Такър Маларки
Възкресението (37)

Глава трийсет и пета

Антъни я чакаше навън. Джема мимоходом го погледна и се свлече на земята. Той приседна до нея.

— Друг трябва да се погрижи за него — каза тя.

— Все някой ще го направи.

— Оставих му достатъчно морфин, с който да се самоубие — отбеляза тя. — Но не искам да умре. Ще ми се да остане насаме с мислите си.

— Хайде — подкани я Антъни. — Да си тръгваме оттук.

— Каза, че баща ми е направил пълен кръговрат. Опита се да се изрази поетично. Боя се… Боя се, че никога не ще бъда достатъчно силна, за да му простя.

— Рано е за това.

Тя вдигна поглед към него.

— Не разполагаме с достатъчно време, нали виждаш? Днес си тук, утре те няма.

 

 

Когато се върнаха при Башир, багажът им беше събран и струпан пред шатрата. Видяха и два коня, които стояха с клюмнали от жегата глави. Слънцето бе в зенита си и хвърляше палещи лъчи към земята. От вътрешността на шатрата се появи Башир. Без да хвърлят никаква сянка, тримата застанаха под отвесните лъчи на безмилостното слънце.

— Готови сте — каза Башир. — В самарите има храна. Водата е достатъчна да стигнете до кладенеца на Ибрим.

— Какво става? — попита Джема.

— Получихме съобщение от Габар — поясни Антъни. — Трябва незабавно да тръгнем. Този път уговорих да получим коне.

Джема погледна към Башир.

— Не съм готова да тръгна.

— Нямаме избор. Габар няма да ни чака.

— Ще отида по-късно. Башир ще ми намери водач.

— Не, Джема. — Антъни строго я погледна. — Тръгваме заедно.

Тя се обърна към Башир:

— Но ние току-що пристигнахме.

— Така е пожелал Бог.

— Ще се върна — каза му тя. — Тук ли ще бъдеш?

— Тук.

— Ще ти пиша.

— Пиши ми, както би писала на баща си.

— Благодаря ти, Башир… — поколеба се тя, после додаде: — За това, че не си забравил за мен.

— Надявам се, че трудностите са останали зад гърба ти.

Башир наклони главата си на една страна.

— Бог да те закриля, дъще.

 

 

Обратният път към реката беше мъчителен, въздухът бе като в гореща баня. Не им беше възможно да разговарят помежду си. Джема бе съкрушена, погълната от мъката си. Всеки изминат километър я отдалечаваше от Башир, отдалечаваше я от баща й. На хоризонта не я очакваше нищо съществено. Бъдещето й се струваше несигурно и неясно като химера.

Дръпна юздите и притисна крака в самара. Усети „Диалог на Спасителя“ в торбата, единственото, което бе взела със себе си от Наг Хамади. Но бе загубила много повече; безценни неща, които бе притежавала само за един ден. Писмото от баща си, началото на приятелството си с Башир, царството на Наг Хамади.

„Ако не разбираш откъде идва огънят, ще изгориш в него…“

На фона на пустошта изплува обгореното лице на Дентън. Тя осъзна, че никой нямаше да дойде да го прибере. Той никога нямаше да си отиде от Наг Хамади. Вторачи се в гърба на Антъни, в тъмната ивица пот, която стигаше до средата на ризата му. Дясната му ръка, опърлена при досега му с пламтящото тяло на Дентън, бе превързана с марля.

Като стигнаха до Ибрим, те слязоха от конете, за да ги напоят. Антъни хвърли коженото ведро в кладенеца и го издърпа обратно, водата се разплиска и нейният кон пръв започна да пие.

Джема приседна до него и нахлупи шапката над очите си.

— Какво каза Габар?

— Струва ми се, че в думите му имаше скрит смисъл. Нещо се е случило.

— Какво повече от това?

Антъни намокри една носна кърпа и й върна юздите на коня. Коленичил пред нея, той нежно свали шапката й и избърса прашното й чело с кърпата.

— Съжалявам, че се наложи да тръгнем по този начин.

Щом усети хладната кърпа на лицето си, Джема примижа от удоволствие.

— Предполагам, това бе единственият начин, по който можехме да си тръгнем.

 

 

Фелуката на Габар стоеше привързана под сянката на една финикова палма. Той бе клюмнал на руля и дремеше. Докато Джема се миеше в реката, Антъни развърза торбите от конете и ги хвърли на борда. Отне му половин час да разтовари конете. Когато се върна, Габар го чакаше на носа на фелуката.

— Тръгнах, още щом чух — каза той.

— Какво си чул?

— Бомбардират Кайро. Войната е започнала преди два дни.

— Израел бомбардира Кайро, така ли? — попита Джема.

— Дочух, че имало много изненади. Изглежда военновъздушните им сили са много по-мощни, отколкото очаквахме.

— Боже мой — промърмори Антъни.

Габар отпусна платното и избута лодката обратно на течението на реката. Когато носът й се разлюля на вятъра, Антъни бегло погледна към Джема.

— Значи така — тихо рече той. — Нова война.

На връщане пътуваха бързо, вятърът неизменно духаше от юг. Антъни и Джема седяха от двете страни на фелуката и гледаха в различни посоки. От време на време Джема поглеждаше към него, ала той бе непоколебим — остана с гръб към нея.

 

 

Видяха самолетите. Там, където те изсипваха бомбите си, тихо се издигаха кълба дим. Близо до Кайро, по двата бряга се бяха събрали хора, които сочеха с ръка и гледаха. Децата бяха възбудени. Възрастните се взираха в небето. Никой не осъзнаваше опасността, която ги дебнеше в тишината.

Късно следобед Джема седна в предната част на лодката, неспособна да помръдне. Беше вперила очи в хоризонта. Антъни коленичи до нея.

— Ела да хапнеш нещо.

— Защо нищо не се чува?

— Понякога звуковете се разпространяват по странен начин в пустинята. Нещо като звуков мираж.

— Изкачих се до върха на Голямата пирамида — каза тя. — В деня, когато ходихме в магазина на Еид. Над главата ми прелетя самолет, толкова ниско, че успях да зърна пилота. Самолетът беше военен, но не бях виждала друг, подобен на него. Трябва да е бил на разузнаване. Казах си… взех го за нещо друго. За поличба.

— Ела да седнеш. Хапни нещо. Кой знае кога пак ще ядем.

Двамата седнаха един срещу друг, от време на време очите им се срещаха. Това щеше да е последното им хранене на борда. Габар им бе приготвил студена салата от жито с краставица, домати и джоджен. Нямаше какво толкова да си кажат.

— Габар не иска да влезе в града — рече Антъни. — Ще трябва сами да се справим. При нилометъра^[1] можем да хванем речно такси в северна посока.

— А после?

— После ще те отведа в къщата на семейството ми.

— При Майкъл.

— Да, при Майкъл.

 

 

В града нямаше речни таксита. Древните стъпала покрай нилометъра бяха изпълнени с хора. Джема се обърка и не знаеше дали те се изкачват, или слизат към реката. Гледаше ги как се блъскат, как се карат на висок глас, как объркването им преминава в паника.

— Истински хаос — забеляза Антъни. — Трябва да си проправим път на север.

Тръгнаха пеша по бомбардираните улици, от време на време Антъни протягаше ръка назад към Джема, за да се увери, че хорското течение не я е завлякло встрани от пътя. Цели квартали бяха в руини. Полицаите се бореха с барикадите и с полуделите граждани, които се мъчеха да влязат в разрушените си домове. Антъни се спря да поговори с един от тях и Джема наблюдаваше жестовете на полицая — ръцете му се превръщаха ту в самолети, ту в бомби. Антъни се върна при нея и я хвана за лакътя.

— Никой не знае броя на жертвите — каза й той. — Всички комуникации са прекъснати. Огромният град се е превърнал в изолиран остров.

По-нататък, в стария коптски квартал, се издигаха стълбове черен дим и облаци от душен прах, виждаха се хора, които панически бягат. Сега вече ясно чуваха самолетите. Бомбардировачите пикираха над главите им и изсипваха смъртоносния си товар като коледни подаръци. Джема застина на мястото си с очи, вперени в небето.

— Много странно — рече тя. — Толкова ясно ги виждаме.

Два самолета летяха един до друг високо над тях. Пилотът и неговият помощник, помисли си тя. Зад тях летеше трети самолет — малко по-ниско и много по-внимателно. Сякаш идваше от нищото. Антъни издърпа Джема в един вход.

Видяха как бомбата падна току пред лицето на мъжа отсреща, който гледаше през прозореца на дома си. Джема дори забеляза удивлението в очите му. Антъни я дръпна да легне на земята и я закри с тялото си. Сградата на отсрещната страна на улицата блесна в бяла светлина, после в червена. Оттам духна силен вятър и над тях се посипаха отломки. Антъни ги усети по гърба си. Помъчи се да закрие откритите части от тялото на Джема — китките, глезените, лицето. Усещаше под себе си мекото й тяло, което потръпваше в такт с риданията й. Когато всичко свърши, те станаха от земята и тя остана в прегръдките му. После се притиснаха един към друг, помежду им не остана никакво свободно пространство, той усещаше всяка нейна част, опряна в собственото му тяло, и двамата останаха така — гърди до гърди, уста до уста. Коляното й се удари в прасеца му, бедрото му потъна в мекотата на хълбоците й. Той обви уязвимата голота на шията й с шала; шията, която крепеше силната й глава. Тъй нежна шия за толкова силна глава. Не беше го забелязал преди.

Излязоха от входа и избягаха от горящата сграда. Антъни докосна с устни косата на Джема, като силно я притискаше до себе си и така двамата бързо пресякоха площада пред църквата на Абу Сефеин.

Внезапно се появи още един самолет, летеше току над главите им. Джема се стегна и тялото й се изопна в прегръдката на Антъни. Искаше да избяга, ала той не я пускаше. Докато пресичаха площада, той не откъсваше поглед от самолета, но от него не падна нито една бомба. Самолетът отмина, после се върна и се вряза в небето под неимоверно остър ъгъл. Те мълчаливо го гледаха как се издига и издига, а боботенето на двигателя става все по-слабо и по-слабо, докато накрая съвсем заглъхна. Самолетът закръжи и направи кръст в небето, после се обърна с носа надолу и полетя към земята. Зачакаха да видят пламък и дим, ала той се бе приземил в средата на Нил, реката на живота, недалеч от Гардън Сити.

Джема се обърна към Антъни:

— Видя ли това?

Антъни бе потресен. И двамата мълчаха. Когато тръгнаха през града, той здраво стисна ръката й в своята.

 

 

В неестествено дълбоката тишина в дома на семейство Лейзар двамата стояха един до друг, сякаш бяха свързани физически. Отне им миг да се отделят един от друг, да осъзнаят, че това бе наистина възможно. Къщата сякаш беше изоставена. Вратите и прозорците бяха затворени, а вътре се усещаше спарената миризма на увехнали цветя. Джема изтича на горния етаж. Антъни откри Дейвид в градината — той седеше състарен, с одеяло върху краката си.

— Татко — каза Антъни. — Какво правиш тук?

— Наблюдавам — отвърна Дейвид. — Място като място.

Появи се Джема, останала без дъх.

— Къде са останалите?

— Найлах отиде у майка си. Амад е при Зира. А брат ти — и Дейвид вдигна поглед към Антъни — отново откри небето.

— Какво искаш да кажеш? — попита Антъни.

— Бие се на вражеска страна. Сега сигурно е там горе.

Смаяни, те замълчаха. Джема не смееше да погледне Антъни.

— Не — възрази. — Не би могъл.

— Ох, не знам — въздъхна Дейвид. — Според мен с удоволствие би бомбардирал тази страна.

— Но как е излетял? — попита тя.

— Приспособили му специален самолет. Когато чули за медала му за изключителни заслуги, нищо не го питали. Предложили му съответната заплата и той замина. Дълго си е уреждал въпроса.

Най-после Джема погледна към Антъни, който до този миг не бе продумал нито дума. Лицето му бе сурово и отсъстващо, кожата му — бледна, сякаш кръвта се оттичаше от жилите му. Внезапно тя осъзна какво щеше да стане и как щеше да свърши всичко. Наблюдаваше нещата отстрани, сякаш не се отнасяха до нея. Той я напускаше, отиваше си от тях. Антъни вече беше толкова далеч, колкото и брат му. Дори още по-далеч. Искаше й се да изкрещи.

— В този миг може да лети над Кайро — рече Дейвид. — „Шерут Авир“^[2]. Мисля, че разполагат със самолети тип „Спитфайър“. Както и с „Харвард“, „Мустанг“ и „Б-17“. Когато говореше за тях, Майкъл приличаше на малко момче. Чух, че осем израелски самолета са били свалени.

— Вече? — попита Антъни.

— Вече. — Дейвид стана от мястото си. — Майкъл никога повече няма да има право да ме укорява, че не съм помирисал войната.

Дейвид се прибра, а Джема и Антъни не смееха да се погледнат в очите.

— Той е бил — каза Антъни. — Самолетът над Нил.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен съм — вдигна ръка Антъни да спре протестите й, после извърна глава встрани.

— Поемаш твърде голяма отговорност.

— По-скоро не бях поел достатъчно отговорност — погледна я Антъни. — Той те обичаше.

— Не — поправи го тя. — Имаше нужда от помощта ми.

— Мисля, че не си познавала Майкъл.

— Познавам го. Интересуваше се от други неща. А аз му бях… само утеха.

— Ти имаше сила и за двама ви. — Антъни спря поглед върху окапалите венчелистчета под розовите храсти. — Той ми каза да те върна при него.

— Трябвало е да почака.

Той впери очи в нейните.

— Но не и аз.

Джема пристъпи към него. Разстоянието помежду им бе непоносимо малко.

— Ти нямаше ли да чакаш?

— Сигурно всеки ден му се е струвал дълъг като седмица.

— Защо? Защото е знаел… мислел е, че между нас има нещо?

— Отсъствахме твърде дълго.

— Не чу ли баща си? Планирал го е доста отдавна.

Антъни посочи към небето над Нил.

— Планирал е това? Не мисля. Не, изпълнението му бе в наша чест.

Тя го докосна по ръката.

— Недей.

— Нищо не правя. Ти беше негова.

— И ти не го вярваш. Не мислиш така.

— Но той е мислел така и аз го знам.

— Аз не съм предмет. Не можеш да ме подариш на мъртвец.

Той клатеше глава.

— Не оставяй смъртта да победи — не и след преживяното — каза тя и го хвана за ръката. — Ти си тук с мен.

Той леко се отдръпна.

— Но сега вече не мога да бъда с теб.