Джеймс Туайнинг
Монетата (40)

37.

Осми район, Париж

14:04

Стигнаха до центъра на Париж и се вляха в уличното движение. Младежи с мотопеди и ролери се провираха между колите и автобусите, които си проправяха път през непрестанно прииждащите вълни туристи, залели пътя и забравили за светофарите. Том даде указания на Дженифър как да стигне до кея. Покрай реката повяваше хладен ветрец.

Дженифър се опитваше да се съсредоточи върху карането, но очите й блеснаха, когато за пръв път видя Айфеловата кула — подобна на скелет, тя се извисяваше над покривите в далечината Том пое ролята на екскурзовод и почна да й сочи забележителностите, покрай които минаваха — площад Конкорд, Лувъра, Отел дьо Вил, Нотр Дам. Накрая стигнаха до Маре и той я насочи симетричния Плас Вогези.

— Какъв красив площад! — възкликна Дженифър.

— И би трябвало. Той е най-старият в Париж. По-рано са го наричали Плас Роял, защото Анри IV го построил така, че да живее от едната му страна, а съпругата му от другата, но не се нанесъл. Някои твърдят, че е било измама с недвижима собственост и никога не е имал намерение да живее тук, а само е използвал името си, за да го продаде с огромна печалба.

Дженифър се засмя.

— Е, явно във всяка епоха има хора като Ван Симсон.

Том посочи едно място, което тъкмо се освобождаваше пред едно кафене.

— Да паркираме там. Ще вървим само няколко минути.

— Добре.

— Вече трябва да се преоблека.

Тя спря и той бързо нахлузи ризата, костюма и обувките, оставени за него в колата. Не се изненада, че са му ги купили по мярка. Не си сложи само вратовръзката.

— Не забравяй, че си само наблюдател — предупреди го през рамо Дженифър, докато го чакаше да се преоблече. — Затова само гледай. Аз ще говоря.

— Хайде. Да приключваме с тази работа.

Тръгнаха по Рю дьо Франк Буржоа — колите бяха паркирани броня до броня, някои дори се бяха качили на тротоара, за да си намерят място — а после завиха наляво по Рю дьо Темпъл. Дженифър вървеше с дълги плавни крачки. Полата й се увиваше около коленете и после отново се развяваше.

Пред тях застрашително се извисиха портите на къщата на Ван Симсон — същинска скала от стъкло, лакиран дъб и месинг. Не беше учудващо, че бяха здраво залостени. Дженифър натисна звънеца и скоро чуха приближаващи се стъпки по чакъла.

— Агент Браун? — попита един едър мъж, който отвори вратичката, вградена в портата отляво. Кожата му беше безцветна, а косата побеляла и оредяла. Очите му не бяха защитени от естествена пигментация и бяха червени и подпухнали. Погледна недоумяващо Том. Едната му ръка беше зад гърба, сякаш беше пъхната в колана — сигурно държеше пистолет.

— Да — отвърна Дженифър и пристъпи напред. — А това е… моят партньор господин Кърк. Идваме при господин Ван Симсон. Мисля, че ни очаква.

— Вас, да. — Мъжът погледна обвинително Том. — Но него — не. — Изведнъж притисна показалеца си до дясното си ухо и бързо кимна. От ухото му се виеше жица, увита в прозрачен найлон: минаваше по тила му и се скриваше в яката на ризата му. — Господин Ван Симсон ще приеме и двама ви — с непогрешим холандски акцент каза той, после бързо огледа улицата, отвори широко портата, за да влязат, и я тресна зад тях. — Моля, вдигнете ръце. — Мъжът претърси Том, после прокара ръце по Дженифър, която очевидно се почувства неудобно. Той обаче явно остана доволен и кимна към къщата.

Докато мълчаливо вървяха по чакъла на вътрешния двор, Том забеляза, че от една стая на горния етаж ги наблюдават други двама мъже. От прозореца се подаваше дулото на пушка. Жълтото бентли на Ван Симсон беше небрежно паркирано в средата на двора. Дълбоките следи от плъзгане в чакъла показваха, че е пристигнало с висока скорост.

— Двете крила са офиси за бизнеса му с недвижими имоти — прошепна Дженифър. — Ван Симсон живее сам в главната сграда, кабинетът му е на последния етаж. Това е отделна постройка в първоначалната сграда, изградена по указания на израелски военни, за да устои на пряк ракетен удар.

Том повдигна вежди, но не каза нищо. Познаваше хора като Ван Симсон и отдавна бе престанал да се учудва на безбройните странни начини, по които хората харчат парите си.

Вратата пред тях забръмча и се отвори автоматично. Влязоха. В сградата беше студено. Сводестият таван се извисяваше на десетина метра над главите им. Стените и широкото старомодно стълбище, което царствено се виеше нагоре, бяха отрупани с колекция от меланхолични картини и портрети. Една от картините привлече вниманието на Том. На нея майка се молеше да пощадят сина й, докато наоколо римски войници безогледно убиваха жени и деца. По улицата се лееше река от кръв.

— Моля, качете се направо горе. — От сенките вляво се появи друг мъж, облечен в черен костюм, и им посочи нещо като врата.

Те тръгнаха към нея и тя се разтвори по средата и разкри асансьор. Нямаше копчета, а само ключалка вляво, но кабината се издигна, без да натискат нищо.

Двамата се спогледаха. Над главите им примигваше червената светлинка на камера, почти невидима в лабораторния блясък на лампите на тавана. Асансьорът спря, като леко се разтресе, и вратата се отвори. Дженифър и Том се озоваха в просторна стая с прозорци на едната стена. Зад голямо бюро седеше Ван Симсон — с разкопчана на врата бяла риза и сини джинси. Беше по меки кафяви кадифени чехли на бос крак. Той стана и каза:

— Здравейте. Аз съм Дарий ван Симсон.

Дженифър стисна ръката му.

— Господин ван Симсон, много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнете с нас след толкова кратко предизвестие.

— Съвсем не, съвсем не — великодушно се усмихна той. — А вие трябва да сте Том Кърк, нали? — Ван Симсон му подаде ръка. — Синът на Чарлс.

— Да — изненадано отвърна Том.

— Лицето ви ми се стори познато. Бях голям почитател на баща ви, всъщност редовен клиент. — Ван Симсон посочи с другата си ръка четирите картини на Шагал, окачени между прозорците. — Той ги избра.

— Нима? — Том хвърли на Дженифър многозначителен поглед. Щом баща му, този бастион на пуританските мисли и дела, бе имал вземане-даване с Ван Симсон, значи предприемачът не можеше да е толкова лош, колкото Дженифър го бе описала. — Фантастична колекция.

— Много се радвам, че са мои — усмихна се Ван Симсон. — О, извинете: моите съболезнования. — Думите му прозвучаха искрено и Том оцени това.

— Благодаря.

— Да седнем. — Ван Симсон ги поведе покрай големия бял архитектурен макет в средата на стаята към двете канапета в отсрещната страна и се обърна към Дженифър. — Едно питие? Не? А за вас, господин Кърк?

— Водка с тоник, ако обичате — отвърна Том и се отпусна на канапето.

— И аз ще пия същото — рече Ван Симсон и се залови да приготвя напитките. После подаде едната чаша на Том и се настани срещу тях. — Наздраве.

Докато вдигаше чашата си, левият му ръкав леко се смъкна и Том забеляза черния циферблат и розово-златната рамка на часовника му. Позна го веднага. Един от малкото произведени „Турбийон дьо ла Мерите“ на „Ланге унд Зоне“, шедьовър на германската майсторска изработка с цена сто и петдесет хиляди долара, рядък и скъп.

— Хубав часовник — отбеляза Том и с уважение вдигна чаша към домакина.

— Благодаря — искрено зарадван отвърна Ван Симсон. — Повечето хора не го забелязват, но винаги ми е приятно, когато някой го види и оцени.

Погледна с обич часовника, нагласи го на китката си, после се обърна към Дженифър.

— Посланик Крос ми се обади вчера и настоя да се срещна с вас. Спомена, че искате да ми зададете няколко въпроса. — По устните му пробяга усмивка, сякаш мисълта да искат нещо от него беше забавна новина. — Е, с какво мога да ви помогна?

— Въпросът е… деликатен — започна Дженифър. Том я наблюдаваше внимателно: беше му интересно как ще се справи с положението. — Преди две седмици френската полиция е намерила една монета тук, в Париж.

— Продължавайте.

— „Двоен орел“ от 1933 година.

Ван Симсон се изсмя.

— Трябва да е фалшива. Доколкото ми е известно, има само три монети „двоен орел“. Със сигурност не е моята и много се съмнявам дали Майлс Бакстър е изпуснал някоя от своите от ноктите си.

— Не, господин Бакстър е бдителен както винаги. — Дженифър се усмихна. — Не смятаме обаче, че е фалшива. Анализът показа почти пълно съвпадение с двете монети в Смитсъновия музей.

— Може ли да я видя? — попита Ван Симсон и остави чашата си на масата между тях. Стъклото беше дебело, а основата наподобяваше накъсани гумени остатъци от състезателен волан — доказателство за спомоществователството на Ван Симсон за екип от Формула Едно.

— За жалост не може. Не е у мен — отвърна Дженифър и Том се усмихна: не й се налагаше да лъже поне за това.

— Откъде мислите, че се е появила? — попита Ван Симсон и скръсти ръце на гърдите си.

— На този етап все още не сме сигурни.

— Тогава съжалявам, но не виждам как мога да ви помогна — рече той и прокара пръсти през козята си брадичка. — Щом не можете да ми покажете монетата, как бих могъл да кажа мнението си за нея? Затова сте дошли, нали?

— Отчасти. Но освен това ни се струва, че монетата, която е у нас, може да е вашата. Това би обяснило откъде е и съвпадението с монетите в Смитсъновия музей.

Ван Симсон се изсмя.

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но охранителната ми система е непроницаема. Няма начин моята монета да е у вас.

И хвърли бърз поглед към Том. Вероятно знаеше за него повече, отколкото казваше.

— Кога за последен път видяхте монетата? — настоя Дженифър.

— Преди четири или шест месеца.

— Толкова отдавна?

Ван Симсон се усмихна.

— Някои хора обичат постоянно да гледат, да докосват и да си играят с предметите, които колекционират, но аз не изпитвам непреодолимо желание да посещавам сбирката си отново и отново. Достатъчно ми е да знам, че я притежавам. Единствено аз и никой друг.

— Тогава може ли да предложа нещо? — попита Дженифър.

— Разбира се.

— Ако се уверим, че монетата ви е в безопасност, това няма ли докаже, че нашата е фалшива?

Ван Симсон стана и отиде до прозореца. Очевидно обмисляше предложението на Дженифър. Някъде в далечината църковен часовник отброи часа. Ударите му отекнаха в тишината.

— Може да почакам навън — каза Том на Дженифър, спомнил си погледа на Ван Симсон отпреди малко. Ако наистина знаеше какъв е, предприемачът никога нямаше да го пусне в хранилището си.

— Не е необходимо — рече Ван Симсон и се обърна към тях. На лицето му грееше широка усмивка. — Да слезем да видим моята монета и после ще знаем коя каква е. Настоявам и вие да дойдете, господин Кърк. Мисля, че на всички ще ни е много интересно.