Такър Маларки
Възкресението (3)

Глава първа

Лондон, 1947 г.

Джема Бастиан с неохота си взе два дни отпуск от болницата, което за нея бе чиста загуба на време. Ято врабчета излетя във въздуха и тя отмести поглед от паважа, проследи объркания им летеж на зигзаг в небето и спря за миг очи върху бледото залязващо слънце. Беше й студено, ала въпреки това тръгна бавно през Ийст Енд по непознатия път, който можеше да забави връщането й в безлюдния, но пълен с вещите на майка й апартамент, при шкафовете с призраци, с които не искаше да живее, ала от които не можеше и да се лиши. Подобни неща не се изхвърлят току-така. Подаряват се на нуждаещите се или се разпродават в магазините за употребявани вещи. Но самата мисъл, че те биха могли да заживеят нов живот при други собственици, че някой ден би могла да срещне на улицата жена, облечена в жълтата рокля на майка й, бе непоносима.

Хвърли бегъл поглед към рушащата се тухлена къща, към ударената от бомба странична стена, по която пълзеше новоиздигнато строително скеле. Не забелязваше безплодните опити сградите да бъдат построени наново. Тук, в Ийст Енд, подобни начинания все оставаха незабелязани. Един от най-големите ужаси на войната бе фактът, че бомбите на Луфтвафе бяха унищожили почти изцяло най-бедняшката част на Лондон. В падащия сумрак работниците се връщаха по домовете си в порутените квартали и палеха крушките. Това все още я удивляваше. Когато токът спираше, жълтеникавите проблясъци не носеха топлината на светещата крушка у дома, а показваха, че някъде горят пожари. Джема местеше поглед от прозорец на прозорец. Зад някои от тях животът продължаваше.

Тя влезе в полутъмния си апартамент и тръгна към свободната стая. Свила се в палтото, застана пред дрешника, в който бе скътала вещите на майка си. На пода имаше кутия с нейни чорапи, както и някои още неразопаковани пакети. „Носи ги ти — бе настоял баща й. — Не си рисувай краката. Вече е студено.“ Ала Джема бе забравила усещането за чорап на крака си. Като повечето лондончанки, и тя се бе научила да рисува прави линии отзад на прасците си. Коленичи на пода и отмести с пръст капака на кутията. Три недокоснати пакета. Взе единия, отиде до леглото и разкъса целофана. Дълго време стоя с разгънатите чорапи в скута си, като леко докосваше с пръсти прозрачната материя. Без да се замисли, тя ги обу и усети успокояващата им мекота върху кожата си, спомни си усещането за топлина и всеобхватна закрила.

Беше едва шест часът. Тя лежеше по гръб на леглото, отпуснала вкочанени ръце от двете страни на тялото си. Този ден бе изгубила един пациент. Смъртта също се променяше, придобиваше нормални измерения и, колкото и да бе странно, така тя я усещаше още по-болезнено. Спомни си началото, когато смъртта току-що се бе появила в живота й, когато все още беше възможно да усеща нещо. Чувстваше, че същото се случва и на останалите в болницата. Те излизаха от всеобщия шок като корабокрушенци, изплаващи един след друг на поукротената морска повърхност, които се виждат за първи път след ужаса на борбата си за живот сред пенестите вълни, след чисто физическото си оцеляване, превърнало се в една-едничка тяхна цел. В болничните стаи тя усещаше погледи, в които се криеше въпрос — каква беше ти преди? А ние? И сега накъде?

Джема вдигна ръце и притисна захабените си от многото миене длани една в друга, докато пръстите й се разтвориха. Продължаваме напред, помисли си тя. Замахваме с едната ръка, после с другата и се отдалечаваме от мястото на корабокрушението. Към сушата, към нещо сигурно. Тя го желаеше и едновременно с това се боеше от него. Мислеше си, че почувствала веднъж здравата почва под краката си, изтощението ще я завладее напълно. Нямаше да успее да се задържи права. Имаше и още нещо. За разлика от къщите, които се изграждаха наново, раните в душата й нямаше как да зараснат.

Спомни си за получените преди седмица писма; и двата плика, които носеше със себе си, бяха адресирани от баща й до нея — и двата бяха пуснати в Египет. Дълго беше пазила светлината на думите му в душата си като средство, с което да пребори непробиваемата сивота на Лондон. Първото писмо я бе накарало да се смее на глас. Усещаше вълнението на баща си. Той й съобщаваше, че е направил неочаквано откритие, бил намерил нещо, което нейният бунтовнически дух щял да оцени по достойнство. То щяло да му донесе и доста пари. Достатъчно, за да купи къща и да повика Джема в Египет, където тя щяла да живее в охолство.

„Не се тревожи — пишеше й той, — всичко е наред. Причината, поради която ще има и пари, е, че промяната не е по вкуса на никого, особено на старите религиозни институции. Те биха дали мило и драго, биха платили, дори биха жертвали живота си, за да запазят статуквото. Но тази промяна ще е в наша полза, на нея съм се надявал цял живот. Мисля, че съм преоткрил един Бог, в който дори ти ще повярваш.“

Може пък и да е прав, каза си тя. Ако някой изобщо би могъл да възкреси Бог, умирал стотици пъти, това бе баща й.

Вторият плик съдържаше лист от странна плътна хартия, изписан с букви, които тя не познаваше, букви от много древна писменост. Върху плика най-напред е било написано нечие друго име, но после е било задраскано. Тя успя да разчете само „Антъни Лейзар“. Дейвид Лейзар бе името на най-добрия приятел на баща й в Египет. Но тя не познаваше никакъв Антъни. Фактът, че не разбира написаното върху листа, не я тревожеше кой знае колко. По-късно баща й щеше да й го обясни. Осмеляваше се да се надява, че това ще стане на египетска земя.

Тъкмо се бе унесла в сън, когато на вратата се позвъни.

През шпионката видя, че на площадката стои висок мъж. През увеличителното стъкло забеляза само гладко обръснатото му лице. Зад вратата гласът му й се стори силен и дълбок.

— Казвам се Бърнард Уестърли — представи се той. — Тук съм по повод на баща ви, Чарлс Бастиан.

Джема отмести резето, но не и веригата.

— Познавам го от музея — додаде мъжът.

— Познавате го от Египет?

Тя затвори вратата, за да откачи веригата.

Той сведе поглед към нея, докато я отминаваше, за да влезе в малкото антре, където едва се побра, облечен в обемистия си зимен балтон.

— Познавам работата му.

Докато сваляше ръкавиците си, Бърнард Уестърли оглеждаше апартамента, сякаш се намираше в току-що открита територия в Новия свят. Не направи никакво усилие да внесе непринуденост в атмосферата. Джема си проправи път покрай него и реши да не му предлага чай.

— Дойдох да попитам дали имате вест от баща си.

— Каква вест?

— Каквато и да е.

Джема се обърна и влезе във всекидневната. Изправи се до прозореца. Над комините и изцапаните от мазния пушек покриви откри сребристото сияние на новолунието.

— Каква вест бих могла да получа? — попита тя.

— Запозната ли сте с последния му проект? — поинтересува се Уестърли.

Тя леко поклати глава и отвърна с безизразен глас:

— Аз съм медицинска сестра, а не археолог.

Той се заоглежда наоколо. Джема се обърна и се вторачи в непознатия, като се стараеше да държи ръката си далеч от джоба, в който бяха писмата.

— Търсите ли нещо?

Уестърли се бе спрял до рафта с книги.

— Ваши ли са?

— Да.

— В такъв случай сте сестра, която знае много езици — отбеляза той. — Също като баща си.

Джема мълчеше.

— Значи не ви е пращал нищо необичайно? Нещо от настоящата му работа?

— Защо да го прави?

Мъжът се усмихна и сви рамене.

— За да го скриете.

— Да го скрия от кого?

Той я погледна сякаш развеселен, но не каза нищо.

— Не — отвърна тя и се отправи към вратата. — Не съм получавала нищо необичайно.

Той я изгледа от упор, после внезапно се засмя.

— Музейни работи, нали разбирате? Нищо обезпокоително. Извинете ме за неочакваното посещение.

 

 

Едва по-късно успя да си спомни. Той си беше свалил шапката, ала не бе разкопчал балтона си. Поради високия си ръст посетителят се бе привел, за да разгледа книгите й. Сега си припомни и нещо, което й се видя доста странно. Беше й се сторило, че под закопчаната яка на балтона му е видяла коравата бяла лентичка на яка, която обикновено носят свещениците.

През нощта се събуди на два пъти с вледеняващото усещане, че я дебне опасност.

 

 

Телексът пристигна не на сутринта, а чак на следващия ден. Когато го отвори, Джема спря да диша и потърси опора в стената.

Прочете двете изречения, съобщаващи й необратимия факт на развален и жесток английски език. Тя се затътри към банята и коленичи пред тоалетната чиния, за да повърне. После притисна горещите си страни в студения фаянс. Когато най-сетне отвори очи, се вторачи в розите на една от плочките и продължи да се взира в тях, докато те се превърнаха в размазано кърваво петно. Остана в банята до падането на нощта, докато всичко хубаво и нежно в душата й не се разпадна на малки парчета.

Когато всичко свърши, Джема се изправи и се загледа в сивото си отражение в огледалото. Баща й беше мъртъв. Открили го в кабинета му. В писмото пишеше, че сърцето му не издържало. Щели да й преведат пари по банковата й сметка. За пътни до дома на Дейвид Лейзар в Кайро.

 

 

В късния следобед професор Антъни Лейзар се бе изкачил на Джабал ал-Тариф^[1]. „Много е късно“, предупреди го асистентът му Зира. Ала той искаше да види нещо, преди слънцето да е залязло. Понякога това беше крайно неотложно за професора. Зира го четеше по лицето му, усещаше го по напрегнатото му мълчание. Сега наблюдаваше как работодателят му закрепи електрическото фенерче на колана си и се заизкачва по планинския склон като коза. Откакто пристигнаха и откакто по-възрастният му приятел Чарлс Бастиан напусна толкова неочаквано последния им обект в Горен Египет, професор Антъни Лейзар нямаше мира. Приятелството им бе необикновено. Зира никога не бе виждал Антъни тъй дълбоко погълнат от разговор, не беше ставал свидетел на подобно чудо — речта му да се лее без прекъсване почти час. Двамата биха могли да бъдат баща и син. После Бастиан си тръгна, сякаш по средата на разговора им. Антъни остана недоволен от начина, по който приятелят му бе прекъснал изживяването, като на сутринта бе оставил само една набързо надраскана бележка, забодена с карфица на палатката му.

Очакваха да го срещнат в Кайро, където отидоха, за да подновят хранителните си запаси. Ала от Бастиан нямаше и следа. Чакаха го дълго, защото Антъни намираше, че нещо не е наред в начина, по който приятелят му бе изчезнал. Накрая се отказаха и не им оставаше нищо друго, освен да се върнат в базата си в Кхарга. Скоро двамата със Зира се отдалечиха на дни разстояние от града и потънаха в тишината на Западната пустиня.

Зира клекна и зачака завръщането на Антъни. Както обикновено става в пустинята, мракът се спусна изведнъж и макар господарят му да бе израснал край Сахара, дори за много пъргав човек беше опасно да подскача в тъмнината по нестабилните скали край главозамайващо дълбоките урви в планината.

Денят бе започнал така, както бе свършил — с безспирно скитане из руините, тъй познати и на двамата. Същата сутрин бяха посетили храма в Хибис^[2] — място за поклонение на езичниците, надстроено от християните през IV в. После бяха минали през некропола, също изоставен от езичниците навремето. Броят на езическите и християнските храмове, параклиси и погребения, разкрити от вятъра в пясъците, бе почти еднакъв.

— Слава богу, в пустинята не съществува дискриминация — бе забелязал Антъни. — Тя е пазителка на всички богове.

Накрая Антъни поиска да види и Пещерата на Девата, която се намираше на върха на Джабал ал-Тариф, планината на птиците. Стените й бяха покрити с древни офорти, един от които представяше Богородица с Младенеца. Твърдеше се, че като бягали от кървавата разправа с невинните младенци, детето Иисус и неговата майка спрели на това място.

Зира се загледа нагоре към Джабал ал-Тариф и запали цигара, уж за да се стопли. Цял ден не бе сложил залък в устата си и от глад му стана студено. Мислите му се въртяха около друго — семейството му в Кайро, парите и приготвянето на вечерята. На планинския хребет над него се появи човешки силует. Зира нямаше представа колко време е бил там. Стоеше и не мърдаше. Зира се изправи и загаси фаса си в пясъка. Шефът му можеше да се придвижва бързо и тихо като котка. Доста необичайно за син на англичанин. В пустинята Антъни се чувстваше като у дома си и по това рязко се отличаваше от останалите европейци, които се скупчваха в Кайро като ято неприспособили се към условията птици. Защо всички тези хора бяха решили да живеят в пустинята — това си оставаше пълна загадка за Зира.

Може би и той, подобно на професор Антъни Лейзар, бе станал малко странен. В мастилената тишина на пустинната нощ настъпваха мигове, в които Зира осъзнаваше дълбочината на своя дух. Тук, на ръба на нищото, той водеше уединено съществуване, но бе доволен от него. Може би пък тъкмо на ръба на нищото започваше смисленият живот. Всичко от миналото се забравя, твърдеше Антъни. Трябва само да се преоткрие. Да се извади изпод пластовете пясък.

Зира бе забравил за глада си. Запали фитила на фенера, за да покаже местонахождението си в мрачината и отново клекна. Когато стане готов, Антъни ще дойде.

По-късно едно голо до кръста момче на кон безшумно се появи до тях, в осветеното от огъня място. В ръката си държеше писмо. Антъни се протегна да вземе навития на руло изпоцапан плик и направи знак на момчето да седне. То скочи от гърба на неоседлания си кон и Зира му подаде къшей хляб и фуул^[3]. Очите на момчето бяха огромни и лъчисти. Антъни забеляза, че палецът на едната му ръка липсва. Наля му чаша чай и разбърка две лъжички мед в него.

Антъни прочете писмото, наклонил го към светлината на огъня. Сгъна го и продължи мълчаливо да седи. Момчето изпи чая си, без да каже и дума. Когато върна празната чаша, Антъни бръкна в джоба си за монета и се загледа в момчето и коня, докато те се отдалечиха и потънаха обратно в тъмнината. Без да отмества поглед от мрачината, той тихо изрече:

— Зира, загубихме един приятел.

Зира насочи погледа си към лицето на Антъни.

— Чарлс Бастиан е мъртъв.

Зира бързо се прекръсти. Почака огънят да се превърне в тлеещи въглени, наведе си и ги разбърка. Наблюдаваше лицето на Антъни на светлината и четеше по него като оракул. Придърпа краищата на бурнуса^[4] плътно около тялото си и зачака.

— Връщаме се в Кайро — каза Антъни. — И без това хамсинът^[5] приближава. Надявам се тази година пясъкът да не ни зарине.