Такър Маларки
Възкресението (38)

Глава трийсет и шеста

Със седмици не бе оставала сама. Не бе оставала далеч от Антъни. Джема като насън обходи пустата къща и се помъчи да си спомни как изглеждаше преди. Извика в съзнанието си гласа на Майкъл, неравномерния шум от стъпките му. След няколко часа осъзна, че положението е непоносимо.

Излезе от къщата и тръгна. Освен всичко, за което се стараеше да не мисли, в главата й нахлу и образът на Роберто Дентън. Ужасяващата му самота, отказът му от Библията. Позволи си да си представи, че е мъртъв и че тя е тази, която бе дала в ръцете на съкрушения Божи слуга оръдието за самоунищожение. Бе го изоставила жив в ада. Там, където беше, нямаше кой да успокои душата му и да го остави да почива в мир. Може би това бе най-лошото наказание. Живот, който завършва без любов — нито човешка, нито божествена.

Тя се отправи към Кит-Кат; не й пукаше от самолетите в небето. Без да разбере, стигна до брега — бе преминала през града, в който изобилстваха картини и образи, но без звук. Вървеше, обгърната в дълбока тишина.

Портиерът и папагалът му бяха изчезнали. Реката беше пълна с отломки, които се носеха обгорели по течението. Спря да погледне дамската обувка, която плаваше на повърхността.

Антъни беше в стаята си, а дебелата му вълнена торба бе почти готова.

— Тръгваш си.

— Да.

— За Кхарга ли заминаваш?

Той натисна дрехите към дъното на чантата и затвори ципа.

— Да.

Тя застана пред него и блокира пътя му.

— Ще ме изслушаш ли?

Антъни спря, но не я погледна.

— И ти си като изгубените си градове. Но все пак ми разреши да надникна в теб. Вероятно си го сторил по погрешка. Ала аз не мога да забравя видяното.

Антъни извърна главата си встрани и седна на ръба на леглото.

— Преди час в къщата пристигна един човек. Беше от общинската полиция. Извадили труп от реката недалеч оттук. Пилот на бомбардировач, чиито бомби останали на борда.

Тя коленичи пред него.

— Съжалявам.

Той дълго я гледаше, обгърнал я с огромните си зелени очи — очи, които вече гледаха през нея. Притисна устни върху челото й. Тя заговори:

— Не можеш никого да понасяш вече. И мен не можеш да понасяш.

Той не я погледна.

— Не мога да понасям и себе си — отвърна.

— Но не можеш да кажеш същото за своите пустинници.

— Те ще ме понесат.

— Аз също.

— Не те моля за това.

— Престани — отдръпна се тя. — Не молиш никого за нищо.

Антъни бегло се усмихна.

— Тогава ще помоля за всичко. Моля те да приемеш и моята любов, и заминаването ми.

— Не.

Антъни нежно й заговори:

— Мислех, че ще ме разбереш.

Джема клатеше глава. В очите й се появиха сълзи.

— Не те разбирам.

— Затвори очи. Достатъчно силна си, за да повярваш на онова, което не можеш да видиш. — Той притисна ръката й до гърдите си. — Не можеш да видиш любовта ми. Но тя е тук. Ще продължи да живее в мен, докато душата ми се помири с брат ми. Това не може да стане тук. Не и докато си до мен.

В сълзите на Джема имаше гняв.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не знам.

Тя стисна очи.

— Ще ти отнеме цял живот — и сълзите се затъркаляха по страните й. — Не можеш да си тръгнеш. Аз все още те изучавам.

— Вече ме познаваш — възрази той, взе ръцете й и ги постави на лицето си. Пръстите й го докосваха, а той целуваше затворените й клепачи, бузите, устните. — Не съм се отделял от теб — шептеше в ухото й той. — Винаги сме били един до друг.

Фелуката на Габар отплава в сивата кипяща вода, наклонената мачта се протягаше към небето като ръката на танцьорка, а Джема остана на брега. На фона на светлото небе тя виждаше само силуети. Очертаваше се и силуетът на Антъни, застанал неподвижно на борда с лице към нея.