеум на пода, флуоресцентно осветление и гише с бронирано стъкло. Тоя ще да е много изнервен търговец. Зад прозореца се появява тлъстак в началото на четирийсетте. Докато говори с мен, преживя сандвич.

— Кво мъкнеш? — интересува се дебелият.

— Супер модерен „Тошиба-Текра“. Нов, струва четири и петстотин.

— Бутни го насам — казва оня, като повдига долната част на прозорчето. Разглежда го набързо, включва, изучава софтуера, чиито индикации са върху дисплея. Изключва, затваря и свива рамене.

— Работата при тия машинки е такава: шест месеца след появяването им на пазара са вече история. И продажната цена не е висока. Четири стотака.

— Хиляда.

— Шест.

— Прието.

Когато се връщам при търговеца на коли, той разполага с обещаните данни и предлага цена от трийсет и девет хиляди двеста и осемдесет.

— Очаквах четирийсет и две-три.

— Четирийсет е абсолютният максимум.

— Прието.

Моля да ми издаде чек на приносител, както и да извика още един път такси. Отивам в най-близкия клон на „Банк ъв Америка“. Налага се да покажа куп документи, удостоверяващи моята самоличност, води се продължителен телефонен разговор с моя клон в Западен Холивуд, но най-накрая се съгласяват да осребрят чека и да преведат трийсет и три хиляди по сметката на Луси в Саусалито. Излизам от банката със седем хиляди в джоба и с трето такси се добирам до борса за употребявани коли, разположена недалеч от търговеца с поршета. Тия тук се занимават само с евтини превозни средства. Въпреки това срещу пет хиляди съумявам да се сдобия с морскосин голф, модел 94, който показва сто и петдесет хиляди на километража и върви с шестмесечна сервизна гаранция. Използвам телефона на фирмата, за да се обадя на застрахователния си агент.

— Имате още девет месеца от поршето, но за голфа ще дължите около една трета от застрахователната премия, така че ви остават около петстотин долара.

— Изпратете ми чек, ако обичате — казвам аз и давам адреса си в Мередит.

Отивам с новата стара кола до някакво интернет кафе и се свързвам с моя сървър. Изпращам на Луси следния имейл:

Изпратих ти три вноски по сметката. Сега съм платил за пет месеца напред. Все още се надявам някой ден да си поговорим. Междувременно искам да знаеш едно: много голяма грешка допуснах с онова, което сторих. Сега го разбирам… и дълбоко съжалявам.

След като изпращам имейла, използвам телефона, за да се свържа с American Express, VISA и MasterCard. Всяка от трите компании потвърждава, че балансът ми е нулев (последвал съм съвета на Санди да ликвидирам дебитите с помощта на останалата наличност по текущата сметка). Всяка от трите компании прави опит да ме разубеди, когато ги уведомявам за решението си да закрия картата. (Ама никаква нужда няма от това, господин Армитидж, казва жената от „American Express“, с такова неудоволствие се лишаваме от прекрасни клиенти като вас.) Но аз съм непреклонен: незабавно закриване на сметката, а документите, които следва да подпиша — на адреса в Мередит.

Преди да напусна кафето спирам при касата и питам дали нямат ножици. Имат. Вземам ги и нарязвам трите златни кредитни карти на парченца. Мъжът отсреща ме наблюдава.

— Да не би да са ви повишили в платинени, или какво?

Засмивам се и пускам парчетата в ръцете му. След това излизам.

По обратния път на юг, към Мередит, правя наум някои прости сметки. Хиляда и седемстотин долара в банката, три и шестстотин в джоба. Чек за петстотин на път към Мередит. Издръжката предплатена за пет месеца. Пет месеца без наем в бунгалото на Уилард… и, ако извадя късмет, той може да реши да остане още в Лондон (но аз не мисля в такава далечна перспектива). Нямам дългове. Нямам сметки за плащане — понеже Алисън (Господ здраве да й дава) настоя да употреби комисионната си от романизацията за покриване сметките на Матю Симс. (Толкова много от мен била натрупала през последните две плодоносни години, че най-малкото, което е в състояние да стори сега, е да плати сметката на психиатъра ми.) Медицинската застраховка е предплатена за девет месеца. Не ми трябват дрехи, книги, скъпи автоматични писалки, компактдискове, видео, лични треньори, подстригвания за седемдесет и пет долара, избелване на зъбите при зъболекар (две хиляди на година), ваканции по за осем хиляди в чаровно хотелче на брега на морето… с две думи — никой от скъпите аксесоари на предишния ми живот. Разполагам със сума от пет хиляди и осемстотин долара. Текущите разходи по бунгалото не са повече от трийсет на седмица. Телефон почти не ползвам. Като взема предвид храната, някоя и друга бутилка скромно вино и от време на време по кашонче бира плюс посещенията в местния кинокомплекс, лесно мога да се придържам към установените двеста долара на седмица. Което на свой ред означава, че разполагам с двайсет и шест безгрижни седмици.

Много особено чувство изпитва човек, съумял да сведе разходите си до подобни равнища. Не точно освобождаване, според глупашкото разбиране на дзенбудизма, но определено облекчение. Ударът, който понесох при съобщението на Алисън за последния опус на Макол, продължава да ми държи влага. Често имам впечатлението, че се движа в пространството и вземам решения под ръководството на автопилот. Също както при нарязването на кредитните карти. Или като при продажбата на лаптопа. Или при влизането в „Букс енд Къмпани“ на главната улица в Мередит да питам за работа.

Това е странно заведение — малка книжарница, която все още успява да оцелява в света на големите вериги магазини на масовата култура. От типа книжарници, които миришат на полирано дърво, гредите на архитектурната им конструкция са открити, а подът е покрит с паркет. Тук също са струпани обичайните купища търсени романчета, готварски книги, а има и приличен детски сектор. През изтеклите последни седмици на витрината неизменно виси обява, че търсят продавач — заинтересованите да се обърнат към собственика.

Лес Пиърсън е мъж в края на петдесетте: брадат, очилат, облечен в синя памучна риза и сини джинси. Представям си го в книжарницата „Сити Лайт“ през Лятото на любовта^[2] или като бивш горд притежател на ритуални барабани. Сега обаче той излъчва просто вълните на средната възраст, както се очаква от собственик на независима книжарница в богаташко крайбрежно градче.

Изправен е зад плота, когато влизам.

Идвал съм вече тук, така че първият въпрос е:

— Да ви потърся ли нещо?

— Всъщност идвам заради работата.

— Сериозно? — откликва той и ме заглежда по-внимателно. — Работили ли сте друг път в книжарница?

— Знаете ли „Книжен кюп“ в Лос Анджелис?

— Че кой не я знае?

— Е, прекарал съм в нея тринайсет години.

— Но сега живеете тук — виждал съм ви наоколо.

— Така е, настанил съм се в къщата на Уилард Стивънс.

— А, вярно — чух, че някой живее в нея. Откъде го познавате?

— Имахме един и същ литературен агент.

— Писател ли сте?

— Бях.

— Казвам се Лес…

— Аз съм Дейвид Армитидж…

— Откъде ми е известно това име?

Свивам рамене.

— И наистина проявявате интерес?

— Обичам книжарниците, познавам работата…

— Работим при четирийсетчасова седмица: сряда до неделя от единайсет до седем с по един час обедна почивка. И понеже сме малка, независима книжарница, наистина не мога да си позволя повече от седем долара на час — към двеста и осемдесет на седмица. Опасявам се, че няма медицински добавки, нито каквито и да било други… ако изключим кафето на корем и петдесет на сто отстъпка от всяко нещо, което купите тук. Двеста и осемдесет на седмица звучи ли ви приемливо?

— Да. Няма проблем.

— Ами ако поискам някакви препоръки…

Измъквам бележник и химикалка и написвам името на Анди Барън, управителя на „Книжен кюп“, който е достатъчно дискретен, за да не раздрънка пред цял свят, че си търся работа като продавач в книжарница. Давам му и номера на Алисън.

— Работех при Анди едно време, а пък Алисън представляваше професионалните ми интереси. Ако поискате да се свържете с мен…

— Имам телефона на Уилард. — Протяга ми ръка. — Ще поддържаме връзка.

Същия следобед телефонът в бунгалото звъни.

— Бе ти имаш ли акъл — пита гневно Алисън, — да търсиш работа в книжарница.

— Здрасти, Алисън. Как върви животът в Лос Анджелис?

— Задушно. Отговори ми, ако обичаш. Защото оня Лес Пиърсън ми се обади с новината, че смятал да те назначи при него.

— Ти даде ли добри отзиви?

— А как мислиш? Но защо, мама му стара, правиш подобно нещо?

— Трябва да се работи, Алисън.

— А защо не отговаряш на нито един мой имейл през последните дни?

— Защото разкарах компютъра.

— Господи, Дейвид, но защо?

— Защото повече не съм в литературната игра, затова.

— Не говори така.

— Такава е истината.

— Виж какво, не се съмнявам, че — след като се поогледаме малко — ще намерим…

— Какво? Редакция на сръбска сапунена опера? Последно дооглаждане на мексикански филм за вампири? Нека погледнем истината в очите: щом като не мога да получа работа дори за романизиране, понеже издателят го е срам да има нещо общо с мен, макар да се крия зад псевдоним, то кой ще ме наеме? Отговорът е еднозначен — никой.

— В момента вероятно е така, но един ден…

— Кога? Спомняш ли си онази журналистка от „Уошингтън Поуст“, на която отнеха наградата „Пулицър“, след като се разбра, че е измислила изцяло репортажа си? Известно ли ти е с какво се занимава днес, десет години след незначителното си прегрешение? Продава козметика в голям супер. Така става, след като те изобличат в литературна измама — свършваш зад тезгяха.

— Но в сравнение с нея твоето си е едно нищо.

— На Тео Макол се удаде да убеди света в обратното… и сега с моята литературна кариера е свършено.

— Дейвид, не ми харесва, че звучиш толкова спокоен.

— Ами аз съм спокоен. И напълно удовлетворен.

— Да не си се нагълтал с транквиланти?

— Даже една бира не съм пил.

— Що не взема аз да дойда да те видя…

— Направи го след някоя и друга седмица, моля те. Ако цитираме госпожица Гарбо, „искам да остана насаме точно сега“.

— Убеден ли си, че всичко е наред?

— По-добре от това — здраве.

— Не ми харесва тази работа — казва Алисън.

След около час телефонът звънва отново. Този път е Лес Пиърсън.

— Вашата агентка, както и Анди Барън дадоха блестящи отзиви. Кога искате да започнете?

— Утре.

— Ще се видим в десет тогава. Впрочем… една дреболия: съжалявам за онова, което ви е сполетяло.

— Благодаря.

И така, съгласно уговорката, на следващия ден започвам работа. Тя е проста — от сряда до неделя въртя целия бизнес самичък. Аз съм човекът зад рафта, който съветва купувачите. Аз съм чиновникът в офиса отзад, който се занимава с ордери и инвентаризации. Аз съм прислужникът, който почиства и бърше прах от лавиците, грижи се за тоалетната, брои парите, внася ги всяка вечер в местната банка и даже намира време да почете час-два всеки ден, седнал зад касовия апарат.

Лесна работа — особено през седмицата, когато само от време на време надниква по някой от местните. През уикендите е малко по-напрегнато заради ангелските тълпи, нахлули откъм големия град. Но не може да се каже, че се изтощавам. Така и не знам дали някой от местните жители е успял да разбере кой съм. Не любопитствам. А и никой от тях — чест им прави — не задава въпроси, нито ми отправя знаещ поглед. В Мередит се спазва неписано правило, което повелява всеки да се държи на почтително разстояние от всички останали. Това е идеално за мен. А когато в петък вечер настъпят ангелските кохорти, няма начин да срещна някого от „индустрията“, понеже с изключение на отсъстващия Уилард Стивънс, те се състоят от юристи, лекари и зъболекари. За тях съм просто мъжът от книжарницата… който за няколко седмици започва да променя външността си.

Като начало се разделям с около седем килограма живо тегло, като стигам до суперлеката категория от седемдесет и три. Най-напред за този феномен е отговорен стресът. Сетне и свеждането на алкохола до една бира или чаша вино на ден. Диетата ми е проста и лишена от боклуци. Започвам да тичам редовно покрай брега. Решавам още да се простя с навика на утринното бръснене. Косата ми расте. Към края на втория месец в книжарницата вече приличам на изпосталял остатък от шейсетте години. Нито Лес, нито друг от жителите на Мередит дават вид, че им прави впечатление моята нова хипарска външност. Върша си работата. Върша я добре. Прилежен съм, прям в обноските и винаги любезен. И нещата си вървят като по масло.

Лес, от своя страна, се оказва приятен работодател. Идва само в понеделник и вторник. (Когато аз почивам.) Останалото време прекарва във ветроходство или борсови спекулации по Интернет, като намеква (в редките ни разговори), че получил част от парите на семейството преди десетина години, което му дало възможност да отвори книжарницата (отколешна негова мечта — още от многото години, прекарани в рекламния бизнес на Сиатъл), както и да започне приятен живот в къщата си на Крайбрежната тихоокеанска магистрала. Един път споменава, че е разведен и двете му деца растат в околностите на Сан Франциско. А когато му казвам още в началото, че трябва да говоря с моята дъщеря през ден в седем вечерта, той настоява да използвам телефона на магазина. Категорично отказва да обсъжда предложението ми да заплащам тези редовни петнайсет минути.

— Приеми го като добавка към заплатата.

Луси продължава да не ми говори. Най-накрая, след цели два месеца, аз се обаждам на Уолтър Дикърсън и питам дали не е възможно да издейства по някакъв начин нормални свиждания с Кейтлин.

— Ако Луси настоява това да става под нечие наблюдение, нямам нищо против. Просто ще се побъркам, ако не виждам детето.

Но след няколко дни Дикърсън се обажда и казва следното:

— Няма промяна в ситуацията, Дейвид. Според нейния юрист бившата съпруга продължава да „питае съмнения“ относно възможността да се виждате с Кейтлин. Добрата новина е, че (според адвоката) самата Кейтлин започва да притиска майка си по въпроса — иска да узнае защо не може да вижда своя баща. Другата приятна новина е, че след известни пазарлъци успях да променя условията за телефонен контакт — вече можете да се обаждате всеки ден.

— Това наистина е добра новина.

— Дайте й още малко време, Дейвид. Дръжте се както подобава. Рано или късно Луси ще трябва да отстъпи.

— Благодаря за услугата. Знаете къде да изпратите сметката, нали?

— Приемете го като приятелски жест.

 

 

През третия месец в книжарницата животът вече е поел в приятно, установено русло. Тичам сутрин. Отивам на работа. Затварям в седем. Чета или гледам филм. През почивните дни често карам покрай брега. Или пък се отбивам до кинокомплекса, а понякога — в евтина мексиканска кръчма на Санта Барбара. Старая се да не мисля за това, какво ще стане след осем седмици, когато ще трябва да преведа нови единайсет хиляди за издръжката. Гледам да не се сещам за дълговете към ФРТ и „Уорнър Брадърс“ — и двата висят като дамоклев меч над шията. Опитвам се да не мисля и за това, какво ще стане, когато Уилард Стивънс се завърне от Лондон… според Алисън след три месеца.

Засега съм решил да живея ден за ден. Защото ми е добре известно, че започна ли да мисля за бъдещето, отново ще изпадна в състояние на превъзбуда.

Алисън редовно ми се обажда всяка седмица. Няма никакви новини, никакви предложения за работа, никакви хонорари, никакви промени в синдикалните права, понеже… съм се лишил от всичко това след уволнението от ФРТ. Но тя не престава да ме търси всяка събота сутрин, просто да разбере как се оправям в света. Казвам, че добре.

— Знаеш ли, щях да остана много по-доволна, ако речеш, че никак не си удовлетворен.

— Но аз съм.

— Мисля си, че тук става дума за типичен случай на безразличие към собствената личност, което един ден ще ти се стовари отгоре като лавина.

— Засега няма такава опасност.

— И друго, Дейвид — дали пък някой ден няма да ми докараш инфаркт, като похарчиш десет цента за едно обаждане?

След две седмици правя точно това. Часът е десет сутринта. Току-що съм отворил. Няма клиенти, поради което си правя кафе и след като съм прегледал пощата, решавам да се заема с „Лос Анджелис Таймс“ (отново съм започнал да чета вестници). И сега виждам колонка в раздела „Изкуство и развлечения“. Прочитам следното:

„Милиардерът отшелник Филип Флек се завръща на режисьорския стол точно пет години след появата на неговия първи художествен филм «Последен шанс» с лично финансиран четирийсетмилионен бюджет, който предизвика всеобщ смях в малкото салони, където бе прожектиран. Сега Флек съобщава, че ще се пробва с относително стандартен сюжет в своя комедиен екшън «Ние, трите мрънкала». В него става дума за остаряващи виетнамски ветерани от Чикаго, които решават да припечелят нещо от обир на банка. Флек отново финансира филма сам — негов е и сценарият, за който твърди, че се характеризира с невероятния хумор на великия Робърт Алтман от седемдесетте години. Милиардерът обещава няколко истински изненади в кастинга, които щели да бъдат обявени в близко бъдеще. Да се надяваме, че Флек, чието лично състояние се изчислява на около двайсет милиарда, не се готви да ни сервира вместо комедия някоя макабрена дивотия в шведски стил. Екзистенциалният страх не се котира особено добре под холивудския небосклон.“

Оставям вестника. Вземам го отново, като чак започвам да потръпвам — толкова невероятно е това. Погледът ми е фокусиран върху едно-единствено изречение: Флек отново финансира филма си сам — негов е и сценарият.

Копелето му мръсно. Мазното бездарно копеле. Не само ми е отмъкнал сценария. Има дори наглостта да остави оригиналното заглавие.

Вдигам телефона и набирам номера на Алисън.

— Алисън — започвам аз.

— Тъкмо щях да те търся.

— Видя ли?

— Да, видях.

— Това не може да е сериозно.

— Той струва двайсет милиарда. Може да бъде колкото си пожелае сериозен.