Серия
Архипелагът на сънищата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Islanders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Роутерсей (2)
Диря
Следата

Кабинетът се намираше на последния етаж под стряхата на къщата и беше пропит със следи от него. Не се беше променил много след двайсетте години от последното ми идване — по-неподреден, хаос от ръкописи и книги, изправени, полегнали встрани, струпани под двете маси и писалището. Открих, че е почти невъзможно да се ходи по пода, без човек да стъпва върху творчеството му. Иначе помещението си оставаше такова, каквото го помнех. Прозорецът все така нямаше перде, стените не се виждаха зад претъпканите полици с книги. Тесният му диван стоеше в единия ъгъл, но вече само на гол матрак. Никога няма да забравя как при предишното ми идване събрахме одеялата на купчина.

За мен бе шокиращо да бъда отново тук. От толкова дълго този кабинет, именно тази стая, за мен бе спомен, щастлива тайна, сега лишена от присъствието му. Долавях аромата на дрехите му, неговите книги, коженото му куфарче, стария разнищен килим. Присъстваше във всеки смрачен ъгъл, в двата правоъгълника слънчева светлина на пода, в прахта по стелажите и томовете, стоящи по тях в неравни, полегнали редици, в лепкавия жълт слой по непочистените стъкла на прозорците, пожълтелите листове, засъхналите петна от небрежно разлято мастило.

Преглътнах въздуха, който бе дишал, задавена от внезапна скръб. Непонятно как ми бе далеч по-тежко дори в сравнение с внезапния шок от новините, че е болен, че смъртта е надвиснала над него. Знаех, че се олюлявам напред-назад, а мускулите на гърба ми са напрегнати под твърдата тъкан на черната траурна рокля. Бях замаяна от загубата му.

Мъчейки се да сподавя болката, отидох до дъбовата катедра, където винаги пишеше прав, и си представих високата му, характерно приведена фигура и как изписва с дясната ръка лист след лист в бележника. Имаше такъв негов знаменит портрет — беше нарисуван преди да го срещна, но улавяше истинската му същност така добре, че по-късно купих малка репродукция.

Там, където по навик се бе подпирал с лявата си ръка, с неизменната димяща пура между сгънатите пръсти, имаше по-тъмно място, петно от изпотяване върху политурата. Прокарах пръсти през дървената повърхност, припомняйки си точно определен половин час от онзи безценен ден, когато ми беше обърнал гръб и се бе привел над катедрата, погълнат от внезапна мисъл.

Именно този спомен не ми даваше мира, докато тръгвах на отчаяно пътешествие, за да стигна до него преди смъртта му. Семейството бе изчакало прекалено дълго, преди да ми съобщи за заболяването му, може би нарочно — второто съобщение, което пристигна en route, докато седях в една транзитна чакалня, ми донесе новините, от които се опасявах най-силно, че съм закъсняла да го видя. Бях пропътувала през огромна част от Архипелага на сънищата, като в съзнанието си непрестанно виждах издължения му гръб, наведената глава, съсредоточените очи, тихия звук от писалката, тютюневия дим, виещ се край косата му.

Опечалените вече се събираха долу в очакване да бъдат поканени в църквата.

Пристигнах след повечето от тях. За да се добера до Пикей, ми трябваха четири изпълнени с тревоги дни. От толкова отдавна не бях пътувала из тези части на Архипелага, че бях забравила колко междинни спирки има по пътя, колко продължителни закъснения могат да възникнат заради останалите пътници, заради товаренето и разтоварването на багажа. Отначало както винаги островите ме очароваха със своето разнообразие от цветове, природа и настроения. Имената им пробуждаха спомени от последното ми пътешествие до Пикей, след всички тези години: Лилен-Кей, Иа, Джуно, Олдъс Пресипитус, но ми напомняха и за онова чувство на бездиханно очакване да го срещна след пътя или за тихите, удовлетворени мисли на връщане Споменът ми за пътуването до дома, или за изживяванията на брега, се сведе до един кратък епизод.

Този път очарованието съвсем скоро приключи. След първия ден на кораба имах чувството, че островите само застават на пътя ми. Корабът плаваше бавно през спокойните проливи между тях. Понякога стоях с часове на бордовата ограда и наблюдавах как следата зад нас се разширява, но след време и това се превърна в илюзия за движение. Винаги щом вдигнех очи от бялата кипяща диря, ми се струваше, че корабът стои неподвижно срещу поредния случаен остров, покрай който минавахме. Само морските птици се движеха, издигаха се и се гмуркаха около надстройката и кърмата, но дори и те, също като него, не отиваха там, не отиваха никъде, нито щяха да стигнат по-бързо. Искаше ми се да имам криле.

На пристанището в Джуно слязох на брега, за да разбера дали мога да намеря по-бърз превоз. След час, прекаран в изтощително разпитване из пристанищните кантори, пак се върнах на кораба. Все още разтоварваха дървен материал. На следващия ден в Мурисей успях да намеря полет на частен аероклуб: беше само кратък скок през въздуха, но съкратих пътя с три междинни острова. После загубих спестеното време в очакване на следващото отплаване.

Накрая пристигнах на Пикей, но според програмата на погребението, стигнала до мен с вестта за смъртта му, имах само един час. За моя изненада семейството бе осигурило кола, която да ме посрещне на кея. До входа на пристанището стоеше мъж в тъмен костюм, който отвори една от задните врати в минутата, в която се появих. Докато шофьорът маневрираше и се отдалечаваше бързо от пристанището, насочвайки се към ниските възвишения около града и устието на реката, усетих как обичайните тревоги на пътуването ме напускат. Дори беше нещо като почивка. Най-после почувствах, че мога да се предам на сложните емоции, които бях успяла да потисна с тревоги по кораби и разписания.

Сега тези емоции се завърнаха с пълна сила. Страхът от семейството, което никога не бях срещала. Опасенията от онова, което може би знаеха или не знаеха за мен. По-лошо — какво ми крояха сега, на любовницата, чието съществуване можеше да подкопае репутацията му, ако аферата ни станеше публично достояние. Бездънната скръб, която не спираше да ме засмуква надолу още от момента, когато научих новините за болестта му, а после и за неговата смърт. Предизвикателната ми гордост в миналото. Недосегаемото усещане за самота, за това, че са ми останали единствено спомените за него. Надеждата, безкрайната ирационална надежда, че нещо от него може все още да живее заради мен.

Оставах объркана и по въпроса защо семейството ми бе изпратило тези съобщения. Какво ги мотивираше — загриженост, озлобление, просто дългът на опечалените? Може би, и това бе една от надеждите, които не желаех да загърбя по никой начин, си бе спомнил за мен и сам бе поискал така?

Но над всичко друго — онази безкрайна скръб, загубата, усещането, че съм изоставена завинаги. Бях страдала двайсет години без него, хранейки неизразимата надежда, че някой ден пак ще го видя. Сега го нямаше, а аз бях изправена пред перспективата за живот, най-накрая, изцяло, без него.

Шофьорът не каза нищо. Караше добре. След четирите дни, прекарани по корабите, в компанията на непрестанно работещи мотори и генератори, сред вибриращите стени, двигателят на колата звучеше плавно, едва ли не безшумно. Погледнах към лозовите насаждения през затъмненото стъкло от моята страна, докато колата се носеше по дългите улици, взирах се в пасбищата, скалистите дефилета в далечината, в оголената песъчлива почва край пътя. Последния път също трябваше да съм ги зърнала, но нямах никакъв спомен за тях. Онази визита бе мъгла от впечатления, но в центъра й бяха няколкото часа, Които бях прекарала насаме с него, ярки и ясни, определени завинаги.

Мислех единствено за него, онзи път. Онзи единствен път.

После — къщата. Хора, струпани около вратите, разбутващи се един друг, за да направят път на колата. Взираха се любопитно в мен. Някакви жени помахаха, когато колата забави и се приведоха, опитвайки да ме зърнат, да разберат коя съм или която си мислеха, че съм. Вратите се отвориха след електронния сигнал от таблото на колата, после се затвориха зад нас и поехме малко по-бързо нагоре по алеята. Големи дървета в парка, зад тях планини, късчета небесносиньо море и тъмни острови в далечината. Беше болезнено да се взирам в пейзажа, който, както мислех някога, никога нямаше да забравя.

При пристигането ми се наложи да изчакам мълчаливо в приемната заедно с други опечалени, без да познавам никого, усещайки според мен мълчаливото им презрение. Куфарът ми стоеше на пода пред помещението. Отдалечих се от събралите се и минах през междинна врата, откъдето през фоайето се виждаше широко стълбище.

Един възрастен мъж се отдели от групата и ме последва. Хвърли поглед нагоре към стълбите.

— Разбира се, знаем коя сте — каза той с несигурен глас.

Клепачите му потрепваха с очевидна антипатия и нито за момент не ме погледна в очите. Онова, което ме порази най-силно, беше приликата в лицето. Само че този мъж бе стар! Във внезапното си объркване почувствах смущение, неспособна да направя учтиво предположение кой е той. Първата ми мисъл беше, че може да е бащата, само че не, не беше така. Знаех, че родителите му са починали десетилетия преди това, дълго преди да се срещнем. Имаше еднояйчен брат близнак, за когото ми беше разказвал, но бе споменал, че не живеят заедно. Възможно ли беше това да е именно този близнак, неговият жив двойник? Бяха минали двайсет години и е невъзможно да си представиш как би изглеждал човек, когото не си виждал през това време. По този начин ли бе изглеждал преди да умре?

— Брат ми остави ясни инструкции, които да ви предадем — каза мъжът, разрешавайки мистерията, макар и прекалено късно, за да реагирам учтиво. — Ако желаете, можете да се качите в стаята му, но не бива да пипате нищо.

Така че се впуснах в мълчаливото си, самотно бягство нагоре по стълбите до тази стая под стряхата. Вече треперех.

В стаята се носеше бледосиня мъгла, остатък от живота му. Кабинетът вероятно беше празен от няколко дни и все пак въздухът, който беше дишал, пазеше спомен за него.

Изведнъж се почувствах отново нещастна и си припомних единствения път, когато бях лежала с него, сгушена гола на леглото до тялото му, грейнала от вълнение и задоволство, докато той всмукваше парливия дим от пурата и го издишваше като полупрозрачен, развълнуван конус от синева. Това бе същото легло, онова в ъгъла, тесният диван с гол матрак. Сега не смеех да го доближа, едва успявах да се насиля да го гледам, без да изпитам болка от загубата.

Пет пури, вероятно последните, които беше купил, лежаха на разбъркана купчинка в ъгъла на една от масите. Не се виждаше пакет. Вдигнах първата, плъзнах я под ноздрите си и вдъхнах от уханието на тютюна, мислейки за онази, която бях споделила с него, наслаждавайки се на влагата й от устните му. Изпаднах в приятен унес и за момент погледът ми се разфокусира.

Никога през живота си не бе напускал острова, дори и след като бяха започнали да го удостояват с награди и почести. Докато лежах гола в ръцете му, вътрешно ликуваща от докосването на пръстите му, притиснати към гърдите ми, бе направил опит да обясни привързаността си към Пикей, защо не може да го напусне, за да бъде с мен. Това беше остров на пътеките, каза той, на сенките, които те следват, на психическите дири, които оставяш след себе си, ако го напуснеш. Ако го сториш, по някакъв начин, който не можеше да обясни, ще се разсееш. Каза, че ако ме последва, когато си тръгна, никога няма да може да се завърне на Пикей. Не смееше да опита, защото по този начин би изгубил пътеката, която го очертава на острова. За него настоятелната нужда да напусне не бе толкова могъща, колкото необходимостта да остане. Аз, чувствайки как в мен отново се надига различна и не толкова мистична нужда, го смълчах с милувки и съвсем скоро двамата отново правехме любов.

Никога няма да забравя времето, което бяхме прекарали сами, но после, през многото години мълчание, които последваха, така и не бях сигурна дали изобщо ме е запомнил.

Бях научила отговора прекалено късно, с идването на първото съобщение. Двадесет години, шест седмици и четири дни. Не бях спряла да броя.

Чух, че на чакълестата алея долу бавно спират големи коли и двигателите един по един изгасват.

Сега синята мъгла бе по-гъста. Обърнах гръб на катедрата, развълнувана от спомените, но в отчаяние, защото щяха да си останат само такива. Щом отвърнах поглед от ярката светлина през прозореца, ми се стори, че синият въздух в средата на помещението е по-гъст. Имаше вещественост, тъкан.

Мъглата се завихри около мен. Приближих лице към нея с издадени устни. Обръщах лице във всички посоки, опитвайки се да доловя някакъв отговор от нея. Пред очите ми се сливаха очертания в старите остатъци на дима, по-гъсти на места. Отстъпвах, за да ги видя по-добре, а после отново правех крачка напред, за да притисна лице в тях. Димът щипеше очите ми и извикваше сълзи в тях.

Завихрянията придобиха форма пред мен, създавайки призрачно подобие на главата и лицето му. Беше лицето, което помнех отпреди две десетилетия, а не онова, което познаваше публиката, нито посивялото старческо лице на неговия брат близнак. За мен не бе изминало време, за пътеката, оставена от него — също. Чертите бяха като маска, но с по-големи подробности. Устни, коса, очи, всички те имаха своите форми, създадени от контурите на димните вълни.

Задъхах се, за момент престанах да вдишвам. Връхлетяха ме паника и обожание.

Главата му бе леко наведена настрани, очите му бяха полузатворени, устните — раздалечени. Наведох се напред, за да взема своята целувка, почувствах лекия натиск на устните от пушек, мимолетното докосване на призрачни мигли. Продължи само миг.

Лицето му, неговата маска, се разкриви във въздуха и отскочи назад и надалеч от мен. Очите се затвориха плътно. Устата се отвори. Линиите дим, оформящи челото му, се сключиха. Той отново отметна назад глава, а после получи силен пристъп на кашлица, залюля се напред-назад в агония, като се бореше за глътка въздух и се мъчеше да прочисти онова, което му пречеше да диша.

От формата на онова, което бе отворената му уста, изригнаха яркочервени капчици, капчици ален дим, фин дъждец. Отстъпих ужасено, за да го избегна, и целувката бе изгубена завинаги.

Привидението дишаше мъчително, кашляше късо и сухо, вече почти незабележимо, отслабено и безнадеждно, краят на пристъпа. Взираше се право в мен с поглед, изпълнен с ужас, болка и неизразима загуба, но димът вече се разплиташе и разсейваше.

Червените капчици бяха паднали на пода и оформяха локва върху един от захвърлените му листове хартия. Коленичих, за да го погледна по-отблизо, и прокарах пръсти през лепкавата повърхност. Когато отново се изправих, по пръстите ми имаше размазана кръв, но въздухът в кабинета се бе прояснил. Прахта, слънчевата светлина, книгите, тъмните ъгли си оставаха.

Побягнах.

Долу отново се присъединих към останалите и зачаках във фоайето да ни разпределят по колите. Докато един от работниците на погребалното бюро не произнесе името ми, никой не даваше признаци, че знае коя съм, нито забелязваше присъствието ми по какъвто и да е начин. Дори мъжът, който ме бе заговорил, братът, стоеше с гръб към мен. Държеше под ръка ниска жена с посивяла коса и тихо говореше с хората, които излизаха навън, за да се присъединят към кортежа. Всички изглеждаха разстроени от сериозността на събитието, от мисълта за тълпата, която чакаше пред вратата, от смъртта на този велик мъж.

Отредиха ми място в една от последните коли, която щеше да се движи в края на кортежа. Оказах се притисната към стъклото от двама сериозни, едри и неразговорливи младежи. В претъпканата църква седнах сама настрани и се вгледах в каменните плочи на пода, древните дървени пейки, за да се успокоя. Изправих се за песните и молитвите, но само отварях уста за думите, без да издавам звук, припомняйки си какво беше мнението му за църковните служби. Видни мъже и жени му отдадоха почит официално, импозантно, искрено. Познавах някои, но никой от тях не ме разпозна. Слушах внимателно, в думите им нямаше нищо от него. Не беше търсил тази слава, това величие.

В църковния двор на хълма с изглед към морето застанах близо до гроба, по-назад от групата опечалени, слушах думите при полагането на тялото, които бризът отнасяше, и отново бях сама. Спомних си първата негова книга, която бях прочела, докато все още учех в колежа. Вдъхновение за мен, постоянна насока в живота ми. Сега всички познаваха творчеството му, но по онова време все още бе неизвестен и за мен се беше оказал дълбоко, лично откритие.

Неспирният вятър от островите ме обвяваше, прилепваше дрехите ми към тялото, разхвърляше кичури коса пред очите ми. Долавях мириса на сол от морето, аромата на цветя, обещанието за далечни места, заминаване, бягство от тук.

Тълпата от хора и камерите на медиите едва се забелязваха, удържани далече отвъд кордона от цветя и полициерските патрули. При едно утихване на вятъра чух познатите думи на свещеника и видях как спускат ковчега в земята. Слънцето продължаваше да грее, но не можех да спра да треперя. Мислех единствено за него, за ласките от върховете на пръстите му, лекия допир на устните му, нежните му думи, сълзите му, когато накрая трябваше да го оставя. Толкова дълги години в раздяла и как пазех всички спомени за него. Не смеех да дишам от страх да не го прогоня от мислите си.

Вдигнах ръка и я скрих под малката чанта, която носех. Кръвта по пръстите ми беше съсирена, студена, вечна, последната следа от него.