Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Том Кърк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Double Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Туайнинг

Заглавие: Монетата

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.10.2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7795

История

  1. — Добавяне

41.

16:36

Контрастът със стаята, от която бяха излезли на покрива, беше драстичен. Тази беше подредена безупречно. Тъмносинята покривка на леглото идеално подхождаше на изящните китайски тапети и кремавия килим на лакирания дървен под. На нощното шкафче бяха сложени няколко снимки в рамки, а зад открехнатите врати с огледала на гардероба се виждаха подбрани по цвят костюми, ризи, обувки и вратовръзки, както и свещеническите дрехи на Раниери. С каквото и да се беше занимавал, очевидно му бяха плащали добре.

От спалнята се отиваше в просторна кухня. Зад сводестия вход на отсрещната стена имаше кабинет с голямо бюро. Лъчите на следобедното слънце проникваха през дръпнатите завеси и озаряваха помещението в червеникава светлина. Том и Дженифър застанаха на прага.

— Да видим какво има тук.

Том отиде до писалището и прегледа книжата отгоре, после прерови чекмеджетата. Нямаше нищо интересно. Фактури, факсове, ордери. Раниери, изглежда, бе въртял търговия с внос на вина като прикритие.

Том донякъде беше изненадан, че прави всичко това, като имаше предвид отвращението си към работата с ченгета, особено с федерални агенти, макар че Дженифър явно не беше ченге с промит мозък, с каквито бе свикнал да има вземане-даване. Всъщност тя беше пълна тяхна противоположност. От друга страна обаче той обичаше предизвикателствата. Освен това, откровено казано, беше заинтригуван от монетите и как бяха измъкнати от Форт Нокс и попаднали в ръцете на Раниери, въпреки че нямаше да го признае пред нея.

— Това ни трябва — каза тя и вдигна един кабел, водещ от бюрото до контакт в стената. — Преносимият му компютър. Може би някой е идвал тук преди нас и го е взел?

— А може би е скрит на друго място?

— Ще проверя в спалнята.

Том се отпусна на стола и огледа стаята, търсеше нещо, което би могло да им помогне. Кабинетът беше модерно обзаведен. Масичката за кафе и бюрото си подхождаха и бяха направени от опушено стъкло, монтирано на лъскава стоманена рамка. Черното кожено канапе и столовете бяха корави и ниски. Облегалките им бяха извити под стръмен и неудобен ъгъл и коленете му почти опираха в брадичката. На белите стени бяха окачени черно-бели снимки на забележителностите на Ню Йорк — клинообразната сграда на „Флатайрън“, хромираните аеродинамични очертания на „Крайслер“, гранитната грамада на Емпайър Стейт Билдинг.

Помещението бе подредено с безспорно мъжки вкус.

Погледът на Кърк неустоимо беше привлечен от червеното кошче за отпадъци, сложено до писалището. Том го взе разсеяно и забеляза, че е нащърбено и очукано, което предполагаше, че е старо, използвано отдавна и служило вярно на собственика си.

Бръкна вътре и извади вестник. В това нямаше нищо странно. Освен… може би датата?

— Кога каза, че бил убит Раниери? — подвикна той на Дженифър.

— На шестнадесети. Защо? — Гласът й отекна в тихия апартамент.

— Може би открих нещо.

Тя дойде при него. В очите й се четеше надежда.

— Този вестник е от двадесети, четири дни след убийството на Раниери. Тук наистина е идвал някой.

— И вероятно е унищожил или взел всичко полезно — разочаровано отбеляза Дженифър.

— Само че… — Той посочи стаята. — Погледни. Тук не е претърсено като във фалшивата квартира, нали?

— Според теб какво означава това?

— Онзи, който е идвал, е познавал обстановката и не е било необходимо да рови. Знаел е как да влезе и къде е всичко. Бил е тук и преди, вероятно с Раниери.

— Може би е имал партньор? — Дженифър се намръщи и седна на твърдия стол срещу Том.

— И вероятно германец — предположи той и й показа вестника, който бе извадил от кошчето. — Загадъчният гост е чел „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Всъщност… — Том се вгледа по-внимателно. — Не ти ли се струва, че го е прегъвал на ето тази статия?

Вестникът беше сгънат на четири, така че да се вижда цялата статия, оградена от части от други репортажи, снимки и реклами.

— Как е озаглавена? — Дженифър стана, приближи се до Том и седна до него на облегалката на канапето.

— „Suche geht weiter für Schiphol Flughafen-Diebe“ — прочете той и преведе. — „Продължава издирването на крадците от летище «Шипхол»“.

— „Шипхол“ в Холандия?

— Знаеш ли друго?

— Много хитро. — Тя направи гримаса, после извади телефона от чантата си и набра някакъв номер.

— Макс Спрингър, моля… Макс, обажда се Дженифър. Благодаря, добре съм. На работа ли си? Чудесно. Искам да провериш нещо. Виж какво имаш за кражба на летище „Шипхол“, извършена преди няколко седмици. Да, разбира се, „Шипхол“ в Амстердам. Знаеш ли друго? — И намигна на Том.

— Какво си намислила? — попита той и тя закри с ръка телефона.

— Всеки ден Интерпол ни изпраща информация за извършени престъпления. Въвеждаме ги в нашата база данни. Случилото се на „Шипхол“ трябва да е там. — Дженифър свали ръката си от телефона. — Да, чакам. Открил си нещо? Страхотно. Прочети ми го. Бавно. — Започна да записва на един лист, който грабна от бюрото. — Добре… Да. Това ли е всичко? Чудесно. Какво? В момента не мога да говоря с него. — Очите й се стрелнаха към Том, после се сведоха към пода. — Кажи му, че ще му се обадя утре. Благодаря, Макс.

— Е?

— На единадесети юли в склада на митницата на летище „Шипхол“ е бил извършен въоръжен обир. Трима мъже с откраднат микробус на колетната служба отмъкнали цяло състояние в отлежало вино и бижута. Убили двама пазачи. А после, десет дни по-късно, на двадесет и първи, мъж бил наръган с нож в телефонна будка в Амстердам. Холандската полиция идентифицирала убития като Карл Щайнер, източногерманец с дълго досие, включващо въоръжени обири и търговия с крадени вещи. В жилището му намерили няколко каси от въпросното вино и част от бижутата.

— С други думи, той е извършил удара на летището — каза Том и стана.

— По-нататък става още по-хубаво. Оказало се, че е бил арестуван на четиринадесети в Париж, защото се сбил пред нощен клуб. Познай кой е платил гаранцията му.

— Раниери? — с изпълнен с надежда глас попита Том.

— Точно така — победоносно се усмихна Дженифър.

Той потърка дясното си слепоочие и замислено сбърчи чело.

— Опитваш се да разбереш как монетата е попаднала в Раниери, нали? Къде се е объркала внимателно планираната кражба от Форт Нокс. Е, сега знаем.

— Мислиш ли?

— Амстердам е голям търговски център. Оттам минават всевъзможни ценни стоки, някои легално, други нелегално. Да предположим, че Щайнер е решил да си вземе част от благините. Извършва нападение на летището и открадва микробус, пълен с вино и бижута. Ами ако му е провървяло и когато е разопаковал всичко, е намерил монетите, скрити в някой от кашоните?

— Смяташ, че е станало случайно? Месеци планиране и инвестиции стотици хиляди долара, прахосани само защото крадец на дребно е извадил късмет?

— Защо не? Изпращането на монетите по куриер би било твърде рисковано, като се има предвид колко е затегната охраната на летищата напоследък. Пренасянето им с товар е много по-безопасна възможност, тъй като по-голямата част не се отваря. Знам го, защото и аз съм го правил. Щайнер вероятно е имал хора, които са чакали да вземат виното и бижутата. Но монетите са били нещо необикновено. За тях му е трябвала помощ.

— Да. — Дженифър разбра за какво намеква Том. — И Щайнер отива в Париж при стария си приятел Раниери. Може би му е дал една от монетите за проба. Но преди Раниери да успее да я продаде, някой го открива и го убива. Щайнер научава какво се е случило, връща се тук, взима си нещата, хвърля вестника в кошчето и избягва в Амстердам, вероятно с останалите монети.

— И след няколко дни убиват и него. Наръган с нож също като Раниери.

— Хари не спомена ли, че малцина на света биха проявили интерес или са достатъчно богати да купят такива монети?

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно ли е Щайнер и Раниери да са били убити, докато са се опитвали да ги продадат на хората, които са ги откраднали?

Преди Том да отговори, краищата на вестника потрепнаха и страниците се повдигнаха, и леко изшумоляха. Дженифър погледна към отворената врата и прошепна:

— Затвори ли прозореца?

— Мисля, че да — отвърна Том, допря гръб до стената и полека тръгна към вратата.

Дженифър го последва.

Зачакаха, ослушваха се. Тишината странно усилваше звуците, разнасящи се над покривите. Далечна сирена, трясък от затваряне на прозорец, изсвирване на спирачки, плач на бебе. Но на фона на всичко това се чу различен шум. Леко изскърцване, след няколко секунди последвано от друго. Звуци, идващи от апартамента. От някой, който стъпваше по дъските на пода.

Стъпките неумолимо се приближаваха, същински приглушени удари на барабан, но вече придружени от леко шумолене на плат. И после внезапно спряха. Том разбра, че човекът е застанал от другата страна на вратата, и се подготви. В стаята се подаде черно лъскаво късо дуло на пистолет, а после дебела мъжка ръка със златен пръстен на всеки пръст и паяжина, татуирана между палеца и показалеца.

Без да се колебае, Том сграбчи неизвестния за китката и я изви. Сухожилията се скъсаха. Мъжът изкрещя и изпусна оръжието. Том се наведе и взе пистолета. Човекът отскочи назад, виеше от болка.

— Ще застрелям следващия, който се опита да влезе — извика Том.

Настъпи тишина, а после се чу звук от отдалечаващи се стъпки, два приглушени гласа се разнесоха от спалнята.

— Вероятно обсъждат кое е по-лошо — прошепна Том. — Да се опитат да ни заловят тук или да се върнат с празни ръце при онзи, който ги е изпратил.

Неочаквано на външната врата се позвъни — пронизителна смесица от електронни мелодии. В последвалата тишина Том и Дженифър чуха тропане на крака, бягащи по покривите.