Джеймс Туайнинг
Монетата (30)

27.

11:42

Вървяха към Пикадили, без да разговарят, оставили се на тълпата да ги носи. Край тях весело преминаваха червени автобуси. Тук-там, в несъответствие с лятното слънце, екскурзоводите държаха черни чадъри над главите на туристите, импровизирани ориентири, насочващи младите чужденци към следващата забележителност, която „непременно“ трябва да видят.

Отблизо Том имаше много по-жилаво и изящно телосложение, отколкото на снимките, които Дженифър беше разглеждала. Вървеше предпазливо и движенията му бяха премерени и точни като на котарак, стъпващ по тесен перваз. Изразходваше точно определено количество енергия, за да стигне дотам, където иска. Освен това Дженифър трябваше да признае, че е хубавец. Високите скули и квадратната челюст придаваха на лицето му вид на изваяно от скулптор. Очите му бяха бдителни и невероятно тъмносини.

Стигнаха до ресторант „Крайтириън“ на Пикадили Съркъс, сред обвивки от хамбургери и ученици от Испания, мотаещи се в краката им, и влязоха. Шумът на уличното движение се смени от оживено бъбрене на пет езика, което весело отекваше в пъстрите мозайки на стените и тавана. Измъчен на вид сервитьор им показа свободна маса и взе поръчката им — водка с тоник за Том и минерална вода за Дженифър.

Кърк пръв наруши мълчанието.

— Е, агент Браун? Агент сте, нали?

Сервитьорът донесе напитките.

— Специален агент Браун от ФБР.

Той наклони глава на една страна, сякаш не я бе чул добре.

— ФБР?

— Аха.

Том замислено отпи от питието си. Ледът се люшна, гален от леко съскащите мехурчета.

— Тук не сте ли малко извън правомощията си, специален агент Браун?

— Когато става дума за големи риби, напоследък хвърляме мрежите си доста нашироко.

— Нима?

— Дойдох да ви помогна — заяви Дженифър.

Той се облегна назад и отмести чашата встрани.

— Не знаех, че се нуждая от помощ.

— Повечето хора не го осъзнават, докато не стане късно. Здравата сте загазили, господин Кърк.

— Това е новина за мен.

— В Лангли имате стари приятели, които изгарят от желание да ви спипат.

Том сви рамене.

— Лангли? Съжалявам, но това не ми говори нищо.

— Убедена съм, че и нюйоркската полиция с удоволствие ще иска да разбере как ваша мигла се е озовала на пода на апартамента, в който сте се отбили преди десет дни.

Дженифър се вгледа в лицето му — търсеше реакция, някакъв проблясък на спомен или вина, но не видя нищо.

— Губите си времето.

— Не ме занасяйте. — Тя леко повиши тон. — Знам какво сте направили и кой сте… Феликс или Дювал, или какъвто там се наричате напоследък.

Том се вторачи в нея и Дженифър млъкна. Изражението му беше неразгадаемо. Дясната му ръка местеше чашата в малки мокри кръгове: капките от кондензацията се стичаха на масата.

— Защо всъщност сте тук, агент Браун?

— Дойдох да ви предложа сделка.

Той се усмихна иронично.

— Тогава няма да е трудно. Каквото и да продавате, не го искам.

— Сигурен ли сте? Щом са ме изпратили чак тук, намеренията им са сериозни. Може би е по-добре да ме изслушате.

— Защо? За да чуя още лъжи? Нямате нищо, което да искам. Приятно пътуване.

— Говоря за ново начало, господин Кърк. За изчистване на досието ви.

Том беше станал и се бе приготвил да излезе, но настойчивият й тон го накара да спре.

— ЦРУ ще забрави за вас. Ние също. Последните петнадесет години не ги е имало. Помислете.

Той я изгледа изпитателно, седна и попита намръщено:

— Каква е уловката?

— Няма уловка. Искаме само монетите.

— Монетите?

— И името на онзи, който ви е платил да ги откраднете. Дайте ни ги и няма да ви безпокоим повече.

— Със сделката ви има само един проблем — каза той.

— Какъв?

— Нямам представа за какво говорите.

— Не си играйте игрички с мен — с леден тон го предупреди Дженифър. — Държите да ви кажа всичко? Добре. Знаем, че вие сте откраднали монетите, и как сте го извършили. Искаме да ги върнете и да ни кажете името на човека, който ви е изпратил. Изпречите ли се на пътя ни, ще ви се стъжни. Обещавам ви го.

— Не, нека аз да ви кажа всичко. — Хората от съседната маса го погледнаха неодобрително изпод бейзболните си шапки, когато повиши тон. — Не знам за какво говорите. И позволете да опресня информацията ви. Вече съм извън играта. Завинаги. Това е истината, независимо дали ми вярвате, или не. Ако мислите, че ме държите с нещо, изиграйте коза си. Но няма да поема вината за нещо, за което нямам представа. Дори да ме прецакате, това няма да ви помогне да намерите онова, което издирвате.

Дженифър се замисли. Винаги усещаше, когато хората лъжат. Търсеше дребни неща — неволно потрепване и движения на ръцете и предимно на очите. За нейна изненада обаче всички знаци показваха, че Том казва истината. Как беше възможно? Въпреки това тя продължи с репликите, които бяха обсъдили с Корбет.

— Отказвате ли сделката?

— Каква сделка? Не знам за какво говорите. Няма за какво да сключваме сделка. — Той млъкна и гневно се вторачи в нея. — Приключихме ли?

Дженифър кимна. Беше го ядосала. Вероятно това беше всичко, което беше разумно да очакват на този етап. А що се отнасяше до това дали Кърк ще промени решението си, когато осъзнае последиците и привлекателността на сделката, времето щеше да покаже.

— Засега. Но скоро ще се видим отново.

— Знаете ли какво, агент Браун? Не си правете труда.

Том стана, гаврътна водката и закрачи към изхода. Докато се приближаваше към въртящата се врата, същите двама мъже, които се бяха мотали в галерията, се изправиха и тръгнаха да го пресрещнат. Той ги погледна и после се обърна към Дженифър. Двамата се вторачиха един в друг над главите на посетителите на препълнения ресторант, след това тя даде знак да го пуснат да мине. Мъжете се отдръпнаха като железни порти.

Том излезе на улицата, а Дженифър извади телефона си. Корбет отговори на второто позвъняване и както му беше присъщо, веднага мина по същество.

— Как беше?

— Както предполагахме. Отрича всичко. Определено е убедителен.

Корбет изсумтя.

— Нима? Мисля, че е време да запалим фитила под лъжливия му задник.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Довечера имате среща.

Очите й се разшириха.

— Успял си да уредиш нещо с връзката ви?

— Не се наложи да се моля. Щом чу, че един от моите хора е в града, Ренуик каза, че е поканил гост на вечеря и попита дали искаш да се присъединиш към тях. Познай кой е другият гост.

— Кърк? — Гласът й издаде вълнението й. Това беше по-хубаво, отколкото се бяха надявали.

— Точно така. Поканил го е още миналата седмица. Да видим как ще се справи, като му цъфнеш.

— Ренуик знае ли защо съм тук?

— Не. Обясних му, че разследваме нещо и ни трябва помощ. Искам довечера да занесеш монетата. Ако някой може да ни помогне да стесним списъка на хората, които може да са замесени в кражбата във Форт Нокс, това е Ренуик. Кажи му каквото е необходимо, но сведи подробностите до минимум.

— Добре.

— Уредихме нещо и с Ван Симсон. Утре в къщата му в Париж. В два и половина. Това е единственият час, в който е свободен. Ще успееш ли да отидеш?

— Разбира се. Ще помоля служителите на посолството за транспорт. Няма да има проблем.

— Чудесно. Обади ми се сутринта да ми кажеш как е минала вечерята.

Дженифър пусна телефона в чантата си и се усмихна. Подобни мигове й напомняха защо въпреки всички Джон Пайпъровци на света все още обича професията си.