Такър Маларки
Възкресението (6)

Глава четвърта

И каза Иисус: Бъдете предпазливи за света.

Опашете слабините си със сила…

защото бедата, която очаквате, ще се намери.

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Джема и Майкъл излязоха от къщата, озарени от светлината на лъчистото утро. Слънчевият ден сякаш бе заличил пукнатината в отношенията им от предишната нощ. Майкъл я откри в кухнята да пие кафе и да преглежда английските вестници от предишната седмица. Той се почувства почти на върха на щастието. Тутакси обяви, че има намерение да й покаже реката на живота.

— Преди да е станало непоносимо горещо — добави той. Когато тя не го удостои с отговор, а бегло се усмихна, Майкъл додаде: — Ако ме придружиш, ще ми направиш услуга. Още не съм сигурен в новия си крак.

Джема вдигна поглед към него, сякаш да прецени доколко му е нужна помощта й.

— Ще те заведа в музея — поблазни я той.

Тя отмести вестниците встрани и каза:

— Почакай да си взема шапката.

 

 

Двамата крачеха по тесните залесени улици, а клоните на дърветата се преплитаха над главите им и образуваха зелен тунел. Храстите покрай тротоарите бяха разцъфнали. Утринният въздух бе хладен и неприятно влажен. По пътя Майкъл й показваше посолствата и красивите къщи. Джема го слушаше, като обръщаше повече внимание на походката му — твърде бърза за човек с изкуствен крак. Дървените протези бяха корави, знаеше това, и притискаха ставите като бутала. Самата тя вървеше без да бърза, спираше се да се наслади на къщите и цветята със съзнанието, че той бе започнал да се напряга; челото му се бе изпотило, а на изпитите му бузи се виждаха две яркочервени петна.

— Някой ден ще те заведа до цитаделата — обеща й той, — най-високата точка в Кайро. Оттам кварталът ни се вижда като размазано зелено петънце.

— Със сигурност изглежда по-хубаво, отколкото твърдиш.

— Не и оттам. Всъщност той представлява паметник на британската решимост. И на отрицанието. Тук не усещаш пустинята, нали?

— Не, повече ми прилича на Англия.

— Точно така. В средата на XIX в. всеки сантиметър от този елитен квартал е бил залесен. После почвата така е била напоена, че околността е заприличала на истинска оранжерия. Както и очаквали, малкото островче се раззеленило още повече и станало почти като у дома. Мисля, че обитателите му са искали то да им напомня за зеления им остров. Вероятно целта им е била да отвлекат собственото си внимание от обзелата ги лудост, отвела ги да живеят насред пустинята.

— Откъде вземали вода?

— Крадели я от Нил. Проблемът е там, че когато излизат от своя оазис, те се озовават в пустинята. Тя винаги ще бъде тук. Живеещите в Гардън Сити оредяват и са обречени, по което приличат на оранжерийни цветя. Знам го, защото в последно време се превърнах в едно от тях.

— Хайде — повика го Джема. — Да избягаме от оранжерията.

На запад Гардън Сити граничеше с Нил и когато Джема и Майкъл излязоха от къщата, те поеха в тази посока. Докато стигнат реката, Майкъл бе изразходвал силите си. Бяха излезли от сенките на английския квартал и се бяха озовали в горещия вибриращ град. В главата на Джема сякаш се блъскаха чинели, когато си проправяха път по оживената улица сред мулета и камили. Наоколо им се вдигаха оцветени в розово облаци пушилка, светлината на слънцето проникваше през дървените огради и покривите и се плискаше в тесните пространства между постройките. Над главите им птичетата шумно пляскаха с криле и влизаха в отворените прозорци на откритите египетски домове. Мъже и жени, облечени с роби, натоварени с кошници и денкове, с лакти си пробиваха път през навалицата от продавачи, които предлагаха разнообразни стоки от пъстрите сергии. Джема се закашля от праха, който се вдигна от преминаващото шумно стадо черни кози със звънци на шиите.

— Опитвам се да те стресна — обади се Майкъл и й предложи носна кърпичка. — За да не повторим разходката си из тези места.

Тя поклати глава и махна с ръка, отказвайки кърпичката.

— Добре съм.

— Ето я и реката.

Той я поведе към една пейка на улица „Шариа Корниш Ел-Нил“. Ленивата безцветна река бавно се влачеше надолу и платната на фелуките висяха отпуснати в безветрената утрин. На отсрещния бряг две жени изстискваха прането си на брега, като безмилостно извиваха дългите чаршафи, които държаха за двата края. В плитчината стояха босоноги мъж и момче и хвърляха рибарски мрежи във водата. Палмите се извисяваха високо над тях и се полюшваха на лекия бриз, който Джема изобщо не усещаше. Чувстваше се неприятно изпотена и необяснимо мръсна, но продължаваше да се усмихва под периферията на шапката си.

— И все пак тук е ужасно красиво.

— Значи не успях да те стресна.

— Повярвай, очаквах да не ми хареса, но ми харесва. Животът тук ми се нрави. Толкова е вълнуващ.

— Наслаждавай му се. А аз всеки миг мога да замина за прогизналата от влага стара Англия.

Джема нави ръкавите на блузата си.

— Ще се върнеш ли?

— Къде?

— В страната си. Животът трябва да продължи, така казват.

Тя изви главата си към слънцето и затвори очи.

— Какво слънце само!

Майкъл се наведе и бързо я целуна по устните. Джема се стресна и отвори очи, после докосна устата си с облечената си с ръкавица ръка.

— Защо го направи?

— Изглеждаше тъй хубава!

— Нали не целуваш всеки, който ти се стори хубав?

— С теб ми е приятно.

Джема тръсна глава. Майкъл се изправи без помощта на бастуна си, пъхна едната ръка в джоба си и монетите в него звъннаха. Когато му подаде бастуна, той смирено я погледна.

— Имаш право — каза и се отдалечи.

Джема го остави да повърви сам, после тръгна след него и бързо го настигна.

— Да забравим за случилото се.

— Преди знаех как да постъпвам — рече той. — А сега трябва да полагам огромни усилия, за да не оплескам нещата.

Двамата се отстраниха, за да направят път на нетърпеливия старец, който дърпаше претовареното си твърдоглаво магаре.

— Нищо не си оплескал.

— Разстроих те.

— Изненада ме. Различно е.

Той я стисна за ръката и я загледа. Очите му тихо и напрегнато търсеха нейните. Момчешката миловидност на лицето му мигом я омая. Тя почувства, че съзерцава призрака на онзи мъж, който е населявал това тяло преди войната.

— Разбираш ли? — каза той и постави ръката й върху белега до устата си. — Не бях сигурен дали ще мога да се целувам с това тук.

Джема затвори очи от близостта на това красиво, но наранено лице. После се вдигна на пръсти и притисна устните си към неговите. Те бяха меки и я задържаха по-дълго, отколкото възнамеряваше. Тя зае предишната си поза и изпита леко облекчение от това.

— Мисля, че няма да ти е трудно.

Майкъл я бе уловил за ръката.

— Джема — каза той.

Джема се усмихна и събра цялата си вещина на медицинска сестра.

— Да тръгваме, хайде!

Продължиха разходката си. Наследил е бащиния си чар, помисли си тя; той бликаше изпод горчивината му, сякаш някъде дълбоко в душата му се намираше източник на прясна студена вода. Нищо чудно, че се бе опитал да я целуне. Вероятно никоя жена не му бе отказвала.

— Ето че пристигнахме — посочи Майкъл към розовата мраморна сграда с колони и няколко миниатюрни палми пред входа. — Отсреща има кафене. Ще купя вестник и ще се паркирам там. Остани колкото трябва.

— Ще погледна набързо. Надявам се, че нямаш нищо против?

— Не, разбира се.

Джема не влезе в обширната зала с експонатите. Последва инструкциите на Дейвид и слезе направо на долния етаж, където бе кабинетът на баща й; отвори вратата с помощта на ключа, даден й от Дейвид. Ключа на баща й. Отначало засече. Джема изруга и започна да го върти, докато най-после отключи. Вратата се бе изметнала; трябваше да я бутне с рамо, за да я отвори.

Когато видя, че вътре има още някого, тя се вкамени. Мъж на средна възраст, застанал до бащината й картотека, вдигна поглед към нея. Тънък пласт рижава коса бе прилежно зализан върху иначе плешивото му теме. Двамата стояха и се гледаха.

— Това не е ли кабинетът на Чарлс Бастиан? — попита Джема.

Мъжът продължаваше да се взира в нея и не отговори. Само я фиксираше с бледите си воднисти очи.

— Или греша? — настоя тя.

— А вие сте?

— Дъщеря му.

Джема забеляза усмивката, от която бръчките се врязаха още по-надълбоко около очите му, а кръглото му лице стана някак топло, дори дружелюбно.

— Да — отвърна той. — Приличате си.

Говореше с английски акцент; личеше си университетското му образование.

— Познавам ли ви? — попита тя.

— Никога не сме се срещали. Познавах баща ви.

— Ще възразите ли, ако ви попитам какво търсите в картотеката на баща ми?

— Бърза справка — леко се усмихна той. — По нашите си музейни работи.

— Какво точно означава това?

— Означава, че това не би трябвало да ви засяга.

— Всичко, свързано с баща ми, ме засяга.

— Баща ви имаше отношение към материали, които не бяха негова собственост. Не мисля, че това би могло да има някаква връзка с вас.

— Ваша собственост ли бяха? — попита Джема.

За миг по лицето му премина сянка. Джема не бе сигурна дали изразяваше раздразнение, или гняв. Той извърна погледа си от нея.

— Мисля, че трябва да излезете оттук — заяви тя.

Мъжът взе палтото си от стола и бавно, без ни най-малко разкаяние, се отправи към вратата.

— Ако бях на ваше място, щях да побързам да свърша работата си тук — каза той. — Може да се окаже, че това не е най-безопасното място на света.

Джема остави вратата отворена и застана с лице към стената. Не сваляше поглед от него.

— Ако ми кажете името си и къде бих могла да ви намеря, ще ви се обадя веднага щом открия нещо важно.

— Просто послушайте съвета ми и заключете кабинета колкото е възможно по-скоро.

Джема протегна ръка.

— Ако не искате да уведомя охраната, предайте ми ключа си.

Тя остана така, докато той остави ключа в отворената й длан.

— Простете ми — тихо изрече мъжът. — Трябваше да ви поднеса съболезнованията си.

Преди да успее да си дръпне ръката, той я сграбчи в хладната си, влажна длан.

— Ще ни липсва.

Побиха я тръпки. Побърза да затвори вратата след него, после пусна двата ключа в джоба си. Облегна се на вратата и задиша тежко — в душата й се надигаха лоши предчувствия. Това бе вторият човек, който търсеше нещо, което баща й е притежавал. Остана така, докато предчувствията й не преминаха в раздразнение. Тези мъже се намесваха най-грубо между нея и баща й, не я оставяха насаме с него. Не помръдна, докато не усети отново присъствието му.

Бащиният й кабинет бе малък и с висок таван. Изглеждаше неестествено подреден за него, но най-вероятно бе почистен или от полицията, или от персонала на музея. Тя заобиколи голямото кожено кресло, където бяха открили трупа му. Не се доближаваше много до него, крачеше из тясното пространство наоколо и се взираше в купчината вещи върху писалището. Нищо не докосна. Сред картите на стената висеше и едно тъмно изображение, което Джема оприличи на Девата с Младенеца. Баща й, бивш семинарист, категорично се противопоставяше на религиозната иконография, а бе украсил стената в кабинета си с иконата на Дева Мария. Никога преди не е окачвал по стените нищо друго, освен карти.

Джема извърна поглед. Бележникът, в който си бе отбелязвал срещите, лежеше върху бюрото му като сувенир. Тя го отвори и заразглежда имената на хората, с които се бе виждал, удължените стрелки, показващи дните и седмиците, през които бе пътувал, поясненията за времето, прекарано в Кайро, кодирани с коптски букви. Няколко дати сочеха дните, когато е яздил до Конюшните на Гиза. Тя проследи с пръст инициалите „А. Д. — p.m.“, появяващи се почти всеки ден през месеца преди смъртта му. P.m. като post mortem, помисли си тя и си го преведе: посмъртно. Имал е среща с директора на една банка, видя и реклама на някакъв агент за недвижими имоти, прегъната така, че се виждаше една къща за продан. Разгледа скицата на хубавата сграда, детайл от предлагания имот. Имаше цветни градини, както и малка овощна градина. Това ли бе къщата, в която щяха да живеят? Като държеше рекламното листче пред очите си, тя се пресегна за телефона и набра номера на посредника.

— Обаждам се от името на Чарлс Бастиан — каза тя, когато отсреща й отговори някой си господин Аскоум.

— Бастиан ли? — Гласът му прозвуча леко възбудено. — Имахме среща преди седмици. Къщата вече е продадена. Нямаше начин да се свържа с него, нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Джема. — Значи е искал да купи къщата?

— Бяхме привършили с документацията. Коя сте вие? Секретарката му ли?

— Не. Но искам да ви се извиня от негово име.

— Ако все още иска да купува, нека ми се обади.

— Благодаря ви.

Джема остави слушалката на мястото й. Разлисти бележника до последната страница. Нищо. Ала в самото начало бе закрепена сгъната на две изрезка от статия във вестник. В нея се разказваше за човек, загинал при свличане на земна маса, английски археолог. Открили трупа му в Южен Египет близо до място, наречено Наг Хамади. Стивън Сътън. Джема си записа името му и мястото, като произнасяше на глас непознатите срички. Преписа си и адреса на банката, а най-отдолу добави „А. Д. — p.m.“.

Накрая седна в креслото и се завъртя, като не преставаше да оглежда стаята. Зае позата, в която предполагаше, че е бил намерен баща й, и положи глава върху бюрото. Как е могъл да почине тъкмо тук? Нуждаеше се от повече подробности; трябваше да говори с Дейвид Лейзар, с някого, който знае какво е станало. Засега не можеше да повярва, че баща й, който дори не е страдал от най-проста настинка, е седнал на стола в кабинета си и е умрял ей така. Още повече че бе заварила онзи мъж да се рови из документацията му.

Спомни си, че бе пропуснала да вземе името на човека с рижавата коса. „Какво ти се е случило?“ Тя затвори очи и мълчаливо се помоли на баща си да й отговори.

Миг по-късно вдигна глава и отново се взря в образа на Дева Мария на стената. Стана и се изправи пред нащърбената от времето рамка. Повдигна я да види надписа на гърба й. „Изида и Хор“, (II в.), „Богинята Дева и младенецът“. Значи това не бе Дева Мария. Ала между двете имаше необичайна прилика, дори в позата на бебето и в начина, по който майка му го държеше. Тя намести рамката обратно и отиде до библиотеката, взе краткото издание на „Египетска митология“ и мушна томчето в чантата си.

 

 

— Трябва да отида в банката — обяви тя на Майкъл, когато отиде при него в кафенето. — Египетската банка. Далече ли е?

Той сгъна вестника и допи бирата си. Джема забеляза, че цветът на лицето му се бе подобрил. Майкъл посочи през площада.

— Отсреща е.

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Нали и без това сме тук?

Фронтонът на банката се крепеше върху колони с цвят на слонова кост, а до тях бяха засадени китайски рози. Вътрешността на сградата, със застлания си с мраморни плочки на красиви жилки под и с високата си ламперия, изглеждаше изумително пуста. Веднага я поканиха да седне пред управителя, чието име баща й бе записал в бележника си. Сега той я гледаше вежливо и не обръщаше внимание на звъна на телефона. Когато се наведе към нея с протегната ръка, тя се опита да зърне очите му иззад зацапаните бифокални стъкла на очилата му. Внезапно й се доплака.

— Баща ми се казваше Чарлс Бастиан — успя да промълви тя. — Мисля, че е имал сметка при вас.

— Госпожице Бастиан, много съжалявам.

Джема не вдигаше поглед от бюрото.

— Пристигнах, за да се погрижа за делата му. Знам, че седмица, преди да почине, е трябвало да се срещне с вас.

— И го направи. Щеше да купува къща. Уговорихме се как да се преведат парите. Само че в деня на трансфера сметката на баща ви бе почти изпразнена. Излишно е да ви казвам, че след като не ни се обади, ние не можехме да продължим с операциите по закупуването.

— Знаете ли откъде идваха парите? И къде се изпращаха?

— Не знам. Той бе сигурен, че в деня на трансфера сумата ще бъде тук.

— Не каза ли още нещо? Каквото и да е?

— Боя се, че разговорът ни бе съвсем кратък.

Джема потъна в мълчание. Не чуваше нито гласовете, нито шепота около себе си. Сякаш се намираше в гробница. Искаше да излезе от нея.

— Ако се сетите за нещо, ако се появи нещо ново, ще ми се обадите ли? Ще бъда на този номер.

— Разбира си, госпожице Бастиан. Ще ми съобщите ли как бихте желали да постъпим с останалите пари?

— Ще ми напишете чек, предполагам?

 

 

— Добри ли са новините? — попита Майкъл, когато тя се върна при него. Той свършваше втората си бира и се бе поразвеселил.

— Баща ми е бил беден. Всъщност това не е новина.

— Господи!

— Честно казано, щях да се учудя, ако имаше нещо в банката.

Майкъл остави парите за сметката на масата и двамата си тръгнаха.

— В кабинета му имаше някого — каза тя. — Някакъв мъж. Не му записах името. Търсеше нещо. Никак не ми хареса.

— Всички тези музейни работници са чудовищно безскрупулни и амбициозни. Така казва баща ми.

— Мисля, че този не беше от музея. Но имаше ключ.

Майкъл я погледна и каза:

— Уплашил те е.

— Малко.

— Е, била си в кабинета, където е починал. Не си очаквала вътре да има някого. Стреснала си се. Съвършено разбираемо.

Докато се отдалечаваха от музея, Джема хвърли поглед назад през рамото си.

— Какво пък? Земята продължава да се върти — осведоми я Майкъл. — Новината на деня е, че военните в Израел са сформирали част, наречена „Шерут Авир“ — малък военновъздушен отряд, който трябва да ги защитава от големите лоши араби. Изглежда Египет трябва да се готви за нова война. Ако ме вземат да пилотирам боен самолет, няма да имам нищо против да стана мръсен египтянин.

Джема се опитваше да се съсредоточи върху думите му и да не откъсва поглед от улицата пред себе си, докато си проправяха път покрай някоя от купчините ароматен тютюн и подредените в редици стъклени тръбички на уредите за пушене. Започна да пресмята наум, като разсеяно отбелязваше как минувачите спират поглед върху обезобразеното лице на Майкъл със смесица от страхопочитание и отвращение. Улицата се стесни и се превърна в алея. Майкъл трябваше да върви зад нея. Тя тръгна по-бавно, нарочно се бавеше, за да разглежда платовете и тъканите материи, които висяха на въжетата над главите им. Вдигна се на пръсти, за да види сложните геометрични плетеници и избродираните сцени, изобразяващи срещите на древните египтяни с рогатите озъбени и крилати божества. Докосна Майкъл по ръкава.

— Може би имаш нужда да работиш — каза тя. — Нещо да правиш.

— Тук няма работа за мен.

— Не бъди глупав. Ти си образован и интелигентен млад мъж.

— Бях летец.

— Преди да станеш летец, си бил нещо друго.

— Не — възрази Майкъл. — Не съм бил нищо друго.

Джема се обърна към него.

— Напротив — настоя тя.

Майкъл тежко се опря на бастуна си.

— Вече не си спомням. Дори не знам дали има някакво значение, дали изобщо ме интересува.

Той гледаше над рамото й. Джема проследи погледа му. Намираха се на кръстовището на два главни булеварда.

— Къде сме? — попита го.

— Много близо до Грандхотела — посочи с ръка Майкъл. — Където можем да пийнем нещо и да се разхладим.

— Добре тогава. Да влезем.

При вида на хотела и двамата почувстваха облекчение. Майкъл стана доста бъбрив.

— Това е обвита с лоша слава бърлога, където хората си губят времето. Грандхотелът е построен през 1869 г. в чест на откриването на Суецкия канал. Но всъщност Исмаил паша го е издигнал за императрица Евгения. Искал е да я впечатли.

— Прилича на дворец.

— Ами да, какво ли не правят мъжете от суета.

Двамата предпочетоха градината на ресторанта, прорязана от покрити с чакъл пътеки. Гостите се разхождаха под слънчобраните си или седяха като накацали на пейките до фонтаните, кипящи от рибки, които се стрелкаха и се мятаха в борба за невидимите за околните хапки храна. Оберкелнерът ги заведе до масата в един сенчест ъгъл, в който слънчевите лъчи едва се процеждаха между огромните сенници и листата на приведените от вятъра финикови палми. Майкъл поръча джулеп с мента^[1]. Топлият ден и разходката подействаха отпускащо на Джема. Тя облегна главата си назад в плетения от ракита стол, щастлива, че се намира на такова красиво място с някой, който бе способен, макар и временно, да отвлече мислите й от собствените й проблеми.

Когато напитките пристигнаха, тя измъкна томчето с египетските митове от чантата си.

— Знаеш ли нещо за богиня Изида? — попита тя Майкъл.

— Горд съм с непознаването на бащината ми страна.

— Звучи абсурдно.

Майкъл се усмихна.

— Тогава чуй това, може да ти е от полза — предложи Джема и започна да чете:

— „Изида се омъжила за бог Озирис, който по-късно бил убит от завистливите си съперници, между които бог Сет, който го затворил в запечатан ковчег и го пуснал в морето. Изида открила ковчега и в дълбоката си скръб настояла да погребат любимия й както подобава. Когато Сет зърнал ковчега, намерен от Изида и скрит от нея на брега на Нил, отворил го и отново убил Озирис, като този път го разчленил и го нарязал на четиринайсет парчета, с които нахранил крокодилите. С помощта на седем скорпиона Изида събрала парчетата от тялото на Озирис и ги съединила, за да го съживи отново. Озирис е бил първата египетска мумия.“

Джема замълча.

— Тук има интересен послепис: „Изида и нейните скорпиони намерили всички части, освен пениса на Озирис. Ето защо тя зачева сина си Хор по магически начин. С този си акт Изида си спечелва статута на Непорочната девица майка и в продължение на хилядолетия е въплъщение на най-висшата женственост в света — способността да поражда живот там, където той липсва“.

— Каква безчестна приказка.

— Баща ми бе окачил литография на Изида в кабинета си.

— Баща ти имаше странен вкус.

Джема спря да чете.

— Какво знаеш за вкусовете му?

Майкъл се засмя.

— На първо място, сприятели се с брат ми.

— И брат ти е безчестен?

— Брат ми е от хората, с които не се общува лесно. Кой знае с какво са се занимавали там, в пустинята, където с километри не можеш да срещнеш жена. Безчестието може да е само началото.

Джема се загледа във фонтана с рибките.

— Харесва ми начинът, по който се държиш с мен. Не ми спестяваш неприятните неща.

— Е, очевидно не си направена от порцелан.

Джема остави мислите си да се реят без посока. Както го слушаше разсеяно, внезапно улови една дума, която я заинтригува. За миг се замисли, помъчи се да я проследи и да разбере дали е наименование на някое място, име на човек, или просто дума. Каквото и да е било, избяга й. Разбра, че е изтощена.

Изправи гръб и се обърна към Майкъл.

— Ще ми се да чуя какво е станало.

— Какво е станало ли?

— По време на войната.

Майкъл тръсна глава.

— Баща ти ми каза, че си летял на „Спитфайър“. Веднъж видях един такъв. На крилете му бяха изрисувани червени кръгове. Приличаха на мишени. Тогава се питах защо летците обичат да рисуват мишени върху самолетите си.

— За да се разпознаваме. Не бихме искали да свалим някой от нашите.

— Да, звучи разумно.

Майкъл се засмя.

— И какво казва цялата тази митология около „Спитфайърите“?

— Цялата тази митология казва, че са забележителни. По време на войната доста ги подобриха. Първият им двигател, „Мерлин“, бе по-бърз от „Грифон“, най-мощния двигател, построен някога. Самолетът може да се приспособява и за по-големи, и за по-малки височини, за летене в тропически условия и над океана. Страшно сполучлива машина.

Джема го слушаше и мачкаше листа от мента между пръстите си. За миг си спомни литографията на младата богиня девица с детето, окачена в кабинета на баща й. Беше доста странно. Келнерът им донесе купичка с осолени ядки. Поръчаха си по още един джулеп.

— Значи си летял в група? Как го наричат — ескадрила? Прости невежеството ми, но аз имах работа с летци, след като вече бяха слезли от самолетите си.

— Да, нарича се ескадрила. Често летяхме във формация от няколко самолета. Но понякога излитахме и сами. Зависи от задачата. Ако задачата е за един човек, обикновено имаш помощник.

Той се усмихна.

— Моят беше много добър.

— А помощникът лети отстрани, така ли?

— Той те защитава отзад. Ангел пазител. Моят се казваше Франк Стърджън. Голям летец. Подавахме си знаци с ръце. Имаше официално утвърдени знаци, но ние си измислихме наши собствени. Нарушавахме правилата.

— Можехте ли да виждате ръцете си горе?

— Да. Но двамата с Франк се различавахме от останалите пилоти.

— Били сте по-добри.

— Не съм сигурен дали сме били по-добри, или по-дръзки. Способностите ни не се оказаха особено ефективни, нали така? Сега ме е яд, че не се съгласих да остана зад бюрото като приятеля ми Тимъти. Когато помоли да го оставят на служба в канцеларията, помислих го за женчо. Ала Тимъти имаше жена и малко дете. Заяви, че не желае да рискува семейството си. Чувстваше се отговорен. Но не и аз. Държах се като пълен глупак. Главата ми беше пълна с идиотски мечти за слава. Исках да бъда най-добрият.

— Струва ми се, че е станало точно така.

— Подобно мислене не ти върши работа по време на война. То е подходящо само за спортисти и ученици.

— Според мен е тъкмо за военно време.

— Не е.

— Защо?

— Защото така — отвърна Майкъл и лапна парче лед. — Защото не става.

Преди да довърши и втория си джулеп, Майкъл си поръча трети. Джема поиска чай и прикрито заразглежда белега му. Новопоявилата се тъкан бе гладка и се извиваше като полумесец около устните му, после се врязваше в ъгъла на устата му.

— Липсва ми — каза той. — Войната ми липсва.

Масите около тях започнаха да се запълват с европейци.

— Всички са така хубаво облечени — забеляза Джема.

— О, да, Кайро е страшно елегантен град. Те си живеят в някакъв измислен свят, моите бивши сънародници. Намирам компанията им за много изморителна.

Джема пусна бучка захар в чая си.

— Изолацията няма да ти помогне — каза тя.

— За какво няма да ми помогне? — наежи се Майкъл.

Джема вдигна вежди.

— Отново да се върнеш при хората. Да забравиш войната.

Майкъл се облегна назад, устата му се изкриви в горчива гримаса.

— Не съм се изолирал. Просто нямам нищо общо с тези хора.

— Отне ми доста време да осъзная, че не съм сама. Мнозина са загубили толкова много.

— Не и тези хора.

— Не можеш да си сигурен.

— Джема, да не ми четеш конско?

— Извинявай.

— Не го прави. Отегчително е.

— Без да искам. Изпих два джулепа. Пък и професията ми е такава.

— Каква по-точно?

— Да връщам хората към света — отвърна след кратко мълчание тя.

— Малко е късно за това.

— Така ли? Не виждам трупове наоколо. Само един мъж, който си е изгубил крака.

— Знам за крака — колебливо се усмихна той. — Но за мъжа не съм сигурен.

Той се взря право пред себе си с профил към нея и тя виждаше единствено съвършената половина от лицето му, високите му скули и мъжествената брадичка, дългата, заострена на върха вежда.

— Защо не ми помогнеш?

Тя затвори очи, за да си припомни как изглеждаше другата половина на лицето му.

— Бих могла.

Той заговори, без да се обърне към нея:

— Кажи ми, като имаш предвид всичко, което си изгубила, смяташ ли се за щастлив човек?

— Не — бързо отвърна тя, после се поправи: — Всъщност да.

— Е, стигнала си много по-далеч от мен. А аз продължавам да се давя в собственото си самосъжаление, нали виждаш?

— Нужно ти е време.

Майкъл погледна часовника си.

— Само преди седмици загуби баща си, а вече се чувстваш щастлива. Бих казал, че доста бързо се съвземаш.

Джема бутна настрана чашата с чай. Изведнъж се бе почувствала като риба на сухо под огромния чадър над масата, сякаш изхвърлена върху острова на спомените и загубата.

— Искам да повървя — заяви тя. — Да ти повикам ли такси?

— Бях груб. Извини ме, Джема. Аз загубих крака си. Ти загуби семейството си. Чувствам се незначителен. Можеш ли да ме разбереш?

Джема го спря с жест.

— Да не говорим повече за това. Моля те.

— Франк умря — бързо добави Майкъл. — Изоставих го. Тръгнах да гоня един германец. Дори не се обърнах да видя дали е зад мен.

— Случва се — равнодушно изрече тя. — Милиони загинаха във войната. Убедена съм, че повечето от тях са имали приятели, които сега се чувстват като теб.

Той притисна дланта й към устните си.

— Колко си хубава! Но ти сякаш не го забелязваш. Не си като другите момичета.

— Баща ми казваше, че няма значение как изглеждаш, защото един ден всичко за миг ще отиде по дяволите.

Майкъл се усмихна.

— За някои от нас този ден няма много да се забави.

Джема блъсна стола си назад.

— Да отидем на пазара.

— На пазара ли? — загледа я с присвити очи той. — Той е в мюсюлманската част на града.

— Знам.

— Няма да ти е приятно.

— Не ми пука.

— Добре тогава. Към пазара!

— Можем да вземем такси.

— Не, ти искаше да вървиш пеша, значи ще вървим.

— Сигурен ли си, че ще можеш?

— Нали искаш да разгледаш Кайро? Само пеша можеш да го видиш добре.

 

 

Лекото опиянение не го направи по-подвижен. Но го направи по-словоохотлив. Той несигурно закуцука по улицата, като размахваше бастуна си при всяка критична дума, изречена по адрес на сегашното състояние на нещата в Египет и ефектно прикриваше физическото си неудобство с бомбастичното си поведение.

— Може и да не си забелязала, но страната е опустошена. Имат си крал, който харчи всичките им пари. Очевидно е, че сред местното население назрява бунт. Крал Фарук няма да изкара още дълго на трона. И да ме питаш, не мога да ти кажа със сигурност дали едноличната власт е най-доброто за тях. Не се справиха добре. Освен това са свикнали някой все да им нарежда какво да правят. В продължение на хилядолетия са били прегазвани, окупирани и управлявани от чужденци. Триста години са били под окупацията на армия турски слуги. За последен път са упражнявали своя собствена власт преди раждането на Христос. Уверявам те, британското управление не е най-лошото, което би могло да им се случи.

— Звучи ми ужасяващо. Говориш като империалист.

— Е, да, нали съм роден в империя. Тъкмо ние построихме пътищата, по които сега удобно пътуваш, както и комуникациите, улесняващи функционирането в тази страна.

— И канала, който за малко не ги опропасти финансово.

— Този проклет канал!

Майкъл размаха бастуна си във въздуха и изгуби равновесие. Облегна се на нея и тя усети топлината на силното му тяло. Почувства, че я привлича физически. Още не знаеше какво да прави с химията, която се бе породила между тях. Приличаха на два кораба, плаващи успоредно един до друг през рифове и плитчини, понякога всеки трябваше да внимава в собствения си коридор, друг път, при по-благоприятни обстоятелства, можеха и да се наблюдават от упор.

— Нима построяването на канала не бе в интерес повече на Великобритания? — попита Джема.

— Какво знаеш ти за това? Чела си статийки в либералните вестничета.

— Онова, което знам, съм го научила от баща ми — възрази тя.

— Който беше либерал.

— Той съчувстваше на египетския народ.

— На първо място, той бе англичанин — заяви Майкъл — Както и християнин, поне в началото на живота си. Не знам какъв е бил в края. Чух, че го съблазнявали някои по-тъмни тайни.

Джема се спря.

— Какви по-тъмни тайни?

— Нямам представа. Може и да е просто опасно бръщолевене.

— Не ме залъгвай с приказки, Майкъл.

— Знам само че, според баща ми, твоят баща се е променил.

Те продължиха да вървят.

— Мисля, че тъкмо Египет промени баща ми — призна Джема. — Но не знам по какъв начин.

— Често децата не знаят почти нищо за родителите си. Казвам го от личен опит.

— Не, баща ми често разговаряше с мен.

— Искаш да кажеш, че те е наставлявал.

— Той ме образоваше! — избухна Джема. — И ме учеше да правя собствени умозаключения.

— Истинска съвременна жена. Чувал съм за такива като теб.

Майкъл я привличаше и едновременно с това я отблъскваше.

— Никак не ми харесваш, когато ме гледаш отвисоко.

— Ще си го припомня, когато се опитам отново да те целуна.

— С тази походка няма да можеш да ме стигнеш.

Майкъл я прегърна през кръста и я придърпа към себе си. В същия миг тя усети как една ръка се мушна в джоба й. Стисна я през плата.

Отстъпи от Майкъл, уловили за ръката малко момче, на чието лице бяха изписани страх и презрение.

— Търсиш ли нещо? — попита тя. Момчето поклати глава с високо повдигнати на челото вежди. — Можеше просто да попиташ — каза тя.

— Не те разбира — обади се Мийкъл.

— Разбира ме много добре.

Майкъл се засмя.

Джема постави монета в дланта на момчето и го пусна да си върви. То побягна далеч от тях, влачейки след себе си сергия, отрупана с чесън. Двамата продължиха разходката си. Беше станало горещо. Облаците бяха високо в небето и напомняха на изпепелен от слънцето свод. Джема не можеше да каже на каква височини се намират и дали все още са облаци.

— Нямам нужда от закрилата ти — заяви тя.

— Виждам.

— От доста време се грижи сами за себе си.

— Сигурно е уморително.

Тя го погледна отстрани.

— Проявяваш язвителност, така ли?

— Никак дори.

Джема спря. Един сляп просяк без крака протягаше към тях кафявата си празна длан.

— Уморих се — каза тя.

Майкъл погледни часовника си.

— Виж, не съм сигурен дали ще стигнем до пазара точно днес. Като пребит съм. Какво ще кажеш да го отложим?

— Да го отложим.

— Имаш ли нещо против да се върнем у дома?

Джема го погледна да види с кого от мъжете, скрити в това тяло, разговаря. С никого от тях. Лицето му беше помръкнало и пребледняло, но се потеше. Беше го завлякла твърде далеч.

— Звучи ми прекрасно — отвърна Джема и вдигна ръка да спре някоя от колите по улицата. — Да вземем такси.

— Ако е заради мен, недей. Не — добави после той. — Направи го заради мен.

Едно такси намали скорост и спря.

Когато се настаниха на задната седалка с бастуна помежду им, Майкъл се пооживи.

— Невъзпитано ли ще бъде, ако те попитам дали си християнка?

Джема се усмихна и се загледа през прозореца.

— Работа ли ще ми предлагаш, че ме разпитваш така?

— Просто съм любопитен.

— Мисля, че технически погледнато съм християнка.

— Ходиш ли на църква?

— Преди ходех с майка ми, макар да не знам доколко религиозна е била. Ценяха я много заради сладкишите, които предлагаше на разпродажбите.

— Доста грубичко се изрази.

— Така ли? Жените гледат по различен начин на религията, точка. Знаеше ли, че тъй като не съм омъжена, английската църква ме е вписала в тефтерите си като „стара мома“? Открих го, когато правех постъпки за паспорт. Ето какво съм аз за тях. Не медицинска сестра, не приятел, не полезен човек, а стара мома. Повече не стъпих в църквата. Войната ме излекува от този навик. В случай че си задаваш въпроси, трябва да ти поясня, че баща ми и неговите тъмни тайни нямат нищо общо с това.

— Не биваше да го казвам.

— Е, да.

Джема се съсредоточи върху улицата и се опита да запомни някои сгради като ориентири, които биха й помогнали сама да дойде в тази част на града.

 

 

Когато се върнаха в дома на семейство Лейзар, Майкъл отиде право в стаята си да си полегне, като безмълвно се размина по стъпалата с баща си, който го проследи с поглед, а после обърна очи към Джема. В изражението на лицето му липсваха топлината и искреността от предишната вечер. Сега изглеждаше по-стар и определено тъжен.

— Ще пиеш ли чай с мен? — попита той.

— С удоволствие. Само да се измия и да се пооправя. Дори не съм разопаковала багажа си.

— Не бързай, мила моя. Ще бъда в градината.

Джема влезе в стаята си и с мъка се възпротиви на желанието да се хвърли в леглото и да потъне в забрава след изпития джулеп с мента. Ала искаше да говори с Дейвид Лейзар. В главата й се бяха насъбрали доста въпроси.

Изми лицето и краката си и си облече чиста рокля. Не си бе взела достатъчно дрехи. Тези нямаше да й стигнат при изпотяването и мръсотията, които събираше само като се разхождаше по улицата. Окачи новите си поли и блузи и двете си рокли в гардероба, като приглади с ръка най-дълбоките гънки по тях. Загледа се в безжизнено висящото облекло, но тъй и не можа да си представи как ли изглежда в дрехите, които подчертаваха женствеността й. Медицинската сестра не беше като останалите жени; престилката не беше рокля. Тя застана на пръсти пред малкото огледало да се види от шията надолу. Роклята бе красива — такава трябваше да бъде. Но тя не го усещаше.

Откри Дейвид Лейзар в градината с вестник в ръка. Когато придърпваше стола си до неговия, той стана да й помогне.

— Така — каза той. — Харесва ли ти Кайро?

— Не съм очаквала, че е тъй очарователен.

— Съгласен съм с теб. Добър екскурзовод ли бе Майкъл?

Джема обърна лице към слънцето.

— Прекарахме много хубаво.

— Радвам се, че те разведе. Напоследък не върши кой знае колко полезни неща.

— Разбираемо е, нали?

— Така е. Но се тревожа, когато остане в леглото до обяд.

— Е, мисля, че сега е уморен. Дълго вървяхме пеша.

— Наистина ли? Добре.

— Справя се забележително добре с новия си крак.

Дейвид извади лулата си и я натъпка с тютюн.

— На Майкъл не му харесва тук. Понякога дори си мисля, че го е яд на цялата страна.

Запали и енергично задърпа, за да разпали тютюна.

— Когато се ожених за Найлах, той предпочете да остане в Англия с майка си. След смъртта й трябваше да дойде да живее при мен. Сега се чувства, сякаш е в капан. За него трябва да съм едновременно и тъмничар, и убиец.

Джема засенчи очите си с ръка и се обърна към Дейвид Лейзар.

— Понякога е по-добре да си мислим най-лошото. Да предпазим сърцето си от дълбоко разочарование.

Той се усмихна.

— Всеки от нас има свой собствен начин за оцеляване. Оцелелите се различават от останалите. Вероятно и ти се различаваш.

— Не знам — помъчи се да се засмее Джема. — И аз ли съм от оцелелите?

— Горкото дете!

Появи се Амад, който сложи помежду им масичка и подреди сервиза за чай. След малко се върна и им донесе чиния с печена питка, хумус^[2] и купичка с черни маслини. Слънцето се процеждаше през цепнатините във високата ограда и шареше бялата му роба с пъстрите цветове на залеза.

— Благодаря, Амад — каза Дейвид. — Надявам се, няма да откажеш глътка чай от чубрица.

— Амад не е мюсюлманин, така ли? — попита Джема и се загледа след него, докато той се отдалечаваше.

— От коптските християни е. Изключително религиозен.

Дейвид отпи от чашата си.

— Амад много харесваше баща ти. Придружаваше ни на разкопките. След смъртта на жена си избра да остане на служба при мен, когато започнах работа в университета. Възразих срещу решението му, защото има изключителни способности. Но той ми отвърна подобаващо. Заяви, че е роден да домакинства, че къщата му харесва и че работата не е тежка. Така че стана точно толкова необходим у дома и в университетския ми кабинет, колкото бе и на разкопките — усмихна се Дейвид. — Пък и ми е добър приятел.

— Коптските християни говорят ли коптски?

— Само някои от тях. Други могат само да четат. Езикът им е стар колкото религията. Много от старите текстове са написани на коптски.

— А Амад? Той говори ли коптски?

— Амад говори много езици.

— Ами ти?

— Не. Лингвистичните ми постижения се простират само до йероглифите. Баща ти бе цар на езиците.

Въздухът се изпълни със звънкия звук на падаща вода от фонтана. Джема се загледа в рояка миниатюрни насекоми, които влизаха и излизаха от осветеното от слънцето пространство пред нея.

— Пазя праха му, Джема. Ти трябва да решиш какво ще правиш с него. Разбира се, можеш да го върнеш в Англия.

— Още не съм готова за това.

— Няма нужда да бързаш. Само исках да знаеш какво сме направили.

Тя обърна стола си към него и се взря в лицето му.

— Преди да говорим за тленните му останки, трябва да разбера какво се е случило с него. Ще ми се да знам как така човек като баща ми умира ей така, изведнъж.

Дейвид разтърка слепоочията си.

— Боя се, че и аз не знам повече от теб. Както ти е известно, мнението е, че е починал от сърце.

— Открили са го в кабинета му, нали? Седнал на бюрото си?

— Така е.

— Отдавна ли е бил там?

— Ето в това е работата. Останал е известно време там. Така че е трудно да се определи причината за смъртта му.

— Направиха ли му аутопсия?

Дейвид тъжно се усмихна.

— Намираме се в Египет, Джема.

— Нали разбираш, че това не може да е отговор?

— Така е.

— Той бе здрав човек.

— Знам.

— Откъде да съм сигурна, че останките са негови?

— Господи! Взех пръстена му, ако това ще ти помогне.

Джема отново се вторачи пред себе си.

— Трябваше да почакаш.

— Беше въпрос на… Съжалявам, Джема. Нямаше как.

— Сега ми е трудно да повярвам, че е мъртъв.

— Разбирам те.

Тя се пресегна за чантата си.

— Не знам дали ти е известно, но той получи някакви пари. Писа ми за това. А сега парите ги няма. Искал е да купи къща.

Подаде му скицата на посредника.

— Значи затова е освободил стаята си.

— Сега разбираш ли защо се интересувам толкова от начина, по който е починал? И това не е всичко. Днес в кабинета му заварих някакъв мъж. Търсеше нещо. Сепнах се и забравих да го питам за името му. Но във всеки случай не биваше да е там.

Дейвид леко се намръщи.

— Доста обезпокояващ факт.

— Мъжът заяви, че у баща ми имало нещо, което не му принадлежало. Имаш ли представа какво би могло да бъде?

Дейвид се замисли.

— Така, изведнъж, не се сещам.

Тя настъпи с пръстите на крака си пръстта отвъд фината ивица чакъл на алеята.

— Знаеш ли върху какво е работил?

— О, Чарлс се занимаваше с няколко неща едновременно.

— Значи не знаеш.

— Знам нещичко. Трябвало е да подготви доклад за маската на Тутанкамон. Събираше записките си от онези разкопки. Подреждаше ги, за да ги приведе във вид, удобен за публикуване.

С известно недоверие в гласа Джема попита:

— Пишел е книга за Тутанкамон?

— Събираше материал.

— В такъв случай каква работа е имал в Горен Египет?

— Трябва да питаш Антъни, когато се прибере. Той бе работил с него на някакъв обект близо до манастир, който Антъни разкопаваше. Боя се, че изгубихме Чарлс като египтолог. Отдаде се на ранното християнство. От доста години вече изучава новата ера. Струва ми се, че причината за това е времето, прекарано в семинарията. Твърде дълго е бил семинарист.

Дейвид сухо се усмихна.

— Но дори да съм прав, трябва да кажа, че баща ти притежаваше уникален ум. Различаваше се от нас, които намирахме удоволствие да изваждаме разни предмети от недрата на земята. Той се стараеше да разбере какво означават тези предмети. Боя се, че в момента имаш срещу себе си по-простоват събеседник. Така или иначе, нужен ти е Антъни. Кабинетите им бяха близо един до друг. Мисля, че двамата водеха интересни разговори.

— Баща ми имаше ли и други приятели?

— Разбира се. Макар да смятам, че са му били по-скоро добри познати, отколкото приятели. Чарлс бе потаен човек.

Дейвид драсна още една клечка кибрит и я поднесе към лулата си.

— А Стивън Сътън?

— Какво за него?

— Имаше статия за смъртта му. Татко я бе запазил.

— Сътън работеше за Британския музей. И той беше археолог.

— Баща ми познаваше ли го?

— Вероятно да. Светът на археолозите не е толкова голям.

— Странно е, когато археолози започнат да умират така внезапно.

— Предпочитам да вярвам, че двете трагедии са чиста случайност, защото нищо не ми дава повод да си мисля обратното. Сътън е загинал при злополука. Случва се. А баща ти очевидно не е имал толкова здраво сърце, колкото ти се струва.

— Тялото на Стивън Сътън е намерено под купчина камъни.

— В планините често има свличане на каменна маса.

— Не ми е известно баща ми да е имал слабо сърце.

— Нито на мен. Но така заяви лекарят, който направи оглед на трупа, макар и не толкова задълбочен.

Джема наклони глава и се загледа в небето. По него плаваха облаци, които се събираха като изгубени в океана континенти.

— Синът ти Антъни участва ли във войната?

Дейвид вдигна вежди.

— Не, всъщност не участва. Не е британски поданик.

Димът от лулата на Дейвид се сгъсти и се превърна в малък буреносен облак, който се виеше над главата му. Джема проследи пътя му нагоре, докато той се разпръсна.

— В последното си писмо до мен — каза Джема, — баща ми пишеше, че скоро ще получи пари, за да ме повика при себе си. Достатъчно, за да остана при него известно време. Най-после щеше да ме разведе из страната.

Спомни си за литографията.

— В кабинета му имаше изображение на Изида и Хор в рамка. Може би е глупаво от моя страна да си мисля, че това е важно, но той бе стигнал до решението да отстрани религиозната иконография от своя живот. „Друг начин на проповядване“, обичаше да казва той.

— Да, обявяваше се против църквата — остро забеляза Дейвид. — Нали така?

— Не и против Бог. Но при положение че сам го откриеш. Да допуснеш някой друг да ти обяснява в какво да вярваш, защо и как да вярваш, бе за него пътят към фанатизма.

— Трябва да призная, че говориш също като баща си.

Джема прехапа устни.

— Имаше ли си някого тук?

— Някого ли?

— Някоя жена.

— На мен поне не ми е известно — засмя се Дейвид.

— Щеше ли да ми кажеш, ако е имал?

— Ти си необикновено момиче, Джема.

— Не разбираш ли колко малко знам за живота му в Египет? Сега, когато вече го няма, искам да усетя, че поне знам как е живял. Ако е обичал някого, и това бих искала да знам. Бих искала да науча и как е спечелил толкова пари, че да ме повика при себе си.

— Боя се, че не мога да ти кажа. Просто не знам. Тук всеки тича в своя собствен коридор и в лабиринта хората се губят един за друг. Пътеките ни с Чарлс често се пресичаха, но от известно време насам се движехме в различни посоки.

Дейвид се наведе напред, за да срещне погледа й.

— Дълго време той бе най-добрият ми приятел, Джема. Ужасно ми липсва. Липсват ми интелигентността и чувството му за хумор. Беше толкова тънък наблюдател, реакциите му бяха изключителни. Тук това има голямо значение. Понякога съм си мислел, че Бог го направлява, затова открива изключителни неща. Затова напасва нещата. Беше велик. Имаш пълно право да скърбиш, да се гневиш и да искаш да научиш повече. Вече ти казах: ще ти помагам по всякакъв начин. Когато и ако Антъни се върне тук, сигурен съм, че и той ще ти е от полза.

За миг се възцари тишина.

— Майкъл каза, че баща ми се изкушавал от тъмни тайни. Какво може да означава това?

— Майкъл обича да обърква нещата. Не му обръщай внимание, особено когато си е пийнал.

Дейвид засенчи очи с ръка, за да види минаващия над тях самолет. Джема разбра, че се бе уморил от въпросите й.

— „Мустанг“ — изрече той с неочакван ентусиазъм. — Когато Майкъл се включи в Кралските военновъздушни сили, научих имената на всички самолети.

Джема видя самолета да се скрива зад тъмночервените цветове на кичестия храст до тях.

— Майкъл почти не споменава брат си. Не са ли близки?

Дейвид хвърли поглед към къщата.

— Навремето бяха. И двамата са чудесни младежи. Ала бащите понякога надценяват синовете си. Изискват твърде много от тях.

Той тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

— Ще влизаме ли? Стана ми хладно.

Джема остана на мястото си.

— Ще разпръснем праха му тук, в Египет — каза тя. — Тук бе неговият дом.