Джеймс Туайнинг
Монетата (14)

11.

Гробище „Хайгейт“, Лондон

20 юли — 15:30

Том вървеше между надгробните плочи. Сутрешната роса беше започнала да се изпарява. Осеяната с пукнатини пътека лъкатушеше надолу по хълма. На някои места асфалтът се беше изтъркал напълно и се виждаше старата калдъръмена настилка. Камъните бяха излъскани от стъпките на поколения опечалени хора.

Някога можеше да изреди по памет имената на повечето надгробни плочи между горната порта и гроба на майка си. Камъните стърчаха като криви зъби от жълто-кафявата почва. Някои се бяха наклонили, други не, но всички се рушаха от вятъра, слънцето и студа. Тук-там от пълните с дъждовна вода вази надничаха изкуствени цветя. В далечината, над бетонния масив на града, се извисяваше скиптърът на Бритиш Телеком.

Масивната плоча от черен мрамор се беше сгушила удобно в тревата, подслонена под увисналите клони на върба и преплетени храсти, които закриваха рушащата се стена на гробището. Написаните със златно букви все още ярко блестяха. Том прокара пръсти по тях — безмълвно проследи името. На днешния ден майка му щеше да навърши шестдесет години.

Ребека Лора Кърк

По баща Дювал

Навремето всички му казваха, че не е виновен, че понякога се случват такива неща. Нещастен случай, потресаваща трагедия. Дори съдебният лекар омаловажи произшествието, приписа го на техническа неизправност и изказа мнението, че майка му е проявила безразсъдство, като позволила на тринадесетгодишно момче да шофира, макар и на кратко разстояние и на обикновено неоживен път. Том почти им повярва.

Но очите на баща му на погребението и гневът, който блесна през сълзите, когато го прегърна, го убеди, че той не мисли така. И че ако майка му му е разрешила да шофира, е било само защото той я е молил и е настоявал. И че все едно я е убил. Когато порасна, Том често се питаше дали, когато го беше прегърнал толкова силно в онзи ден, баща му не се бе опитал да го удуши.

Несъзнателно си играеше с ключодържателя от слонова кост, който баща му му бе подарил няколко седмици, преди да умре. Пое дълбоко дъх. Мирисът на пръст и окосена трева го успокояваше и му напомняше за дългите лениви летни следобеди в градината, преди да се случи всичко това. Преди да бъде оставен на самотата си. И на чувството за вина. Защото след онзи ден баща му никога вече не го прегърна.

— В мрамора се крие истинско богатство — прекъсна мислите му познат отблъскващ глас, който нямаше право да е тук. — Познавам един тип, който може да свърши работата вместо нас. Отделя горния слой и отново ги гравира. Търговците на черно не забелязват разликата.

— Арчи? — Том се обърна рязко. — Как… Защо… Какво правиш тук, по дяволите?

Отдавна се беше питал как изглежда Арчи и се бе опитвал да си представи лицето му по гласа му — изражение, подхождащо на тембъра. С всеки разговор по телефона добавяше по някой щрих към образа — още една бръчка около очите, малка гърбица на носа, по-заострена брадичка. Понякога почти успяваше да си внуши, че го е виждал. Сега обаче за пръв път пред него стоеше действителният Арчи. Въображаемият лик мигновено се разпадна и Том установи, че не може да си спомни нищо от него.

Арчи беше четиридесет и пет годишен, слаб, към метър и седемдесет и пет. Лицето му беше овално, а косата подстригана съвсем късо, оредяла и бухнала само над челото. Костюмът му очевидно беше ушит по поръчка, вероятно от „Савил Роу“. Платът беше на тънки райета и би изглеждал неуместно във всяка търговска къща в Сити.

Синята му риза беше разкопчана. Носеше червени тиранти в тон с чорапите. Дрехите му бяха скъпи, с оригиналните етикети на точните места — изискано търговско клеймо, което даваше възможност на Арчи да се движи безпроблемно в света на елегантността и бързо спечелените пари, в който живееше.

Въпреки това в него имаше нещо грубовато и лукаво. Лицето му беше леко сбръчкано, брадичката — потъмняла от неизбръснатата брада, ушите му стърчаха. Държеше се непринудено и самоуверено като човек, който знае как да се справя със себе си и с останалите. Тъмнокафявите му очи обаче загатваха друго. Арчи се страхуваше.

Том се огледа обезпокоено, притеснен, че Арчи може би не е дошъл сам.

— Всичко е наред, приятел. — Арчи вдигна ръце. — Сам съм.

— Не ме успокоявай — с твърд като камък глас отвърна Том. — Какво става? Знаеш правилата.

— Разбира се, че ги знам. Нали аз съм ги измислил, по дяволите — изсмя се Арчи.

Идеята да не се срещат беше негова. Така било по-безопасно. Трябвало да знаят само имената и телефонните си номера. Като бе дошъл при него, Арчи беше нарушил най-важното си правило. Това беше отчаяна постъпка, зов за помощ. Или може би номер?

Том скочи срещу него и му нанесе два бързи удара: с дясната ръка в корема, а с лявата по главата. Първият изкара въздуха на Арчи, вторият го повали на земята.

— Подслушвателно устройство ли носиш, копеле? Сключил си сделка с Кларк да ме предадеш? — Коленичи и го претърси, за да провери дали крие предавател, но не намери нищо.

— Да ти го начукам. — Арчи се закашля. — Не съм проклет доносник. — Изправи се, изгледа Том ядосано и изтръска сакото си.

— Вчера се появи Кларк. Обеща да ме прибере на топло. А после, след като десет години сме се отбягвали, ми цъфваш ти и разкриваш самоличността си. Какво да мисля? Че е случайно съвпадение?

— Кларк ли? Гаднярът с косматия задник? Да не мислиш, че ще се изложа на риск заради него? Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Трябва ли? Арчи, когото познавам, не нарушава правилата.

— Виж какво, проследих те дотук от къщата ти с магазина. Съжалявам. Трябваше да те предупредя. — Арчи вече говореше по-спокойно и потъркваше скулата си.

— Знаеш къде живея? — Том учудено поклати глава.

— Последният ни разговор ме разтревожи. Затова проучих едно друго. В Лондон няма много хора на име Том Кърк. Твоята къща беше третата, която проверих.

— Господи, ти дори знаеш името ми! — гневно прошепна Том и се огледа.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но винаги съм го знаел. От първата работа, която свърши за мен. И двамата не обичаме да рискуваме. Досега не ми се е налагало да го използвам.

— Губиш си времето, защото това няма да промени нищо. Казах ти да потърсиш друг да изпълни поръчката.

Арчи се притесни.

— Не е толкова лесно.

— Защо да не е? — Том присви очи. — Не съм искал да работя за Касий. Решението си е твое. Сам се оправяй.

Арчи го погледна виновно.

— И аз не съм те препоръчал на Касий. Той поиска да работиш за него.

— Какво? — Сега беше ред на Том да се притесни.

— Един от неговите хора дойде при мен — започна Арчи, наведе глава и се вторачи в земята. — Проклет чужденец. Понякога ми се струва, че всички англичани са напуснали страната. Както и да е. Та той каза, че ти си най-добрият и само ти можеш да свършиш работата — обичайните сладкодумни приказки. Отвърнах, че е починал твой близък и си заминал в чужбина за няколко месеца, да си намери друг. Но той каза, че ще чака. И когато ти се върна, всичко се почна пак.

— Значи от самото начало си знаел, че Касий е в дъното? Излъгал си ме.

— Е, и какво от това? — Арчи като че ли чак се възмути. — Какво да направя? Да му откажа?

— След толкова години съвместна работа можеше поне да ми кажеш истината.

Мобилният телефон на Арчи зазвъня пронизително — същински писък на дете, спускащо се по перилата на стълбище. Арчи бръкна в джоба си, извади го, погледна номера на екрана и го изключи, после вдигна глава.

— А ти можеше да удържиш на думата си. Обеща да изпълниш и двете поръчки. Не можеш да откажеш просто ей така. Да не си мислиш, че това е игра? Опитвам се да въртя бизнес, който те направи много богат. Аз намирам купувачите, ти свършваш работата. Такъв е механизмът. Така действаме от десет години. Дали нарочно не съм ти казал, че работата е за Касий? Да, точно така, по дяволите. Купувачът си е купувач. Парите му са като на всеки друг.

— Винаги става въпрос за пари, нали? Само че изведнъж си загрял, че парите не са същите и са придружени с условия.

Арчи пристъпи към него. Черните му туристически обувки потънаха в меката трева.

— Защо се дърпаш, Феликс? Дай да пийнем по бира и да поговорим.

— Феликс го няма вече. Изчезна.

— Просто още една поръчка. После, ако искаш, откажи се.

— Откога се занимаваш с тези неща, Арчи? Двадесет? Двадесет и пет години?

Арчи сви рамене.

— Някъде там.

— Никога ли не си се питал как си стигнал до тази точка в живота си? — тихо и настойчиво заговори Том. — Как някое различно решение или постъпка от време на време може коренно да промени нещата? Понякога ми се струва, че моят живот прилича на редица плочки от домино, които съм съборил преди петнадесет години. Дори не си спомням как падна първата — и изведнъж се озовах в това положение.

Арчи се изсмя.

— Крадец със съвест, появила се с настъпването на средната възраст? Измисли нещо друго, приятел.

Отново иззвъня мобилен телефон — този път със серия неистови пиукания, които се засилваха и зачестяваха. Арчи бръкна в другия си джоб и извади втори телефон. Ръкавът му се вдигна и на китката му за миг проблесна дебела златна гривна. Този път Арчи отговори на обаждането.

— Ало… Не в момента… Около петстотин… Не, няма сделка, ако не вземе всичко. Да, до скоро.

Том го изчака да пусне телефона в джоба си и продължи:

— Знаеш ли, на тридесет и пет години съм и откакто навърших двадесет, не съм прекарвал повече от четири седмици на едно и също място.

— Да те съжалявам ли, какво? — изсумтя Арчи. — Така са те обучили. Затова си толкова добър. Това е част от занаята.

— В живота има по-важни неща от този занаят, Арчи.

Очите на Арчи заискриха от нетърпение.

— Съжалявам, носните ми кърпички свършиха.

— Всяко хубаво нещо има край. Дори това. Дори ние.

Арчи въздъхна.

— Очевидно не искаш да ме разбереш. Ако до седмица не занесем стоката, и двамата сме мъртви. Точка. — Гласът му звучеше безразлично, но очите му блестяха. — Разправят, че Касий бил загубил всичко в някаква сделка и е бесен. Ето защо няма да позволи това да му се изплъзне и няма да приеме извинения. И щом аз те намерих, ще те открие и той. Ако ще решаваме въпроса, ще трябва го направим заедно. Съжалявам, Том, но проблемът не е само мой, а и твой. Наш.