Лиза Марклунд
Червения вълк (11)

10

Аника изключва двигателя пред тъмния вход на Норландски новини. Жълтата улична лампа хвърля мъждиво петно върху таблото на колата.

Дългият период, който прекарва у дома, предоставя на Томас допълнително време, което той скоро обсебва и превръща в лично негово. В рамките на тези три месеца той привиква към пълно обслужване, а децата започва да възприема като битови аксесоари; вечерите са на разположение за тенис или късни заседания, уикендите — за лов и хокей. След като се връща на работа, тя продължава да върти по-голямата част от домакинството. Томас я упреква за многото й професионални задължения под претекст, че имала нужда от почивка.

Всъщност, казва си Аника, просто иска да се отърве от необходимостта да претопля манджите, които им готвя. Изненадва я гневът, който събужда у нея тази мисъл.

Отваря шофьорската врата, грабва чантата и лаптопа, излиза на заснежената улица.

— Пеккари — казва Аника на интеркома, — Бенгтзон съм. Искам да ти кажа нещо.

Пускат я да влезе и тя тръгва опипом през тъмното преддверие. Нощният редактор я посреща на горната площадка.

— Какво има?

Тя се дръпва леко заради вълната от дъх на престоял алкохол, но застава колкото е възможно по-близо до него, преди да каже:

— Бени май е попаднал на нещо, което не е трябвало да разбира.

Мъжът отваря широко очи, спуканите им капиляри изразяват неподправена печал.

— F 21?

Тя свива рамене.

— Още не съм сигурна… Трябва да говоря със Сууп.

— Той си тръгва винаги точно в пет.

— Но не е като да е умрял, нали? — пита Аника.

Води я в „Писма на читатели“, където тя избутва с длан акуратно подредените върху бюрото купчинки писма, изпъстрени с гневен почерк, и вади лаптопа си. Включва го, а междувременно набира полицейския участък — инспектор Сууп наистина си е тръгнал точно в пет.

— Как му е малкото име? — пита Аника.

Диспечерът, изглежда, е изненадан от собствения си отговор.

— Всъщност нямам представа.

Чува го да се провиква:

— Ей, как се каза Сууп, освен Сууп? — Приглушен говор, шум от разместени столове.

— Записан е като Л. Г.

Набира номера на справки, даден в указателя само за да установи, че няма достъп до него. Също както в Катринехолмска поща — абонаментът за информационни услуги им идва твърде скъп. Измъква кабела на телефонната линия, за да включи към нея лаптопа, променя настройките, за да влезе в интернет, и се свързва със сървъра на Вечерна поща.

От уебстраницата на телекомуникационната компания научава, че абонат на име Сууп с инициали Л. Г. в районите на Люлео, Питео, Буден, Калакс и Елвсбюн няма. Надали е в състояние всеки ден да пътува в двете посоки на по-голямо разстояние, казва си тя. Насочва вниманието си към резултатите от националното преброяване, които, слава богу, вече са качени онлайн. Там открива Сууп, Ларс-Гунар, роден през 1941 година, с постоянен адрес Крунвеген в Люлео. Хайде обратно в телекома, ето ти я Крунвеген и voila! Има регистриран Айно Сууп с две телефонни линии на номер 19. Излиза от програмата, изключва лаптопа, връща линията в телефона.

Едва сварва да свърши всичко това и мобилният и звънва. Плясва се по челото.

— Изкуквам вече, да знаеш — съобщава тя на Ане Снапхане. — Защо, по дяволите, не му звъннах от собствения си телефон?

— Какво? — недоумява Ане.

Шумът около нея подсказва за алкохол и непринудена атмосфера.

— Къде си? — пита Аника.

Линията съска и пука.

— Какво? — вика Ане. — Ало? Да не си попаднала на нещо?

Аника заговаря бавно и отчетливо:

— Разкрих, че един репортер е бил убит. Обади ми се към полунощ, ако още си будна.

Затваря и набира първия от номерата на Айно Сууп, но попада на факс. Втория път отсреща се разнася музикалното лого на вечерните новини.

— Значи сте от онези хора, които безпокоят другите по домовете — констатира инспектор Сууп, без да звучи особено ядосан.

Също като Бени Екланд, казва си Аника и затваря очи, преди да попита:

— Онова волво, което сте намерили в Малмхамнен, V 70 ли беше? Златисто?

Убедителният глас от телевизора продължава да говори още няколко секунди, след което рязко го прекъсват.

— Добре, признавам, че събудихте любопитството ми проговаря инспекторът и я изчаква да продължи.

— Не става дума за изтичане на информация — успокоява го Аника. — Разговарях с потенциален свидетел. Точна ли е информацията ми?

— Не мога да коментирам въпроса.

— Извън протокола?

— Нека ви звънна на другия телефон.

И затваря. Аника чака цяла вечност, докато накрая той се обажда, този път без акомпанимента на телевизора.

— Възможно е да сте получили сведения за колите, откраднати в Бергнесет в събота вечер.

— Значи е точна?

Мълчанието му й стига.

— Сега бих искал вие да ми кажете нещо — продължава полицаят.

Тя се поколебава, но колкото да не е без хич. Без съдействието на инспектора няма да има новина.

— Говорих с хора, които твърдят, че са видели Бени Екланд прегазван от кола на улица Шепаргатан в Свартьостаден, между пресечките с Мефос и Сандгатан. Златисто волво V 70 било паркирано във входната алея към стадиона, с предница обърната към улицата и с някакъв мъж зад волана. Когато Бени Екланд го подминал, онзи запалил двигателя и колата с пълна газ се устремила към Екланд. Свидетелят ми казва, че жертвата е направила опит да избегне удара, като е бягала на зигзаг по улицата, но колата го последвала. Сблъсъкът бил на самото платно.

— Мама му стара — промълвя инспекторът.

— Има и по-лошо — казва Аника. — Колата го блъснала два пъти, Екланд литнал във въздуха и паднал върху уличното платно. Колата спряла, дала на заден и го прегазила отново, а после минал и през главата му. След това шофьорът спрял — определено е бил мъж, — излязъл навън и помъкнал тялото нагоре по склона, към игрището. Там, изглежда, поизчистил трупа, а после се насочил — към как се казваше? — Шьофартшгатан, надолу към рудното пристанище. Къде е ударена колата?

— Отпред и в предното стъкло — отвръща инспектор Сууп, без да се колебае.

— Сигурно сте стигнали до заключението, че не става дума за обикновен инцидент? Черепът е премазан, гръбнакът пречупен, всички вътрешности трябва да са помлени.

— Точно така, резултатите от аутопсията излязоха този следобед. Значи някой е видял всичко?

— Да, но държи да остане анонимен.

— И няма начин да го накарате да се свърже с нас?

— Вече направих каквото можах, но с готовност ще опитам пак. Какво мислите?

— Ако казаното от свидетеля е точно, в което май нямам основание да се съмнявам, значи си имаме работа с предумишлено убийство.

Аника записва чутото дума по дума в лаптопа.

— Сещате ли се за нещо писано от Бени Екланд, което да мотивира нечие желание да го убие?

— Екланд не се плашеше от неприятности и противоречия, така че е напълно възможно. Само че не бих си вършил добре работата, ако започна да правя такива догадки. Ако казаното от свидетеля е вярно, подчертавам ако, то ясно е, че тогава ще бъдем готови да разгледаме всеки възможен мотив.

— Вие ли водите разследването?

— Не, вече отговарям само за връзките с обществеността, но пък съм точно човекът, с когото следва да разговаряте. Предварителното разследване е възложено на Андершон от прокуратурата, ако не се лъжа, но тя бе цял ден в съда, така че не вярвам да е разбрала каквото и да било до момента.

След като приключват, Аника намира дежурната стая. Тясното помещение е пълно с дълги маси и статично електричество. Вътре сварва група изпаднали в летаргия редактори, всичките с бледи лица и неуловими погледи.

— Трябва да поговорим — обръща се тя към началника на нощната смяна.

Дебелакът се изправя с учудваща лекота и я повежда през помещението, после през спортния отдел, за да отвори врата към мъничка стая, която служи за пушене.

Аника спира на прага; вонята е непоносима, независимо от наличието на ръмжаща вентилация в единия ъгъл. Мъжът пали цигара и се задавя в неудържим пристъп на кашлица.

— Оставих ги преди девет години — съобщава той, — но вчера сутринта пак запалих.

Аника пристъпва в стаята и поглежда тавана, като оставя вратата открехната. Стените започват да я притискат. Дишането и се затруднява.

— За какво става дума? — пита Пеккари, като изпуска тъжно облаче дим към вентилатора.

— Бени е бил убит — съобщава Аника с разтуптяно сърце. — Имам свидетел, който е видял всичко. От полицията потвърдиха, че казаното от него се връзва с онова, което те знаят до момента. Трябва ли да бъдем точно на това място?

Редакторът я гледа така, сякаш току-що е видял призрак; ръката му е застинала с цигарата във въздуха на път към устните.

— Много ви моля — добавя Аника, неспособна да търпи повече. Блъсва вратата и се измъква навън.

Прекосява почти празната стая на спортните редактори чак до другия й край; самотен репортер отлепя любопитен поглед от огромен дисплей.

— Здрасти — поздравява го Аника.

— Здрасти — отговаря мъжът и пак забива поглед в екрана.

— Убит значи? — шепне Пеккари в ухото й. Майтапиш ли се?

— Изобщо. Ще напиша статия за онова, което се е случило, и вие можете да я използвате както намерите за добре, но без да я давате на агенциите трябва да се възползваме от случая.

— И защо ни пускате такава аванта?

— Да го наречем солидарност — отвръща Аника, като напряга воля да усмири пулса си. — Освен това читателската ни публика не е една и съща. Не сме конкуренти можем да си сътрудничим.

— Ще запозная нашия криминален с нещата.

— Дума да не става заявява Аника. — Ще излезе с моето име. Случаят е мой, но може вие да публикувате материала.

Гледа я изненадан.

— Задължен съм ви.

— Така е — отвръща Аника и се връща при лаптопа.