Серия
Архипелагът на сънищата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Islanders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Пикей (2)
Пътеката следвай

[СВИДЕТЕЛСТВОТО НА УОЛТЪР Каместън.

Препечатва се с разрешението на Отдел „Колекции“, Пикейска университетска библиотека.]

 

Казвам се Уолтър Каместън. Родих се и прекарах целия си живот на остров Пикей. По-малкият ми брат е Частър Каместън, носител на литературната награда „Инклеър“. Винаги съм обичал брат си, независимо от множеството събития в живота ни, които са подлагали тази любов на изпитание.

След като репутацията му вече е завинаги осигурена, реших — с натежало сърце, — че дължа на поколенията онова, което считам за истината за него. Това не е опит да отрека реалните му постижения като писател, но опит да допълня към творчеството му и това що за човек е бил.

В детството му цялото семейство — аз самият, сестра ми и двамата ни родители — беше наясно, че в Частър има нещо странно и трудно. Двамата с него си приличахме в много отношения, но някъде дълбоко в Час съществуваше страна, която не искаше да изплува. Беше мрачна и недостъпна и в известен смисъл имахме чувството, че се излагаме на опасност, когато опитваме да я доближим.

Детството ни протече едновременно мъчно и лесно. Лесно, защото баща ни беше преуспяващ бизнесмен с директен достъп до Монсеньора на Пикей, така че бяхме заможно семейство, с много от атрибутите на привилегиите, удобствата и влиянието. Получихме частно образование, отначало от поредица учителки, по-късно в елитно училище от другата страна на острова, а след това и тримата посещавахме Пикейския университет.

Животът ни обаче беше и труден заради ненормалното поведение на Час. На няколко пъти го водиха при лекари и психоаналитици и тези хора правиха различни опити да изнамерят лек: лечения за алергии, контролни диети, психологически тестове и така нататък. Почти винаги го обявяваха за напълно здрав, като всеобщият консенсус беше, че преминава през трудностите на съзряването, които с времето сами ще намерят разрешението си. Самият Частър, сигурен съм, по някакъв начин манипулираше нещата, за да постигне тези спасяващи го от интервенция заключения.

Когато Частър пожелаеше да прояви чара си, можеше да свали и птиците от дърветата, както обичаше да казва майка ни. Но когато не бе в настроение да повярва, че във вселената съществува друг освен него, се превръщаше в ужасен човек, който ти се искаше да не познаваш. Ставаше гневлив, намусен, заплашителен, себичен, коварен и какво ли не още… всички онези детински упорства, с които сме се сблъсквали, но в случая с Час той можеше да прибегне до тях едновременно или да ги ползва последователно. Често — и обикновено — на прицела му се оказвах аз; ако не аз, сестра ми Сутър; и ако не тя, и двамата.

Ако това бяха трудностите на съзряването, то нямахме търпение да започне процесът по възстановяването му, но с Частър този процес протичаше в обратната посока.

Когато бяхме малки, упоритият му характер се проявяваше за кратко, почти недоловимо: вероятността за сълзи, ако не получи онова, което иска, периоди на мусене и прочее. Тези моменти обаче никога не продължаваха дълго. Истинските проблеми на Частър започнаха едва когато навлезе в юношеските си години, и с всяка година ставаше все по-зле.

По времето, когато стана на двадесет и една, беше направо непоносим. Най-безобидната проява на това странно поведение бе раздразнителността му, склонността му бързо да се обижда, неспособността му да проявява топлота към останалите, дори малко, в най-обикновени ситуации от всекидневното общуване. Още по-смущаващо, поведението му беше ексцентрично: винаги подреждаше или почистваше предмети из къщата или броеше нещо на глас, като го сочеше педантично, сякаш очакваше намиращите се около него да проверят или потвърдят резултатите му. Много по-неприятни бяха яростните му изблици, заплахите за насилие, желанието му да упражнява контрол, опитите му да обижда всеки около себе си, непрестанните му лъжи.

По някакъв начин успя да изкара университетските си дни, като овладяваше поведението си, както сам бе установил, че може, поне донякъде, но завърши с ниска диплома. Винеше за това всички освен себе си.

После, няколко месеца, след като напусна университета, внезапно обяви, че са му предложили работа и смята да я приеме. За да бъда напълно откровен, собствената ми реакция, както и тази на семейството, бе облекчение. Всички чувствахме, че скъсването на връзката със семейството, свежите хоризонти, работата с други хора могат да предизвикат промяна в него.

По това време нямаше никакви признаци, че един ден може да стане писател. Никога не бе проявявал прекомерен интерес към четенето на книги и често повтаряше, че след като е започнал да чете нещо, не се чувства длъжен да го завърши. Не проявяваше и някаква очевидна склонност да пише — в действителност за известно време в училище един от учителите му беше на мнение, че в основата на поведението му може би се крие сериозен и траен проблем с грамотността. Това обаче се оказа фалшива тревога, вероятно свързана с един от по-мрачните му периоди. Ако Частър въобще изобщо имаше някакви амбиции, допускахме, че са били насочени към бизнеса на баща ни. В зрелите ми години това, разбира се, се оказа насоката на собствения ми начин на живот.

С изненада открихме, че работата на Частър не е на Пикей. Всъщност бе в част от Архипелага, за която никой от нас дори не бе чувал, на север, сред малка островна група в близост до северния континент, на разстояние поне две седмици и много междинни пристанища плаване от дома. Не пожела да ни каже много за тази работа, освен че ще поеме задълженията на заместник-управител в театър. Веднага щом ни съобщи това добави, че фериботът му заминава още същата нощ. Събра си набързо багажа в две торби, шофьорът ни го откара до пристанището и замина.

Остана там дълго, без да влезе в контакт със семейството си. Естествено, бяхме загрижени за него. Лесно ни беше да си представим как този сприхав, непредсказуем, мрачен, избухлив, саркастичен младеж може да провокира някой непознат и в резултат да попадне в ужасна ситуация. Но според възпитателните методи на родителите ни винаги ни беше позволено да намираме сами пътя си в живота, да се учим от опита си, докато те самите бдят над нас отдалеч. В случая с Час, когато изчезна за пръв път, баща ми нае частен детектив, който да го издири и наблюдава.

Първият доклад дойде няколко седмици по-късно: Частър работел всеки ден в градския театър, изглеждал щастлив и продуктивен, имал къде да живее и, изглежда, се грижел за себе си. След още шест месеца родителите ми поискаха втори доклад — който се оказа доста подобен на първия. После се отказаха да следят какво става. Може би трябваше да продължат.

Първият знак, че нещо не е както трябва, беше спешният имейл от Частър до мен, не много след като бяхме получили втория доклад. В писмото си настояваше незабавно да отплавам, за да отида при него. Няколко минути по-късно пристигна второ съобщение, в което ме караше да се закълна при никакви обстоятелства да не напускам Пикей. Пишеше и че се връща у дома, но не и кога ще пристигне.

После дойде трето съобщение. Предупреждаваше ме, че определени хора — без да уточнява кои, нито как ще ги позная — могат да се появят у дома и да задават въпроси. Умоляваше ме, ако дойдат, да се престоря, че аз съм Частър, и да се закълна, че съм бил на Пикей през цялото време, докато него го е нямало. Не споменаваше нищо повече.

На теория и двете части на тази молба можеха да бъдат из пълнени лесно. Нищо не ми пречеше съвсем честно да заявя, че съм бил тук, в семейната къща на Пикей, и ако се наложеше, щяха да се намерят свидетели, които да го потвърдят: родителите ми, домашната прислуга, приятели от града. Втората част също не представляваше проблем, поне на практика. С Час си приличаме и докато растяхме, хората постоянно ни бъркаха един с друг.

Да поддържам и двете твърдения обаче, се равняваше на лъжа, която се утежняваше още повече от това, че не знаех какви ги е вършил Час, както и че нямах ясна представа къде е бил през цялото изминало време.

Почти нямах възможност да обмисля всичко това, защото на сутринта след като получих последния имейл на Час, в къщи дойдоха двама представители на полициерския сеньорал и настояха да го видят. С огромно безпокойство, съмнения и неоправдана лоялност към брат, който през последните няколко години се бе държал с мен като чудовище, слязох, за да се срещна с тях.

Казах им възможно най-малко лъжи. Допуснаха, че аз съм Частър, така че не ги разубедих: лъжа по премълчаване, но все пак лъжа. Казах им истината, къде съм бил през последните няколко месеца. Не ги излъгах, освен отново в онова, което пропуснах. Полициерите се държаха почтително към мен — поради влиянието, което баща ми продължаваше да има на острова, — но беше очевидно, че изпитват подозрения към всяка моя дума.

Разпитваха ме поне още два часа и всичко, което казвах, беше съхранено на запис, а така също и вписано в бележника на един от полициерите. Не споменаха нищо за причината да ме разпитват, но постепенно мистериозните празноти зад въпросите им започнаха да придобиват по-реални форми. Успях да събера парченцата, за да получа поне някаква представа какво се бе случило, какво можеше да се е случило, както и каква беше предполагаемата роля на брат ми в случая.

Не ми отне дълго да стигна до заключението, че в театъра, дето Частър беше казал, че работи, някой е загинал по насилствен начин. Смяташе се, че по това време се е намирал в театъра или в града, но не бяха сигурни. Той (аз) вече не беше там, но не им бе известно кога си е тръгнал. Причината за смъртта беше някаква злополука със сценичната техника или реквизита: имаше нещо общо с декори или тайник на пода. Някой беше загинал на сцената и полициерите се опитваха да установят дали ставаше дума за истинска злополука или преднамерена атака срещу жертвата, маскирана като инцидент. Още веднъж ролята на брат ми си оставаше неизяснена.

Полициерите направиха опит да ме подведат, като намекнаха, че ако само си призная как всичко е било само нещастен случай, ще считат разпита за приключен. Не отговорих нищо. Ужасен, че мога да кажа прекалено много, не си съчинявах подробности и се придържах най-общо към нещата, които Частър бе поискал от мен да кажа.

Накрая си тръгнаха, като ме предупредиха, че може да се наложи отново да разговарят с мен. Наредиха ми да не напускам Пикей, без преди това да ги уведомя. В действителност този разпит се оказа и краят на отношенията ми с полицерията, защото нито аз, нито, както ми се струва, Частър нямахме повече вземане-даване с тях.

Той не се прибра, като само от време на време ми изпращаше съобщения, че се „кани да се завърне у дома“, умолявайки ме отново и отново да запазя мълчание или най-малкото да се съобразя с желанието му.

Проблемът за мен бе фактът, че бях принуден да излъжа, за да защитя брат си. Въпреки че лъжите бяха минимални, по-скоро отбягващи истината, частични, все пак си оставаха лъжи и очевидно брат ми се бе замесил в нещо сериозно. Не можех да спра да размишлявам мрачно над това. С всеки изминал ден изпитвах все по-голямо негодувание срещу него, ядосвах се все повече. Тъй като го нямаше, не можех да говоря с него лице в лице и напрежението в мен се трупаше.

Вярвах, че ако се върне на острова, повече няма да мога да живея с него под един покрив. Ето защо с помощта на родителите ми купих малка къща в град Пикей, надалеч от дома ни. Преместих се там и започнах живот с надеждата да е само мой, свободен от Частър, неговите непостоянни настроения и манипулации. Можеше и да се получи, ако не ми се беше наложило отново да се срещна с него.

Един ден обаче той наистина се върна, промъквайки се на Пикей с нощния ферибот. Беше изминал пеш целия път до къщата и носеше вещите си на гръб в раница. На сутринта един от слугите го бе намерил заспал в собственото си легло.

Любопитството, примесено с безспорно облекчение, че отново си е у дома, ме накара да забравя решението си никога повече да не се срещам с него. По-късно същия ден отидох да го видя.

Частър бе напълно променен човек. Изглеждаше по-строен и по-здрав и в поведението му се усещаше спокойствие по начин, който дотогава не бях забелязвал у него. Въпреки че беше изморен от дългото пътуване по море, беше в приятелско настроение. Прегърна ме — нещо, което дотогава не беше правил. Долових мириса на сол и корабна смазка по дрехите му. Направи ми комплимент колко добре изглеждам, каза колко се радва, че се е прибрал. Попита защо съм се изнесъл от семейния дом и спомена колко много би се радвал да види новата ми къща.

Излязохме на дълга разходка заедно, през имението и околната гора, до пътеката, водеща към скалата високо над морето. Там се насладихме на изгледа към съседните острови в смарагдовото море, белите вълни, ярката слънчева светлина, прелитащите чайки — всички онези познати неща от общия ни живот, изпълнени с увереност и спомени, с усещането за среща на миналото с настоящето.

Дълго ходихме, без да говорим много, най-вече защото беше ветровито. Стръмната пътека, виеща се сред скалистите възвишения, също затрудняваше приказките. Накрая стигнахме до едно място, където често преди това бяхме отпочивали: малка долина на върха, откъдето протичаше поток, който по-надолу се спускаше стремително към скалистия бряг.

— Благодаря ти за онова, което стори, Уол — каза Частър. — Че ме отърва от полициерите.

— Така и не ми каза какво си направил.

Той не отговори и вместо това се взря към морето. Гледахме на югозапад и беше средата на следобеда, достатъчно късно, че слънцето да хвърля сенки от островите. Каквото и друго да се случваше в живота ни, това винаги го имаше: изгледа, поривите на вятъра, широката панорама от тъмнозелени острови, бавните кораби и безкрайното море.

— Промених решението си — каза Частър. — Никога повече няма да напусна това място. Ще остана тук до края на живота си.

— Някой ден отново ще размислиш.

— Не, сигурен съм. Отсега и завинаги.

— Какво се случи, докато беше там, Час?

Но той така и не ми отговори, нито тогава, нито по-късно. Стоеше там на грубите камъни на върха, взираше се надолу към островите и над нас бе надвиснало нещо необятно и неизказано. Накрая се върнахме обратно в къщата.

Поведението на Частър все още ме караше да изпитвам нервност: очаквах всеки момент тъмната му страна да избухне. Винаги се страхувах, когато ставаше такъв. В известен смисъл бе далеч по-тревожно, когато беше благоразположен, когато изглеждаше достъпен, защото знаех колко внезапно може да се промени това. Ето такъв беше при завръщането си в семейството: изглеждаше разумен, чувствителен към нуждите на околните. Не успявах да се отпусна. И тъй като не желаеше да сподели нищо за месеците си отсъствие, все така изпитвах неясното усещане за несправедливост от необходимостта да излъжа заради него. Със сигурност ми дължеше поне някакво обяснение?

Нямаше да получа това обяснение в продължение на дълги години, и то само индиректно, а не от самия Частър.

Промяната в темперамента му след неговото завръщане явно беше постоянна и въпреки първоначалната ми нервност постепенно започнах да свиквам с тази мисъл. Ако тъмната му страна все така се спотайваше дълбоко в него, то тя си остана там за остатъка от живота му. По някакъв начин причината беше онова, което се бе случило, докато го нямаше. Беше напълно променен, и за добро.

Имаше и друга промяна, която стана очевидна доста по-късно. Тъй като по това време вече живеех за постоянно надалеч от фамилната къща, го виждах рядко и почти не си дадох сметка за нея.

Частър стана вглъбен, замислен. Четеше постоянно. Предприемаше продължителни самотни разходки из имението и отвъд него, из скалите, в града. В даден момент започна да пише. Не знаех, но от Сутър научих, че почти никога не говорел за това вкъщи. Тя твърдеше, че винаги бил в стаята си на последния етаж на сградата, тихо присъствие, участник в разнообразните семейни събития, но след това — неизменно изчезвал, за да остане сам, нагоре по стълбите към кабинета, откъдето не се чувал никакъв шум.

Завърши първия си роман и го изпрати в търсене на издател. Известно време след това, около година или там някъде, го публикуваха. Частър ми подари една бройка с посвещение и автограф на титулната страница, но признавам, че не я прочетох.

След първия се появи втори роман, а после трети, още романи. Това беше новият му живот.

Аз също водех нов живот: бях се оженил за Хисар и съвсем скоро имахме деца, съпроводени с всички познати грижи. Сутър също се омъжи и се премести да живее на остров Лилен-Кей. И тя имаше деца. В края на краищата родителите ни починаха и ние тримата наследихме къщата и имота. Частър беше единственият от нас, който остана да живее там, сам в огромната къща с намален брой прислуга.

За пръв път си дадох сметка, че се превръща в известен писател, когато се натъкнах на нещо за него в сутрешния вестник. Съобщаваше се единствено, че по-късно през годината ще се появи негов роман. Това ми се стори леко стряскащо, че самата перспектива за излизането на негов роман може да се счита за новина. Вярно, че беше написал четири-пет книги и от време на време дори виждах техни рецензии, но статията си оставаше информация за нещо непубликувано. Изрязах я от вестника и я изпратих вкъщи, защото не бях сигурен дали иначе ще я види. Така й не спомена, че я е получил, но по онова време почти не общувахме.

Друг признак за промяната в репутацията му се появи, когато Хисар започна да ми разказва за някои слухове, които научаваше из града. Самият аз не бях чувал нищо — допусках, че хората не споделяха с мен какво мислят, защото подозираха, че на свой ред ще го споделя с брат си. Хисар обаче беше различна: общуваше с много хора, имаше всякакви приятели, често ходеше на гости с децата, участваше в театрални групи, исторически дружества, екскурзионен клуб, веднъж седмично работеше в благотворителен магазин и така нататък.

Мълвата твърдеше, че Частър, който така и не се ожени, постоянно бил търсен от жени — от страстни, ревностни почитателки на творчеството му.

Някои от тях пристигали срамежливо, едва ли не потайно. Слизали тихомълком на острова, намирали къде да живеят или отседнат, а после бродели из града и околностите му, очевидно с желанието да го срещнат случайно. Според Хисар тези жени лесно се разпознавали, тъй като на практика били единствените хора, които говорели за него. Разпитвали за брат ми из магазините, не оставяли на мира библиотекаря ни с въпроси за романите му или просто седели в центъра на града, зачетени в някоя от книгите му, като я държали така, че да се вижда корицата. Понякога този метод успявал — Хисар ми каза, че на няколко пъти забелязвали Частър да се разхожда из града или до пристанището в компанията с една или друга от тези жени.

Някои били по-дръзки. Отивали право пред къщата и питали за него на вратата — доколкото разбирах, повечето пъти не се съгласявал да се срещне с тях, но понякога го правел. Случващото се след това не беше ничия друга работа освен на Частър, но се предполагаше, че притежава нормален полов апетит, а много от тези жени, както се говорело, били млади и хубави.

Всичко това може би щеше да си остане само клюки, ако не беше знаменателното посещение на една от тези жени.

С Хисар научихме за събитието едва по-късно, когато жената отдавна си бе заминала от Пикей. Идването й в града бе предизвикало нещо като раздвижване, хората я познали лесно: била известният социален реформатор и писател Каурер.

Пристигнала неочаквано с първия ферибот за деня и слязла в здрачината на утрото заедно с останалите пътници. Явно никой от екипа й не я придружавал. Забавила се заедно с другите и минала през всички митнически формалности като тях, макар по това време вече да я били забелязали и разпознали. Служителите обработили бързо транзитните й документи, докато останалите пътници се държали на почтително разстояние.

Напускайки пристанището, Каурер отишла право при стоянката за таксита и се качила в първата свободна кола. Не се обърнала към никого, не реагирала на развълнуваните аплодисменти, с които я посрещнали. Докато колата се отдалечавала и поемала нагоре към хълма във вътрешността на острова, хората заставали отстрани на пътя, за да я поздравят.

Отишла в къщата на брат ми и останала там за определен период, но така и не успях да разбера за колко дълго. Може да е било за остатъка от деня, може да е отседнала за една-две вечери, дори за повече. Неуморните езици не можеха да постигнат съгласие, като единственото, което има значение, е, че е била там.

Напуснала по тъмно и се качила на борда на редовния нощен ферибот за Панерон.

Две седмици по-късно Частър дойде у дома. По една случайност Хисар беше излязла с децата малко преди той да пристигне. Това ме накара да заподозра, че Частър бе изчакал пред къщата, докато излязат. Двамата се поздравихме така, сякаш се бяхме виждали съвсем наскоро, и той почти незабавно премина към онова, за което беше дошъл да моли.

— Уол, нуждая се от помощта ти — каза Частър. — Намирам се в ужасно състояние. Не мога да спя, не мога да работя, не мога да сложа нищо в уста, не мога да се успокоя. Трябва да сторя нещо.

— Болен ли си?

— Мисля, че съм влюбен. — Изглеждаше толкова засрамен, колкото само един брат може да е пред друг. — Името й е Есла. Обсебен съм от нея. Мисля за нея непрестанно, представям си лицето й, струва ми се, че чувам гласа й. Толкова е красива! Толкова интелигентна, има такъв дар слово! Така чувствителна и изпълнена с разбиране! Но не мога да се свържа с нея. Напусна ме и не зная нито къде е, нито как бих могъл да я открия отново. Мисля, че полудявам.

— Каурер ли имаш предвид?

— Есла, да. Наричам я Есла.

Дотогава не си бях давал сметка, че някога Каурер може да е имала и малко име.

Веднъж започнеше ли, нямаше начин да спреш Частър. Говореше безкрайно, натрапливо, не ти даваше възможност дори да го прекъснеш. Всеки въпрос, който успявах да вмъкна, отключваше още и още излияния за любовта му към тази жена и безсилието в него, което беше оставила след себе си.

— Трябва да отидеш при нея — казах, когато настъпи кратко мълчание. — Сигурно си чувал къде живее, от кой остров е. Понякога нарича себе си Каурер от Роутерсей. Още ли живее на него?

— Така смятам.

— В такъв случай работата опира до това просто да откриеш с какво се стига до там.

Той изглеждаше неуверен.

— Не мога да го направя. Знаеш, че не мога да напусна Пикей.

— Защо не?

— Прочете ли поне някой от моите романи, които ти давах. — Отвърнах с нещо, което се надявах да мине за двусмислен поглед, защото въпреки че ми беше изпращал промоционална бройка с автограф на всяка новоизлизаща негова книга, все още не бях прочел нито една. Той продължи: — Създадох нещо като… е, аз го наричам митос. Във всички мои романи е. Пиша за Пикей, описвам го реалистично, какъвто е. Понякога само какъвто е бил, защото действието в две от книгите разказва за миналото. Но освен че е реалистичен, създаденият от мен Пикей има и митология. Наричам Пикей „остров на пътеките“, място, което задържа своите обитатели по силата на заклинание. Никой не може да напусне и никой не иска да го стори. Твърди се, че всички родени тук са попаднали във вечен капан. Островът е покрит с психологични дири, пътеките на предшественици, призраци и предишни прераждания.

— Това не е вярно.

— Разбира се, че не е вярно. Това е митос. Аз го измислих. Използвам го като метафора, като символичен език. Пиша романи, фикция! Не можеш да разбереш, нали?

— Не съвсем.

— Ами от практическа гледна точка означава, че не мога да напусна Пикей, никога. Не сега. Всичките ми книги ще станат невалидни. И ако читателите научат — е, за повечето от тях е без значение, но има значение, и то какво, за Есла. Най-малко тя от всички останали не бива да научава истината. Не мога да я последвам.

Следобедът отмина. Оставих Частър да говори за своите натрапливи нужди отчасти защото наистина ми се искаше да му помогна, но и защото бях като хипнотизиран да видя собствения си брат, към когото изпитвах толкова смесени чувства, да се държи по напълно нов и безпрецедентен начин. Едва се удържаше на едно място. Непрестанно се надигаше енергично от стола, а после кръстосваше и крачеше из всекидневната ми, Ръкомахаше, кривеше лице, говореше с театрален патос.

Накрая казах:

— Какво искаш, Час? Спомена, че се нуждаеш от помощта ми.

— Ще отидеш ли да потърсиш Есла Каурер заради мен? Ти си единственият човек, на когото имам доверие. Ще ти дам всяка подробност, която ми е известна за нея. Островът, хората, с които работи, някои дати на лекции, които каза, че ще води. Пътува много, но обикновено появите й са уговорени предварително. Искам единствено да я намериш, да й кажеш колко много я обичам, а после да я помолиш, да я умоляваш, да използващ всичко, за което се сетиш, за да я накараш да се върне и отново да се срещне с мен. Ако няма възможност, поне я накарай да се свърже с мен. Кажи й, че е спешно, въпрос на живот и смърт, каквото и да е, каквото ти хрумне. Отчаян съм. Не мога да продължавам така. Трябва да бъда с нея!

А междувременно аз си мислех: имам жена и деца, дом, който трябва да опазвам и поддържам, имам работа със сериозни отговорности. Наистина ли си мисли, че просто ще изоставя всичко и ще се втурна за зелен хайвер нанякъде заради него?

Веднъж преди това вече се бях излагал на опасност заради брат си, бях излъгал заради него, опитах да го спася по причини, които почти не разбирах, и защо беше всичко това? Неохотни благодарности по-късно и продължително мълчание.

Все пак помислих малко, докато той стоеше огрян от слънчевите лъчи, изливащи се през големите прозорци, но в този момент чух гласовете на Хисар и децата, които влизаха през страничния вход, и изведнъж се зарадвах, че се връщам към нормалния си живот.

Накрая казах:

— Добре, ще го направя.

Той ме погледна, приятно изненадан, дори с изумление.

— Наистина ни?

— Но при едно условие. Ще потърся тази жена само ако ми кажеш защо ме накара да излъжа полициерите заради теб. В какво се беше забъркал тогава?

— Какво общо има онова с този момент?

— За мен — почти всичко. Кажи ми какво се случи в театъра. Загина ли някой? Ти ли беше отговорен?

— Беше много отдавна. Бях млад. Вече няма значение.

— Все още има за мен.

— Защо искаш да знаеш?

— Защо ме накара да излъжа полициерите? И Каурер ли трябва да излъжа заради теб?

— Не… всичко, което ти казах за Есла, е истина.

— Тогава ми кажи истината за другия въпрос.

— Не. Не мога.

— Тогава не мога да замина, за да търся тази жена.

Предполагам, очаквах някогашният стар Частър да избухне отново, да ме заплаши, да се опита да ме подмами с ласкателства, да използва някакъв начин, за да ме изнуди или манипулира, но в онзи ден осъзнах, че най-накрая и завинаги беше заровил прежния унищожителен демон в себе си.

Седеше в стола срещу мен и някак изведнъж се отпусна. Заплака за кратко. Избърса очи, изправи се, отдалечи се от стола и се облегна на прозореца, взирайки се към улицата. Не реагира, когато Хисар влезе замалко в стаята — тя излезе, щом си даде сметка, че между двама ни се случваше нещо мъчително.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Уол — каза внезапно той и се насочи към вратата. Не ме погледна. Аз станах. — Повече няма да те моля. Ще я намеря по друг начин.

— Час, онова другото в театъра все още стои помежду ни.

— Забрави за него.

— Не мога.

— А аз не мога да разбера защо всички продължават да се интересуват толкова много от случая.

— Всички?

— Есла също не спираше да пита.

Още тогава трябваше да се сетя какво е правила тази жена в къщата на брат ми, но тъй като в момента изобщо не помислих, не казах нищо повече.

Частър си тръгна, и ако не друго, се почувствах още по-зле заради него в сравнение с преди.

Последвалите години, в по-широк план, бяха стабилен период за нас. Предполагах, че Частър чезне по изгубената си любов и трябваше в крайна сметка да я е преодолял. Хисар твърдеше, че неговите литературни последователки все така пристигат в града и си мисля, че е успявал да открие известна утеха от скръбта си с някои от тях. Не го твърдя със сигурност, нито ме е грижа.

Все така пишеше, защото продължаваха да се появяват негови книги. Децата ни постепенно израстваха, страдахме и се радвахме от разнообразните кризи и победи, случващи се във всяко едно нормално семейство. С Хисар на няколко пъти си взимахме продължителни почивки извън острова. Работата ми продължаваше. Всичко изглеждаше наред.

Реших, че е крайно време да се запозная с романите на Частър, така че ги изчетох един по един, бавно и внимателно, в реда, в който ги бе написал.

Не бяха от типа литература, която обикновено предпочитам да чета, трябва да призная. Обичам силната сюжетна линия, галерията от интересни и преуспяващи герои, колоритния и вълнуващ фон на събитията. Обичам приключения, интриги, храбри дела. Струваше ми се, че в романите на Час се разказва за неудачници и провали: в историите му никой не успяваше да постигне каквото и да е, постоянно се даваше израз на съмнения, езикът беше пестелив или ироничен, всички предприемаха объркващи действия, водещи наникъде. Колкото до фона на събитията — изглежда, действието във всички книги се развиваше на Пикей и в града, където живеех, но открих, че трудно различавам познатите ми места. В една от книгите дори се споменаваше улицата на къщата ми, но почти без изключение подробностите нямаха нищо общо с реалността.

Един от романите за кратко привлече интереса ми, защото описваше насилствена смърт в театър. Вниманието ми се изостри, но съвсем скоро стана ясно, че и този роман беше горе-долу като останалите. Ако съдържаше някакви улики към случилото се с Частър в миналото, трябва да съм ги пропуснал напълно.

Радвах се, че съм приключил с четенето на книгите му, но чувствах и че сега съвестта ми е малко по-чиста. Поне знаех какво е написал, въпреки че само след ден-два едва успявах да си припомня конкретни детайли.

Почти бях забравил за Каурер и унищожителното й влияние върху Частър, когато неочаквано тя отново нахлу в живота ни.

Поводът беше екзекуцията на умствено изостанал, непълноценен младеж заради убийството, което се предполагаше, че е извършил. Беше се случило няколко години по-рано.

Не бях обърнал някакво специално внимание на събитията, макар че си спомнях скандала, съпроводил екзекуцията му. Смъртното наказание е необичайно за Архипелага, но съществуват няколко острова, където все още се прилага. Темата винаги предизвиква разгорещени спорове. Лично аз винаги съм бил против идеята държавата да извършва убийства и когато до мен достигнат новини, че е изпълнено поредното обесване или гилотиниране, усещам призляващо чувство в стомаха, иска ми се да не се е случвало, но се старая да се утеша с мисълта, че процедурите са спазени и всички обжалвания са били разгледани много внимателно.

В това отношение гилотинирането на Сингтън не се различаваше от останалите случаи. От новинарските репортажи знаех, че доказателствата срещу него не бяха оставили съмнение за вината му, че е направил пълни самопризнания, че не е показал разкаяние, както и че на неговата островна група законът и последствията бяха ясни. Други подробности обаче не ми бяха известни.

Каурер, знаменит либерален реформатор и борбен писател, поради някаква причина се бе нагърбила с повторното отваряне на случая и разследване, чиято цел беше да разкрие дали Сингтън не е станал жертва на съдебна грешка. Заключението й, неизненадващо, беше, че е така.

Видях, че из пресата разискват книгата й по въпроса, и почувствах интерес и задоволство, че това може да убеди повече хора в правотата на собствената ми гледна точка. Само че поради краткото, но негативно влияние върху живота на брат ми, вече не можех да се отнасям към нищо от или за нея с пълна непредубеденост.

Един ден, не много след като книгата й беше публикувана, Частър се появи в дома ми. Беше изминала повече от година от последната ни среща, но в онзи период разделите ни от по няколко месеца не бяха нещо необичайно. Не остана дълго.

— Видя ли това? — каза високо той, като вдигна една книга с дебели, бледи корици. — Защо е постъпила така с мен?

Подхвърли ми книгата и докато се опитвах да я уловя — неуспешно, — вече излизаше.

Вдигнах книгата от пода и видях коя е.

— Не разбирам — казах.

— Прочети я и ще разбереш. Не мога да повярвам, че се поддадох на тази жена. Трябваше да се досетя какво е намислила, когато дойде в дома ми тогава. Всички тези въпроси за работата ми в театъра. Дали съм видял нещо от случилото се? Знаел ли съм нещо? Мислех я за различна от останалите, но бях заслепен. Оставих я да ме изиграе.

— Нека първо я прочета — отвърнах, долавяйки, че книгата съдържа информация за брат ми. — Нанася ли ти по някакъв начин вреда?

— Прочети я и после я изхвърли. Не искам да я виждам повече.

След като изхвърча навън, незабавно седнах и изчетох книгата отначало докрай. Не беше особено дълга и бе написана в стегнат, приятен стил, който намерих за разбираем и необичайно завладяващ.

Каурер разказваше историята на убийството, което в крайна сметка бе довело до екзекуцията на Керит Сингтън. Навлизаше в дълбоки подробности около миналото на жертвата, театрален изпълнител на име Комис, а така също и за театъра, където бе настъпила смъртта на Комис.

Умението й в реконструирането на събитията беше забележително. Проследяваше внимателно полициерското разследване и правеше отпратки към първоначални изказвания и интервюта винаги когато имаше такава възможност. След това се насочваше към историята на Керит Сингтън, как се бе оказал замесен, как го уличаваше определено количество косвени доказателства. В най-дългата глава на книгата Каурер се впускаше в описание на детството и психологическия профил на Сингтън, в какъв ограничен и социално хаотичен свят бе израснал той. Прилагаше няколко примера за други, не толкова сериозни, престъпления, в които се бе замесвал, как отначало ги е държал в тайна, а после се е хвалил с тях, за да впечатли приятелите си. При по-подробния й анализ на предполагаемото му самопризнание, в читателя нямаше как да остане и капка съмнение, че Сингтън е бил осъден несправедливо. Във всеки случай убеди поне мен, че един невинен човек бе умрял заради убийство, което не беше извършил.

До този момент нищо в книгата нямаше отношение към брат ми, или поне така изглеждаше. В последната глава обаче Каурер правеше опит да отговори на въпроса: ако Сингтън не е убиецът на Комис, тогава кой?

В книгата се правеше разбор на живота и миналото на други хора, които по това време се бяха намирали в близост до местопрестъплението. Например на управителя на театъра, директорите на компанията, която притежаваше театъра, неколцина артисти, техническия и сценичния персонал, някои сезонни общи работници, жители на града, посетители, хора от публиката от вечерта на убийството.

И — „млад мъж, нает на непълен работен ден като главен сценичен помощник“. Не се споменаваше име. По-късно младият мъж отново се появяваше в историята. Малко преди смъртта беше „въвлечен в бурно улично сбиване с убития, но според очевидци изглеждало като неразбирателство и двамата мъже се разделили приятелски“. И отново: „младежът кандидатствал за работното място с фалшиво име, факт, който заинтересува силно разследващите длъжностни лица. Нещо повече, той напуска острова при мистериозни обстоятелства и по онова време никой не знае със сигурност защо. Тези два факта го превръщат в заподозрян номер едно, поне към онзи момент.“

А после следният параграф: „По-късно полициерските власти установяват истинската самоличност на младежа. Въпреки че по това време не е добре познат, впоследствие се превръща в световноизвестен романист, човек с безупречен морал и почтеност, който има правото да остане анонимен. А след като истинската му самоличност става ясна, следователите посещават родния му остров, където установяват по неоспорим начин неговото алиби.“

Никъде другаде не се споменаваше за този млад мъж, пряко или загатнато. Естествено, разбрах, че това беше Частър: историята за бурното сбиване на улицата определено ми звучеше като нещо напълно вероятно. На тази възраст Час винаги бе готов да свие юмруци и да заеме агресивна поза и като юноша на остров Пикей няколко пъти се замесваше в спорове и го бяха пребивали.

Каурер завършваше книгата си с думите, че макар за нея да е невъзможно да идентифицира истинския убиец на Комис, най-важното си остава истина: Керит Сингтън е бил обвинен, осъден и екзекутиран неправилно.

Отначало не бях сигурен как да реагирам на тази книга. Името на Частър не се споменаваше. Нищо в нея не го уличаваше и описанието му беше толкова смътно, че „истинската самоличност“ можеше да се отнася до няколко души — Частър съвсем не беше единственият световноизвестен писател на романи на неговата, или моята, приблизителна възраст.

Когато хвърли книгата на Каурер към мен обаче, очевидно беше разстроен, което ме караше да се питам дали нямаше нещо повече за казване или научаване, отколкото ми бе дадено да зная. Може би беше разтревожен, че Каурер е разкрила достатъчно подробности, които други ще последват. Със сигурност би имало заинтересовани от това да разкрият самоличността на мистериозния млад мъж?

Допусках, че гневът му към нея повече или по-малко бе подобен на моя: едва сега бе осъзнал, че е отишла право в дома му, не за да го съблазни или по някакъв друг начин да намери място в живота му, а просто за да му зададе няколко въпроса, свързани с проучванията й около книгата за смъртта на Комис.

Фактът, че се бе влюбил в нея до полуда, вероятно й бе помогнал още тогава, а след това просто бе забравила за него.

По изградения през годините си навик, реших да не казвам нищо на Час, нито да му задавам някакви въпроси за книгата. Все още изпитвах гняв към Каурер от негово име.

Няколко седмици по-късно с изумление получих картичка от Частър, в която канеше Хисар и мен на по питие една вечер. Беше наистина безпрецедентно. Не бях стъпвал в околностите на старата къща от няколко години, така че най-малкото изпитвах любопитство отново да я видя.

Когато денят настъпи, Частър ни посрещна изключително приятелски и с очевидна радост, представи ни на другите приятели, които беше поканил, и ни накара да се почувстваме добре дошли с щедри количества напитки и особено изискано пиршество.

Нямаше как да не забележа, че на една от етажерките на видно място, с корицата навън, стоеше копие от книгата на Каурер. После забелязах и друго нейно копие, не толкова забележимо на показ, в спретната купчинка книги на една масичка в ъгъла.

Веднага щом успях, отведох Частър настрана и му зададох директния въпрос какво се е случило, та е променил мнението си за нея.

Той отговори простичко:

— Обичам я, Уол.

— Все още? След всичко това?

— Повече от всякога. От деня, в който я срещнах, не се е променило нищо. Мисля за Есла непрекъснато. Надявам се и планирам да се видим. Представям си, че всяко пристигащо писмо, всеки имейл, всяко телефонно обаждане ще бъдат от нея. Тя е вдъхновение за мен, жената, на която най-много се възхищавам и която обичам. Никога няма да срещна друга като нея. Живея заради нея, пиша всяка дума заради нея.

— Но беше толкова ядосан от книгата й.

— Прибързах. Помислих си, че ме е предала, но по-късно осъзнах, че е вярно точно обратното. Тя ме защити, Уол.

— И това означава, че… имаш планове пак да се срещнете?

— Знам единствено, че някой ден тя ще се върне, за да ме види.

Трагичното е, че беше прав.

Само три седмици след вечерното ни събиране в дома му Частър се разболя от пневмония. Бори се за живота си и болницата направи всичко възможно, за да го спаси, но няколко дни по-късно почина в ужасни мъки.

Разбира се, имаше погребение и съгласно личните му инструкции, прошепнати ми от болничното му легло и по-късно открити в кабинета му в запечатан пощенски плик, адресиран до мен, Каурер трябваше да бъде поканена да присъства.

По това време тя прехвърляше шейсетте, но си оставаше една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Почти не разговаря с останалите присъстващи и неизменно стоеше сама. Не можех да спра да я гледам. Най-после започвах да разбирам много от онова, което дотогава не ми беше ясно.

След погребалната церемония се върнахме у дома за по питие. После гостите си тръгнаха един по един, а с Хисар се сбогувахме официално с тях на главния вход, за да изкажем благодарността си.

Когато дойде ред на Каурер, изпитах странна, силна необходимост да я задържа в ръце, да я прегърна, да я притежавам по някакъв начин, макар и за малко. Не желаех да отделя очи от нея, да й позволя да си тръгне. Най-после ставах свидетел на харизматичния ефект, който толкова хора отбелязваха — през годините и в напълно различни ситуации.

Каурер ни благодари учтиво за гостоприемството, а аз протегнах ръка към нея. Тя не отвърна.

— Той сподели много неща за теб, Уолтър — каза тя. — Радвам се най-после да се запознаем.

В гласа й безпогрешно се долавяше гърленият изговор от Островите на спокойствието, онази живописна, но изолирана група далеч на юг.

Казах, като се борех да открия адекватните думи:

— Частър би се радвал да знае, че сте присъствали днес.

— Със сигурност е знаел, че ще дойда. Това е денят, когато трябва да ви кажа, че с Частър в продължение на дълги години бяхме влюбени, въпреки че се срещнахме само веднъж, много отдавна. Той е единственият човек, на когото съм позволявала да се обръща към мен с малкото ми име.

— Винаги ви наричаше Есла.

— Така е, но никой повече няма да го направи.

Едва тогава забелязах, че на дясната й ръка, към която бях направил опит да протегна своята, имаше червеникавокафяво петно през пръстите и дланта, както и че я държи леко отдалечена от тялото си. Хисар също го бе видяла.

— Порязахте ли се, госпожо Каурер? — попита я тя. — Позволете ми да погледна. Разполагаме с професионална медицинска сестра, може да почисти и превърже мястото.

— Не, това не е порязване, но ви благодаря. — Тя скри ръката зад гърба си. — Ударих се, няма нищо.

После се обърна и тръгна по алеята към колата, с която беше пристигнала. Колата бавно пое към града.

 

 

Уолтър Каместън умира тринайсет месеца след брат си. Оставя жена си, петдесет и две годишната Хисар, и двама големи синове. На погребението в местния крематориум присъстват само семейството и близки приятели.

Гробът на Частър Каместън може да бъде посетен в черковното гробище близо до крематориума, където има и възпоменателна плоча в памет на брат му.