Серия
Архипелагът на сънищата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Islanders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Мийкуа/Трем
Вестоносец / Бърз скитник
Дронът

Дроновете идваха привечер. Ако успееше да завърши дневните си задължения, Лорна Менерлин изключваше компютъра си и се спускаше бързо по неравните скални стъпала до плажа. От там можеше да наблюдава завръщането на безпилотните самолети, носещи се ниско над морето.

Когато морето бе спокойно, яркоцветните светодиоди на корема на всеки дрон се отразяваха от повърхността на вълните. В някои вечери машините прелитаха една след друга, понякога на интервали от цели минути, но повечето пъти бяха толкова много, че роякът им връхлиташе острова в блещукаща формация. Докато прелитаха над плажа и реагираха на радарните си устройства, улавящи, че пред тях се издигат високи скали, всички едновременно се издигаха нагоре. След тях се носеше лекият шепот на заглушените им турбини, усещане за незнайни, вече прекосени разстояния, тайни изследвания, необозначени ветрове.

Като предпазна мярка срещу хората от охраната, които идваха по протежението на брега и я разпитваха защо е на плажа по това време, Лорна винаги взимаше със себе си табулатора, Но през тази, както и в повечето подобни вечери, не го включи.

Табулаторът висеше на каишката край хълбока й. Усещаше как вибрира нежно в режим на готовност, отзовавайки се на локационния пулс от всяка приближаваща машина и идентификацията от нея. В този режим табулаторът засичаше дроновете числено: толкова и толкова — разпознати и отбелязани, толкова толкова завърнали се. На сутринта Лорна щеше да се заеме оценката на по-комплексните количествени резултати, след като бъдеха свалени в базата и изпратени по наземната линия до компютрите на МКИ.

В картографската зала персоналът оглеждаше покритието на океана, а после се заемаше със задачата да проследи всеки отделен дрон обратно до точката на излитането му, използвайки сателитните данни, за да анализира маршрута му. После, работейки в екип с останалите картографи, Лорна неуморно започваше да прехвърля изображенията в главното хранилище за данни. Но дори и в пълен състав те винаги изоставаха — все още се опитваха да разплетат сведенията отпреди повече от две години. Картографските данни от тази вечер вероятно нямаше да бъдат обработени в продължение на още две или повече години. Постепенно закъснението се увеличаваше.

Лорна трябваше да е напуснала МКИ и остров Мийкуа още преди няколко месеца, когато изтичаше договорът й, но се бе почувствала в капан от внезапното изчезване на Томак. Как можеше да си тръгне, без да открие какво се е случило с него? Патта, нейната съквартирантка, очевидно беше на мнение, че е време Лорна на продължи с живота си, но за Лорна това бе нелогично и невъзможно. Томак я беше напуснал, оставяйки толкова неизказани думи, толкова невзети лични решения.

Все още го обичаше до болка. Защо я бе напуснал по този начин? Нямаше как да се адаптира към някакъв нов живот, докато не научеше какво е станало.

Тя се взря над морето, под пръснатите светлини на дроновете, по посока на мрачния съседен остров, където беше разпределен Томак. Това беше истинската причина, поради която винаги когато можеше слизаше вечер на плажа, но и донякъде й бе станало навик. Вече нямаше надежда. Мълчанието бе най-жестокият й товар.

Другият остров си имаше име: Трем, кръстен на митологичния спътник на Мийкуа, вестоносеца. Трем яздеше редом с Мийкуа, беше неин бранител, защитник, бързият скитник, който отминава. Но островът, носещ неговото име, си оставаш тъмен и нисък на фона на хоризонта, безжизнен и натежал, толкова далеч от представата за лекокрил скитник, колкото изобщо беше възможно. Трем се намираше точно срещу заливчето, на около час път с лодка от Мийкуа през плиткия проток, и винаги когато прелиташе роякът дронове, тя виждаше как светлите им следи се разделят наляво и надясно от него.

Трем беше картографиран отдавна, но по ирония за него се знаеха най-малко подробности заради секретността, която го обгръщаше. Беше един от няколкото затворени острова в околностите на Мийкуа, заграбен от военните още преди години. Дроновете бяха програмирани да го отбягват. Никой не можеше да го доближи без разрешително. Всеки, който отиваше там, трябваше да подпише документ, че се задължава да не говори за видяното и никога да не разкрива начина, по който използваха острова. Повечето хора дори не си признаваха, че са го посещавали. Официално беше престанал да съществува. Дори да го гледа човек, на теория, беше в разрез с военните закони, въпреки че цивилните картографи в МКИ и обикновените хора, живеещи в града, можеха да посещават плажа и се възползваха от правото си.

На картата на Средпътното море Трем не съществуваше. На мястото му не беше нарисуван остров. Имаше единствено море, безчестно празна зона южно от Мийкуа. Някой на шега беше добавил океанска дълбочина и сини контурни линии. Легендата с малки сини букви гласеше: ОПАСНОСТ.

 

 

Постепенно картата на Архипелага на сънищата се оформяше, но тъй като дроновете се самонасочваха на реагиращ принцип (програмирани по-скоро да се избягват един друг и да странят от солидни обекти, отколкото да търсят определени цели), по-голямата част от данните им се основаваше на случайни маршрути, от което следваше, че често се презастъпваха. Завръщанията им неизбежно разкриваха неидентифицирани океански пространства.

Цифровите изображения, на които се виждаше суша или по — скоро брегова линия, бяха относително редки и този факт нерядко изненадваше посетителите на картографския институт. На повечето хора морето изглеждаше като претъпкано с толкова много острови, струваше им се невъзможно да е чак толкова сложно човек да картографира зоните със суша. Само че по-малко от пет процента от Средпътното море се състояха от земя, а останалото беше океан, лагуни, скалисти плитчини, плажове и така нататък. И този процент си оставаше работно предположение. Истинската цифра нямаше да стане известна, докато не завършеха картографирането. Сателитните снимки, все така ненадеждни заради зоните на темпорално изкривяване, им бяха предоставили временна осреднена оценка, но съставянето на подробни, надеждни карти си оставаше наложително.

Поне финансирането за МКИ беше добро. Хората, водещи войни, имаха нужда от карти.

Теренът на много от островите, гледан отгоре, се състоеше от непрекъсната гора или безинтересни земеделски площи без каквито и да е отличителни характеристики. Много острови бяха необитаеми. Там където имаше реки, обикновено бяха къси или тесни, или и двете, или скрити сред растителност. Езерата бяха рядкост. Планинските вериги също бяха проблем по технически причини: дроновете имаха максимална работна височина и когато наближаваха този таван, бяха програмирани да променят курса си. Работата с бреговата линия си оставаше далеч по-удовлетворителна: пристанищата, полуостровите, високите скали, укрепленията и устията на реките обикновено можеха да се идентифицират и локализират по сходства с определени, вече известни острови или в съответствие със съществуващи карти, изготвени от местните населения.

Дроновете бяха програмирани да засичат и картографират пътища, градчета, железопътни линии, самолетни писти, къщи, източници на замърсяване и много други, създадени от човешка ръка обекти. В повечето случаи откриваха единствено следи от море.

Поради тези причини напредъкът им бе безкрайно бавен. Когато започна работа в Мийкския картографски институт, Лорна си представяше, че ще картографират Архипелага на сънищата изцяло, от край до край. Както откри съвсем скоро, тази гигантска задача беше едва в началото си, затрупана под нарастваща планина от данни. Единствените надеждни следи, с които разполагаха, бяха индивидуалните маршрути на дроновете при всеки полет и въпреки че тези маршрути можеха да бъдат проследени на фона на сателитните данни и компютърните записи, обемът на презастъпванията и огромният брой безинтересни снимки превръщаха работата им в безкрайно отсяване на информация.

Едва наскоро, когато младежкият й идеализъм отстъпи място на опита, тя установи, че следва примера на своите колеги. Започна да се концентрира върху една определена островна група, като игнорираше всички останали данни или ги предаваше в ръцете на другите.

Избраната от нея област беше гроздът от рифове, скалисти образувания и островчета в южните морета близо до Панерон, по-неофициално известни като Спиралната островна група, съставена от над седемстотин острови с имена. Първата й работа беше да ги организира в таблица — гигантска задача сама по себе си. Много от имената се дублираха, из целия Архипелаг наричаха едни и същи острови по различен начин — нещо, което не бе изключение и за Спиралата. Едно име на патоа, произлизащо от местно название, друго, използвано от жителите на различни острови, някои от които в непосредствена близост. Поне половината от известните острови в Архипелага нямаха собствени названия, но при все това базата й от данни вече надхвърляше пет хиляди отделни имена на острови.

Никой в МКИ не беше посещавал Панерон или Спиралата, никой в МКИ дори не познаваше хора, които са били там. Не съществуваха официални въздушни снимки или чертежи на Спиралата и разбира се, нямаше налични карти. Сателитните изображения, както винаги произволно изкривени, намекваха за спирала от острови, като онези в центъра й изглеждаха по-големи, отколкото вероятно бяха в действителност, тези в покрайнините — по-малки, а останалите — огънати в пропорции, чиито реални размери нямаше как да бъдат изчислени.

Стотици книги описваха Спиралата, като в най-добрия случай част от сведенията бяха неясни или поетизирани, а останалите — написани в изкусителния ритъм на архипелагската литература. Само един сборник с моряшки опашати истории, разказани на архаичен мореплавателски жаргон, по случайност се бе превърнал в най-надеждния наръчник за Лорна. Моряците все пак се ориентираха, измерваха, водеха дневници, независимо от всичките си преувеличени истории за чудовища и могъщи бури. Имената бяха единственото сигурно нещо — културата на островите беше устна и писмена, не визуална.

Понякога някой дрон прелиташе над район с малки острови и чукари и от време на време Лорна успяваше да идентифицира по нещо и да добави поредното парченце в своя бавно оформящ се пъзел.

От известните седемстотин острова в Спиралата беше картографирала едва три.

Такава беше тази задача. Знаеше, че дори и да доживееше да стане баба и да останеше на работа в МКИ до края на живота си, по това време щяха да са картографирани не повече от една четвърт от островите на Архипелага. Може би все пак тогава щяха да знаят всичко за Спиралата, дори за много от големите острови по други места. Но не и за всички. Даже след години.

Тя и останалите й колеги бяха картографирали малко повече от две хиляди признати за съществуващи острови. Подготвяха се картите на още пет хиляди. Отвъд тях се простираха най-малко още десет или двайсет хиляди острови с неизвестни размери, значение и местоположение. Мащабът на задачата си оставаше невъобразим и обезкуражителен.

 

 

Докато над нея тихо отминаваха и последните формации от дронове, Лорна тръгна по чакълестия плаж към една гладка каменна издатина. Камъчетата хрущяха и се набиваха още по дълбоко под краката й. Тя закрепи несигурно кутията на табулатора върху скалата, облегна се с гръб на скосената й повърхност с лице към морето и отпусна ръце. Томак беше заминал преди почти две години и вероятно все още беше на Трем. Нито веднъж през тези дълги месеци тя не бе получила каквато и да е вест от него.

Преди да тръгне, я бе предупредил:

— Заглушават островите, които използват — каза той. — Над Трем има екран.

— Трябва да има някакъв начин да се обадиш.

— Над острова има плътен комуникационен екран. През него не могат да преминат нито звуци, нито радиовълни. На острова не може да стъпи никой без разрешително и на никого не е позволено да го напуска.

— Защо тогава отиваш там?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Тогава, моля те, не отивай.

През последните им три седмици заедно бе продължила да го умолява, но една вечер, след като бяха стояли заедно на плажа, наблюдавайки прелитащите дронове, една моторница го бе откарала до малък кораб, очакващ край брега. Преди тази финална вечер бяха отишли на кратка почивка заедно, сърцераздирателно и обезсилващо изживяване за Лорна, но единственото, което бе заявил Томак, беше, че не може да се противопостави на военните закони. Беше дал обещание да се завърне веднага щом може, но до този момент го нямаше.

Като цивилна тя внезапно се бе озовала извън живота му. Скоро след заминаването му, чувствайки се предадена от него, изоставена и изпаднала в дълбока самота, тя му бе отмъстила по свой начин. Физическата й връзка с един от графичните асистенти не бе продължила дълго, а след това в нея започнаха да се надигат смазваща вина и отвращение от собствения й егоизъм. Брад Искилип, въпросният асистент, все още работеше в нститута, но каквото и да бе имало помежду им, то беше приключило по недвусмислен начин. Дори вече й се струваше, че е било много отдавна, макар и не чак толкова назад във времето, колкото заминаването на Томак. Повече от всичко тя искаше Томак да се завърне, за да може тихо, мълчаливо и веднъж завинаги да сложи точка на грешката.

Когато небето притъмня още повече, тя извади бинокъла от калъфа и го вдигна пред очите си. Фокусира го върху мрачното, назъбено туловище на Трем, знаейки, че ако някой от патрулите случайно мине по плажа и я забележи, ще си има сериозни неприятности. Работата й в картографския център едва ли щеше да я защити.

В началото почти не успя да различи острова в тъмното — стръмните му планински склонове едва ли не се сливаха с фона на небето. После, щом очите й започнаха да свикват с тъмнината, намери централния планински масив. От брега се виждаха пет от върховете.

Опитните й очи на картограф съставиха вътрешен план: петте върха, които се виждаха, трите, които оставаха отвъд тях и не се забелязваха, равнината на северната страна на острова срещу нея, хълмистия терен в далечния край, някъде по крайбрежието — град. Очертанията и характеристиките я изпълваха с раздразнение, защото никога нямаше да получи възможността да ги провери или картографира. Опасност, пишеше на мястото, където трябваше да се издига Трем.

Първата от светулките припламна толкова бързо, че замалко да я пропусне. Хвана по-здраво бинокъла, надявайки се да зърне друга. След няколко минути забеляза и втора и почти незабавно — още една. Нагласи леко фокуса, разширявайки зрителното поле.

От мрачните склонове на далечния остров се появяваха внезапни светлини, внезапни мълчаливи припламвания, като миниатюрни експлозии, прекалено далечни, за да бъдат чути. Толкова надалеч от нея, без какъвто и да е намек за реалните им размери. По навик започна да ги брои — прекарваше времето си в анализиране на данни, така че за нея това се бе превърнало в автоматичен рефлекс.

Двуцифрено число само през първата минута, после пауза. Бързо последвана от още двадесет и пет и поредната пауза, която се проточи толкова дълго, че тя си помисли, че зрелището е свършило. Накрая финален изблик от пламтящи светлини, винаги бели и интензивни, сега групирани заедно, без да оформят някаква разпознаваема конфигурация.

Когато свали бинокъла, откри, че някой стоеше недалеч от нея. Беше мъж и очертанията му едва се виждаха срещу бялата извивка на водната линия. Не беше чула приближаването му по чакъла.

Тя бързо свали ръката, с която държеше бинокъла, опитвайки да го скрие. Просто за всеки случай, ако не го бе забелязал, въпреки че разбира се — беше.

— Може ли и аз да погледна?

— Знаеш, че е незаконно — отвърна тя.

Естествено, разпозна гласа му. Облекчението и раздразненията преминаха през нея едновременно и за кратко.

— Ти също.

— Наблюдавах дроновете — каза тя и посочи табулатора.

— А, да, разбира се. — Той наведе глава и се отдръпна. — Няма как да отговориш друго. Но знам каква е истинската причина да си тук.

— Остави ме на мира, Брад — каза тя.

— Както желаеш. Знаеш ли какво предизвиква припламванията?

— Не. А ти?

— През повечето вечери те виждам да гледаш нататък.

— Значи ти сигурно също наблюдаваш. — Той пристъпваше насам-натам някак раздразнено, но пак успяваше да не издаде нито звук върху чакъла. — Трябва да са свързани с военните. Или с дроновете.

— И аз мисля така.

— Дроновете са наши.

— Използваме данните от тях. Това не значи, че ги контролираме. Ако ти или който и да е от института можехте да взимате решението накъде да ги насочите, щяхте ли да ги карате да завиват в случайни посоки? Защо избягват местата, които искаме да видим, и не прелитат над тях? Знаеш кой осигурява финансирането.

Тя искаше да се отдалечи от него, но той успя да застане между нея и най-краткия път до стъпалата. Лорна преметна каишката на табулатора през рамо, след което тръгна през чакъла надолу, решена да го заобиколи. Вече беше твърде тъмно, за да различи каквито и да е подробности, но знаеше къде е той и освен това беше сигурна как би я гледал.

Краката й отново хрущяха по чакъла, любопитен кух звук, сякаш стъпваше по плитък пласт от камъчета върху тавана на пещера. Чу Брад зад себе си.

Когато започна да се изкачва обратно към върха на скалите, хвърли един последен поглед към морето, към Трем. Без бинокъла нямаше как да бъде сигурна, но й се стори, че проблясъците продължават. Тя спря и погледна надолу. Брад трябваше да е някъде там, но беше твърде тъмно.

Отново вдигна бинокъла пред очите си, но Трем пак се беше превърнал в неясна сянка. Обичайната празнота, която не разкриваше нищо, освен единственото качество, което нямаше как да се скрие: реалното му присъствие, там, отвъд пролива.

На върха на стълбите се простираше зле поддържаната градина около Института и в мрака бризът откъм морето се чувстваше по-осезаемо. Сливаше се с ароматите на цъфналите нощни цветя, които растяха сами навсякъде, и ставаше все по-хладен с настъпването на кратката нощ. Отвъд масивната главна постройка, в долината долу, която се отваряше към Мийкуа Порт, светлините на града се виждаха като ярка лента, следваща течението на реката.

Лорна спря за момент, за да си поеме дъх след изкачването на скалите, мислейки, че Брад вероятно скоро щеше да я настигне.

Прозорците на института светеха отвътре, но зад всяко стъкло имаше спусната завеса, така че беше невъзможно да се надзърне. Лорна знаеше, че по това време някои от картографите все още са приведени над чертожните таблети и компютърните терминали, макар че повечето сигурно вече бяха приключили с работата за вечерта. Някои вероятно бяха останали, за да се възползват от бара, но по правило в края на деня почти всички от персонала просто се прибираха по домовете си. Лорна и приятелката й Патта по изключение живееха под наем в един от малките служебни апартаменти на института, който се намираше в главната постройка.

Отвъд Института — градът, височините на веригата хълмове във вътрешността на Мийкуа. Понякога работниците от института отиваха на екскурзии из възвишенията, но заради ронливите скали хълмовете не бяха безопасни за катерене и проучвания. Самата тя никога не се бе отдалечавала много от брега. Предпочиташе да оставя мрачните върхове на личната им мистерия, като фон в живота си, неизследвана енигма.

Сред хълмовете имаше и други, по-осезаеми загадки: Мийкуа беше важна част от военните инсталации и бази, пръснати из този сектор на Архипелага. Големи райони от хълмистата вътрешност на острова бяха с ограничен достъп за цивилни, дори за членовете на МКИ, които фактически работеха за проекта с дроновете. Някъде отвъд първата верига възвишения зад града беше базата, където тези дронове се завръщаха, където кацаха, на някое мрачно, неосветено място, контролирано от роботи, събиращи и съхраняващи данни, информация, която се състоеше в нещо повече от картографските подробности, получавани от института: разузнавателна информация, сведения за минни залежи, вероятни петролни находища, оръжейни складове, енергийни източници. Нищо от тази неприятна практичност не беше част от собствената енигма на Лорна. Тя изпитваше по-дълбоко, по-лично чувство за липса, след като бе изгубила Томак.

Изчезването на Томак вероятно можеше да се обясни по-скоро с онова, което се криеше във вътрешността на този остров, отколкото от некартографираните планини на другия. Но за нея Мийкуа бе остров като всеки от хилядите други из Архипелага, дивеещ със своя крайбрежен манталитет, крайморска култура, обърнал гръб на военните цели и стратегии, които подхранваха икономиката на острова във вътрешността му, вместо това гледащ към некартографираните морета, безгрижно радващ се на топлината, дремещ под слънцето, сънуващ денем.

 

 

Дроновете излитаха отново преди изгрев, шепнещи над покривите на града, насочени към откритото море. По времето, когато Лорна се събуждаше, всичките бяха изчезнали, но привечер щеше да се завърне нов, изпратен по-рано, рояк. Пътешествията на дроновете траеха дълго: захранваните от слънчеви панели батерии можеха да поддържат леките безпилотни самолети във въздуха с дни или седмици. Много така и не се завръщаха. Някои биваха свалени от войници: от врага, разбира се, но имаше известни случаи, при които и мичмани от приятелски части използваха дроновете за малко учебна стрелба с оръдието, ако сметнеха, че са се отклонили прекалено близо до някоя база или укрепление. Други се разбиваха, когато софтуерът им откажеше, и се сблъскваха помежду си или с нещо на земята, но по-голямата част оставаха без електрическа енергия, отдалечили се прекалено много на юг или на север, уловени в капана на дългата нощ, преди батериите им да могат да се пробудят с изгрева.

Но имаше и други, и точно за тях Лорна обичаше да мечтае понякога. Из целия Архипелаг хората разказваха истории за дронове, попаднали в капана на собствения си софтуер. По някакъв начин успяваха да се заблудят из даден терен, хълмиста верига, поредица от остри скали, пръснати острови, които задействаха радарните системи за отбягване на препятствия и принуждава дрона да започне да се върти в затворен кръг, от който никога нямаше да избяга.

Лорна беше чувала за повече от трийсет острова, които се бяха сдобили с такива дронове, обикалящи непрекъснато в кръг планинските им възвишения или прелитащи по крайбрежието, или насочващи се храбро към открито море само за да се завърнат заради засечената бариера на съседен остров. Една такава двойка острови в Обракската верига по случайност бе създала виртуалните очертания на цифрата осем, по които уловеният дрон обикаляше непрекъснато, без възможност за бягство, ден след ден, нощ след нощ.

Понякога Лорна си представяше как ако усилията по картографирането продължат достатъчно дълго, накрая всеки остров ще има свой собствен дрон, обикалящ около него непрекъснато, носещ се на мълчаливите си, сребристи криле.

Когато на сутринта пристигна в офиса, изтегли поредната поредица от снимки от района на Спиралата — датата на заснемането им показваше, че са направени преди почти две и половина години.

Както обикновено, Лорна се захвана с предварителното сканиране, при което се филтрираха и отхвърляха приблизително деветдесет и пет процента от всички снимки: безполезни, непотребни изображения на повърхността на откритото море, неидентифицирани части от сушата, някои замъглени поради движението, други просто разфокусирани.

Във втория етап на претърсването попадаха фрагментите, които имаше вероятност да бъдат разпознати по някакъв начин и следователно можеха да се свържат със съхранени от по-рано изображения: зърнати отгоре плитчини, дълги рифове, струпване на рибни пасажи, големи, изпъкващи скални формации или земни повърхности, които можеха да се окажат ясни изображения на планини, части от река или селища, дори кратки отсечки от брегова линия. Имаше сканиращи и сравняващи програми, които можеха да се справят с тази задача, така че Лорна предаваше изображенията на компютъра и го оставяше да сортира каквото успее. Понякога, веднъж на всеки няколко седмици, някой от компютрите докладваше за съвпадение, предизвиквайки развеселено облекчение и радостни възгласи сред членовете на екипа.

Материалът, който оставаше след цялото това филтриране, трябваше да бъде прегледан ръчно от самата нея. Това бяха ясните изображения, онези, които съдържаха в себе си обещание за идентификация. Това беше истинската й работа — и в нея влагаше най-много време. Опитваше се да намери съответствия и съвпадения на терминала си с помощта на сложния компютърен софтуер.

Тази сутрин най-обещаващият резултат беше поредица от петнайсет последователни снимки, направени от един дрон. При комбинирането им се получаваше скалиста брегова линия, за която компютърът намери повече от сто и петдесет възможни съвпадения сред вече съществуващия снимков материал. Лорна трябваше лично да прегледа всяко от тях и да ги сравни с новополучения. Специално в този случай проблемът се състоеше в това, че скалите, изглежда, бяха с вулканичен произход, което може и да значеше, че са били формирани относително наскоро и следователно нямаше да съвпаднат с нищо, което им бе известно. Софтуерът правеше корекции за височина, ъгъл и цветови вариации, но дори и по този начин крайното решение винаги оставаше нейно или на някой от останалите картографи.

От друга страна, снимката можеше да е просто от някой от стотиците острови в Спиралната група, които до този момент не беше идентифицирала. Имаше и случаи, когато моделът на претърсване на дрона не можеше да се установи или беше погрешно отбелязан. Редовно губеха много часове в търсене на някой съвсем друг остров в някоя съвсем друга част на океана.

Прекара деня нормално вглъбена в рутинната си работа: на обед си взе дълга почивка и отиде на разходка с Патта, а към края на следобеда остави работата настрана и реши да се заеме с натрупаната кореспонденция. Картографският проект на Института се финансираше от различни университети и водеха постоянен двупосочен обмен на информация с всички части на света. Картографите в секцията на Лорна бяха длъжни всекидневно да поемат част от тази работа.

Канеше се да приключва за деня, когато терминалът й тихо излъчи съобщение за пристигащи данни, след което започна да изтегля огромен файл.

Беше детайлна графика и се зареждаше бавно. Очакваното време за сваляне беше две минути. Първата реакция на Лорна беше да я остави и да я разгледа както трябва на следващия ден. Беше рано вечерта и планираше по стар обичай да се разходи до плажа долу, за да погледа завръщането на дроновете. Когато погледна екрана обаче, внезапно осъзна какво изобразяваше графиката или поне какво твърдеше заглавието в горната й част.

Беше изключително подробна карта на остров Трем. Топографски представляваше тримерно изображение на физическите му характеристики, с указания за всички градове и селища, а също пътища и неидентифицирани „инсталации“, за които Лорна веднага си даде сметка, че сигурно са военни бази. Имаше дори особено подробна мореплавателна информация, показваща всички крайбрежни дълбочини, рифове, плавателни канали и така нататък.

Въпреки че никога дотогава не беше виждала изображения на Трем, цялостният вид на картата й беше познат и използваше същите условни знаци, които включваше работата им. Една необичайна маркировка обаче, която забеляза от пръв поглед на картата, беше наличието на множество малки черни точки, оградени с бяло кръгче. Картата имаше легенда, която, разбира се, й беше толкова добре позната, че обикновено почти не я поглеждаше. Тази на картата на Трем индексираше точките с буквата „Й“. Нямаше друго разяснение.

Незаконната карта грееше от терминала пред нея, видима за всеки, който би влязъл случайно в офиса. Като се стараеше да остане напълно спокойна, Лорна първо я запази в криптираната част на личната си карта за съхранение на данни, след което я разпечата на хартия. Веднага щом свърши, прибра и хартиеното и дигиталното копие в чантата си.

Взе табулатора и кутията с бинокъла, излезе от офиса и тръгна по пътеката, водеща надолу към плажа.

Първите дронове вече се задаваха от юг. Преполовявайки пътя по стълбите, Лорна забеляза рояка от блещукащи светодиоди, носещи се над тъмното море. За момент спря да ги погледа, Както винаги очарована от необикновената красота на случайните им формации, гмуркащи се, преплитащи се една през друга, калейдоскоп от светлини, отразяващ се във водата.

Беше обезпокоена и мъничко изплашена от неочакваната поява на картата на Трем в терминала й. Нямаше никакво законно извинение да я е получила или да я задържи: съществуването на забранените зони беше известно на всички от екипа и нямаше как да се престори, че не е разбрала какво държи в ръцете си. Въпреки всичко я искаше: картата на Трем беше директна връзка с Томак, възможен начин да открие къде е той, може би дори да стигне до него.

По някакъв трудно определим начин това променяше всичко. До момента преди пристигането на картата за нея Трем си оставаше неразрешима загадка, бариера. Можеше да мечтае за непознатия Трем, но след като разполагаше с физическите подробности на мястото, безпомощните й фантазии бяха заменени от усещането, че трябва да действа.

Реши да не се спуска до плажа и вместо това се върна по стълбите до върха на скалите. Докато изкачваше последният къс пасаж, забеляза, че горе Брад Искилип стоеше там, а силуетът на едрото му тяло се очертаваше на фона на светлините от Института. В този момент осъзна кой й беше изпратил картата.

— Това ли търсеше? — каза той.

— Как си се сдобил с нея? Мислех, че…

— До всички забранени зони има достъп, стига наистина да го искаш. Не беше трудно да я намеря. Освен това знам как може да се доплава до Трем. Ходи ли ти се до там?

— Не зная. Дори не съм мислила за това.

— Имаш ли невзет отпуск?

През необлагородената градина към тях вървяха двама от колегите им. Лорна се озърна с виновен вид.

— Не можем да говорим тук за това!

— Съквартирантката ти в апартамента ли е?

— Патта? Не… излезе на вечеря в града.

— Добре. Няма да отнеме дълго.

Първата вълна от пристигащите дронове отмина в бръснещ полет над главите им заедно с шепнещия повей и тихото бръмчене на моторите.

Брад се обърна и тръгна пред нея към главната сграда. Лорна осъзна, че я водеше, но разбира се, такъв беше и обичаят му. По време на онези няколко седмици миналата година, за които не спираше да съжалява, винаги беше такъв. Беше самоуверен, решителен, искаше винаги да владее положението.

Позволи му да я изпрати до вратата на апартамента й, но там мина пред него, вкара ключа в бравата и се обърна.

— Не искам да влизаш, Брад — каза тя. — Вече не смятам, че би било правилно.

— Значи според теб трябва да обсъдим посещението до Трем тук в коридора?

Гласът му беше висок, неприкрит. И двамата се огледаха наляво и надясно. Едва ли имаше опасност някой да ги подслуша.

— Ако влезеш, ще ми кажеш какво знаеш, след което те моля да си тръгнеш.

Той кимна, което можеше да значи всичко.

Лорна отвори вратата и двамата влязоха вътре. Тя остави лампата в коридора включена и го отведе право в стаята си. Щом се озоваха вътре, в пристъп на втори неочакван трепет на вина тя си даде сметка колко нормално й се струваше той да е там с нея. По времето на кратката им връзка беше редовен посетител в стаята й. Патта например бързо бе свикнала с появите му в апартамента им. Лорна не искаше всичко това да започва отначало. Изпитваше сигурност по този въпрос. Но дори и така Брад беше нещо повече от приятно прекарване за една нощ, и най-малкото за известно време, в мрачния период, когато бе осъзнала, че напълно е изгубила контакт с Томак, беше повярвала, че може дори да започне да го обича. Всичко това сега се завърна като нежелано напомняне просто заради това, че стоеше до нея, заради присъствието му отново в стаята. Този път обаче нещата бяха приключили, още преди месеци. Все още искаше Томак, единствено Томак.

— Трябва да пресечеш пролива до Трем — каза Брад. Беше затворил вратата с крак зад себе си. — Не знам какво си намислила и вече наистина не ме е грижа. Миналата година беше пределно ясна.

— Съжалявам, Брад. Не исках да нараня чувствата ти. Тогава си казахме всичко. Беше просто една грешка…

— Е, сега е в миналото, а аз продължих с живота си — отвърна той. — Изцяло за новото начало съм. Вярвам, че мога да ти бъда от полза. Наскоро се сдобих с правото да използвам корабчето на един приятел, яхтата му. Упражнявах се да я управлявам и направих няколко дълги плавания по крайбрежието. Струва ми се мога да мина през пролива до Трем без никакъв риск.

— Имаш предвид без риск да потънем? — Брад кимна утвърдително. — Ами бреговата охрана?

— Там, където намерих картата, която ти изпратих… намерих и файл с доста информация за начина, по който патрулират около острова. На теория е също толкова добре защитен, колкото и Дворецът на сеньора, но в действителност охраната по бреговата линия е немарлива. Ако прекосим пролива през нощта, няма да се натъкнем на нищо.

— Прекалено е опасно!

— Не смятам така. Разгледа ли добре графиката на морето около острова?

— Почти не обърнах внимание. Картата беше на екрана ми само няколко секунди. Нямаше как да я оставя там.

— Водите са плитки, обикновено спокойни. Приливът е умерен. Има скали, но всички са в западния край на залива. Самият залив има широк плаж, където лесно мога да акостирам. Би било опасно единствено, ако времето се окаже лошо, но ако случаят е такъв, изобщо няма да отидем.

— Защо го правиш, Брад?

— Поради много причини.

— Продължавай.

— Ами например се чувствам виновен за случилото се миналата година. И двамата изпитваме неудобство, но специално ти току-що се беше разделила с Томак. Възползвах се от теб. Искам да поправя това. По онова време думите ти не ми харесаха, но вече съзнавам какво значи той за теб. В известен смисъл не съжалявам за нищо, защото наистина те харесвах. Но случилото се просто не биваше да се случва.

— Брад, казах ти, че съжалявам.

Сянката на спомена надвисна над тях, изпълнена с мълчалива заплаха. И преди беше чувала същите думи от устата му, в друг контекст, не в тази стая, а в друга. Тогава бяха дошли с неизказани заплахи — твърдото му убеждение, че тя не може да се справи без него, неколкократните му твърдения, че се нуждае от присъствието му. Беше успял да я изправи на крака, а после я бе повалил, подкопавайки увереността й в самата нея, в работата й, във вярата й в Томак, донякъде дори в собствения й здрав разум. Тогава това я бе ужасило, беше й помогнало да промени мнението си за него. В продължение на няколко седмици бе отказала дори да се намира в присъствието му. Но това се беше случило тогава. През изминалите месеци разстоянието се бе увеличило и вече беше в безопасност.

Тя каза тихо:

— Спомена, че има няколко причини.

— Ами всичко това. Случилото се между нас, желанието ми да поправя нещата. Това е главната причина. Единствената друга е далеч по-сложна. Заради факта, че ни нареждат да не отиваме до Трем, че на никого не е разрешено да ходи там. Прилича ми на предизвикателство. И двамата сме картографи, Лорна, обучени сме да вярваме, че картата е обективен факт. Ако едно място е там, ако един остров съществува, то трябва да разполагаме със свободата да го картографираме. Единствената причина Трем да не се намира на картите ни е политическа. Някакво правителство някъде там е взело решението, че е в интерес на националната му сигурност Трем да се озове във властта му, и внезапно островът престава да съществува. Само че това не са нашето правителство и нашата война. Някоя от северните страни трябва е сключила сделка със сеньорията. Често срещано явление. Във всеки случай резултатът е абсурден. Виждаме острова с очите си — денем и нощем. Всички, които живеят на Мийкуа, знаят, че Трем е там, знаят го и хиляди други хора. Така че защо да не може да го сложим на картата? За мен това е предизвикателство. Просто искам да отида там, да се поразходя на него.

— А после ще се върнеш ли тук? — попита Лорна, а той вдигна рамене. — Ами аз, ако аз дойда с теб? Каниш ли се да ме оставиш там?

— Какво смяташ да направиш, ако успея да те прехвърля дотам?

— Трябва да разбера какво се е случило с Томак. Зная, че звучи отчаяно, но не съм получавала вест от него, откакто замина. Може да му се е случило какво ли не: болест, злополука. Или да е станал жертва на някакво престъпление. Не зная дори дали все още е жив. Допускам, че е, но това е единственото, което мога да сторя — да го допусна. Нямам начин да съм сигурна. Само че допреди няколко минути, когато ми изпрати картата, никога не ми беше хрумвало, че мога да отида на острова. Все още не съм съставила план, не съм изготвила списък на нещата, които трябва да свърша.

— Защо просто не отплаваме някоя нощ, когато приливът е подходящ? Ще акостираме, ще се разходим малко. Поне за мен ще е някакво удовлетворение, а ти ще придобиеш представа за мястото. Няма нужда да оставаме дълго и ако е толкова лесно, колкото си мисля, някой друг път ще отидем пак.

— Не зная — каза Лорна. — Трябва ми малко време да помисля.

Стоеше права, а табулаторът и бинокълът все още висяха на рамото й. Искаше да ги остави, но инстинктът я предупреждаваше, че Брад би го възприел като един вид сваляне на гарда от нейна страна. Подканяше я настоятелно, сякаш искаше от нея да вземе незабавно решение. Какъв смисъл би имало да доплават до Трем? Как би й помогнало това да открие Томак?

— Ще остана известно време в бара — каза Брад. — Ако искаш да обмислиш нещата или да знаеш нещо повече, ще ме намериш там.

Той си тръгна и тя го изпрати до вратата. Изчака, докато се отдалечаваше по коридора, чу как летящите врати се затварят зад него и едва тогава се върна в стаята си. Затвори решително вратата след себе си с ритник също като Брад. Чак тогава си позволи да свали тежкия табулатор и бинокъла от рамото си.

 

 

Приготви си лека вечеря в кухнята, изпи чаша чай. Скоро Патта щеше да се прибере, така че когато се върна в стаята си, Лорна се увери, че вратата е затворена и заключена. Едва тогава пусна компютъра си и извика картата на Трем на екрана. Отначало направи оглед от чисто професионален интерес, отбелязвайки си мащаба, гъстотата на контурите, нивото на детайла. Но очите й неизменно се връщаха към инсталациите без описания. Знаеше, че ако Томак е някъде на острова, трябваше да е в някоя от тях.

Докато преглеждаше детайлите, отново видя и точките, отбелязани с „И“. В разположението им не се забелязваше никаква логична схема: просто грозд тук или там, други точки, пръснати по лицето на една от централните планини. Общо бяха десетки, може би стотина.

Когато чу, че Патта отваря и затваря входната врата, Лорна тихо изключи компютъра, увери се, че криптираната флашка е скрита на сигурно място и отиде да потърси съквартирантката си. Патта се беше скарала с приятеля си и сега плачеше тихо в стаята си. Лорна остана известно време да поговори с нея.

 

 

После тръгна към бара, за да намери Брад. Беше късно и очакваше вече да си е тръгнал, но за нейна изненада все още беше там. Седеше сам на една ъглова маса и работеше на лаптопа си. Когато се насочи към него, той затвори капака на лаптопа и й махна да дойде. Заведението скоро щеше да затвори — посетителите бяха малко и в другия край. Персоналът вече беше свалил ролетката над бара.

— Взе ли решение? — попита Брад.

— Решение за какво?

— Искаш ли да отплаваме някоя нощ до Трем? Мислех, че разбра какво предлагам.

Откъм бар-плота се разнесе дрънкане на чаши и някой от персонала пусна музика по уредбата. След няколко секунди музиката престана и зад бара се разнесе висок смях. Никой не се интересуваше какво правят Брад и Лорна.

— Все още не разбирам каква полза би имало просто да отидем на острова — каза тя. — Ако е нощем, няма да видим нищо, няма да можем да навлезем във вътрешността му, а и шансът да ни забележат и арестуват е голям.

— Значи отговорът е не.

— Отговорът е може би. Засега искам да разбера дали знаеш нещо повече, което все още не си ми казал. Спомена, че има и други файлове.

— Ще ти ги препратя.

— В тях има ли нещо, което ще ми помогне да открия Томак?

— Едва ли.

— На картата забелязах инсталации, които не са маркирани. Какво ти е известно за тях?

— Същото, което и на теб. Навярно и ти си стигнала до подобно заключение. Сгради, използвани от военните. Пуснах сравнително сканиране. В архива има една стара карта отпреди повече от сто години и по това време са съществували само пристанището и няколко къщи по крайбрежието. Тези колиби са почти единствените нови строежи от тогава. Не вярвам в тях да има нещо интересно, като постройки. Хората все трябва да живеят и спят някъде. Но като се изключат жилищните постройки, за какво се използват другите, е съвсем отделна работа. На острова има нещо, което искат да запазят в тайна и според мен вътрешността на тези сгради е част от нея.

Осветлението в бара примигна — познатият сигнал, с които персоналът даваше да се разбере, че затварят.

Лорна каза:

— Има още нещо от картата, което не разбирам. Онези точки отбелязани с „И“.

— Ами мога да ти кажа какво са, защото проверих. Но не смятам, че ще ти помогнат да откриеш Томак.

— Продължавай.

— Чувала ли си за художничката Йо? Прави арт-инсталации в подземни кухини?

— Джорден Йо. Разбира се! В училище ни преподаваха за нея. А в университета изучавахме творчеството й.

— Тя произлиза от твоята част на света, района, който се опитваш да картографираш. Остров, наречен Аннадак, в Спиралата. Вероятно знаеш и това? Добре. Наложило й се е да напусне Аннадак в нещо като немилост. Не съм сигурен какво се е случило там, но не е станало преди да се сдобие с огромна субсидия от „Лотерия-Колаго“. Използвала е парите, за да си осигури аренда на Трем за доста продължителен период. Работила е на острова около пет години. По-късно го е нарекла нейния чирашки период. Използвала е планините на острова, за да се упражнява в тунелиране и техники за прокопаване и разширяване на каверни. Изкопала е много тунели — с различни диаметри, различни форми и дълбочина. Някои от тях са само дупки в скалата, но други преминават от единия до другия край на планината. Било е огромна операция. В един момент е имала над сто помощници. Мнозина от тях са прекосявали пролива от тук, от Мийкуа.

Лорна почувства внезапно вълнение. Историята на изкуството беше останала вторичен или свободноизбираем курс за нея, но винаги беше смятала Йо за вдъхновяваща фигура като жена, изградила и продължила кариерата си въпреки непрестанната съпротива и еснафщина. Из Архипелага съществуваха много острови, където сложните и понякога ужасяващи тунели, прокопани от Йо и нейните хора, вече се смятаха за сериозни образци на модерното инсталационно изкуство.

Беше се издигнала на върха, подложена през целия си живот на безкрайните критики, предразсъдъци и понякога физически опасности, като доста от по-консервативните острови бяха прокарали закони, за да й забранят да стъпва на тяхна земя. Беше прекарала общо поне две години от живота си в един или друг затвор. Но всеки, който видеше творчеството й днес, нямаше как да не почувства грандиозната й визия, величествените мащаби на постижението й. Споменът за нея оставаше жив заради огромните прокопани планини, изкуствените долини и проходи, където приливите и ветровете изпълняваха музиката на морето, небето и земята.

— Нямах представа — каза Лорна. — Джорден Йо е работила на Трем! Просто изумително.

— Йо твърди, че не иска нищо от оставеното след нея на Трем да се счита за образец от работата й. Описва Трем като класна стая, изпитателна лаборатория. Експериментира с техники, за да открие как трябва да бъдат обработвани скалните пластове, учи се как да променя посоката на проходите или да я обръща напълно, за да реагират на вятъра. Напуска Трем, докато арендата все още се води на нейно име. Доколкото ми е известно, тунелите повече или по-малко все още са си такива, каквито ги е оставила.

Лорна каза:

— Откъде си намерил тази информация? Беше ли ти известна вече?

Брад почука върху капака на компютъра си:

— Намерих я тази вечер, докато те чаках. Самият Трем никога не се споменава. Също като с картите. Цензурата е старателна. Животът на Йо обаче е документиран в подробности и въпреки че никога не споменават Трем, възможно е да се направи връзка с острова. Например колко острови има в непосредствена близост до Мийкуа? Само един, разбира се. Ето такива детайли обикновено се изплъзват от вниманието на цензорите.

— Връща ли се някога на Трем, след като става известна?

— Няма такива сведения. Но запазва арендата на свое име до смъртта си. След това правото върху острова е прехвърлено на името на Сеньорията, а по-късно е дадено на хората, които го притежават и днес.

Внезапно всички светлини в помещението на бара изгаснаха, като остана осветена само нишата на самия бар-плот. Другата група посетители вече се беше разотишла. Лорна и Брад излязоха.

В коридора Брад каза, сякаш искаше да спечели още време:

— Е, ами тогава…

— Благодаря ти за всичко, което направи, Брад. Ще се видим утре в работата?

— Лорна…?

— Какво? — Но тя знаеше какво иска. — Не, Брад.

— Няма да се случи нищо лошо. Само тази вечер.

— Не. Не искам. Нито пък ти, ако помислиш малко.

Тя му обърна гръб и се насочи към онази част от сградата, където се намираха жилищните помещения. Когато зави към стълбите, махна с ръка, без да поглежда назад. Наполовина очакваше да я последва, но от него нямаше и следа, докато приближаваше вратата на апартамента. Прибра се бързо.

Докато се приготвяше за лягане, чу Патта в съседната спалня — ходеше насам-натам, слушаше музика. Лорна отиде да я види. Патта се чувстваше по-добре, но вече изпитваше гняв към приятеля си, сълзите й бяха пресъхнали. Направиха си чай и поседяха, за да си правят компания. След това Лорна се върна в стаята си и затвори вратите между двете помещения. В спалнята й цареше тишина и малко по-късно вече се бе унесла в сън.

 

 

Събуди се внезапно, със смразяващото усещане, че не е сама. Усети полъх и дъските на пода изскърцаха — звук, който й беше познат, когато сама минаваше през тази част на стаята.

През завесите на прозореца нахлуваше неясна остатъчна светлина и на фона й Лорна забеляза силуета на мъж, застанал недалеч от леглото й. Тя си пое ужасено дъх и опита да извика, но беше парализирана от страх. Инстинктивно се помъчи да се изправи, но винаги спеше гола, така че вместо това вдигна ръка през глава и придърпа завивките, опитвайки да се скрие

Напълно.

— Лорна?

Беше Брад — моментално разбра, че беше Брад.

Тя успя да проговори:

— Не, махай се!

— Лорна, аз съм, Томак. Все още пазя ключа. Не исках да те изплаша.

— Томак! Не!

Не му повярва. Обаче гласът не беше на Брад. Знаеше, че трябва да е Томак, но начинът, по който се бе появил, мълчаливо в мрака, я ужасяваше. В продължение на няколко секунди всичко й се струваше нереално. Наполовина все още се намираше в съня си отпреди да се събуди, не успяваше да помръдне и дъхът й излизаше на пресекулки.

Протегна ръка към нощната лампа и я включи. Във внезапния блясък видя, че беше Томак, или поне приличаше на него. Беше вдигнал ръце, за да скрие лицето си.

— Не! Не включвай лампата! — Гласът му бе настоятелен и изплашен.

Той се наведе бързо, като с едната си ръка продължаваше да крие лице, а с другата затърси неуверено ключа. За момент беше толкова близо до нея, че можеше да го докосне, но нещо я накара да се отдръпне от него. Той намери лампата и я изключи също толкова внезапно, колкото тя я беше включила.

Очите й останаха заслепени от остатъчните образи след блясъка.

— Лорна… не бива да ме виждаш.

— Томак, наистина си ти, нали?

— Да.

— Тогава ме прегърни! Ела при мен! Нека те видя. Светни. — Заливаше я облекчение и тя се изправи бързо в леглото. Усети как една от възглавниците се изплъзна и падна на пода. — Толкова ми липсваше! Защо не ми се…?

— Лорна, налага се да ми се довериш. Мога да остана само за няколко минути и не искам да ме гледаш. Миналата година имаше злополука. Добре съм, не пострадах сериозно.

— Каква злополука? Сега добре ли си? Защо никой не ми е съобщил?

— Цялото място е… не ни е разрешено да се свързваме с хора извън острова. Дори не трябва да съм тук сега. Ако ме заловят, ще загазя здравата. Не мога да ти кажа какво се случи по време на злополуката, но искам да знаеш, че вече е в миналото. Добре съм. Попаднах в близост до експлозия, не успях да се отдръпна навреме и имаше пожар. Най-после раните ми заздравяха.

— Това е ужасно! Обгорял ли си? Томак… седни до мен.

— Не мога. Но исках да ти го кажа лично. Трябваше да те видя. Известни са ми доста неща. На Трем имаме достъп до почти всичко. Зная какво се случи миналата година, когато се срещаше с онзи мъж, мъжът, който работи тук. Разбирам всичко. Няма значение. Чувствай се свободна да правиш каквото пожелаеш.

— Разбира се, че има значение! Къде беше досега и защо поне не ми писа?

— Не мога да ти кажа. Общуваме като пасивни приемници… знаеш какво значи това. Не ни е разрешено да изпращаме. Нищо от това обаче не е важно. — Гласът му се разнасяше от мрака, толкова познат, но й звучеше носово, неестествено, чуждо. И това беше Томак, когото бе обичала така дълго? Докато очите й свикваха с тъмното, отново започваше да различава формите му. Все още стоеше недалеч от леглото. Нощем отвън никога не влизаше достатъчно светлина, но все пак беше достатъчно, за да разкрие силуета му срещу прозореца и тънките завеси. — Зная, че си мислиш, че съм избягал от теб — прибави той. — Нямаше, няма как иначе да постъпя. Но ми е известно и че възнамеряваш да посетиш Трем, и дойдох да ти кажа да не ходиш там. При никакви обстоятелства. Ако вече си направила планове, не бива да ги изпълняваш. Островът е опасно място.

— Моля те, Томак. Просто поседи малко с мен. Искам да те прегърна.

— Не. — За момент и двамата замълчаха, Лорна — шокирана от отказа му. После той каза: — Дори не трябва да съм тук сега.

— Какво става там? На острова? То ли те отдалечи от мен?

— Опасността. Важността на онова, което се изгражда там.

— Не можеш ли поне да ми кажеш какво е то?

— Официално е комуникационна мрежа. Това е единственото, което мога да кажа.

— Има ли нещо общо с тунелите?

— Защо мислиш така? — Тонът на Томак внезапно се бе променил, затвърждавайки нещо.

— Или дроновете. Често говореше за тях, колко са полезни, какъв потенциал имат. Винаги ги наричаше пасивни комуникационни устройства, пасивни приемници.

— Не мога да ти кажа нищо. Трябва да вървя.

— Моля те, недей! — Тя започна да се изправя, за да застане срещу него, но той като че ли се сети и направи бърза крачка в мрака. Усети ръцете му на раменете си, как я натискат надолу. — Не можеш ли просто да ме прегърнеш?

— Лорна, трябваше да ти кажа лично всичко това, защото искам да ми повярваш. Няма как да ти го кажа по-внимателно, но вече няма да се върна. Всичко свърши. Наистина съжалявам, но мога да кажа единствено това. Стой надалеч от острова, стой надалеч от мен.

Той вече се насочваше към вратата, защото силуетът му се отдалечаваше от завесите. Лорна се обърна, напипа ключа на лампата и я включи. В продължение на две секунди, три секунди видя Томак в електрическата светлина, докато той си тръгна приведен към вратата. Носеше зелено сиви военни дрехи, които правеха тялото му обемисто, като с наднормено тегло. Косата му бе дълга и се спускаше на вълни по врата, но на темето имаше плешиво петно. Нещо се бе случило с главата му: беше по-голяма, отколкото си я спомняше, с различна форма.

Когато стигна до вратата, в последната половин секунда, той се обърна и погледна право към нея и тогава тя видя лицето му. Белезите от изгаряния издуваха, зачервяваха и дълбаеха чертите му: беше обезобразен, белязан, променен завинаги.

Вратата се затръшна зад него и няколко мига по-късно се чу затварянето и на входната. На пода издрънча хвърлен ключ.

Седеше в леглото си и почти веднага се разплака. Сълзите рукнаха от нея, безкраен поток, породен от нещастието. Трябваха й пет-шест кърпички, а възглавницата й се намокри.

После престана да плаче.

Припомни си как по-рано същата вечер утешаваше приятелката си Патта. Болката бързо премина в гняв, насочен срещу Томак, и през останалата част от нощта стоя будна, презирайки го заради онова, което току-що беше направил и начина, по който го беше направил. От време на време, в отчаяние, си припомняше колко дълго го бе обичала и как й бе липсвал, и напълно объркана усети как гневът й преминава в болка.

Когато слънцето се показа, тя се облече и излезе да се разходи край скалите. В синьо-бялото море, огрян от утринната светлина, се простираше позлатеният Трем.

 

 

Три седмици по-късно, след няколко горещи, задушни дни в непрекъснат дъжд, Лорна и Брад слязоха до пристанището в град Мийкуа и натовариха яхтата с храна и напитки. Яхтата беше по-малка, отколкото си я представяше Лорна, но почти нова и оборудвана с модерни навигационни прибори и устройства за управление. Брад посочи двете главни платна, изработени от неотразителен, почти прозрачен материал. След смрачаване не се виждаха, нито можеха да бъдат засечени с радар, обясни й той, бяха от същия материал, който използваха за крилете на дроновете.

Слънцето залязваше, но все още излъчваше топлина и през пристана се носеха вълни от влажен въздух. Брад се съблече, оставайки само по шорти, и се зае с подготовката за отплаване. Лорна също се съблече само по бански костюм и седна наполовина в сянката, наполовина в непоносимата жега, докато Брад не заяви, че са готови за тръгване.

Щом се озоваха отвъд вълнолома на пристанището, се появи достатъчно ветрец, за да създаде поне илюзията за временна прохлада. Трем се издигаше на хоризонта, зелено-кафяв в далечната морска мараня и горещината.

Брад следваше бреговата линия на Мийкуа и само след час стигнаха до малък, тесен и уединен залив, където нямаше други плавателни съдове. Хвърлиха котва, скочиха във водата и плуваха в прохладата, докато слънцето залезе и над водата не се спуснаха тъмни сенки.

Върнаха се на борда и хапнаха. И двамата поглеждаха през морето към Трем, където планините улавяха повечето полегати лъчи от запад. С падането на нощта влажността сякаш се увеличи. Лорна лежеше, останала без дъх, на носа на яхтата, поклащаше ръка над водата и гледаше движението на фосфоресценцията в плиткото море под тях.

Брад слезе под палубата и включи оборудването за нощна навигация. Лорна продължаваше да клюма в тежкия въздух. Чуваше стъпките на Брад в каютата точно под нея, но си мислеше за Томак, за онова, което се беше случило, какво й бе казал през онази нощ, внезапността на всичко това. Продължаваше да я боли, но изпитваше и омраза към него. Споменът я измъчваше, но вярваше, че най-после започва да се възстановява.

Когато Брад излезе от тясната каюта, тя седна и се вгледа в него, възхищавайки се на гъвкавия му гръб и на силните му ръце. Гледаше как върти ръчната лебедка, даваше си сметка, че харесва спокойните му движения и мускулестото му тяло, и си припомняше времето, когато двамата бяха любовници и толкова му се възхищаваше.

По някакво неизказано съгласие това пътуване стана така, сякаш го бяха планирали предварително в подробности. Преди два дни Брад бе обявил, че е готов да отплава за Трем, а Лорна бързо бе отговорила, че ще го придружи. И двамата си бяха взели отпуск, без да знаят колко дълго ще отсъстват. Лорна не спираше да си повтаря, че има нужда от почивка, че от МКИ й дължаха това време.

В тясното пространство на каютата имаше само една койка. Лорна го забеляза веднага след като се качиха на борда, но не каза нищо. В миналото помежду им бе изказано прекалено много. Но после, преди да отплават, Брад небрежно й бе показал, че в едно от шкафчетата има хамак, който можеше да се окачи на открито на палубата. Тя не очакваше нищо — очевидно същото се отнасяше и за Брад.

Включиха двигателя и излязоха от заливчето, а после заедно вдигнаха почти невидимите платна и започнаха да се отдалечават в морето — в пълна тишина, като се изключеше плисъкът на водата в корпуса.

Няколко минути по-късно един от приборите издаде тих предупредителен сигнал и Брад незабавно огледа морето около Трем с бинокъла за нощно виждане. След като известно време се взира през него, го подаде на Лорна, показвайки й накъде да погледне. Трябваха й няколко мига, за да приспособи очите си към изкуствено усиленото изображение, но съвсем скоро успя да различи дълъг катер ниско във водата. Заради приближаващия ефект на мощния бинокъл изглеждаше разположен съвсем близо до основата на скалите и не помръдваше.

Брад взе бинокъла и прекара още известно време във взиране в плавателния съд. Междувременно яхтата продължаваше бавно напред, направлявана от автопилота.

— Какво ще правим? — попита Лорна.

— Нищо. Намираме се в международни води. Имаме пълното право да бъдем тук. Освен това поне на теория имаме правото да акостираме на острова. Всеки остров в Архипелага е неутрална територия — затова е създадена Спогодбата. На практика обаче в секундата, в която навлезем във водите на Трем, този катер ще се насочи към нас, за да провери какво сме намислили. Това е патрулен катер за бързо реагиране, въоръжени са до зъби. Тези хора са дошли, заграбили са острова и са разположили наоколо въоръжени катери, за да държат всички останали на разстояние. Само при мисълта за това ме обхваща гняв! Злоупотребяват с нашия неутралитет и превръщат острова в свое владение. Правят каквото си искат, а ние не можем да им попречим, защото ако се опитаме да се отървем от тях, ще заявят, че сме нарушили неутралитета си.

Той хвърли поглед към небето: нямаше никакви облаци, но заради тропическата омара в атмосферата звездите бяха забулени в бледооранжево от скритото зад хоризонта слънце. Въздухът бе топъл, но все пак с Лорна бяха облекли леки ризи. Имаше постоянен бриз.

Лорна продължи да наблюдава катера през бинокъла. След няколко минути започна да се отдалечава. Движението му бе отчетено и от навигационното оборудване на яхтата. Катерът се носеше бързо покрай брега на Трем и скоро стана почти невъзможно да различат очертанията му на фона на мрачните назъбени скали, дори и с помощта на усилвателя за нощно виждане. Не след дълго навигационното оборудване на Брад издаде различен звук, сигнализирайки, че целта, засечена от радара, вече е извън обхват.

Брад продължи да плава спокойно, а след като над морето падна мрак, завъртя руля и яхтата се насочи право към Трем.

— Все още ли възнамеряваш да акостираме? — попита Лорна.

— Този път не. Този катер не е единственият им патрул.

От идването на Томак, от среднощното му посещение, вътрешната решимост на Лорна да открие какво се случва на Трем бе намаляла значително. Поне за това Томак бе успял. В нея оставаше дълбокото желание да открие къде е и какво му се беше случило, но с всеки изминал ден желанието намаляваше. Болката, която й беше причинил, се бе втвърдила до отбранително чувство за гняв — вече в общи линии под контрол, — който обаче не успяваше да остави зад гърба си толкова лесно, колкото усещането за загуба.

Скоро след като напуснаха убежището на заливчето, Лорна отиде да седне до Брад в миниатюрната рубка заради олюляването на яхтата от вълните. Нощта бе гореща и имаше чувството, че е останала без дъх. Тя се облегна на едно от перилата, усещайки вятъра в косите си и водните пръски — и двете я разхлаждаха приятно, докато в същото време люлеенето на яхтата я държеше физическа напрегната и при всяко поклащане стягаше мускули. Въпреки предишните си резерви тя постепенно се поддаваше на чувствената природа на това приключение. Брад се намираше близо до нея и докато извършваше маневри, тялото му често докосваше нейното. През нея пробягваха тръпки от усещането за присъствието му и въпреки че само допреди две-три седмици никога не би си признала подобно нещо, изпитваше приятното чувство, че по някакъв начин отстъпва и му се отдава. Но липсваше принуда, беше несъзнателно решение.

Бяха само двамата — той и тя. Можеше да вдъхне аромата на изсъхнала сол по силните му ръце.

От известно време светлините на Мийкуа се виждаха, но само като бледо, размазано сияние на фона на тъмните хълмове от вътрешността. Сега се намираха много по-близо до Трем и с исполинските размери на централната планинска верига островът закриваше звездите като тъмен блок. По тези брегове почти нямаше светлини.

— Нещо се движи! — извика внезапно тя, забелязвайки как една светлина се плъзна ниско над морето. Беше се появила бързо иззад масивния остров.

Осъзна колко се страхува, че патрулите могат да ги открият. Брад се вгледа напред и се пресегна да вземе бинокъла. Преди да го включи обаче, каза:

— Знаеш ли какво е това! Един от нашите дронове.

Лорна взе бинокъла от него, но после го остави. Изправи се, за да запази по-добре равновесие върху клатушкащата се палуба. Непрестанното, ниско движение на безпилотния самолет й беше напълно познато, разбира се, но никога дотогава не се бе намирала толкова близо до някой от тях, когато летяха над морето. Светлата точка пресече курса на яхтата, а после лъчът на светодиода се отдалечи и изчезна в нощта.

Скоро се появиха още дронове, насочени към Трем от различни далечни посоки. Първо се виждаха като точки светлина — групирани, се забелязваха по-лесно. Лорна се помъчи да ги преброи, както правеше обикновено, но съвсем скоро вече не успяваше да се справи. Водени от сензорите за близост, дроновете непрестанно се виеха един около друг като нишки от развиващо се кълбо прежда. Не след дълго първата група отмина яхтата, ниско и спокойно над вълните, с блещукащи многоцветни светодиоди. Гледката развълнува Лорна.

Брад застана до нея, пазейки равновесие на палубата над каютата. Яхтата се люлееше и Лорна го хвана за ръката.

Беше взел картата на Трем и сега насочи лъча на фенерчето си към нея, за да я виждат и двамата.

— Току-що определих положението ни — каза Брад. — Все още се намираме извън териториалните води на Трем.

Той посочи плиткия залив в западната част на острова. Намираха се в самия край на картата. Въпреки че беше тъмно и повечето райони на острова си оставаха неосветени, Лорна различаваше основните му черти — по-специално стръмните планински зъбери. Най-високият от тях, който фактически се намираше и най-южно, беше мястото, където Йо бе провеждала много от изкопните си работи. Брад насочи фенерчето към тази част от картата и там имаше десетки отбелязани проходи на Йо, пръснати по склона, който гледаше към тях.

Първата вълна дронове се насочи към Мийкуа, като някои прелетяха точно над главите им. Лорна вдигна очи към тях. Когато минаваха през звездите, прозрачните им криле проблясваха. Шепотът на моторите им се долавяше едва-едва заради шума на морето. Проследи как дроновете изплитат пътя си по посока на главния остров.

— Идват още — каза Брад, като посочи на юг.

Над хоризонта се виждаше друга група от светли точки, насочени към Трем и Мийкуа. На това разстояние светодиодите изглеждаха бели, но щом се приближиха достатъчно, Лорна различи и цветовете. Отначало маневрираха по съшия начин като първата вълна — до един завиха покрай масива на Трем, следвайки бреговата линия, като летяха ниско над вълните, — но после без предупреждение водещата група направи остър вираж встрани от острова и започна да набира височина по посока на морето. Някои от тях като че летяха право към яхтата.

После един по един дроновете завиха пак, насочвайки се отново към Трем и започнаха да кръжат, набирайки още височина. Зад тях останалите вълни от дронове правеха същите маневри. За около минута небето над яхтата бе осято с различни светлини — въртящи се в кръг, издигащи се все по-нагоре.

Лорна и Брад стояха заедно на леко поклащащата се палуба, с извити нагоре глави, наблюдавайки рояците от самолети.

После като по даден необяснимо как сигнал всеки светодиод на дроновете внезапно изгасна. Над тях се разстели прозрачен мрак.

Брад се хвърли към рубката, взе бинокъла и опита да открие невидимите дронове. След няколко неуспешни опита подаде бинокъла на Лорна, която също не можа да намери каквато и да е следа от апаратите.

Усещаха, че машините все още кръжат над тях. Топлият морски въздух като че ли вибрираше под натиска от преминаването им.

Когато очите й се адаптираха, Лорна започна да забелязва слабо разкривяване на звездната светлина, когато високо над тях преминаваха криле на дронове. Посочи го на Брад и двамата останаха с лица към небето и трепкащите от преминаването на крилете звезди. Когато ръката на Брад се плъзна в нейната, Лорна не се възпротиви.

Първата експлозия се разнесе, докато все още се опитваха да забележат дроновете над себе си. Двамата чуха нисък, басов удар, а после и тътен, но по времето, когато се бяха обърнали към източника на звука, всичко, което видяха, бяха остатъците от пламъци и нажежен дим на горния склон на най-южната планина на Трем. Докато се взираха натам, възникна втора експлозия, като този път видяха блясъка, преди звукът да ги е достигнал.

— Трябва да е от дроновете!

Лорна не успя да отговори, защото видя още една експлозия. Тази по-ниско в планината, почти на морското равнище.

— Разбиват ли се? — извика Лорна.

— Нищо на борда на дроновете не може да предизвика такава експлозия. Разполагат единствено с мотор, насочваща система и оборудване за сканиране.

В същия момент обаче експлозиите зачестиха и склонът на планината бе наполовина огрян от изригващите пламъци. Лорна грабна бинокъла и го фокусира там, където планината беше най-ярко осветена. Полюшването на яхтата и фактът, че й се налагаше да пази равновесие, правеха почти невъзможна задачата да задържа бинокъла насочен само в една точка, но скоро откри, че ставаше по-лесна с изключено нощно виждане.

Брад взе бинокъла от нея за около минута, по време на която се появиха поне двайсет нови експлозии, след което й го върна.

— Фокусирай върху онзи скат високо вдясно — каза той. — Вижда се как влитат право в тунелите!

Заради високото увеличение и несигурната си опора Лорна не успяваше да различи дроновете в непрестанно подскачащия образ. Но на светлината от взривовете виждаше, че мястото, където се разбиват апаратите, бе пълно с тунели на Йо. Отново и отново зърваше мрачните отвори, странно, акуратно оформени: кръгли, квадратни, триъгълни, асиметрични, изправени, легнали правоъгълници, овали.

В момент, когато успя да задържи стабилно бинокъла, от един от тях изригна унищожителен огън. Нещо в дълбоките недра на планината експлодираше или освобождаваше енергия, когато в нея нахлуваха дронове.

 

 

Експлозиите не продължиха дълго. По ниските склонове на планината изригнаха светлини, като последно разцъфване на фойерверки, след което склоновете отново се смълчаха.

Внезапно двамата едновременно си дадоха сметка, че навигационните прибори в рубката издават непрекъснат предупредителен сигнал. Брад се извърна рязко и погледна на юг.

— Бинокъла… бързо!

Тя му го подаде, включвайки системата за нощно виждане.

— Скрий се в рубката, Лорна! Този патрулен кораб се е насочил към нас.

В тъмното нямаше как да се види каквото и да е по повърхността на морето без помощта на уреди, но веднага щом пропълзя в рубката, Лорна забеляза екрана на радара. Непрестанният сигнал разкриваше нещо голямо, приближаващо към тях на морското равнище, с висока скорост. Нямаше съмнение какво може да бъде.

Брад скочи в рубката и я изблъска настрани. Сграбчи руля и го завъртя силно. Яхтата реагира незабавно и зави от Трем в северна посока, към Мийкуа.

— Не можем да им се изплъзнем — каза той. — Но поне ще се отдалечим на известно разстояние в международни води.

Лорна отиде с бинокъла в каютата и го скри. После се върна в рубката.

Когато погледна назад, патрулният катер беше толкова близо, че се забелязваше и с просто око като тъмна сянка. Летеше към тях с висока скорост, оставяйки гигантска бяла вълна след себе си.

— Ще ни таранират! — извика тя.

— Надявам се, че няма.

И двамата крещяха. Лорна ужасено обви кръста на Брад с ръка и се притисна близо до него. Няколко секунди по-късно патрулният кораб ги застигна, а после в последния момент зави встрани, но мина толкова близо, че вълната от носа му ги измокри до кости и наводни рубката. Не се чуваше звук от двигател — единствено шумът от връхлитащата водна стена.

Малката яхта се отклони и разклати неудържимо от масивната диря на по-големия кораб, загребвайки още вода. Лорна и Брад бяха отнесени надалеч от руля, потопени в пороя от солени води, нахлуващи в рубката. Лорна падна по лице, а Брад се стовари върху нея и я притисна по лице във водата. Той се забори да запази равновесие и успя да се изправи. Помогна й да стане, докато тя плюеше и опитваше да си поеме дъх.

Патрулният кораб вече обръщаше и се връщаше към тях Можеха единствено да се хванат възможно най-здраво за перилата на рубката и да се притиснат към стените. Този път катерът мина още по-близо до тях, направи внезапен завой и блъсна малката лодка със сивия си корпус в момента, в който вълната от носа му я повдигаше. Брад и Лорна изкрещяха и завикаха ужасено — яхтата полетя нагоре, а после се плъзна странично в морето сред пръски пяна и внезапно нахлуващ порой от морска вода. И двамата излетяха от рубката в морето, пляскайки с ръце и крака в тъмната нощ и бурните вълни. Силата на носовата вълна и кипящата турбуленция ги потопиха на няколко пъти под повърхността. Докато все още се опитваше да поеме дъх след удара в рубката, Лорна усещаше как я връхлита ужасът, че ще изгуби контакт с Брад или с останките на яхтата, но когато вълнението около нея започна да се успокоява, главата му внезапно изскочи на повърхността. Тя доплува до него и двамата се уловиха един за друг, опитвайки да си вдъхнат кураж.

Откриха разбитата яхта недалеч. Беше полегнала, почти напълно под водата, но все още плаваше.

Брад извика:

— Стига да успея да се кача на борда… имаме шанс. Яхтата ще се изправи сама. Помогни ми да заобиколя до кила.

Доплуваха до онази страна на яхтата, където корпусът все още се подаваше на повърхността. Брад показа на Лорна как да се хване за края на палубата и после се провря в потопената рубка. Тя зачака в тъмното, треперейки от ужас и от шока, че се намираше в морето. След известно време почувства как яхтата се раздвижи, когато Брад направи нещо във вътрешността и. Разнесе се внезапно стържене на мотор и почти незабавно Лорна усети как лодката се мъчи да се изправи. Направи опит да се прехвърли на палубата, но силите започваха да я напускат.

Брад се появи, подаде й ръка и я издърпа. Тя падна в наводнената рубка. Двамата се сгушиха там, докато водата плискаше около тях. Усещаше как постепенно се сковава — от студа, от внезапното потапяне, от несправедливостта на бруталните и безжалостни действия на човека, управляващ катера.

Когато яхтата отново се изправи, макар и пълна с вода, Брад включи помпата, която започна да изхвърля водата. Докато нивото постепенно спадаше, двамата огледаха каютата, опитвайки да определят какви са щетите и какво може да са изгубили завинаги.

По-голямата част от оборудването на борда бе непокътнато, но навигационните прибори бях повредени от водата и извън строя. Помощните мотори, които използваха за стабилизиране в изправено положение и отводняване, още работеха. Бинокълът липсваше, както и повечето дрехи и храна, които бяха донесли на борда. Главният бордови двигател изглеждаше незасегнат, но не пожела да запали от стартер. Брад продължи да опитва, докато след няколко минути моторът не се закашля високо и не заработи нормално.

Вече не се виждаше и следа от патрулния катер.

Единственото им желание беше да се доберат до сушата живи и здрави. Свалиха платната — повредени при сблъсъка — и се насочиха към град Мийкуа само с помощта на двигателя. Стояха заедно на руля, прегърнати. Лорна не спря да трепери, докато не стъпи на брега.

 

 

Помнеше къщата на Брад. Когато влязоха вътре, обстановката я порази със своята привичност — купчините книги, натрупаните стари вестници, залепените по стените снимки, трите му чудати котки, усещането за мъжки хаос. Мирисът на дома: домовете на другите хора винаги имат такава миризма, която никога не можеш да определиш, но винаги помниш. Радваше се, че е там, но отиде и отвори прозорците, за да проветри, вътре беше горещо — Брад каза, че климатикът му е развален. Тя остана до прозореца, за да се успокои. Една от котките дойде при нея и отърка муцуна в крака й. Отдолу се носеше шум от трафик; от отсрещния ресторант се чуваше музика. Заради светлините на град Мийкуа беше невъзможно да зърнеш морето, всичко там изглеждаше потопено в мрак.

Брад остави багажа си и застана до нея. Сложи леко ръка на рамото й.

— Дрехите ти са мокри — каза той и прокара ръка по гърба й.

— И твоите.

— Да ги свалим ли напълно?

Съблякоха се и се случи отново. Не беше влюбена в Брад, но беше нещо познато. Двамата бяха преминали през нещо и бяха оцелели. Сега го харесваше повече от всякога. Той правеше усилие и тя също, по свой собствен начин. Вече беше голяма, а и той винаги се бе справял добре в леглото.

На сутринта, когато се събуди до него, Лорна стана и отиде до прозореца, откъдето загледа как магазините в града започваха да отварят. Уличното движение още беше слабо и топлият бриз довяваше до нея аромата на цветя. Небето бе посребрено и искреше в ранните слънчеви лъчи. Виждаше тъмните форми на Трем, на хоризонта, там, но не там.

Отново правиха любов, после се облякоха и слязоха до ресторанта за закуска на терасата с изглед към пристана. Зад улицата, на която живееше Брад, теренът започваше да се издига към възвишенията във вътрешността на острова — заради изгледа към пристанището, морето и далечните острови, зоната бе предпочитана и наоколо строяха много други къщи и апартаменти. Лорна отдавна не беше идвала в тази част на града и се наслаждаваше на сутрешния фон от магазини и офиси, на светлината в небето, внезапните звуци, безкрайния шум от разговори.

По-късно слязоха до пристанището, за да огледат по-добре яхтата и да преценят кое може да се поправи или подмени. Във влажния хаос на каютата едва оставаше място и за двама им, така че Лорна седна на дъсчения кей, докато Брад оглеждаше вътре. Тя носеше широкопола шапка, за да се предпази от слънцето. Наблюдаваше мързеливото движение из и около пристанището, чувствайки се щастлива за пръв път от месеци насам. От време на време Брад се появяваше и оставяше по нещо на дъските до нея. Веднъж тя се наведе и го целуна. Той се усмихна широко и отново се скри във вътрешността на яхтата.

Над тях прелетя дрон, а прозрачните му криле проблясваха в сребристо на слънцето.

Лорна вдигна очи към него, също като много от хората наоколо. Разбира се, дроновете бяха нещо познато за живота в Мийкуа, но рядко ги виждаха през деня. Този летеше паралелно на брега, но когато се озова над пристанището, зави стръмно и отлетя към откритото море. Лорна заслони очи срещу слънцето, за да го проследи с поглед. След около половин минута апаратът отново направи завой, този път накланяйки се остро в посока, която отново щеше да го отведе към сушата. Само след няколко секунди прелетя над носа и изчезна от поглед.

Брад се появи от рубката.

— Навигационните прибори проработиха — каза той. — Току-що засякох сигнал от дрон. Видя ли го да прелита?

— Да.

Повече не говориха по въпроса, но същия следобед, докато се разхождаха из града, от горещата омара изникна дрон, летящ успоредно на бреговата линия. Лорна моментално почувства сигурност, че е същият апарат. Тя се спусна тичешком по една от уличките, водещи към пристана, и проследи как дронът последва същия маршрут, по който бе минал и сутринта.

Брад погледна нагоре към планините, а после към скалите, издигащи се източно от града. Планини за заобикаляне, сложна, назъбена брегова линия с много каменисти възвишения, още хълмисти острови в околността. Предостатъчно за избягване.

Късно същата нощ дронът отново прелетя над град Мийкуа.

По времето когато Лорна се бе завърнала на работа в Института и отново се опитваше да различи поне нещо в снимковия материал, уловеният в капан дрон се бе превърнал в обичайна гледка над Мийкуа. Обикаляше около острова непрекъснато, като му трябваха около седем и половина часа, за да направи пълен кръг, така че по правило прелиташе три пъти дневно, Но от време на време се появяваше и четвърти път. Летеше в слънчевите лъчи или в тъмното и крилете му с цветовете на дъгата пречупваха лъчите на звездите или слънцето, моторът му работеше безшумно и сигурно, зеленият светодиод на носа му изпращаше своя сигнал за определена цел, докато се плъзгаще във високото, въздухът реагираше на преминаването му и щом местността се смълчаваше, внушаваше усещане за необяснима мисия, безкрайна задача, тих, потаен повей.

На Трем нощните експлозии продължиха.