Такър Маларки
Възкресението (9)

Глава седма

Аз съм знанието на моето търсене,

находка за онези, които ме търсят,

задължение за онези, които питат за мене,

Силата на всички сили…

Откъс от текста на Гръмотевицата, открит в Наг Хамади

На другата сутрин Джема помоли Майкъл отново да я отведе в музея, и то веднага след закуска. Той я погледна умоляващо с кървясалите си очи.

— Хайде, за теб ще бъде добре да излезеш — настоя тя. — Болен ли си?

— Не спах добре. Това изглежда е друга особеност на очарователния ми нов живот.

— Тогава ще поръчам такси.

— А аз ще отбранявам крепостта.

На излизане от стаята тя се обърна към него:

— Опитай се да се раздвижиш, Майкъл.

— За целта ще имам нужда от сестра.

— Не ставай смешен.

Той се усмихна уморено и размаха пръст.

— Само те дразня.

 

 

Докато прекосяваше града с таксито, Джема отново си спомни за нежелания посетител с рижавата коса от предишния ден. Може би тъкмо затова искаше Майкъл да я придружи. Беше объркана. Години наред не бе чувствала нужда от мъжко присъствие край себе си. Но тази страна бе различна. Тя се пооправи на задната седалка и се зае да изучава улиците, по които минаваха. Винаги е по-добре да знаеш повече, казваше баща й. Ала колкото и мисълта й за Бърнард Уестърли и за червенокосия натрапник да я тревожеше, нямаше как да получи повече информация за тях. При това по всичко личеше, че са доста опитни, дори тренирани да бъдат уклончиви и да не отговарят пряко на зададените им въпроси.

Отсреща се появи музеят и Джема бръкна в чантата си и извади няколко банкноти. Всъщност какво би могъл да й стори червенокосият? Ако отново го срещне, няма да го пусне да й се измъкне. Надяваше се, че той ще е пак в музея. Тя осъзна, че би било добре да се изправи открито срещу някого.

Влезе в кабинета на баща си готова за бой, ала борбеното й настроение отекна в стените — в стаята нямаше никого. Наоколо й цареше тишина и тя се заоглежда да види дали вещите на баща й не бяха местени, дали от тях не липсваше нещо. Но всичко изглеждаше непокътнато.

Отправи поглед към литографията. Откачи я от стената и я постави върху писалището. След малко я обърна отзад. Когато по-късно си припомняше действията си, не можеше да установи какво я бе накарало да извади литографията от рамката й.

Между задната част на изображението и стъклото имаше папка, напъхана в жлебовете на дървената рамка. Тя внимателно я издърпа. Пред очите й се появи лист с изображението на жена, в чиито крака лежи лъв. Най-отдолу се виждаше номерът на страницата. Листът бе откъснат от някаква книга. Жената носеше името „Инана“. Отзад имаше още една откъсната страница с още една жена, ала тя бе изобразена да развратничи с мъж върху нещо като олтар. Изображението носеше наименованието „Жрицата Енту“. Зад нея имаше трета страница с изображение на жена, наречена „Ищар Вавилонска… състрадателна проститутка съм аз“. Тя бе възседнала един лъв, а гърдите и слабините й оставаха на показ.

Джема със затаен дъх гледаше изображението на четириръката жена със струнния инструмент. Тя беше млада, тъмнокожа и красива. „Сарасвати, закрилницата на 64 изкуства, от които правенето на любов се смята за първото и най-важното от всички…“

Друга една жена и мъж бяха обгърнати в обща церемониална дреха в нещо като храм. Двамата бяха в екстаз. „Кама Сутра; 64 изкуства, Индия“.

Джема отгърна на последната страница, където бяха изобразени мъж и жена със сплетени крайници. Устата на всеки бе залепнала за гениталиите на другия. Имаше надпис „Нарастването на хармонията между Ин и Ян води до вечен живот“.

Джема сгъна листата и ги остави настрана. Може да са принадлежали на някого другиго, на предишния собственик на литографията. Тя с нежелание разгъна пак страниците и погледна заглавията им. Записа си ги и се приближи до библиотеката. Бързо откри книгата, откъдето бяха откъснати страниците. Седна и завъртя коженото кресло встрани, далеч от бюрото, от сгънатите листове, и от книгата. Нима това бе тъмната тайна на баща й? Отново завъртя стола и подпря с ръка главата си. Заразглежда стаята отстрани.

Дойдох, за да те погреба, мислеше си тя. Но когато свърша, ще трябва да узная повече за работата ти в тази страна.

 

 

Този следобед заяви на Дейвид, че е решила да се отслужи кратка и непретенциозна панихида в Гиза късно следобед, когато слънцето започне да пада между пирамидата на Хефрен и Голямата пирамида.

— Това описание ми прилича на фотография — забеляза Дейвид.

— Наистина е фотография. Първата снимка от Египет, която съм виждала.

— Подходящо е. Кого би желала да поканиш?

— Твоето семейство и всеки, който го е познавал добре и който скърби за него.

Дейвид помълча, после каза:

— Искаш ли някой от църквата да произнесе слово?

— Не — отвърна Джема. Бе прибрала косата си с шнола, както я носеше в болницата, а сега бе открила, че тази прическа й вдъхва увереност. — Не искам да е от църквата. Аз ще кажа нещо. Бих искала и ти да го направиш.

— С удоволствие. Ще съставя списък на хората. Знаеш ли, братовчедът на Найлах притежава конюшня в Гиза.

— Конюшните на Гиза ли?

— Да.

— Мисля, че баща ми е ходил да язди там.

— Това е истина. Имат красиви арабски коне. Убеден съм, че ще ни помогнат с транспорта. За да стигнеш до тези места, ще ти е нужно четирикрако животно.

 

 

Джема настоя да посети Конюшните на Гиза без придружител. Тя увери семейство Лейзар, че предпочита да е сама. Според баща й арабските коне на Египет са легендарни. Когато за първи път посетил страната, той се бе влюбил в тях и казваше, че били по-красиви и от най-красивите жени, при това със сигурност се управлявали много по-лесно. Шегуваше се, тъй като високо ценеше жените с характер. Казваше, че характерът показвал крепко здраве.

— Един ден тъкмо жените ще опитомят земята — говореше й той. — И това ще бъде най-щастливият ден за всички нас.

А скритите картинки на голите и развратни двойки? Как се вписваха те във вижданията му? Как бе посмял да остави подобни неща, които тя да намери, когато вече го няма и не може да й ги обясни?

Докато вървеше по улиците на Кайро, тя осъзна, че й е нужно обяснение. Познаваше баща си. Той не водеше таен, извратен живот. Ускори крачка, сякаш да избяга от всичко, което би противоречало на това й убеждение. За малко да обърка пътя, затова спря да събере мислите си. Отсреща имаше малка джамия. Тя се изправи пред триетажната къща с резбована дървена порта. Протегна ръка, докосна дървената плоскост и придвижи пръсти по вдлъбнатината, която по всяка вероятност бе някоя арабска буква. Вдигна поглед и разпозна острия връх на познатата й църква. Продължи нататък, но сега вървеше по-бавно, като запаметяваше всеки детайл на къщите, покрай които минаваше, внезапната поява на котката, стрелнала се от съседната пряка, неравната повърхност на калдъръма под нозете си. Следобеда времето бе хладно, слънцето напомняше на догарящ въглен. Имаше цели часове до мръкване. Нямаше защо да бърза. Ще се опита да се наслади на разходката си.

Кайро бе различен без Майкъл, който в клаустрофобичен унес заобикаляше и отминаваше европейските имигранти. Джема проявяваше търпимост към незаинтересоваността му. Ала промяната на настроенията му, тъй внезапни и неочаквани, я дразнеха. Тя разбираше, че Майкъл изпитва физическа болка — това бе очевидно. Но черногледото му отрицание на всичко, което се стоварваше изневиделица сякаш от небето, бе нещо, което бе виждала единствено у мъжете в предсмъртните им часове; у мъже, които знаеха, че са загубили собствената си битка.

 

 

Джема тихо влезе в Конюшните на Гиза и видя един мъж с вила в ръка да разхвърля сено в полукръга, зает от красиви бели коне. Под краката на прекрасните животни проблясваха локви вода, а от бутовете им се вдигаше пара. Тя хвърли поглед зад мъжа и неговите животни към дългите редици — боксове бяха не по-малко от трийсет. Иззад някои от преградите се подаваха бели гриви и притежателите им я наблюдаваха, насочили напред островърхите си уши.

Боксовете до мъжа бяха празни. Сега той се бе подпрял на вилата и бършеше с ръкав потното си чело. Изглеждаше уморен в края на работния ден. Когато я забеляза, той учудено вдигна вежди.

— Много си тиха за европейка.

— Не исках да преча.

— И това е необичайно за европейците. Знаеш ли, усетих те още преди да съм те видял.

— Ти ли си Мохамед?

— Аз съм Умар, партньорът му.

— Познаваше ли баща ми, Чарлс Бастиан?

— Познавах го. Идваше да язди.

— Сам ли?

— Понякога.

Умар заби вилата в купата сено.

— Друг път идваха заедно с Дейвид Лейзар, но отдавна не съм ги виждал. Напоследък няколко пъти дойде с една жена.

— Познаваш ли я?

— Госпожа Датари. Италианка. Изключително дупе, както казвате вие, британците.

Умар се усмихна, Джема зърна белите му равни зъби и се запита дали семейството му има пари.

— Знаеш ли първото й име?

— Да. Анджела.

А. Д., помисли си Джема.

— Знаеш ли как бих могла да я намеря?

— Мисля, че отпътува за Италия. Но тук има къща.

— Къде?

— В Гардън Сити, на улица „Исмаил паша“, така мисля.

— Ясно — каза тя, изпълнена с любопитство от факта, че конярят знае дори адреса й. — Умар, мога ли да пояздя, или вече е късно? — попита Джема.

— Зависи къде искаш да отидеш и дали умееш да яздиш.

— Ей там — посочи тя. — Мога да яздя.

— Не е късно за пирамидите.

— Отседнала съм у Найлах, братовчедката на Мохамед — обясни Джема. — Тя ме изпрати тук.

— Тогава ще яздиш безплатно.

Той изтри с парцал ръцете си.

— Късметлийка си. Тук са най-добрите коне в Кайро.

— Много са красиви. Никога не съм се качвала на арабски кон.

— Ела — каза той. — Ще ти избера добра кобилка.

Умар я поведе покрай боксовете. Докато следваше леките му стъпки, тя имаше чувството, че той сякаш е въплъщение на стегнатите животни — толкова наподобяваше на тях. Бе също тъй стремителен и вихрен и от него се излъчваше неукротима енергия.

— Сама ще се увериш — каза той. — Арабските коне се различават от останалите. Могат да те прекарат през пустиня с дракони, но от друга страна, плашат се от собствената си сянка.

— Това ми харесва — забеляза Джема. — Мога да го разбера.

Той отвори един от най-крайните боксове. Докато слагаше юзда на коня, животното зарови муцуната си в гърдите му. После оседла още един кон и двете животни запръхтяха в очакване.

— Днес не са излизали. Сигурно ще препускат с всичка сила.

— Добре. И аз обичам да препускам.

Умар се усмихна и преплете пръстите на ръцете си, за да направи стъпало за крака й.

— Името на кобилата е Йоольо като месеца, в който се е родила. И може би също като теб е родена, за да препуска. Ще ме почакаш ли?

Кобилката на Джема вече пристъпваше нетърпеливо към вратата на конюшнята. Не можеше да чака. Препуснаха през пустинята. Йоольо тичаше гладко и бързо. Лесно се яздеше и не се нуждаеше от напътствия. Сякаш знаеше точно къде отиват. Джема само се возеше на гърба й, а кобилката препускаше по твърдия пясък към пирамидите. Джема почувства, че по страните й се стичат сълзи. Не беше сигурна дали не бяха причинени от вятъра, или пък от скръбта, която я бе сграбчила за гърлото насред хаоса, придружаващ стремителния бяг на коня. Не й се щеше да спре. Нито поглеждаше назад за Умар. Наведе се напред към шията на кобилката.

— Йоольо — прошепна й тя. — Доста си бърза.

Умар яздеше на известно разстояние след нея. Когато изсвири с уста, Джема дръпна юздите и накара Йоольо да спре.

— Не се отдалечавай от нас — посъветва я той. — Сахара е огромна.

Джема обърна коня си, за да погледне залязващото зад пирамидите слънце.

— Само още малко — примоли се тя.

Умар я следваше по петите. Най-после тя спря и подкара Йоольо в широк кръг, като се оглеждаше за туристи край пирамидите.

— Вече можем да се връщаме — каза тя.

Умар не й задаваше въпроси. Когато конят му живо се обърна и се изправи на задните си крака, черните му очи се заковаха върху лицето на Джема, после бавно се придвижиха и внимателно прецениха осанката й. Тя пресрещна и с отбранителното си изражение отклони настойчивия му поглед. Но като видя, че той с нищо не я оскърбява, а само я изучава, тя също започна да го наблюдава; забеляза, че в него има и мъжественост, и едновременно с това някаква женственост — в интелигентната извивка на очите му. Тъкмо очите му й подсказваха, че в погледа му няма нищо обидно. Досега никой не я бе гледал така.

После, когато се върнаха в конюшните, Джема си изми ръцете на външния умивалник. Бършеше лицето си с носната си кърпичка, когато Умар се приближи изотзад. Усещаше, че е зад гърба й. Не помръдна, когато той леко я докосна по тила с опакото на дланта си.

— Тук е най-красивата част на коня и според мен на някои жени.

От допира му тя не можеше да шавне. Пръстите му излъчваха увереност — това бе докосване на мъж, който и без да пита, знае, че някои неща му принадлежат по право. Никога не са ме докосвали така, помисли си тя. Докосвали са я крадешком, пиянски, несръчно. Опипвали са я, да не говорим за по-лоши неща.

После Умар с мекота в гласа изрече:

— Намирам, че европейките са плашливи като арабските коне. Само идеите могат да ги възпламенят.

Джема пренебрегна факта, че кръвта бе нахлула в главата й.

— Ей там, на онова място — рече тя. — Тъкмо там ще разпръсна праха на баща ми.

— Разбирам.

— Баща ми и Анджела Датари, те бяха ли… — Джема се запъна.

Умар сведе надолу гъстите си мигли и отвърна:

— Един голям персийски поет е казал: „Всички частици в света са влюбени и търсят любовта“. Може би и ти, госпожице Бастиан.

Двамата стояха в тишината на здрача. Част от нея искаше да остане в неговия свят, където хората могат да говорят подобни неща; в света, в който самите те са въплъщение на чистата и неподправена истина. За миг слънцето се скри и тя наметна сакото върху раменете си. Помисли си, че същността на този мъж и неговата страна остава неразбираема за нея.

— Можеш ли да уредиш транспорт за двайсет души в сряда?

— С удоволствие.

Тя млъкна за миг, после продължи:

— Кога за последен път видя баща ми?

— О, беше отдавна. Мисля, че бе напуснал Кайро.

Джема извади няколко сгънати банкноти от джоба си.

— Не знам дали това е достатъчно.

— Не се тревожи. Ще платиш остатъка по-късно.

Тя хвърли още един поглед назад към пустинята, откъдето се връщаха.

— Винаги ще помня днешния ден.

— Разбира се — усмихна се Умар. — Днес ти обязди първия си арабски кон.

 

 

Когато се върна в дома на семейство Лейзар, Джема завари Дейвид задрямал на едно кресло в кабинета си. Той се сепна от шума на вратата и й махна с ръка да седне при него.

— Коя е Анджела Датари?

— Анджела Датари ли? — Дейвид запримига с очи. — Италианка, която живее тук, в Кайро. Срещал съм я. Защо питаш?

— Прекарвала е доста време с баща ми.

— Не знаех.

— Искам да ми кажеш какво се е случило между теб и баща ми. Не разкрасявай фактите, кажи ми истината.

Дейвид изправи гръб, пресегна се за чая си и трепна, когато отпи от горещата течност. После се облегна и затвори очи.

— Истината е, че баща ти нагази в неприятни за мен води.

— Неприятни — повтори тя.

— Зловонни.

— Обясни ми, ако обичаш. Той е мъртъв и не е нужно да ме предпазваш от фактите.

— За всичко е виновна семинарията — започна колебливо Дейвид. — Много добре познаваше Светото писание. Дори твърде добре. Според мен това бе причината да направи връзката.

— Каква връзка?

— Добър въпрос. Честно казано, не мисля, че подобна връзка съществува. Но както сама знаеш, двамата не споделяхме едно и също мнение по въпроса.

Дейвид махна с ръка, сякаш не бе съгласен със собствените си думи.

— Всичко започна с Евангелието от Йоан. Баща ти с право твърдеше, че Йоан подрежда събитията по различен начин.

Той замълча, после продължи:

— Йоан разказва за неща, които останалите изобщо не споменават. Нито Матей, нито Марко, нито Лука.

— Какви неща? За какво говориш?

— Говоря за евангелията в Новия завет. Говоря за Библията. Единствен Йоан е писал как на сватбата в Кана Галилейска Иисус е превърнал водата във вино или как е вдигнал Лазар от мъртвите. Само Йоан говори ясно за тези епизоди. Баща ти бе обсебен от несъответствията в тях. Това не му даваше мира.

— Затова ли не беше съгласен с него?

— Не. Йоан бе само началото. Защото баща ти все искаше да стигне до дъното на всичко и не миряса, докато не го направи.

Дейвид бе приковал поглед във вратата и гледаше като в транс.

— „В дома на Отца Ми има много жилища…“, Йоан, 14:2. Баща ти винаги подчертаваше, че тези думи са дошли направо от египетската „Книга на мъртвите“. Свърза двете неща. Създаде цяла теория.

— Теория ли? — окуражи го Джема да продължи.

— Теория, според която християнството е заимствало страшно много от египетската религия. Баща ти казваше, че това се дължи отчасти на факта, че тъй като Иисус е бил евреин, той е отгледан в Египет, където Светото семейство се установява след бягството си, последвало убийството на младенците.

— И?

— Според него египетската религия е имала огромно влияние върху Иисус и тъкмо от египтяните Иисус се е научил да прави магии.

— Какво имаш предвид, като казваш магии?

— Египтяните са разполагали с цял набор от трикове, с които са доказвали присъствието на своите богове.

— Какви например?

Дейвид пропусна въпроса й покрай ушите си.

— Баща ти мислеше, че отците на църквата са спестили тази информация. Беше убеден, че са я скрили от хората.

— Защо да я крият?

— За да скрият истинската същност на човека Иисус. Повече не исках да го слушам. Но това беше преди години. Оттогава насам той е открил още много информация по въпроса.

Джема мълчаливо смилаше думите му. Спомни си за страниците, скрити в рамката на литографията.

— Това ли е всичко?

— Повече от достатъчно е.

— В главата на баща ми са се раждали какви ли не теории — каза тя.

— Но с тази отиде твърде далеч.

Джема си припомни един свой разговор с баща си за причините, поради които бе напуснал семинарията. Беше й заявил: „Представи си само — основателят на Римокатолическата църква не харесвал жените. Не можел да ги понася. Как бих могъл да остана в лоното на такава църква? Целият ми живот почива на женската сила“.

Баща й бе напуснал патриархалния безбрачен свят, за да се озове в Египет, древната земя на богините. Бе започнал да копае и да търси останки от историята, от фараони и царици, а като частно лице — от властните жени, които тя откри зад литографията, за които Дейвид Лейзар вероятно не бе и чувал. С каква цел? За да запълни някаква празнота в душата си? Да докаже нещо? Но какво? Тя отново се обърна към Дейвид:

— Значи прекъснахте всякакви отношения помежду си?

— Не, не беше така. Джема, трябва да разбереш. Вярата предшества съзнанието ни. Понякога не знаем защо вярваме, дори не сме сигурни, че вярваме в нещо. Докато се появи някой като баща ти и обърне света и всичко в него с главата надолу. Мислех си — боже мой, това е богохулство, дори още по-лошо! Двамата престанахме да разговаряме. Честно казано, аз съм доволен от това. Мълчанието помежду ни запази нашето приятелство.

— Когато е спрял да разговаря с теб, е започнал да говори на сина ти, така ли?

— Мисля, че това е напълно естествено. Двамата имаха повече общи черти. Но не съм сигурен за възгледите им. Понякога това ме тревожеше, защото Антъни е възпитан в християнските ценности.

— Аз също. Баща ми ме възпита да вярвам в Господ. Не мисля, че е бил еретик.

Дейвид отбягваше да я гледа в очите. Взе чашата си с чай, но като я върна обратно, постави я накриво. Тя се разклати шумно върху ръба на чинийката.

— Според мен — каза Дейвид — той поставяше под въпрос нещо, което не подлежи на съмнение.

— Нима съществува подобно нещо?

Отговорът му почти изсвистя във въздуха:

— Безусловно.

— Ако възгледите му разстройват най-добрия му приятел, какво да кажем за останалите.

— Наистина ли мислиш, че хората държат да чуят нещо различно от онова, на което са ги учили още като деца?

— Не знам за „хората“ — стана от мястото си Джема. — При теб как е?

— „Хората“ — усмихна се Дейвид — не се интересуват от подобни предизвикателства, честна дума.

Джема се насили да отвърне на усмивката му.

— Мисля, че за теб ще е голяма изненада, ако повярвам на думите ти.

— Надеждата живее вечно — каза Дейвид.

После викна след нея:

— Но, моля те, не го прави свое верую. Подобни академични спорове са често явление, при това всичко е вече минало. Не бива да оставя следа в паметта ти.

— Нямам спомени за баща ми в Египет — заяви Джема. — Това е проблемът.

 

 

Когато се качи в стаята си, Джема набързо написа едно писмо.

Уважаема госпожо Датари,

Казвам се Джема Бастиан. Чарлс Бастиан бе мой баща. Мисля, че сте го познавали. Не знам дали в Италия сте чули за неговата смърт, но мисля, че трябва да ви съобщя за това. Ще остана на написания по-долу адрес около месец. Прилагам го, в случай че се върнете в Кайро и поискате да се срещнем.

Аз бих искала.

Искрено ваша,

Джема Бастиан

 

 

На вечеря Джема прикри останките от неудобството, причинено от следобедния разговор, с безупречните си маниери на масата, докато наблюдаваше как главата на семейството пие твърде много и ораторства. Този ден тя бе забелязала нещо у Дейвид Лейзар, което бе виждала у мъжете на война — нещо подобно на ожесточен страх. Баща й бе застрашил самите основи на неговото съществуване. Макар Дейвид Лейзар да не бе лош човек, Джема чувстваше, че не може да му се довери. Съсредоточи вниманието си върху Майкъл, на когото, така или иначе, се доверяваше и който, доколкото знаеше, бе изгубил всичко — вече нямаше нито от какво да се бои, нито за какво да излъже.

 

 

На другата сутрин тя стана преди зазоряване и се разположи до прозореца. Разгърна картата на Кайро и се зае да я разглежда, докато небето постепенно губеше своите цветове и на тяхно място се настаняваше красив и нежен нюанс на бялото, а когато хвърли поглед навън, слънцето тъкмо в този миг блесна като острието на меч и безмилостно го раздра с лъчите си.

Облече се и тихо излезе от къщата. Щом хладната утрин я обгърна, тя се отправи към улица „Исмаил паша“ в противоположния край на Гардън Сити. Къщата на Анджела Датари бе голяма бяла постройка с кепенци на прозорците. Бе разположена доста навътре от тротоара и приличаше на разнебитен от бурята кораб. Сякаш екипажът го бе напуснал. Въпреки това Джема натисна звънеца на вратата и се облегна с гръб на нея. Градината бе добре поддържана. Анджела сигурно разполагаше с цял отбор градинари. Джема пусна писмото в пощенската кутия и се заразхожда из двора. Спря пред изсъхналия шадраван. В центъра му изваяна от мрамор гола женска фигура бе извила назад снагата си и с изящните си ръце пускаше гълъб в небето. Джема дълго съзерцава скулптурата, докато накрая започна да гледа на жената с гълъба като на Анджела Датари. Преди да си тръгне, отправи мълчалив въпрос към нея: „Каква беше ти за него?“.