Такър Маларки
Възкресението (4)

Глава втора

Нека този, който търси,

не спре в своето търсене,

докато не намери.

Когато намери, той ще се смути и

когато се смути, той ще се изуми от възхита

и ще царства над Всичко.

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Джема отвори очи. Пустинята се движеше към нея, а самолетът се спусна от небето, в което царстваха само два цвята. Заболя я, докато гледаше. Излязоха от синевата, за да се потопят в безжалостното и негостоприемно бежово. Как ще живея, заобиколена от този цвят? — помисли си тя. Ще се сплескам между небето и пясъка като лист в хербарий, като насекомо. Отново затвори очи, за да се откъсне от ослепителната светлина на пустинята и стисна здраво коленете си, когато самолетът се спусна и се приземи в Кайро.

Като огромен слънчев часовник, той се завъртя и се насочи към сградата, която вероятно бе аерогарата — малка, ниска постройка в пясъчен цвят, цвета на всичко, което щеше да вижда в Египет. Джема докосна с пръсти косата си, завърза здраво шапката си, така че да я усеща, огледа се в малкото зацапано огледалце и начерви устните си.

Люкът на самолета се отвори и спуснаха стълбата. Видя развятата от вятъра коса на пилота, застанал мирно в единственото осветено място в самолета. Тя си сложи ръкавиците и се приготви за слизане. Ще е горещо, каза си. Прашно. Още отсега виждаше тънкия слой прах върху повърхностите. Не забравяй този миг, напомни си Джема. Не забравяй как е изглеждал светът, преди да слезеш.

По време на войната, когато чувстваше, че е изцедила и последната капчица сили от себе си, тя прибягваше до следния номер. Издигаше въображаема стена около изпразнената си същност и си надяваше маската на жена, която не се страхува нито от болката, нито от смъртта; жена, която никой не може да измами и от която никой не може да се възползва. Това бе маската на жена, която няма вече какво да губи. Сега си я наложи като щит и затърси в паметта си думите, които бе научила на този странен език. Когато спря таксито, тя произнесе с цялата си убедителност:

— Закарайте ме в Гардън Сити. Имам само две английски лири и нито пени повече.

Шофьорът се усмихна и я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Научили сте езика ни.

Джема поклати глава и погледна през стъклото навън.

— А вие сте научили моя.

— Добре е да се знае езикът на окупаторите — отвърна той. — Така имаш възможността да си свободен.

— Умно казано.

— Отивате в дома на професор Дейвид Лейзар.

Джема се наведе напред.

— Откъде разбрахте?

— Той ми заръча да ви открия.

— Много мило от негова страна.

— Той е мил човек.

— Не ми е известно. Никога не съм го виждала.

— Ще го харесате. Той плати пътуването ви до Гардън Сити.

Джема се взря навън през прозореца на единственото моторно превозно средство по улицата, която гъмжеше от мулета и продавачи зад сергии. „Страната ви уби баща ми.“ Тя стисна здраво дамската си чанта, а кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. Наоколо се движеха жени с големи кошници на главите, отрупани със зеленчуци, плитки чесън, яйца. Джема ги отмина с поглед, който за кратко се спря върху една от тях, чието лице, с изключение на изпълнените й с презрение очи, бе покрито с парче черен плат. Джема уморено си помисли: не така си представях пристигането си; не исках да изпитвам гняв; не исках да съм сама. Тя опря глава назад върху протритата кожена облегалка. Небето над нея вече нямаше онзи болезнено син цвят. Бе заприличало на небесата, които бе виждала. Но сега тя се нуждаеше само от едно — от непробуден сън през нощта.

И сякаш за да възроптае срещу внезапното й желание да заспи, от минарето високо над нея се разнесе първият вик, призоваващ за вечерна молитва. Когато се обадиха и от останалите минарета и градът се изпълни с пронизителни нехармонични мелодии, Джема заби неистов поглед в небето. Сега си спомни. Баща й ги наричаше „мяукането на ангелите“. За ухото на западняка бе трудно да открие нещо божествено в несъгласувания вой от минаретата. На Джема той й приличаше повече на боен възглас, отколкото на покана за молитва. Потръпна. Слънцето залезе и въздухът внезапно стана студен, мракът падна неочаквано, сякаш някой бе дръпнал шалтера на слънчевата светлина. Таксито навлезе в залесен квартал с големи къщи. Тя придърпа краищата на палтото плътно около себе си и размърда пръстите на краката в обувките си. Навън не се виждаше почти нищо. Тя очакваше с готовност края на пътешествието си.

 

 

Джема остави куфарите на земята и погледна към дома на Дейвид Лейзар. Беше една от многото големи къщи в квартала — елегантна, но здрава, с мраморни колони на входа и балкони и на двата етажа. Похлопа на оформената като ключалка врата. Когато й отвориха, отвътре се разсипа светлина, ала не достигна мястото, където бе застанала. В светлината на антрето тя зърна млад мъж с бастун в ръка. Забеляза прилежно пригладената му кестенява коса и удивително красивото му лице, на което се четеше обърканост от насрещната тъмнина. Джема чакаше, като нарочно удължаваше мига преди запознанството, за да може да изучи мъжа, който й бе напълно неизвестен досега. Макар и младо, лицето му бе прорязано от бръчки. Не бе сигурна какво бе набраздило така неговия характер — болка или съчувствие, загриженост или безразличие. Но в дъното на всичко несъмнено стоеше отчаянието. Ясно го виждаше. Беше срещала такива лица, познаваше ги. Сърцето я сви при неочакваната гледка. Войната я бе последвала дори тук. Тя пристъпи в осветената част на преддверието.

Като животно, привикнало със страха, той отстъпи крачка назад. Така помежду им имаше достатъчно разстояние, за да се предпазват един от друг и да се виждат добре, което и направиха в напрегнатата тишина — тишина, която не би могла да съществува в годините преди войната, защото щеше да бъде удавена във вежливия им брътвеж. Той извърна глава и едната страна на лицето му, която дотогава бе в сянка, се освети: тя забеляза белега от изгорено. Той пълзеше изпод яката на ризата като ластар на лозница, протегнал се към брадичката му, раздвоил се в двата гневни филиза, единият от които докосваше скулата му, а другият се виеше покрай ъгълчето на устата му като ятаган, като нещо, което застрашаваше да го нарани. Грозният белег бе още по-отблъскващ на фона на красивото му лице. Сигурно навремето е било идеално. Той я гледаше и когато срещна погледа му, Джема си каза, че белегът е съвсем скорошен; младият мъж все още не знае как изглежда. Аз съм неговото огледало.

— Джема Бастиан — обади се той. — Имам ваши снимки.

— В такъв случай аз съм в неизгодно положение.

Тя му протегна ръка, сякаш хвърляше мост помежду им, сякаш за нея не бе никакъв проблем да се запознае с още един ранен войник. Нямаше как, тя не бе тръгнала на война, а бе останала у дома си, за да я дочака, и най-сетне се бе включила в нея с всички средства, които имаше под ръка.

Той пое десницата й в отпуснато и хладно ръкостискане, което към края си стана малко по-осезаемо.

— Аз съм Майкъл Лейзар — представи й се той.

— Майкъл — повтори тя. — Не Антъни.

— Дейвид Лейзар ми е баща. Той скоро ще се върне. Сам съм вкъщи. Но ви очакваме. Влезте, моля.

Гласът му беше вежлив като на образован човек, непринуден и изобщо не се връзваше с лицето, нито с очите му. Когато тя понесе куфарите си покрай него и влезе в ехтящата тишина на просторното антре, той се отдръпна встрани.

— Съжалявам за баща ви.

— Благодаря.

— Идвате чак от Лондон — опита се да се усмихне той. — Сигурен съм, че искате да пийнете нещо.

Джема кимна с глава, ала Майкъл Лейзар не помръдна. Стоеше и се взираше в обувките й.

Тя отново остави куфарите си на пода.

— Може ли да прибера някъде нещата си?

— Разбира се. Простете ми.

Майкъл Лейзар се подпря на бастуна.

— Маниерите ми са по-лоши и от тези на някой селяк. Мисля, че са приготвили червената стая за вас.

— Червената — усмихна се тя. — Хубаво. Дали не бих могла да получа чаша вода? После ще се освежа и ще дойда при вас да пийнем нещо.

— Добре — отвърна той, ала продължаваше да стои на мястото си.

Джема погледна към витата стълба.

— Каква хубава къща!

— Така е.

— Отдавна ли живеете тук?

— Може да се каже, че съм израснал тук. Но сега съм просто гостенин. Като вас.

Той се обърна и погледна към стълбата.

Внезапно й просветна. Вдигна куфарите си и тръгна нагоре по нея.

— Само ми кажете накъде — изстреля през рамо тя.

Той й хвърли поглед, изпълнен с благодарност.

— Наляво, третата врата от дясната ви страна. Ще ви налея вода и каквото още искате и ще ги отнеса в кабинета.

С бастуна си й посочи накъде да тръгне.

— Оправете се, без да бързате.

Червената стая й подейства успокояващо. Очите й се опияняваха от наситените цветове и богато орнаментираните килими. Тя затвори вратата зад себе си и облегна гръб на нея. И стаята, също като къщата, бе внушителна. В нея имаше високо легло. От тавана се спускаше мрежа против комари, падаше на дипли в четирите ъгъла на леглото, като го обвиваше от всички страни като гробница. Привличаше я ефирната му мекота и тя почувства желание да се излегне зад тънката преграда и за малко поне да се скрие от света.

Прекоси стаята, приближи се до кадифените завеси, очертаващи балконската врата, и застана сред техните гънки. Градът ясно се открояваше на фона на все още светлеещото небе. После в далечината видя масивните форми на Гиза — пирамидите, подредени в редица. Неразбиращо се взираше в тях, докато потънаха в нощта. Нямаше представа, че са толкова големи, макар баща й да й бе показвал снимки, дори ги бе скицирал в съответния мащаб. Тя отвори балконската врата и прекрачи прага.

Надвеси се над парапета и видя, че сладкият аромат във въздуха се дължеше на разцъфналия жасмин. Той пълзеше по дървената решетка на стената и я обгръщаше с белите си цветове. Някъде долу тихо се лееше водата на фонтан. Джема си пое дълбоко дъх и сухият въздух изпълни дробовете й. Ето какво било, каза си тя. Истинска магия.

 

 

Долу в кабинета Майкъл Лейзар палеше камината. Наведе се, за да раздуха огъня. Джема стоеше на прага и си мислеше колко смелост се изисква от него да се приближи толкова много до пламъка, почти да целуне звяра, опитал се да го разкъса. Макар че дебелият килим заглушаваше стъпките й, Майкъл вдигна глава и попита, като духна отново, за да разпали огъня:

— Много странно, нали? Всъщност оттук започва пустинята. А нощите са толкова студени.

— Да, забелязах го.

Майкъл се изправи и се обърна към нея.

— Преоблекли сте се.

Джема погледна към роклята си.

— Да, така е.

— Ето ви вода и почти всички видове алкохол, познати на човека. За жалост ще трябва да се задоволите само с моята компания. Знам, че имате належащи дела с баща ми.

— Належащи ли? — усмихна се Джема. — Наистина, не знаех. Доколкото ми е известно, мъртвите не бързат за никъде. Бих искала едно шери, ако ви се намира.

Тя седна в тапицираното с кретон кресло до камината.

— Участвали сте във войната — отбеляза тя.

Майкъл тъжно се усмихна и закуцука, подпрян на бастуна си, за да й поднесе чашата с шери.

— Защо мислите така?

— И аз участвах — отвърна тя.

— В санитарните части ли бяхте? Извозвахте такива като мен с линейка, така ли?

— Всъщност бях медицинска сестра.

— В Лондон ли?

— Да.

— Преживели сте тежки бомбардировки.

Джема отпи от чашата си.

— Така е.

— Е, увеселение с фойерверки.

Той надигна голямата чаша с уиски и изсипа половината от съдържанието в гърлото си, няколко капки се търкулнаха откъм наранената страна на устата, паднаха върху ризата му и той изруга. Остана прав, впил в нея сърдити очи.

Гневът го обзе неочаквано. Обгърна го като огнена стена. Тя стана от мястото си и се приближи до вградената библиотека. Войната беше свършила; раните му нямаха нищо общо с нейната личност. Тя разглеждаше книгите на Дейвид Лейзар, като се правеше, че не забелязва присъствието на сина му. Коленичила, можеше да чете заглавията им по-добре. Някои от книгите й бяха познати от библиотеката на баща й. Изненадата беше болезнена. Закри с ръка устата си и захапа кокалчетата на пръстите си. Все едно да види обувките му на пода в неговия дрешник, да усети миризмата на ризите му, които с неохота бе раздала.

Чувстваше, че Майкъл я наблюдава. Най-после се обърна с лице към него.

— В Англия нищо не е в състояние да те подготви за среща с подобно място, така ли е?

— Ако питате мен, ние, британците, трябва да си стоим на нашия си, пропит от влага остров.

Той пресуши чашата и я остави върху рафта над камината.

— Запознах се с баща ви. Хареса ми.

Джема взе своята чаша и се върна в креслото. Не беше готова да говори за баща си с този мъж.

— Какво ви е на крака?

Майкъл потупа прасеца с бастуна си и до ушите й долетя звука на удар на дърво върху дърво.

— Изгубих го. Но вече имам нов, всъщност получих го точно днес. Дървен.

Тя го гледаше от другия край на стаята. И пресилената му веселост, и горчивината на думите му бяха измамни. Димна завеса. Същността на този човек никъде не се виждаше. А на нея й липсваха и сили, и любопитство да я открие. Съсредоточи вниманието си в огъня и в питието си. Майкъл отново напълни чашата й и седна на креслото до нея. И двамата мълчаха. В стаята беше топло и уютно, а танцуващите пламъци в камината приковаваха очите им като към театрална сцена.

— Истината е — обади се накрая Майкъл, — че вече не си спомням кога за последен път съм разговарял с някого както трябва. Семейството не влиза в сметката. А навремето бях доста добър в тази област. Може дори да се каже, че притежавах известен чар. Но ето че няма и час, откакто сте в компанията ми, и вече ме отбягвате.

Той я погледна полуусмихнато.

— В такива мигове си давам сметка колко съм се променил. Знам, че ще ви прозвучи идиотски, но трябва да ви кажа, че вече не си спомням откога не съм бил в компанията на интелигентно и красиво момиче като вас. Извинете ме, ако съм ви нагрубил. Съжалявам, че ви карам да бягате от мен. Времето за бягство отдавна трябва да е отминало.

— Зависи от какво бягаш.

— В този случай, от ранени войници. При това добри.

— Много изстрадах покрай добри ранени войници.

— Така ли? Съжалявам.

— Недейте.

— От името на другите войници ви поднасям извиненията си, ако отношението им към вас е било лошо.

— Нямате ни най-малка представа за какво ми се извинявате.

— Знам колко груби могат да бъдат войниците.

Джема замълча. Гледаше пред себе си, после отново се вторачи в огъня. Почувства, че той отстъпва, че със зъби и нокти се мъчи отново да се спусне в дупката, от която тъкмо бе успял да се измъкне. Минутите течаха. Джема усещаше как разстоянието помежду им се увеличава. Беше пълен абсурд. Та нали войната беше свършила? Тя се наведе и леко докосна дланите му със своите. С жеста си искаше да го успокои, да го накара да забрави за кратко угнетяващото го чувство на изолация, което нарастваше в душата му. Ала Майкъл силно стисна пръстите й и двамата останаха с вплетени една в друга длани. В този миг тя сякаш се озова в линейката с разкъсан и кървящ войник. Развълнува се, по тялото й премина електрически ток. Спомените нахлуха в главата й. Нямаше нужда да среща очите му и без думи го разбираше отлично. Войната не беше свършила, не и тук, на това място.

От антрето внезапно долетя дрезгав смях и Джема осъзна, че вече не желае този миг да бъде прекъсван, макар до преди малко да бе копняла за това. Двамата с Майкъл бяха създали помежду си другарство, което, макар и крехко, тя не искаше да показва пред никого.

— Сигурно е баща ми.

Майкъл пусна ръката й и здраво стисна бастуна си, готов да стане.

— Ела, ще те представя.

Докато отиваха към вратата, й се дощя отново да го хване за ръката — инстинктът й подсказваше, че и двамата се нуждаят един от друг, от закрилата си. Тя се движеше близо до него и следваше скоростта на стъпките му.

Джема си помисли, че тъкмо нейното присъствие е накарало двамата души в антрето да млъкнат, ала те се бяха вторачили в Майкъл. Бяха облечени официално, а лицата им бяха свежи от нощния въздух. Джема, без да се бави, огледа мъжа, който би трябвало да е Дейвид Лейзар. За разлика от баща й — спокоен интелигент — лицето на мъжа пред нея бе пресилено весело. Джема остана с впечатлението, че наскоро е преживял голяма загуба.

— Боже мой! — възкликна той, като гледаше Майкъл. — Погледни се само! Вече ходиш!

Жената до него бе чернокоса и дребна, дрехата й от бледозелена коприна падаше на волани. Всичко в нея, всяко косъмче на косата й беше на мястото си. Бе сключила ръцете си така, че да издават сдържаната й радост и нищо повече от това.

— Прекрасно — заяви тя. — Как се чувстваш?

— Сякаш вместо крак имам дърво — отвърна Майкъл. — Това средство за придвижване не е много за предпочитане.

— Е, още е рано — намеси се баща му.

После се обърна към Джема:

— Добре дошла, Джема. Приятно ни е да ни гостуваш. Но бих искал да се бяхме запознали при по-добри обстоятелства.

Макар на вид Дейвид Лейзар да бе съвсем различен от баща й, между двамата имаше видима прилика. Тя се опита да я определи, ала така и не успя, като пропусна да отбележи болезнения факт, че той бе прекарал по-голямата част от живота си на друго място и с други хора, а не с нея.

Стоеше и не намираше думи, които да отправи към мъжа, когото чувстваше и като стар познат, и като съвършено чужд човек. Накрая протегна ръка, чудейки се дали не би било по-добре да прегърне най-добрия приятел на баща си. Той стисна дланта й в своята силна и топла десница.

— Много се радвам да те видя — каза. — Баща ти беше прав, ти си истинска красавица. А това е съпругата ми Найлах.

Найлах не се поколеба нито за миг. Пристъпи напред и я прегърна. Джема зарови лице в рамото на жената и притисна бузата си в копринената й рокля. Жената ухаеше на портокал. За миг остра мъка по майка й я прободе в сърцето. Джема потръпна и Найлах я притисна силно в прегръдките си. Отдавна никой не я бе прегръщал по този начин. Найлах я помилва по косата с думите:

— Горкото дете.

— Много съжалявам — каза Джема и се отдръпна. — Не знам какво ми стана.

— А аз знам — обади се Дейвид Лейзар и й подаде кърпичка. — Много ти се е насъбрало. Хайде, ела да вечеряме. Ще ти разкажа някои отминали случки, за да те разсея.

Найлах усмихнато гледаше Майкъл.

— Наистина не мога да повярвам колко добре се справяш!

Хубавото й настроение бе заразително, ала Майкъл не се отзова.

— Заслужавам медал, не мислите ли? — отвърна той. — Не раздават ли медали и за проява на въодушевление?

— Ще изработим един специално за теб — каза баща му. — Ще разтопим някои от огърлиците на Найлах и ще го отлеем. Ще ти направим красив медал за твоята смелост, за загубата ти и — слава на Бога — за твоето оцеляване.

Майкъл заби очи в пода.

— Синът ми е герой — продължи Дейвид. — Свалиха го с неговия „Спитфайър“, но оживя.

Майкъл се помъчи да се усмихне, ала не успя. Четиримата стояха в антрето, твърде далечни помежду си, за да бъдат едно цяло. Джема си даде сметка, че макар и пресилена, тяхната радост бе по-добра от мрачното настроение на младия мъж. Найлах отново отправи поглед към Майкъл. Дейвид наблюдаваше и двамата, обзет от внезапен пристъп на тъга. Майкъл съвсем се бе изолирал от тях. Нищо не бе останало от мъжа, който преди малко седеше до Джема край камината. Сега той избягваше погледа й и смутено пристъпваше от крак на крак.

— Бяхме в музея — обади се Дейвид. — Тази вечер той трябваше да е там. Баща ти трябваше да е там.

Джема понечи да каже нещо, ала гласът й секна. Този път импулсът да утешава й изневери. Сега тя имаше нужда от утеха.

— Умирам от глад — каза Найлах. — Човек никога не се нахранва добре на подобни сбирки.

Мекият й мелодичен глас би трябвало да им вдъхне увереност. Ала тъкмо в този миг никой от присъстващите не се чувстваше наред.

— Да — разсеяно се съгласи Дейвид, забил поглед в пода. — Сега си плащам за всичко, като се потапям в спомените си. Може би дори се давя в тях.

— Хайде — настоя Найлах. — Елате да ядем.

Тя ги поведе към покоя на трапезарията. Властното поведение и тактичността й караха Джема да си мисли, че Найлах е по-възрастна, отколкото изглежда. Трудно бе да се определи акцентът й — отчасти британски и отчасти, както предполагаше Джема, арабски, макар цветът на очите й да беше по-светъл от този на жените, които бе видяла на улицата. Джема се загледа подир нея и зачака да види какво ще направи Майкъл, който сега стъпваше по-неуверено и от време на време лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса.

— Организирахме помен за Мариет — обясни им Найлах, когато влязоха в трапезарията. — Той е основателят на Египетския музей. Дейвид разказа за първите години на музея.

— Без баща ти нищо не беше както трябва. Седни до мен, Джема. Вече не чувам така добре, както някога.

Найлах се наведе да намести двете изгорели до половината свещи в свещника от слонова кост. Помежду тях блестеше кристална фруктиера, пълна с нарове и мандарини. Цветни триъгълници светлина кръжаха по стените като отражения от фар.

— Баща ми не обичаше да говори за Мариет — каза Джема. — Мисля, че не го харесваше.

— Разбираемо е — засмя се Дейвид, докато отвеждаше Джема на стола до себе си и я направляваше със своите големи и топли ръце. — Мариет беше безскрупулен, амбициозен и хаплив — продължи той. — По ирония на съдбата тъкмо той отговаряше за опазването на най-ценните антики на страната.

На масата имаше прибори за трима. Дейвид седна начело, докато Майкъл бавно заобиколи и зае свободното място срещу Джема.

Найлах постави салфетката на коленете си и тутакси един висок, внушителен мъж в бяла роба и бяла шапка на главата безшумно се плъзна през въртящата се врата. Бързо оцени с поглед ситуацията, очите му се задържаха върху Джема и се спряха на празното място върху масата пред Майкъл.

— Амад — захвана Дейвид. — Това е Джема Бастиан, дъщерята на Чарлс.

— Госпожице Бастиан. За мен е чест — сведе глава Амад.

— Познавам Амад почти толкова време, колкото и баща ти.

Амад започна да подрежда приборите пред Майкъл.

— Амад е член на новото семейство на баща ми — каза Майкъл и се облегна назад. — Семейство номер две.

След кратко колебание Джема попита:

— А кой е Антъни?

— Другият ми син — отвърна Дейвид.

— Къде е той?

— Тук често си задаваме същия въпрос — сухо забеляза Майкъл. — Антъни е жива демонстрация на факта, че пътят към популярността е честото отсъствие от дома.

— Антъни е в Западната пустиня — отговори Дейвид. — На няколко дни път оттук. Писах му за баща ти. Двамата бяха колеги и приятели. Предполагам, че е на път за Кайро, за да присъства на заупокойната служба, която би искала да отслужиш.

Джема сведе очи. Ръбът на чинията й бе украсен със съвсем дребни плодове, които придаваха английски нюанс на съда. Ябълки, дюли, малини.

— Може би още не му е дошло времето — тихо промълви Найлах.

Джема не откъсваше поглед от рисунките по чинията си.

— Разкажете ми нещо повече за Мариет.

Найлах помълча малко, после каза:

— Амад познаваше Мариет, нали, Амад?

— Да — отговори Амад. — Първият французин, когото срещнах.

— И ти като бащата на Джема не го харесваше много — забеляза Дейвид.

— Той беше твърде… типичен французин. И се движеше бързо като заек.

Дейвид се засмя.

— Мариет беше истински дервиш^[1], когато ставаше въпрос да се сложи ръка на антични предмети. Неговите пръсти бяха най-бързи.

— Веднъж го видях да се смее — каза Амад. — В онзи миг почти приличаше на човешко същество.

Амад постави пъстроцветна салата пред Джема. Тя затвори очи и вдъхна аромата й.

— Чесън — заключи. — Но и още нещо.

— Кориандър — обясни Амад. — И джоджен.

— Обърни внимание на тъмнозелените парченца — предупреди я Майкъл. — Това са лютиви чушлета. И ако имаш проблем с дишането, дори не опитвай.

— Знам, че англичаните не си падат много по чесъна, но аз го обичам — каза Джема. — Майка ми често го използваше в гозбите си.

— Веднъж имах удоволствието да опитам от тях — забеляза Дейвид. — Беше по времето, когато живеехте близо до Хайд Парк. Тогава ти беше съвсем малка.

— Значи ви познавам.

— Ще се направя, че не съм чул обидната ти забележка — усмихна се Дейвид. — Фиона бе хубава жена.

Майкъл преполови виното в чашата си.

— И тя ли е била изоставена в Англия, докато съпругът й се е скитал из Египет по следите на някое заровено съкровище?

— Майкъл — обади се предупредително баща му.

Майкъл погледна баща си право в очите.

— Както направи моят баща?

— Не — равнодушно отговори Джема. — Тя можеше да тръгне с него.

— Била е поканена?

— Мисля, че на баща ми щеше да му е приятно.

— Но така или иначе, преместил се е да живее тук. Без нея. Като баща ми.

— Не — възрази Джема и се вторачи между свещите, където я посрещна мрачното обидено лице на Майкъл. — Той се премести в Египет след нейната смърт — беше убита във войната.

Всички млъкнаха. Джема остави вилицата си на масата.

— Извинете ме. Беше грубо от моя страна.

— Не — възрази Майкъл. — Беше честно.

— Скъпа Джема — обади се Найлах. — Преживяла си много.

— Да, така е — отвърна Джема. — С какво ли не се примирява човек! Проблемите настъпват, когато животът ни се нормализира.

Майкъл вдигна чашата си.

— Каквото и да означава това.

Джема отново го погледна през масата.

— Мисля, че когато е нужно, човек може да се издигне много високо, не съм ли права? После отново пада на собственото си равнище. Но вече нищо не е същото.

— Войната обърка всичко — забеляза Дейвид.

— Според мен в нея има яснота — каза Майкъл.

— Яснотата й е лъжлива — възрази баща му.

— Така ли? — предизвика го Майкъл.

— Най-опасната последица от войната е привидната й простота. Тя ограничава конфликтите, народите и държавите в основните им граници, кара те да вярваш, че светът е ясно разграничен между доброто и злото. Няма такава граница. Основната причина, поради която се включваме във войната, е опростенчеството.

— Така ли ти изглежда от разстояние? — попита Майкъл. — Защото, доколкото знам, не си и помирисвал война.

— Казвам само, че светът е много по-сложен, че освен добро и зло, в него съществуват и други неща. Ако разбереш, че по-голямата част от проблемите могат да се обяснят с обстоятелствата, става ти по-трудно да съдиш и още по-трудно да убиваш.

— Познавам милиони, които тутакси биха ти опонирали. Ако бяха живи, щяха да поспорят с теб и да ти заявят, че злото съществува, и то безпроблемно.

— Злото е там, където отсъства доброто — настояваше Дейвид. — Самото то не представлява нищо.

— Обясни го на гражданите на Хирошима — възрази му Майкъл. — Или на хвърлените в Дахау.

Влезе Амад с бял порцеланов супник в ръцете. За миг се възцари тишина.

— Амад прави най-вкусната супа с къри в Кайро — отбеляза Найлах. — Джема, трябва да ни кажеш как да ти помогнем.

В поведението на Найлах имаше мекота, която я държеше леко встрани от центъра на разговора. Тя се допълваше от нейната почти импресионистична красота; красота, която бе твърде изящна, за да се възприеме цялостно. Джема проследи с поглед силуета на леките й къдрици, деликатно поставения, ненатрапващ се грим и линията на копринената й рокля, чийто цвят бе само загатнат. Зад изяществото на Найлах се криеше сила, толкова категорична, че не би могла да мине за нищо друго.

Това караше Джема да се чувства груба и недодялана. Ушитата й по поръчка дреха и късо подстриганата й коса й пречеха. Чувстваше, че дори на светлината на свещите гримът на лицето й изпъква твърде много. Червилото й бе твърде ярко, очите й — твърде сини. Чувстваше се като съшита от отделни части, като колаж.

Тя сведе поглед към ръцете си и реши, че не й пука. Представляваше точно отражение на онова, което бе в действителност: разкъсана, после отново събрана частица по частица и залепена кой знае как.

— Трябва да подредя вещите на баща ми — отвърна тя. — Вероятно ще трябва да ме заведете в апартамента му.

— Всъщност той живееше в една стая — отбеляза Дейвид. — Напусна я преди известно време, без да каже и дума на някого, и това не бе странно за нас. Един ден се отбих в дома му, но стаята вече бе дадена под наем на друг човек.

— Но къде беше отседнал?

— Отначало живееше тук. За жалост не знам местонахождението на последните му разкопки. Непрекъснато обикаляше и според мен е пренесъл вещите в кабинета си, а докато е бил в Кайро, е нощувал в него.

— В такъв случай, най-напред ще отида там. И без това трябва да прегледам документацията му.

— Ще ти отнеме доста време — забеляза Дейвид. — Почеркът му е по-грозен и от моя. Все едно по хартията се е разходил гълъб с изцапани крака. Затова веднъж ми се разсърди, задето не отидох на обяд с него.

— Не се притеснявайте — успокои го Джема. — Мога да ги разчета, поне по-голямата част от тях.

— Е — намеси се Найлах, — не бързай. Остани у дома колкото искаш.

— Точно така — потвърди Дейвид. — Докато си в Кайро, тук ще бъде твоят дом. Не си и помисляй да отидеш другаде.

Джема се усмихна, протегна ръка и вдигна чашата си с вино. Нямаше навик да отсяда в чужди къщи.

— Значи така — каза тя. — Мариет е имал подчертано френски маниери.

— Пак ли за Мариет? — засмя се Дейвид.

— Искам да науча още за него.

— Да видим — замисли се Дейвид и вкуси от супата си.

Очите властваха на лицето му дори когато гледаше надолу. Бяха големи и изразителни, и когато се връщаше назад в спомените си, в тях проблясваше искра, която дотогава бе дълбоко скрита. Джема го наблюдаваше с интерес. В миналото той със сигурност добре е знаел как да задържи вниманието на околните. По изражението на сина му тя разбираше, че подобни представления са нещо обичайно за него.

— Ще се върна в XIV в. — започна той, — когато в Египет започнала да се разпространява хитра книжка със заглавие „Книга за погребаните перли“. В известен смисъл тя представлява първият справочник за Египет. В нея се говорело за гробници, за съкровища, за заровени предмети от Античността. Тази отвратителна книжка е отговорна за повечето случаи на ограбване на историческите ценности в Египет. Разкопките тогава не били незаконни. Нужни били стотици години за изработването на закон против плячкосването на исторически находища и още десетки за прокарването му. И тъкмо тук Мариет доказва своята ефективност. Той създава мястото, където да се съхраняват всички тези ценности.

— И неговата собствена плячка, предполагам — добави Джема. — Поне така съм чувала.

— Както казах, той нямаше скрупули. Сега вече разполагаме с търговци на исторически ценности, които да посредничат.

— Баща ми ги наричаше крадци — каза Джема.

— Внимавай какво говориш — предупреди я Майкъл. — Намираш се в компанията на знаменит представител на тези крадци.

— О, Майкъл! — въздишката на Найлах бе лека като бриз.

Купичките за супа бяха вдигнати и на тяхно място бяха поставени чинии със скариди и кускус.

— Някои смятат за неприемлив факта, че в страна, пропиляла по-голямата част от древните си исторически паметници, покварените, в някои случаи дори безбожните европейци, са положили всички усилия да ги опазят — заобяснява Дейвид. — Защото тъкмо ние държим под ключ скулптури, мумии, саркофази, урни, маски, накити, злато, сребро и дори обелиски зад вратите на Египетския музей. Майкъл ще каже, че организацията все още не е много добра.

— Меко казано.

— Някъде сред този хаос ще откриеш и кабинета на баща си.

— Ако искаш, ще те заведа — предложи услугите си Майкъл. — Може би е време да чуем нещичко и за Англия. Новини от настоящата империя.

— Да — съгласи се Дейвид и намръщено погледна към сина си. — Доста се отнесох. Съжалявам, ако съм ти досадил.

— Не — отвърна Джема. — Разказът ви бе завладяващ. Предпочитам да говорим за Египет. И без това съм твърде уморена, за да се съсредоточа и да ви съобщя нещо, което да е поне наполовина толкова интересно.

— Вече опроверга твърдението си — възрази Майкъл.

Джема сгъна кърпата за хранене и я постави на масата.

— Баща ми ми изпрати нещо — тихо изрече тя. — Ала върху плика най-напред е написано друго име, а после моето. Името на сина ви Антъни.

Тя бръкна в джоба си.

— Питах се дали ще можете да му хвърлите един поглед. Не мога да разбера какво е.

Дейвид си сложи очилата и се взря в адресите върху плика.

— Защо ли не е взел нов плик?

— Можете ли да разберете какво съдържа? Според мен е папирус.

Дейвид извади листа и го постави пред очите си.

— Хм.

— Какво?

— На първо място, това не е древен папирус — каза Дейвид и вдигна листа срещу светлината. — Буквите са коптски.

— Защо между тях има толкова празно място? Сякаш не са думи.

— И не са. Но нямам представа защо. Не е ли приложил обяснителна бележка?

— Не.

— Може би е някакъв сувенир?

— Като познавам баща си, със сигурност мога да кажа, че не е обичайно за него.

— Значи трябва да разрешиш истинска загадка. Ако искаш, мога да го покажа на някого?

— Няма нужда — протегна ръка Джема.

Дейвид върна листа в плика и й го подаде.

— Имах предвид Антъни, чието име е било написано на плика. Той би могъл да ти помогне. Ако баща ти го е обучил, както подозирам, че е направил, той ще разбере за какво се отнася.

— Какво искате да кажете с това „обучил“? На какво го е обучил?

— Понякога си мисля, че го е обучил да търси неща, които не съществуват.

Джема наблюдаваше лицето на възрастния мъж и забеляза, че то се бе изкривило в гримаса — изразяваше изтощение.

— Чарлс притежаваше удивително въображение.

Тя с мъка запази равнодушния си тон.

— Думите ви ме карат да мисля, че не е бил сериозен учен.

— Думата, която ти трябва, е вероятно „неортодоксален“.

— Да разбирам ли, че не сте го одобрявали?

— Понякога. Друг път постигаше невероятни резултати.

— Значи не сте се радвали много на близостта между сина ви и баща ми заради нещата, на които го е обучавал?

За миг Дейвид задържа отговора си. Майкъл рязко се засмя от отсрещния край на масата.

— Никога не съм мислил, че това е възможно — каза той. — Антъни да те разочарова.

— Не че ме е разочаровал. — Дейвид погледна към Джема. — Може би просто съм искал да го виждам по-често. През последните години това бе привилегия на Чарлс.

— Когато войната свърши, Антъни бе изтъргуван за мен, нали разбираш? — уточни Майкъл. — По-лошия модел.

— О, Майкъл! — отвърна Дейвид със слаб глас.

Преди тишината да увисне над масата, Джема отмести стола си и стана.

— Е, мисля, че най-после умората ме победи.

— И аз се уморих — съгласи се Майкъл. — Да се повлечем по стълбите и да се хвърлим в леглата си. Хайде, Джема.

Джема не искаше да се влачи с Майкъл където и да е. От мига, в който баща му се появи в къщата, тя почувства, че Майкъл я насилва да избере единия от двамата. По време на разговора им около масата везните се бяха наклонили в полза на Дейвид.

Когато изкачиха и последното стъпало, Майкъл докосна ръката й, сякаш искаше да я върне.

— Радвам се, че дойде. Приятно е да видиш ново лице. Надявам се, че ще ми позволиш да те разведа из града?

— Мисля, че няма да имам никакво време.

— Сърдита си ми.

Джема се обърна с лице към него.

— Отнасяш се лошо с баща си. Не мога да понеса подобно отношение. Особено в този момент.

— Мислиш ме за грубиян.

— Мисля, че не си достатъчно вежлив.

— Не го познаваш.

— Нито пък теб — отвърна Джема и се обърна да си влезе в стаята.

— Нека утре започнем от самото начало, съгласна ли си? Не ме зачерквай още.

— Не те зачерквам. Просто съм уморена.

— Тогава приятни сънища, Джема. Утре ми дай още една възможност.

Джема затвори вратата зад себе си и потъна в успокояващите багри на стаята. Приседна на царското си легло, краката й едва докосваха пода. Твърде сънена, за да разопакова багажа си, тя се заслуша в шумовете на дома. Сенките по стените се раздвижиха на светлината на фенера й. Тя се подпря с длани на тънката муселинова покривка. Всъщност нямаше право да се сърди на Майкъл. В края на пътуването нервите й бяха изопнати. Силите, които я бяха държали нащрек през цялото това време, я бяха напуснали. Докато се движеше, физическото усилие я крепеше, но сега това бе изчезвало. Също като баща й. С лицето му, с тялото му бе изчезнала дори неговата стая. Тя не можеше да легне в леглото, в което бе спал баща й, не можеше да седне на масата, където той бе пил чая си, не можеше да гледа през прозореца, през който бе гледал той. Нямаше да има покой, нищо нямаше да бъде истинско.

Джема седеше неподвижно и напрегнато се мъчеше да долови още нещо освен собственото си дишане. Цялата бе погълната от усещането си за самота.

Легна по корем и усети бродерията под пръстите си, сякаш разчиташе брайлово писмо. Различи букети от рози. Английски рози. Дали и баща й бе спал в същото легло? Тя опря буза о хладната материя. Не можеше да каже колко дълго бе лежала на леглото, когато внезапно дочу шумоленето на палмите в градината; вятърът напрягаше слабата прозоречна рамка в стаята й.

Най-после тя съблече дрехите си и легна по комбинезон под предпазната мрежа — съкрушена, ала намерила убежище в бялата ладия на ложето си. Дори нямаше сили да се бои от онова, което я очакваше в близките дни. Когато накрая затвори очи, почти веднага потъна в сън.