Адам Блейк
Децата на Юда (3)

2.

Големият двор на Британския музей бе като галерия от шепоти, усилваща околните звуци така, че Кенеди се чувстваше буквално обвита от разговорите на хората наоколо. В същото време близките звуци достигаха до нея приглушени и изкривени. Акустиката определено бе странна.

Или пък тя просто мразеше Големия двор, защото когато идваше тук с баща си като малка, това си беше истински открит, изпълнен с въздух двор. Спомняше си как държеше здраво ръката на баща си, когато той я поведе по осветения от слънцето двор към катедралата от миналото — място, където бе оживен, щастлив и у дома си, където като по чудо имаше нещо, което желаеше да сподели с нея.

Сега Големият двор имаше покрив от блестящи стъклени ромбове, които гледаха към читалнята и галерията. Светлината в просторното, но закрито място бе сива като зимен следобед. Беше впечатляващ успех на инженерството, но й се струваше, че в него има нещо извратено. Защо да криеш небето, а после да правиш фалшиво небе?

Кенеди се настани в едно от трите кафенета и започна да брои ромбовете, докато чака Гасан. Познавайки го добре, тя се бе облякла официално в светлосин костюм с панталон и сиви ботуши и бе прибрала рошавата си руса коса в спретнато кокче. Редът и официалността бяха на челно място в списъка от добродетели на Емил Гасан.

Видя го отдалеч как си пробива път през огромното пространство с деловото достойнство на оберкелнер. Беше облечен много по-добре от келнер обаче. Синият му костюм с жилетка с отличителните шевове на Енцо Товаре на джоба изглеждаше нов и безсрамно скъп. Гасан й протегна ръка още преди да стигне до нея.

— Хедър, чудесно е, че дойде. Страшно се радвам да те видя отново.

Изглеждаше искрен и тя се почувства обезоръжена от сияйната му усмивка. Протегна му ръка и той я разтърси енергично.

— Професоре — каза тя, после се предаде. — Емил. Мина доста време. Нямах представа, че работиш в Лондон.

Той повдигна рамене объркано.

— И аз нямах. До миналата седмица. Бях си още в Сейнт Андрюс и преподавах история на Ранното средновековие. Но бях издирен от работодателя.

— И започна работа само след седмица?

Кенеди демонстрира силното учудване, което той очевидно очакваше от нея.

— След един ден! От борда на музея ми се обадиха и попитаха дали искам да отговарям за колекцията в склада. Е, не ми се обадиха директно. Звънна ми Мерилин Милтън от „Валидъс Тръст“, независима група, която спонсорира проучванията ми през последните две години. Спонсор е и на Британския музей и Британската библиотека. Знаеш ли, че те са били една и съща институция до преместването на библиотеката през 1997 година?

Кенеди сви рамене. Не бе убедена дали го знае, или не, но не искаше да забавя Гасан с излишни обяснения.

— Както и да е — продължи той, — мястото се освободило по трагична причина. Предишният титуляр, Каръл Лиополд, получила инсулт. Мерилин се свърза с мен и ми предложи да кандидатствам, като ми обеща да уведоми комитета за назначенията, че съм одобрен от „Валидъс“. Канех се да откажа. Нали разбираш, напускането ми по средата на семестъра причинява доста неудобства. Но в крайна сметка, бордът на музея толкова държеше да ме вземе, че сключи отделна сделка с университета. Назначиха преподавател, който да ме замени, докато… не, не, не ставай.

Кенеди се бе надигнала със знак, че ще отиде да вземе кафе и за двама им. Ужасно й се искаше да прекъсне словоизлиянията му. Но Гасан отхвърли любезното й предложение. Забърза към щанда и когато се върна, на таблата му имаше две парчета морковена торта и две кафета. Очевидно той гледаше на срещата им като на празненство и тя щеше да го остави да се наприказва, преди да й обясни защо я бе повикал тук.

— Е — каза Кенеди, — значи отговаряш за… какво точно беше?

— Колекцията на склад.

— И какво е това?

— Всичко — щастливо отговори той. — Е, почти всичко. По-точно всичко, което не е по рафтовете. Както можеш да предположиш, музейната колекция е огромна. Онази част от нея, която е на разположение на обществеността, представлява приблизително един процент от всичко.

Кенеди се ококори почтително.

— Един процент!

— Брой — ухили се той весело и вдигна костелив пръст. — Един. Остатъкът от колекцията се помещава в над две хиляди квадратни метра складове и струва на музея дванайсет милиона лири годишно за поддръжка.

Кенеди отпи от кафето, но отхвърли изкусителната примамка на тортата. Навремето, когато още работеше в полицията, стресът и физическите усилия я поддържаха слаба, независимо какво ядеше и пиеше. През последните няколко години обаче й се наложи да се научи да се въздържа.

— Сигурно си адски горд — каза тя на Гасан. — Положили са страхотни усилия, за да те привлекат.

Професорът изигра кратка пантомима с престорено скромно въртене на очи и свиване на рамене.

— В известен смисъл това ми се струва нещо като кулминация — призна той. — Винаги съм смятал, че преподаването ми пречи да допринасям достатъчно за науката. Сега… ще ми позволяват, дори ще ме подтикват да публикувам, но въобще няма да имам обществени задължения.

Кенеди се замисли над думите му и си припомни какво беше казала на Изи за кръговете на ада. Идеята да прекара живота си в подземен трезор, без да има причина да излезе навън, правеше безкрайните мръснишки разговори на Изи да изглеждат като земен рай.

— Е — каза тя, заговаряйки най-после по темата, — къде е моето място?

Гасан тъкмо бе лапнал парче торта, осигурявайки й кратката тишина, през която да зададе въпроса си. Той преглътна набързо, за да може да отговори.

— Имаше взлом — обясни най-накрая, като избърса грижливо долната си устна с ъгъла на салфетката. — Преди месец. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти юли.

— В складовете? — попита Кенеди. — А не в самия музей?

Той кимна решително.

— В складираната колекция, за която сега отговарям аз. Който и да е извършил престъплението, е бил много опитен. Успял е да влезе и излезе без и една от алармите да изпищи.

— Откъде тогава знаеш, че е имало взлом? Чакай, позволи ми да отгатна. По празнините по рафтовете?

— Не, не — увери я Гасан. — Всъщност, доколкото знаем, нищо не липсва. Не, открихме взлома няколко часа след като е бил извършен, при това по доста тревожен начин. Взломаджията е оставил нож зад себе си. Един от пазачите го намери на следващата сутрин. Лежеше на пода. И очевидно е бил използван. По острието имаше кръв. След грижливо разследване се оказа, че камерата е записала как взломаджията бяга, като се изкатерва през един от панелите на окачения таван.

— Чакай — спря го Кенеди. — Нека си изясня нещата. Има взлом, без да е откраднато нищо, и кървав нож, без да е наранен никой?

— Ами ние предполагаме, че някой е бил наранен. Но е вярно, че на местопрестъплението нямаше труп, слава богу, а не знаем кой е бил наранен и как. Много притеснително. Беше ни ужасно трудно да запазим историята вън от новините. Нещо подобно щеше да предизвика страхотна сензация.

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Кенеди. — Но казваш, че разполагате със запис на взломаджията?

— Да, но той е маскиран и е трудно да се разбере нещо за него, освен това, че е мъж и е с празни ръце. Ако се вгледаш в записа отблизо, виждаш, че носи малка чанта, но в нея не може да е имало повече от няколко предмета. А бързата инвентаризация показа, че всичко си е на мястото. Все пак в колекцията има три милиона двеста и петдесет хиляди предмета, така че е възможно да сме пропуснали нещо.

Кенеди се замисли. Опитен крадец се промъква покрай сериозна система от ключалки и аларми, за да проникне в колекция от ценни и леснопреносими предмети. Но не си прави труда да си донесе голяма пазарска чанта, нито пък открадва нещо достатъчно значително, за да бъде забелязано. Това означаваше железен самоконтрол или беше специфично изявление. А бе оставил и нож. Дали това бе някакво послание? Заплаха? Лоша шега? Който и вътрешен орган да ръководеше инстинкта й на детектив, в момента действаше с пълна сила. Кенеди бе дошла тук, за да направи услуга на професора, а и заради парите. Но трябваше да признае, че бе силно заинтригувана.

— Каква е задачата ми? — попита тя.

Гасан вдигна ръка и сви кутрето си, после започна да отброява с показалеца на другата си ръка.

— Три задачи — отвърна той. — Ако приемеш. Първо, искаме да знаем как е бил осъществен взломът, за да премахнем дефекта в охраната.

Кенеди кимна. И тя си бе помислила същото.

— Второ, искаме да знаем дали нещо е било откраднато. А ако отговорът е отрицателен, искаме да научим какво е правил взломаджията, докато е бил в помещенията ни. Ако е имало вандализъм, това може да е дори по-сериозно от кражбата. А, да, бихме искали да узнаем и кой е бил наранен, разбира се — добави той.

— И трето?

— Искаме да намериш взломаджията. И ако се налага, да го арестуваш.

— Вече не работя в полицията, Емил.

— Знам. Разбира се, знам и защо. Просто те молим да ни предоставиш фактите — досието, уликите и всичко, което си открила. И да оставиш останалото на нас. Ако решим, че е необходимо, ще уведомим полицията.

— Мога ли да задам глупав въпрос?

— Винаги.

— Защо полицията вече не се занимава със случая?

Гасан се заигра с остатъка от тортата си.

— Това е положение, което наследих — предпазливо каза той. — Имаше полицейско разследване, но не бе особено сполучливо. Проникването в помещенията не е престъпление, освен ако има щети, а това беше единственото престъпление, което можехме да докажем. Разследването замря и музеят се примири. Вече бяха решили, че ще е по-разумно да се отнесем по-дискретно към въпроса. Мерилин Милтън настоя, че попечителите на музея искали аз лично да се справя с проблема, при това без участието на официални агенции.

Кенеди се усмихна.

— И ти се сети за мен?

Гасан отговори на усмивката й.

— Най-неофициалната личност, която познавам.

— Добре — кимна тя. — Ще се наложи да заговоря за пари, защото…

— Разбира се! — възкликна Гасан. — Извини ме, че не споменах за това по-рано.

Той бръкна в джоба си, извади лист хартия и го плъзна по масата към нея. Беше чек на нейно име от банковата сметка на „Валидъс Тръст“. Отпечатаната сума възлизаше на двайсет хиляди лири. Кенеди се вторачи в четирите нули. Фактът, че пред тях имаше и друга цифра, веднага разграничи тази работа от предишната й.

— Приемлива ли е сумата? — попита Гасан.

— Да — прямо отговори тя. — Напълно. Но бих искала да определим условията на договора ми. Не се обиждай, но задача номер три — намирането на взломаджията — може да се окаже непосилна, ако не успея да се сдобия с други следи към него. Не искам да работя по този случай цял живот. Нито пък да ми се наложи да връщам парите.

— Това е съвсем логично. Мерилин отбеляза, че това е заплащане за четири седмици от времето ти, което ще е посветено изключително на нас, ако това е възможно. Но ако имаш други случаи…

— Нямам други случаи. Това бяха дивотии.

— Е, бива те в дивотиите.

— Благодаря. На кого ще докладвам?

— Ще докладваш на мен, а аз — директно на борда на музея и на „Валидъс“. Те са нещо като мои посредници и музеят няма проблеми с това. Що се отнася до правомощията ти, предлагам да ти дам пълномощно. Така ще можеш да правиш всичко, което мога и аз. Да говориш с персонала. Да обикаляш цялата сграда. И да имаш пълен достъп до информацията.

— И да се консултирам с хора извън музея?

Професорът сви устни.

— Когато е подходящо. И стига да се поддържа пълна дискретност. Мисля, че това е разумно условие.

— Напълно. Ще поема работата.

— Радвам се да го чуя.

Гасан размаха ръце във въздуха, изглеждаше готов да се наведе и да я прегърне.

— Добре — каза Кенеди, като предотврати действията му, — искаш ли да ми покажеш местопрестъплението?

— Разбира се.

Професорът стана и й махна да го последва.