Такър Маларки
Възкресението (8)

Глава шеста

Джема прекара целия следобед с книгата на баща си за египетската митология и довърши главата за богинята Изида, която била тъй известна и обожествявана от толкова широк кръг от хора, че вместо споменът за нея да избледнее, както е станало с другите египетски богове и богини, той останал жив и бил възприет и от гърците, и от римляните. Дори през XX в. хората продължават да се прекланят пред „Майката на живота“ и „Косата на смъртта“ — храмовете, построени в нейна чест, са достигнали на север чак до Париж. А когато през IV в. християнството печели популярност, поклонниците на Изида измислят култа към Богородица, за да запазят своята богиня жива. Влиянието й е очевидно в християнските икони, изобразяващи Дева Мария с Младенеца.

Джема си взе някои бележки и затвори книгата. Баща й, който някога беше благочестив християнин, бе окачил изображението на древната богиня в кабинета си. Бе заменил една дева за друга. Тя не знаеше какво да мисли. Не можеше да си обясни защо бе отделила време да чете за това. Факт бе, че баща й не правеше нищо просто така, без причина. Дори когато ставаше дума да окачи някоя картина на стената.

* * *

Тази вечер в двора на семейство Лейзар звучеше музика. Джема се спря на вратата и видя Амад да седи направо на плочите, подвил крака, както правеха местните. Виждаше още един човек, познавал онази част от баща й, която на нея й бе неизвестна. Той седеше с гръб към фонтана с леденосинкавото делфинче, от чиято уста бликаше вода. При допира на слънчевите лъчи до тюркоазените плочки, между тях проблясваха златисти искри. В скута на Амад лежеше струнен инструмент, който напомняше на лира. Очите му бяха затворени, а пръстите му се плъзгаха нагоре-надолу по грифа и изпод тях се раждаше странна неравна мелодия. Тя тихо пристъпи напред и седна в самия край на двора под дребно лимоново дръвче. Усещаше гладката повърхност на плочките под себе си; тяхната хладина проникваше през тънката й рокля. Амад посвири още малко, после й махна с ръка да се приближи.

— Моля те — каза той. — Седни до мен.

— Какво е това? — попита тя.

— Нарича се уд.

Инструментът бе инкрустиран със седеф, който блестеше на слънцето.

— Красив е — забеляза Джема.

— Казват, че бил измислен от Ламак, пряк потомък на Каин. Когато синът му умрял, Ламак окачил мъртвото му тяло на едно дърво. Като се изсушило, тялото заприличало на инструмент. Нарекли инструмента „уд“.

— Уд — повтори Джема странната дума. — У дома свирех на пиано.

— Пианото е по-голям инструмент.

— Да — засмя се тя. — Трудно е да пътуваш с него.

— Обичаш ли музиката?

— Много.

— Какви песни харесваш?

Джема замълча, после отвърна:

— Може и да не са ти известни.

— А може и да те изненадам. Баща ги ме научи на много песни.

— Наистина ли?

— И аз го научих на някои.

— Ще научиш ли и мен?

— Ако можеш да ги запомниш.

— Мисля, че ще мога.

Амад подръпна струните и плъзна пръста си по грифа, като караше инструмента да вибрира и да издава виещи звуци.

— Напомняш ми за баща си. Човек, който винаги бе готов да научи нещо ново. Ако си наследила това му качество — добре, защото то е истински дар.

Джема отпусна ръце в скута си.

— Благодаря ти за думите.

След миг попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— По какво коптите се различават от останалите християни?

— Те са посветени в едно от най-старите християнски вярвания, дошло до нас чрез думите на св. Марко.

— Не знам нищо за св. Марко.

Амад се усмихна.

— Той донася учението си в Египет само десетина години след смъртта на Христос. Но в Египет са съществували много пророчества за християнската вяра. В Стария завет Исая казва: „И в този ден ще се въздигне олтар на Господ в центъра на земята египетска“.

Амад остави уда на плочките.

— А Господ е казал: „От Египет повиках Моя Син“.

— Но нали Египет е мюсюлманска страна?

— Пророкът на мюсюлманите бил женен за египтянка и тя единствена го дарила с дете. „Когато завладеете Египет, казал той, не закачайте коптите, а ги закриляйте, защото те са ваши плът и кръв.“ Така че тук се чувстваме в безопасност, макар да сме задължени да плащаме такса „гезя“ и с това си печелим правото да бъдем „Ал Зема“ или закриляни.

Замълчаха. След малко Джема каза:

— Извинявай, не исках да ти преча.

Пръстите на Амад отново дръпнаха струните на уда.

— Музиката, която свирим на уд, е различна от онази, която познаваш. Ухото ти е свикнало да долавя хармония. Докато хармонията в нашата музика, такава, каквато я разбираш ти, не съществува. Ако очакваш хармонична мелодия, ще се разочароваш. Ние наблягаме на мелодията и ритъма. Този инструмент няма точно нотиране. По грифа му липсват разграниченията на китарата. Ние, музикантите, долавяме нотите по различен начин. Една и съща песен, с едно и също нотиране, може да прозвучи по съвършено различен начин.

— Значи можеш и сам да се научиш.

— Не, всъщност никой не би трябвало да свири по ноти, без най-напред да е чул мелодията. Нямаш представа колко грозно би могъл да пресъздаде нотите.

— Ще ме научиш, нали? Поне малко.

— Почти всеки ден преди вечеря сядам тук с моя уд. Ще се радвам, ако идваш при мен.

— Благодаря ти, Амад.

Той отпусна ръце върху струните.

— Съжалявам за смъртта на баща ти.

Амад засвири. Джема се огледа. Дворът бе тихо място, чийто покой се нарушаваше единствено от тихия ромон на водата и от квадрата небе над него.

— Кога за последен път работихте заедно?

— Трябва да е било преди десетина години.

Амад засвири някаква кратка мелодии, от която Джема потръпна.

— В Долината на царете.

— Имаш ли деца, Амад?

— Имам син, Зира. Работи с Антъни. Двамата са един екип, както навремето бяха техните бащи.

— Знам, че преди смъртта си баща ми е работил върху нещо. Но ти не знаеш върху какво, нали? Може Зира да ти е споменавал?

— Зира работи за човек, който в пустинята се чувства като у дома си. С годините се научи да не говори много. Когато се чувстваме добре в нечия компания, не е нужно да говорим.

— Надявам се някой ден да се запозная и с двамата.

— Убеден съм в това. Антъни ще пристигне веднага щом разбере, че си тук. Много обичаше баща ти. Както и аз.

 

 

Когато слезе за вечеря, Майкъл Лейзар бе вече пиян. Заваляше думите, а очите му излъчваха безразличие и приличаха на стъклени топчета. Изобщо не направи опит да се включи в разговорите, придружаващи поднасянето на първите ястия, а се смееше на собствените си шеги. Когато сервираха главното ястие, той вече бе задрямал. Найлах и Дейвид разговаряха през него и не обръщаха внимание на тихото му похъркване. Когато главата му клюмна на една страна, Джема стана от мястото си.

— Нищо му няма — успокои я Найлах.

— Майкъл? — повиши глас Джема. — Не искаш ли да си легнеш?

Майкъл отвори очи и разсеяно огледа стаята, като търсеше с поглед Джема.

— Вървях твърде много — каза той. — Мисля, че наистина имам нужда да си полегна.

Той стана и залитна, после ритна бастуна си. Бастунът профуча през цялото помещение и се удари в стената.

Джема видя, че Найлах и Дейвид се спогледаха. Но нито помръднаха, нито се обадиха. Джема избута стола си назад и отиде да вземе бастуна му.

— Ела — обърна се към Майкъл. — Ще те заведа горе.

— Чудесно.

Когато му подаде бастуна, той го отблъсна и вдигна ръката си. Тя бе подута и зачервена.

— Ще трябва да я превържем.

Найлах стана от мястото си.

— Джема, ние ще се погрижим.

— Аз съм медицинска сестра — отвърна Джема. — Превръзките са по моята част.

— Сигурна ли си? — попита Найлах.

— Разбира се.

— Благодаря ти, мило дете — обади се Дейвид.

И двамата изглеждаха облекчени от нейната намеса. Внезапно тя почувства съжаление към този мъж, към сина, превърнал се в бреме за семейството си. Джема взе бастуна на Майкъл в едната си ръка, а с другата го прегърна през кръста. Преди да започнат да се изкачват по стълбите, те спряха, за да може Джема да го хване по-здраво. Той се вкопчи в рамото й.

— Брат ми се връща — изломоти, преди да започнат трудното изкачване.

Изглежда не осъзнаваше с каква тежест бе натоварил Джема, която със сетни сили се стремеше да удържи тялото му.

— Да — отвърна тя, когато направиха и следващата стъпка. — Баща ти ми каза.

— Моето малко братче Антъни. Посещава ни от време на време, за да не забравим физиономията му.

— Нямам търпение да говоря с него за баща ми.

— Да, двамата се чувстваха много удобно, натикани като мишки в тесните си кабинети. Един господ знае с какво са се занимавали толкова дълго време там. Без прозорци, целите в прах.

— Защо не сте близки с брат си?

— Трудно е да си близък с Антъни.

— Защо?

— Всъщност не знам. Може би произлизаме от различни мумии. Малкото ми братче е половин египтянин.

Майкъл се улови за перилата за по-голяма устойчивост.

— Главата му по рождение е пълна с пясък.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. Не ми обръщай внимание. А моята глава пък е пълна с още по-лоши неща.

Спряха на горната площадка да си починат.

— С какво е пълна главата ти, Майкъл?

Саблевидният белег в края на устата му се изкриви в нещо, наподобяващо усмивка.

— С теб, Джема.

— Правилно.

Джема го отведе в стаята си, където Майкъл подскочи, стовари се върху дивана и започна да я наблюдава с притворени очи. Докато тя приготвяше спирта и марлята, той отново задряма. Тя се настани до него и го докосна по ръката. Майкъл трепна, ала не се събуди. Бе потънал в дълбок сън. Тя се наведе и прошепна в ухото му:

— Майкъл.

Той апатично я погледна през притворените си клепачи.

— Джема — измърмори. — Какво правеше с онзи отвратителен инструмент?

Тя се замисли, после кимна с глава.

— С уда на Амад ли?

— Виждаш ли, дори името му звучи ужасно. Като в кошмарен сън.

— Наблюдавах го как свири. Музиката му е тъй различна от всичко, което съм слушала досега. В Англия свирех на пиано. Но смятам, че ще е хубаво да използвам престоя си тук, за да се науча да свиря на уд.

— Моля те, недей. Ще ти купя пиано.

Джема разтърка дланта му със спирт. Майкъл присви очи и извърна главата си встрани.

— Извинявай. Сега ще мине.

Тя отвори тубичката с антибиотичния крем и покри с лекарството отворените му пришки.

— Така е по-добре — каза Майкъл.

— Ще ти направя лека и хлабава превръзка, за да могат раничките да дишат през нощта. Но за известно време ще трябва да не използваш тази ръка.

— Още не е достатъчно силна.

— Ще заякне. Докато пришките зараснат, тя вече ще е станала много по-силна.

— Доста окуражаващо — усмихна й се той. — Мога ли да спя тук тази нощ?

— Не — засмя се тя. — Не можеш.

— Ако се оженя за теб, ще ми разрешаваш да спя на дивана в стаята ти.

— Ако не греша, съпрузите спят в брачното ложе.

— Още по-добре.

Той вдигна поглед към нея и я загледа, докато накрая тя се изчерви и се засмя.

— Нямаш представа колко много предложения получава една медицинска сестра.

— Войната бе тъй дълга, а ние — тъй самотни — забеляза той.

— За жалост съм свикнала с това.

— Ще го приема като предизвикателство.

Джема се пресегна и го хвана за здравата ръка.

— Мисля, че двамата с теб достатъчно сме се предизвиквали. Хайде, ставай да те отведа до леглото ти.

Тя го заведе в стаята му, събу единствената му обувка и му помогна да си легне.

— Ето така. Да ти сваля ли крака?

— Не, остави го. Седни до мен, само за миг.

— Добре.

— През последните години някой правеше ли ти компания, или и ти си била самотна като мен?

— Имах си нещо като компания. Общувах и с другите медицински сестри.

— Джема.

— Да?

— Предлагала ли си страхотното си тяло на някой ранен войник?

Джема мълчеше. После извърна погледа си от него.

— Направи ли го? — настоятелно я питаше той.

Тя постави пръсти на устните му. Той ги целуна. Вдигна ръката й към бузата си. Да не гледа белега му.

— Искам да се скрия и от войната — каза той. — Мъча се да го направя, но тя винаги ме открива. Легни до мен, само за минутка. Искам да ти разкажа нещо.

Джема сведе поглед към него. Той изпревари отказа й с настойчива молба.

— Моля те, важно е.

Тя безмълвно се настани до него и двамата се загледаха в балдахина над леглото.

— Имаше един стар французин. Опитваше се да ми помогне. Приземих се в неговата нива. Кракът ми бе счупен. Мислех, че горя. Не можех да разсъждавам трезво. Той ми каза нещо на френски. Изникна съвсем неочаквано. Изненада ме. Извадих оръжието си, французинът се развика и вдигна ръце. Крещеше толкова силно! Човек не стреля в друг човек, за да го накара да млъкне. Но аз направих тъкмо това.

Джема мълчеше. Обърна се и погледна Майкъл в профил, гледаше онази страна на лицето му, която представляваше обезобразена сцена на болката му.

— И досега го виждам — продължи той. — Размахва ръце във въздуха. Беше стар, стар като баща ми. Носеше бяла нощна роба.

И двамата лежаха и мълчаха. След малко Джема се надигна на едната си ръка и го целуна по гладкия изпъкнал белег на изгорената му буза.

— Не бива да задържаш в себе си тези неща, тъй като те разяждат.

Тя стана от леглото и се изправи до него.

— Благодаря ти, Джема. Благодаря ти за целия ден. За разговорите, за предизвикателствата. Струваше си цената на всяка моя пришка.

 

 

Когато влезе в стаята си, Джема се придвижи в тъмнината до леглото и потъна в мекия му уют. Нощта бе ясна и топла и в нея се процеждаха приглушените светлини на града. Тя не можеше да бъде медицинска сестра за Майкъл. В сърцето си копнееше за дом и семейство, така че не би могла да поеме подобен ангажимент, в който лесно щеше да изгуби същността си. Не за това бе дошла тук. Целта на пътуването й бе да остави мъртвите да почиват в мир. Преди любовта трябваше да възстанови покоя в сърцето си. Покой, който все още не можеше да си представи, че ще намери в тази страна.