Такър Маларки
Възкресението (31)

Глава двайсет и девета

Антъни живееше в квартал на име Кит-Кат. Амад й бе казал, че е близо до Имбаба^[1]. Нямаше търпение; не можеше да чака племенникът му да я отведе при Антъни. Амад й бе казал, че ако се изгуби, трябва да произнесе арабската дума „ауамат“: къща-лодка.

Тези лодки бяха повече къщи, отколкото плавателни съдове; къщи с градини и балкони, които леко се поклащаха върху водата. Джема тутакси почувства, че влиза в истинско убежище; вече не чуваше шумовете на града, нито се задушаваше от прашния въздух. Виждаше единствено спокойната вода пред себе си и бордюра от палми на отсрещния бряг.

На адреса на Антъни имаше портиер — мъж, който можеше да бъде както на трийсет, така и на петдесетгодишна възраст. Седеше на дървен стол. На земята до него имаше кафез с яркозелен папагал. Мъжът хранеше птицата с парченца плодове. Когато зърна Джема, папагалът наостри перушина и каза нещо на непознат език. Мъжът вдигна поглед.

— Идвам при Антъни Лейзар.

— Няма го.

— Аз съм негова приятелка — обясни Джема. — Може ли да го почакам?

Мъжът сви рамене и Джема мина покрай него.

— Ако ви се допие чай — каза мъжът, — вратата е отворена.

 

 

Тя се настани на балкона и се загледа в рибаря, който хвърляше мрежата си. Беше късен следобед, но слънцето прежуряше. Джема дръпна периферията на шапката над лицето си и присви очи срещу пламналата в огнено зарево вода. Нагоре по реката лениво се влачеше фелука, на руля се бе привел капитанът, захапал лулата си. Тя почти усещаше как слънцето прегаря ръцете му.

Когато най-после свикна с къщата-лодка, тя постоя малко на входа. Домът на Антъни бе изпълнен със светлина. Джема бавно се разходи из него. Липсата на излишни предмети не я учуди. Диван с два фотьойла, рогозка. Върху бюрото в ъгъла видя листа за писане и мастилница. Джема седна и взе писалката в ръка. Като натисна писеца върху крайчеца на белия лист, той остави малко мастилено петно. В чекмеджето имаше кибритена кутийка и меден компас. Тя драсна една клечка и духна пламъка. Обърна се да огледа помещението и си каза, че прилича на нещо като стая; разполагаше с всички съставни части на стая за живеене, но без каквато и да е украса, нищо, което да създава излишен уют. Ала тук безспорно цареше мир и покой.

Джема стана от бюрото, за да разгледа фотографиите в рамки, поставени върху полицата на камината. Между тях имаше снимка на Антъни с баща си и брат си. От друга се усмихваше Найлах в бански костюм под слънчобран. Зад тях видя трета снимка — на Майкъл до самолета си, облечен в пилотска униформа. Джема приближи фотографията до очите си. Дори на снимка Майкъл бе неприлично красив; самоувереността и чарът му бяха непреодолими.

 

 

Джема влезе в кухнята и напълни чаша от морскосиньо стъкло с вода; пресуши я и отново я напълни — беше ожадняла от дългата разходка в жегата. Кухнята бе подредена и снабдена с необходимите продукти: видя пълни кошници с плодове и зеленчуци. Облакъти се на плота и заоглежда рафтовете. По тях имаше буркани с жито, фурми и мед. Значи Антъни сам си готви храната, каза си тя. А може би някой идва да му готви? Може би си е наел жена да върши тази работа?

Надникна и в спалнята. Както навсякъде в дома му, тук също нямаше нищо скрито-покрито, никакви заключени чекмеджета или дрешници. Откритата ниша, където висяха дрехите му, съдържаше само няколко ризи и панталони. Под тях на пода се въргаляха прашни боти и чифт официални обувки. Разпозна костюма, който той носеше в деня на запознанството им. А на отсрещната страна висеше смокинг, под чийто етикет бе извезано името на баща му. Джема вдигна ръкава на една от ризите му и я доближи до лицето си. Не миришеше на нищо. Бе просто една чиста риза.

Осъзна, че се е забавила твърде много в спалнята. Някъде в главата й се прокрадна мисълта, че не е много прилично да оглежда нещата му. Но вместо да си тръгне, тя приседна на ръба на леглото. То беше оправено, а отгоре бе опната бяла кувертюра. Реката минаваше покрай дома му като широк булевард. Тя легна по корем и се загледа във водата. Колко вълнуващо, каза си тя, току под прозореца ти да тече река. Протегна се и взе книгата от нощното му шкафче. Тя носеше заглавието Verba Seniorum^[2] и бе написана на латински. Не си спомняше добре латинския, за да разбере какво точно чете той. Върна книгата на мястото й, подпря главата си на една възглавница и се загледа в отблясъците на реката.

 

 

Антъни се прибра по залез-слънце. Ебо, портиерът, му съобщи за посещението на жената, ала Антъни трябваше да се поогледа, за да я открие. Върна се при Ебо да разбере дали не си е отишла. Ебо имаше навика да си подремва от време на време. И тогава му хрумна да погледне в спалнята. Джема бе легнала на леглото му и спеше с разперени на кувертюрата ръце и разпиляна по възглавницата коса. Антъни се настани на стола в ъгъла и зачака. Вече съвсем притъмня. Погледът му бе върху нея, после се отмести към Нил, към преминаващата фелука, на чиято мачта бе окачен платнен фенер.

Джема се събуди и го видя, но не каза нищо; той също мълчеше. Спускаше се тъма. Джема не го различаваше ясно. Понечи да му се извини, но се отказа. Най-после той се наведе напред.

— Искаш ли ябълков чай?

— Да, благодаря — прозя се тя.

— Предполагам, че имаш да ми казваш нещо.

— Няколко неща.

— Ами, тогава да направя нещо за ядене. Освен ако нямаш други планове.

— Нямам. Не и за тази вечер.

— Майкъл е в Лондон, нали?

— Да.

— Действаш му активиращо.

— Скоро ще разберем доколко. Връща се след два дни.

Антъни тръгна към кухнята и Джема го последва. От рафта във всекидневната тя взе една книга, написана от баща му.

— Баща ти е отъпкал път за теб — забеляза тя. — Не се ли съблазняваш да последваш примера му?

Антъни режеше питката на филии и ги подреждаше около купата с непознат за нея рядък сос.

— Ще пия вино — уведоми я той. — Искаш ли и ти?

— Всъщност да.

Антъни напълни две чаши.

— И дума не можеше да става за това. Не си падам по фараоните.

— Как така? Толкова злато и тайнственост.

— Не ми се струват чак толкова тайнствени. Било ги е страх от смъртта и през целия им живот душите им са били сковани от този страх. Всеки храм и всеки паметник е издигнат с цел да намали страха им. Кланяли са се на боговете с молба да ги успокоят. Културата им е била доста опростена. Вероятно златото е било нещо като компенсация за верската им система, основана единствено на страха.

— Значи ти не се боиш от смъртта — забеляза Джема и отпи от виното.

— Просто не мисля за нея. Някой ден ще умра. Но междувременно предпочитам да прекарвам дните си, като мисля за други неща.

— Какви например?

— Защитаваш се, като ме обсипваш с въпроси — усмихна се Антъни.

Тя го погледна над чашата си, после взе парче от питката. Преди да го топне в соса, го задържа в ръката си, като да беше чиреп от стъкло.

— А това е?

— Бабагануш. Прави се от патладжани.

Джема отхапа, сдъвка и преглътна, после каза:

— Баща ми е написал част от първия си дневник закодирано.

Наведе се да вземе чантата си и измъкна книгата.

— Направил е следното: извадил е гласните от текста и го е написал така, че да се чете отляво надясно, после отдясно наляво.

— Какво?

— Финикийската азбука има знаци само за съгласните. Използвал я е за модел. Например: финикийската буква „алеф“, с която се е отбелязвала гърлена пауза, се е превърнала в гръцката буква „алфа“. Но това далеч не е всичко. После открих и бустрофедон, което в буквален превод означава „като оран с волове“ — както волът се е връщал обратно, за да разоре следващата бразда. Започваш в дясната страна на страницата и пишеш наляво, а когато стигнеш левия край на листа, променяш посоката и започваш да пишеш надясно.

— Добре си използвала библиотеката.

— Проблемът е в това, че не мога да чета на коптски, а поради номера с вола напредвам много бавно, защото всеки втори ред е написан отзад напред.

— Искаш да ти помогна ли?

Джема отпи от чашата си.

— Да, искам да ми помогнеш. Да ти се намира малко огледалце?

 

 

Антъни избута чиниите и чашите в единия край на масата и почака Джема да отбележи онова, което според нея бе началото. Седяха един до друг, на масата лежеше разтвореният дневник и няколко хвърчащи листа, върху които Джема бе преписала текстовете. Антъни разгъна до тях листа с кода и започна бавно да пише над коптския текст с молив, като следваше указанията й по отношение на гласните и промяната на посоката на писане. Джема държеше огледалото над редовете, за да могат да ги виждат като огледален образ.

* * *

— Започва така:

В това евангелие няма чудеса, няма предсказания, не е отбелязан краят на света, никой не умира заради греховете си, няма възкресение. Тук са само думите на Иисус. А Иисус казва: „Този, който разкрие значението на тези думи, няма да вкуси смъртта“.

Антъни направи пауза и я погледна над очилата си.

— Готова ли си да го чуеш?

— Повече от готова.

— Тук пише следното: Това е Евангелието от Тома, двойника на Йешуа^[3] — започна Антъни.

— Онзи Тома ли? — обърна глава към него Джема.

— Баща ти пише: В Евангелието от Тома се твърди, че Иисус е казал: „Този, който пие от моята уста, ще стане като мен. А аз ще стана като него…“.

Антъни направи нова пауза, после продължи:

— Той потвърждава вероятността за съществуването на духовен двойник.

Джема зачете на глас редове от следващия пасаж, а Антъни превеждаше:

Иисус каза на Тома:

„Аз не съм повече твой господар.

Ти пи от бълбукащия извор,

който аз донесох

и вече си се напил…

Този, който пие от моята уста,

ще стане като мен:

а аз ще стана като него

и това, което е скрито,

ще се разкрие пред него“.

Джема се облегна назад. Беше затаила дъх.

— Иисус казва, че неговият двойник е Тома.

Пръстът на Антъни пробяга по следващите няколко реда.

— Тук той се нарича Йешуа.

Йешуа казва:

„Блажени са самотниците и избраните,

защото те ще намерят царството,

от което идват

и в което трябва да се върнат“.

 

Търси и не спирай да търсиш, докато не намериш.

Когато намериш, ще бъдеш смутен.

Когато се смутиш,

ще се възхитиш и ще царстваш над всичко.

Джема протегна ръка да вземе чашата си и се замисли.

— Тъкмо тук е разликата между онова, което би казал на дете, и онова, което би споделил с възрастен човек. На детето ще кажеш: „Няма, няма, всичко ще бъде наред — трябва само да вярваш“. А към възрастния ще се обърнеш с думите: „Внимавай, истината може и да е страшна“. Дали е говорил така пред най-близките си последователи?

Антъни вдигна ръка и продължи да чете:

Иисус каза:

„… царството е във вас…“

„Когато познаете себе си,

ще знаете,

тогава ще знаете, че сте

синове на живия Отец.

Но ако не познавате себе си,

вие сте в бедност.“

Той вдигна поглед.

— Тук се крие главната заплаха. Че за да откриеш Бога, не се нуждаеш от църквата. Нямаш нужда нито от свещеник, нито от равин — царството е вътре в теб.

Джема притисна ръка до гърдите си. Антъни я погледна за миг, после отново се върна към текста.

Й. каза:

„Аз разкрих моите тайни на тези,

които ги заслужават“.

Джема вдигна ръка.

— Само тези, които разбират, ще могат да чуят думите му.

— А сега чуй това — обяви оживено Антъни.

Тома им каза:

„Ако ви изрека само една от думите,

които Той ми каза,

вие ще съберете камъни и ще ги хвърлите срещу мене,

при което огън ще излезе от камъните и ще ви изгори“.

— Значи Тома е знаел, че близостта му до Иисус го застрашава. Това, че разбира повече от останалите, го поставя в рискова ситуация. Сред учениците му е имало толкова много завист!

Антъни бе насочил вниманието си към следващия пасаж.

Й. каза:

„Колкото до вас, бъдете предпазливи за света.

Опашете слабините си със сила,

така че грабителят да не влезе,

защото бедата, която очаквате, ще се намери“.

Джема мълчеше и се чудеше дали баща й също е бил предпазлив; дали е очаквал онова, което е последвало.

— А сега идваме до текст, написан с по-стар туш и с малко по-различен почерк.

Антъни заскърца с молива си по листа. После вдигна очи.

— Това не е Тома.

Джема се наведе напред.

— Мария Магдалена е, нали?

— Как пък ти хрумна?

— Това е нейното евангелие, което баща ми е видял в Берлин. Тогава е бил само на двайсет и три. Мисля, че тъкмо тогава го е написал.

— Какво да ти кажа — започна Антъни, като се взираше в текста. — Изглежда, че това е нейната версия за разпъването на Христос. Според мен тук са записани последните думи на Иисус.

После цял час той превеждаше текста ред по ред.

„Този, който има уши да слуша, нека слуша.

Който може да разбере, да разбере.

Ако Го търсите, ще Го намерите.“

„Не създавайте други правила, освен

създадените от мен и не раздавайте правосъдие,

освен ако то не ограничава самите вас.“

И като каза това, той си тръгна.

Антъни изправи гръб и прокара пръсти през косата си. Имаше вид на човек, който изпитва болка.

— Ако това са последните думи към учениците му, те със сигурност не са ги послушали, нали? — каза тя.

— Като са създали църковна институция с безброй правила и разпоредби? Като са ограничили достъпа до Бог, обвързвайки го с условието за подчинение и преклонение? А ако то не е налице — не си желан в лоното Господне? В никакъв случай.

— Не знаех, че толкова ненавиждаш църквата.

— Нито пък аз.

Антъни преполови чашата си с вино.

— Следващата глава е доста дълга. Може би отново ще подремнеш?

— Не, искам да гледам.

Антъни й четеше всеки преведен абзац. Свърши след цели два часа.

— Изглежда, че този епизод започва едва след като Иисус умира на кръста.

Учениците се наскърбиха. Те горко плачеха и нареждаха: „Как сега ще отидем при езичниците да проповядваме Евангелието за царството на Човешкия син? Ако не пощадиха Него, как ще пощадят нас?“.

Тогава Мария се изправи, поздрави ги всички и рече на събратята си: „Не плачете и не скърбете, не бъдете неутешими, защото милостта Му винаги ще бъде с вас и ще ви закриля. Но нека възхваляваме Неговото величие, защото Той ни е подготвил и ни е направил Човеци“.

Когато Мария каза това, сърцата им се обърнаха към Доброто и те започнаха да обсъждат думите на Спасителя.

Петър каза на Мария: „Сестро, знаем, че Спасителят те обичаше повече от другите жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш и знаеш, а ние нито знаем, нито сме чували“.

Мария отвърна и рече: „Което е скрито за вас, аз ще ви разкрия“.

И тя им заговори със следните думи: „Ето, рече им тя, Господ ми се появи във видение и аз му казах: Господи, днес Ти се появяваш пред мен“.

Той ми отвърна и рече: „Благословена да си, задето не трепна, когато ме зърна. Защото където е умът, там е съкровището“.

Аз му казах: „Господи, как този, който гледа, го вижда — чрез душата или чрез Духа?“.

Спасителят отвърна и рече: „Той не вижда чрез душата, нито чрез Духа, а чрез ума, който е между двете и той е този, дето вижда видението, а той е…“.

— Тук липсват страници — забеляза Антъни, но само след миг продължи:

Петър отвърна и заговори за същите тези неща. Той попита учениците за Спасителя: „Наистина ли е разговарял на четири очи с жена, а не се е открил пред нас? Трябва ли всички ние да се обърнем към нея и да я слушаме? Наистина ли предпочита нея пред нас?“.

Тогава Мария заплака и каза на Петър: „Братко Петре, какво мислиш? Нима мислиш, че сама съм си го измислила в сърцето си или лъжа за Спасителя?“.

Леви отвърна и рече на Петър:

„Петре, ти винаги си бил избухлив.

Сега виждам, че се бориш с жената като с враг. Но ако Спасителят я е направил достойна, кой си ти, че да я отхвърляш? Със сигурност Спасителят я познава много добре.

Ето защо той я е обичал повече, отколкото нас. По-скоро трябва да се срамуваме и да се уповаваме на съвършения Човек, да се разделим, както Той ни завеща, и да проповядваме евангелието, без да поставяме други правила или закони освен казаните от Спасителя“.

И като чуха тези думи, те тръгнаха да известяват и да проповядват.

— Тук баща ти е написал нещо: Доказателство, че Мария е била първата от учениците, която е получила апостолска мисия от Иисус: била е инструктирана да съобщи на останалите ученици, че е възкръснал. Ранната църква я е нарекла Apostola Apostolarum, което означава „Апостолка на Апостолите“.

— Не го знаех — каза Джема.

— Защото кой ли слуша ранната църква? Кой изобщо знае, че е съществувала? Ето как продължава: В тези евангелия се изяснява статутът на Мария. Тя е на второ място след Иисус: тя, а не Петър, е била избрана за негов заместник. Тъкмо църквата, създадена от учениците на Петър, е решила да опише Мария Магдалена като безименна грешница, като покаяла се блудница.

Джема покри с длан страницата, за да го накара да спре. Антъни се облегна назад и си наля останалото в бутилката вино, а тя прокара пръсти по написаното. Той се взря в пасажите, които бяха превели.

— С последния материал се появи и баща ти.

Джема мълчеше.

— Може би му е било останало време, колкото да прочете новия текст. Може би е преписал само откъсите, които са му трябвали.

— За какво?

— Няма значение. Свърши ли?

— Почти.

После продължи:

Й. каза:

„Застанах по средата на света

и им се появих от плът и кръв,

заварих ги всичките пияни

и нито един жаден“.

 

Йешуа каза:

„Този, който знае всичко, и не познава себе си,

е пропуснал всичко“.

 

Йешуа каза:

„Аз ще унищожа тази къща

и никой няма да може да я възстанови…“.

 

Йешуа каза:

„Хвърлих огън срещу света,

и виж как го наблюдавам, докато гори“.

— Сякаш се е разгневил — забеляза Джема. — И се е разочаровал. Виждаш ли, не сме си представяли Иисус гневен или разочарован. Но как е възможно да не е бил такъв? Та в този човек са се съмнявали, той е бил предаден и убит. Чудото се състои в това, че той все още е бил способен да обича.

Джема остави огледалцето и за миг затвори очи.

— Говориш като някой, който винаги е познавал сърцето си.

— Според мен това се променя.

— Как?

Антъни взе огледалцето и го постави между зъбите си.

— Ето и предпоследния стих:

Й. каза:

„Открихте ли вече началото, че питате за края?

Където е началото, там ще е и краят.

Блажен е този, който стои в началото.

Той ще разбере края, без да вкуси смъртта“.

— Бих искала да открия началото — каза Джема и отвори очи. — Прав си за баща ми. Струва ми се, че тъкмо той подрежда стиховете в някакъв свой ред. Онзи хитрец Дентън ми каза, че е оспорвал всичко в Божието писание. Може би това тук е улика, която му е била нужна за доказателство.

Тя обърна глава към Антъни:

— Къде е щял да отиде с подобен аргумент?

После сама си отговори на въпроса:

— Във Ватикана, в Хага, в редакцията на вестник „Лондон Таймс“ или в Британския музей.

Подпря главата си на масата, твърде уморена, за да слуша по-нататък. Ала Антъни настоя да прочете и последните редове от текста:

Той им каза:

„Вие изучавате лицето на Небето и Земята,

но не сте познали човека пред вас.

Вие даже не знаете как да разглеждате този миг“.

Антъни вдигна поглед. Очите му изглеждаха черни, зениците му бяха разширени.

— Ако говориш за факти, тези думи са направо унищожителни. Те не само доказват теорията на баща ти за вътрешния кръг на Христовите следовници, а и показват, че Иисус се е гневил на учениците си.

Тя погледна часовника на ръката си и започна да събира нещата си.

— Наближава полунощ. В последния си дневник баща ми е скицирал някакво планинско място. Намира се в основата на канара, от която се ронят каменни късове. На скицата се вижда голям камък, на който е подпряна лопата.

Тя протегна ръка и посочи подчертаната дума.

— Наг Хамади. Заминавам за там.

— Защото баща ти е направил чертеж на мястото?

— Защото Стивън Сътън е сключил сделка с баща ми — отвърна тя. — И това се е случило в Наг Хамади. Баща ми се е канил да продаде нещо на Британския музей. Нещо, което е намерил в Наг Хамади. Стивън Сътън е бил връзката му с музея.

— Откъде знаеш?

— Говорих с Британския музей.

Антъни удивено я погледна. Усмивката й не му говореше много.

— Дали това ще ме направи достатъчно интелигентна, за да разбера какво сте правили вие, великите мъже, в пясъците? Няма ли да се издигна в очите ти дотам, че да споделиш с мен някоя истина, която все още не си ми казал?

Той поклащаше глава в знак на отрицание — жест, който тя ненавиждаше.

— Историята продължава — каза Джема. — Така че престани да клатиш глава.

— Това трябва да свърши.

— Чуй ме — настоя Джема. — Не знам защо умря майка ми, нито защо милиони загинаха във войната. Но баща ми умря в преследване на целта си. Той загина, докато търсеше един Бог, и с всяка стъпка, която ме приближава към този Бог, аз ставам все по-силна. Ала все още съм далеч от него. Не съм видяла Наг Хамади, а трябва. Може би онова, за което двамата със Сътън са преговаряли, е все още там. Да проявим цивилизованост и да престанем да спорим. Когато всичко това свърши, всеки от нас ще поеме по пътя си.

Антъни се облегна назад и обгърна с длани чашата си с вино. Джема се върна към дневника и запрелиства страниците.

— Тук и аз преведох нещо:

Ако изявиш онова, що се крие в теб,

явеното от самия теб ще те спаси.

Но не изявиш ли онова, що се крие в теб,

неявеното ще те убие.

Джема решително затвори дневника.

— Може би и двамата трябва да обърнем внимание на този съвет.

Антъни стана и закрачи из помещението. Джема сгъна своите копия на превода и ги върна между страниците на дневника. Антъни внезапно спря да крачи и се взря в тях. Джема отново се върна към дневника.

— Още един въпрос. Можеш ли да ми кажеш какво или кой е Башир? Това име непрекъснато се повтаря в дневниците му.

— Башир работеше за баща ти.

— В Наг Хамади ли?

— Навсякъде.

— Искам да говоря с него.

— Той е бедуин. Няма да успееш.

Джема хвърли поглед към Антъни.

— Тогава ела с мен. Да ми превеждаш.

Антъни отвърна поглед от нея.

— Мисля, че брат ми е по-добра компания за пътуване.

Тя замълча за миг. После уточни:

— Той няма да дойде.

— Добре. Остани тук при него. Колкото и да е вълнуващо това преживяване, Джема, скоро ще трябва да се върнеш към собствения си живот. По-добре се погрижи да имаш такъв.

— Кого се опитваш да предпазиш — мен или брат си?

— И двамата! — почти изкрещя Антъни.

Джема погледна храната пред себе си. Дълго време остана мълчалива на мястото си. Накрая каза:

— Ти си по-силен от него. Затова го закриляш.

Антъни се върна на стола си и протегна крака. Главата му клюмна на гърдите, сякаш всеки миг щеше да заспи. Тогава внезапно я погледна и каза:

— Майкъл има нужда от теб.

— Така е.

— Правила си го дълго време — грижила си се за хората. За ранени хора.

— Мога да правя и други неща, Антъни. Не това е съдбата ми.

— Просто се опитвам да разбера.

— Какво искаш да разбереш?

— Какво мислиш.

— Съжалявам, че мислите ми са такова предизвикателство за теб — каза тя.

Антъни събра пръстите на ръцете си и не отговори.

— Мислиш си, че двамата с теб нямаме достатъчно натрупан опит, за да общуваме и да се разбираме — продължи Джема. — Според теб двамата с Майкъл се намираме на една лодка, така ли?

— Остани тук при него, Джема.

Тя стана да си върви. Антъни не се опита да я спре. Помогна й да облече палтото си и я изпрати до улицата, където й спря такси. Преди да се качи в него, тя каза:

— Ти не си бил на война, Антъни. Не знаеш как е там. Някои от нас не запазиха целостта си.

— Ти не си от тях, Джема. Коренът ти е друг. Не мисля, че нещо би могло да те промени.

Антъни плати на шофьора и затвори вратата на таксито. Преди да потропа на покрива, за да даде знак на шофьора, че може да тръгва, той притисна длан до стъклото за сбогом.

Джема се взря в дланта му от купето, като се бореше с импулсивното желание да допре длан до неговата. Ала докато се чудеше, таксито потегли. Тя отпусна ръце в скута си и се загледа в хаоса, царящ по крайбрежната улица, без да вижда нещо.

 

 

Антъни се върна в кухнята. До останките от недоядената храна видя сгънат лист хартия. Седна и го разтвори. Със собствената си ръка Джема бе записала превода на някакъв откъс, който не му бе показала. Беше й отнело доста време да го преведе, в него имаше и грешки, и зачеркнати редове, и отделни думи, добавени на по-късен етап. В него пишеше:

Йешуа каза:

„Когато направите две в едно,

и което е вътре, да е като това, което е вън,

и което е вън, да е като това, което е вътре,

и което е горе, да е като това, което е долу,

и когато обедините мъжкото и женското в едно,

така че мъжкото да не е вече мъжко,

и женското да не е вече женско.

Когато направите око на мястото на око,

и ръка на мястото на ръка,

и крак на мястото на крак,

и образ на мястото на образ,

тогава вие ще влезете в царството“.