Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (49)

Четвърта глава

Влад Титоренко може да беше осемнайсетгодишен, но се справяше много по-зле от Сенка с разпитите в Лубянка. Докато преди бе обожавал Николаша Благов, сега установи, че се прекланя пред разпитващите го офицери, особено пред полковник Лихачов, чието излъчващо гняв и жестокост лице считаше за лице на съветската държава. Мислеше си, че би направил всичко и за най-малкия знак на одобрение от страна на Лихачов. Вместо това той го биеше и всеки път, когато го удряше, Влад намразваше още повече Николаша. Този отнесен кретен, този предател сякаш му се подиграваше дори от гроба със своите нелепи планове. Сега щяха да го изпратят в Сибир и родителите му щяха да се откажат от него. Недохранен, недоспал, той бръщолевеше за заговори, ръцете му мърдаха нервно, краката му танцуваха непрекъснато, беше толкова неспокоен, че се стряскаше и от най-слабото неочаквано движение. Състоянието му изплаши дори тъмничарите, които го сложиха под двайсет и четири часово наблюдение, да не би да се самоубие.

Да — казваше Влад — Николаша, тази змия, планираше преврат, като използваше за прикритие Клуба на фаталните романтици. Той беше злостен контрареволюционер, ренегат, влюбен в Серафима, но въпреки това всичките му приятели, останалите хиени, участваха в заговора. Кой е загадъчният нов вожд? Не бе сигурен. Чекистите му подхвърляха имена и той се съгласяваше. Директор Медведева — не е изключено. Може би учителят Голден? А какво ще кажеш за маршал Шако? (Веднъж бе видял как маршал Шако плесна Серафима по дупето пред златните порти.) Да, възможно бе да е той. Или пък доктор Рим?

И така, Влад продължаваше да дърдори, опитвайки трескаво да им угоди. Но май нищо не вършеше работа.

До днес, когато завари друг разпитващ, полковник Комаров, който четеше спортните страници на вестника с ботуши на бюрото и цигара в устата. Влад чакаше мълчаливо, застинал в стойка мирно. Комаров вдигна поглед, махна му да седне на стола и без да продума, му предложи цигара. Опита да му даде огънче, но той отскочи назад, очаквайки да бъде ударен. Когато го придума да се върне на мястото си, ръцете на Влад трепереха толкова силно, че се наложи сам да запали цигарата и да му я подаде през масата — като по-възрастен, дори приятел.

— Ти беше много откровен с нас, Влад. Скоро ще се прибереш вкъщи. Да видиш родителите си.

— О, благодаря ви, полковник. — Очите на Влад се насълзиха.

— Няма нужда да говорим повече за тези глупости. Можем да си говорим за всичко. За спорт. За дома ти. Уморих се да слушам за училищни лудории. — Комаров замълча. — Къде ли са родителите ти в този момент?

— Не знам… През почивните дни ходят на дачата.

— Баща ти е много способен човек, нали?

— Да.

— Той какво иска да работиш?

— Иска да стана инженер като него. Но аз не се справям много добре в училище. Той е разочарован от мен.

— Как е възможно? Току-що казах на полковник Лихачов, че от теб ще излезе чудесен съветски човек. Можеш да работиш всичко, каквото си пожелаеш, ти си патриот.

— Аз? О, благодаря ви, полковник.

— Така че баща ти трябва да те цени малко повече. Но може би е твърде зает със своята отговорна работа.

— Да, и майка ми мисли, че скоро ще го повишат.

— Така ли? И защо не е бил повишен досега?

— О, ами, те мислят, че е трябвало да го повишат. Мислят, че е пропуснат, защото всички са толкова натоварени.

— Кои са тези „всички“?

— Ами, властите.

— Централният комитет?

— Да, татко мисли, че те не са го забелязали, защото иначе вече е щял да заема по-висок пост. Моят баща е много умен и трудолюбив, добър комунист.

— Но счита, че вината е на Централния комитет? Чувал ли си го да казва това?

— Да, но само на майка ми, когато си говорят нощем в стаята.

— Тя гордее ли се с него?

— О, да, казва, че без неговите самолети нямаше да спечелим войната.

— А той какво казва?

— Съгласява се с нея.

— Някога виждал ли си завода в Сатиновград?

— Да, татко ни заведе веднъж, точно преди войната.

— Там чу ли, че има много самолети, които падат?

— Да, но това не беше по вина на баща ми.

— Откъде знаеш?

— Това го тревожеше много, но проблемът бил, че конструкцията им не можела да бъде променяна.

— Защо?

— Това не било негова работа.

— И е говорил за това с теб?

— Да, да…

Комаров се наведе напред, хапейки осакатения пръст.

— А чия?

— Татко каза, че било работа на маршал Шако и че е говорил за това с него, но решили, че не може да променят конструкцията.

— Баща ти каза ли защо?

— Не. Каза само, че проектите били одобрени от горе.

— И по-точно?

— Не съм сигурен.

— Ти, разбира се, познаваш другаря Сатинов?

— Да, той отговаря за министерството на баща ми.

— Може би, като е казал от горе, е имал предвид другаря Сатинов? Той е в Политбюро и в Държавния съвет по отбраната.

— Мисля…

— Продължавай.

— Мисля, че татко говореше за някого над Сатинов.

— Кой е над Сатинов?

— Ами, другарят Сталин.

— Значи баща ти казва, че ръководителят на съветската държава одобрява самолети, които падат?

— Е, не… Да, да… Не съм сигурен.

Комаров повдигна вежди, но не каза нищо и разбира се, Влад запълни вакуума:

— Мисля, че искаше да каже, че хората на върха не са толкова добре запознати със самолетите, затова подписват проекти, които стават причина самолетите да падат.

— Кои са те? Мислиш, че вождът на съветската държава подписва проектите ли?

— Мисля, че той подписва всичко.

Комаров започна да пише бързо. Влад дълго време не каза нищо, само слушаше как перото скърца по хартията.

— Трябва да подпишеш тези показания още сега. — Комаров бутна листа към него.

— После родителите ми ще дойдат ли да ме вземат? — Стомахът му се свиваше и гърчеше, чувстваше пареща дупка в гърдите, в гърлото му се надигаше страх.

— Не съм сигурен — каза Комаров, като се облегна назад и кръстоса ръце. — След всичко, което сподели с мен, просто не съм сигурен.