Такър Маларки
Възкресението (28)

Глава двайсет и шеста

Джема и Майкъл прекосяваха града с автомобил. Между къщите тя зърна Алабастровата джамия с трите пласта ослепително бели кубета и тънките като игла минарета, които пронизваха небето. Когато Майкъл не я гледаше, тя го наблюдаваше. Искаше да отнесе портрета му в съзнанието си, когато замине за Горен Египет. Искаше й се да го запази в паметта си като фотография и да види в какво ще се превърне после.

В джоба си държеше сгънатите листа, изписани с почерка на Антъни. Стиховете, които баща й бе преписал от оригинала, не напускаха мислите й и тя често си ги припомняше. Те бяха нейните неми спътници, скъпоценностите, които носеше в джоба си. Бяха се превърнали в таен източник на сила. Питаше се дали са давали сила и на баща й.

Отвън на улицата британските войски, които патрулираха толкова строго из града, не се виждаха никакви. Редици от мъже постилаха черджетата по тротоарите и се готвеха за молитва.

— Майкъл — повика го тя. — Къде остана полицията?

— Отзоваха ги. Чух, че са се придвижили към района на Суецкия канал.

— Защо? Какво става там?

— Нищо. Но местните не желаят повече тяхното присъствие в града. Синдикатите стачкуват. Казват, че войната е свършила. Онова, което не знаят, е, че се задава друга война.

Автомобилът буквално пълзеше по улицата. Времето за молитва бе свършило и от близката джамия се изсипаха тълпи от мъже. Майкъл се потеше. Подпря чело на стъклото и затвори очи. Шофьорът намали още повече, за да пропусне и участниците в една демонстрация. Джема отвърна поглед и разсеяно се загледа в жената, облечена в дълга роба и с повехнали червени цветя в ръцете. Тя разговаряше с продавача пред сергиите му, отрупани с яйца, крепящи се по някакъв удивителен начин.

На обяд имаха среща с приятел на Майкъл в някакъв хотел, в който никога преди не я бе водил. Беше й обяснил, че това е стара турска баня, обслужвала кралското семейство в Кайро. Джема още не бе виждала никого от приятелите на Майкъл. С желание го придружаваше навсякъде, където имаше вероятност да върне интереса му към живота.

— Трябва да знаеш — каза Майкъл, — че хотел „Уиндзор“ не е никак претенциозен. Дори е малко по-евтин от хотелите, които си виждала, но пък се слави с доброто си пиене. Войниците обичаха да разпускат в бара му. Има и пиано, може би ще посвириш.

— Едва ли.

Сутринта Майкъл бе доста рязък с нея и когато му се стореше, че не го слуша, й се озъбваше. Настроението му я потискаше, при това не знаеше колко ще продължи.

Още щом влязоха в бара на хотела, тя разбра, че няма никаква среща за обяд. Мъжът, който уж трябваше да ги очаква, вдигна кървясали очи към тях и изобщо не ги позна. Очевидно живее в бара, каза си Джема, и сега го заварваме на личната му маса. В този относително ранен час на деня лицето му имаше отнесеното изражение на алкохолик.

Тя мълчаливо седна, докато двамата мъже сконфузено си разменяха жестове на приятелство. Когато парите и плика размениха собствениците си, тя престана да ги слуша и се опита да си припомни мелодията, която наскоро бе научила да свири на уд.

Не чу кога промениха темата на разговора. Не приличаше на караница. И двамата се усмихваха, а тя ги наблюдаваше като участник в пиеса, който няма реплики. Но по едно време Майкъл отвори плика и видя, че е празен. Леко се изправи и заби юмрук в лицето на събеседника си. Мъжът се олюля на краката си, пиян до смърт. После Майкъл се озова зад нея и тя тъкмо се обръщаше към него, когато ударът я застигна. Беше я улучил в устата и тя се олюля, парализирана от болка. Мъжът, който я бе ударил, падна на земята, сякаш и той бе получил удар отнякъде. Майкъл жестоко се изсмя. Джема унесено се взираше над рамото му. Вече се намираше не в долнопробния бар, а някъде над него.

Майкъл вдигна катурнатите столове. Някъде от много далеч долавяше гласа му — той се извиняваше на бармана. Едва когато я погледна и видя кръвта, която се стичаше по блузата й, лицето му пребледня.

— Джема! Господи!

Тя предпазливо докосна разцепената си устна. Барманът тутакси отиде при нея и й подаде кърпа.

— Лоша работа, госпожо. Съжалявам, че ви нараниха. Тъкмо се канех да изритам този изрод навън. Това ще му е за последен път.

— Проклето копеле! — Майкъл срита просналия се на пода мъж в корема с новия си дървен крак. Човекът не помръдна.

— В безсъзнание е, Майкъл — каза Джема. — Остави го.

Колата ги чакаше отпред. Майкъл положи всички усилия да избърза пред нея и да й отвори вратата.

— Скъпа, съжалявам. Раната ти изглежда ужасно.

— Устните кървят много.

— Нямах намерение да те въвличам в кавгата.

— Наистина ли?

Майкъл свъси вежди.

— Ако си ме довел, за да те защитавам, планът ти се оказа успешен.

— По дяволите!

Майкъл нареди на шофьора да ги откара в някакъв квартал, който Джема чуваше за първи път. Тя държеше кърпата на устата си и се взираше през прозореца.

— Когато минат от трийсет и шест до седемдесет и два часа — обади се тя, — морфиновият глад достига върховата си фаза.

— Така е. Вече изпитвам морфинов глад.

— Много съжалявам.

— Недей, скъпа. Това е временно.

— Пристрастяване е.

— Наречи го както щеш.

— Морфинът ще те умори.

— Ами, жалко, защото нищо друго не ме кара да се чувствам добре.

— Искаш ли да се откажеш?

— Бих желал, но не веднага. Сега се чувствам ужасно.

— Ако можеш да изтърпиш това си състояние няколко дни, ще се освободиш напълно от зависимостта си.

— Дори един час ми се струва твърде много.

— Бих могла да ти помогна.

— Може и да те убия.

— Дали ще ти е по-добре, ако ти кажа, че това ще ме направи щастлива? Тогава ще те обожавам до безкрай.

— Нямам нужда да ме обожаваш. Но би било добре да се чувстваш щастлива. Защо не измислиш друг начин да те ощастливя?

Когато тя не отговори, той взе ръката й в своята и я обърна. Пръстите му пробягаха по линиите на дланта й.

— Знаеш ли как се чувства човек като мен? — попита той. — Чувства се така, сякаш е в Божиите ръце. Всичко е такова, каквото трябва да бъде — красиво, без болка, без никаква болка.

Таксито спря пред една къща в безлюден квартал. Продавач на въглища в очернена синя роба стоеше отпред с лопата в ръка. Наоколо му се издигаха купчини въглища. Той се опря на лопатата и се загледа в Майкъл, който тъкмо излизаше от таксито.

— Ще се забавя само миг.

Когато остана сама в колата, на Джема й хрумна да нареди на шофьора да остави Майкъл сам да се добере до дома си. Не можеше да стане съучастничка в разпадането на личността му. Ако изобщо я беше грижа за него, нямаше да го улесни в това. Но част от нея все още помнеше, че тя е само гостенка в неговия дом, че има отвратителен характер и че може да е влюбен в нея. И тя понякога се чувстваше почти влюбена в него.

Ако беше жив, баща й щеше простичко да я попита: „Какво чувстваш, Джема?“. И тя мислено му отговори, че е почти влюбена в този мъж, който бе враг на самия себе си. А в бледата сянка, останала от личността му, различаваше човека, който бе съществувал някога и който някой ден можеше отново да заеме мястото си. Облегна се назад.

Майкъл се върна целият променен. Чертите му излъчваха мекота, по устните му играеше усмивка и той приличаше на безгрижен младеж. Качи се в таксито и понечи да я прегърне. Тя решително го отблъсна и каза:

— Остави ме в музея.

— Пак ли работа? — с плачевен тон произнесе Майкъл.

Джема продължаваше да гледа навън. Сякаш всичко се сгромоляса само за миг. Ръкописите, които баща й бе преследвал цял живот, изчезнаха. Анджела Датари се оказа бизнес дама, която не проявяваше никакъв интерес към Джема и разговаряше с нея в полусън. Най-добрият приятел на баща й го бе предал, а Майкъл, първородният му син, бе пристрастен към морфина и се бе оставил в Божиите ръце. Тя бе съвсем сама.