Такър Маларки
Възкресението (27)

Глава двайсет и пета

По утринното небе се диплеха масивните гирлянди на облаците. Слънцето се процеждаше през тях и изпращаше към земята мъждива светлина като по време на слънчево затъмнение. На Джема й бе студено и докато вървеше към дома на Анджела Датари, не свали пуловера си.

Беше се замислила за разговора си с Дейвид. В него не ставаше дума за Бог, осъзна тя, ставаше дума за любовта. Хората биват привличани от онези, от които биха могли да научат нещо, каза си тя. Тъкмо онези, които ни учат на нещо, ни карат да се чувстваме свободни и ние ги обичаме, както никого другиго на света. Точно тук Дейвид бе изгубил сина си.

Заради баща й.

Когато приближи къщата на Анджела Датари, тя бе разсеяна и неподготвена за онова, което я очакваше. Спря в началото на алеята за коли. Тя бе пълна с автомобили, някои от които носеха официалните номера на Египетския музей, други — полицейски номера. Антъни беше тук, Того Мина също, тук бяха и четирима непознати за нея мъже, както и четирима полицаи. Джема отиде при Антъни.

— Какво става?

Антъни я поведе към градината.

— Закъсня.

— За какво съм закъсняла?

— Ръкописите вече не са у Анджела Датари. Били са продадени на частно лице. Побързали са да ни лишат от тях.

Антъни я погледна.

— Не си знаела. А аз бях сигурен, че си разбрала.

— Преди смъртта си баща ми я е посещавал всяка вечер в продължение на три седмици. Досещах се, че у нея е имало нещо, което е интересувало баща ми. Но не бях сигурна. Помислих си, че може и да са били влюбени.

— Боя се, че тук няма никаква романтика. Анджела Датари му е била нещо като убежище. Такава е била и за Фокион Тано в миналото. Правителството няма право да претендира за предмети, които са частна собственост. Ако един артефакт се смята за частна собственост, правителството трябва да се отдръпне и да почака, докато търговецът намери купувача, който ще даде най-висока цена. Сутринта дойдохме готови да наддаваме, ала Тано бе променил решението си. Дори не пожела да чуе офертата ни. Някой му е дал нещо, което той много е искал.

Джема премести поглед към къщата.

— Значи Анджела Датари е била подставено лице и се е представяла за собственик на изгубените евангелия.

— Не можем да твърдим със сигурност какво точно е притежавала, но общо взето се досещаме.

— Незаконно ли е?

— Така се работи тук.

Джема се огледа за Анджела Датари.

— Вие ли доведохте полицията?

— Бяхме готови да упражним натиск.

— Сигурно сте я изплашили до смърт.

— Едва ли.

— Къде е тя?

— Вътре.

— Искам да говоря с нея. Струва ми се, че не се чувства съвсем добре.

 

 

Анджела Датари се беше излегнала на дивана. Един огромен мъж, който едва се побираше в костюма си, седеше на стола до нея и пушеше пура. Когато зърна Джема, веждите му учудено подскочиха нагоре и застинаха като арки на челото му. В стаята цареше тишината на лукса, маркиран от дебелите килими и изящните мебели.

— Болна ли е? — попита Джема.

— Взе много важно решение — любезно отвърна мъжът. — Предполагам, че затова й прилоша.

— Мисля, че свършихме, нали така, господин Тано? — обади се Анджела Датари.

— Не съвсем.

— Искам да говоря с госпожица Бастиан насаме. Джема, седни, моля те. — Анджела Датари посочи към освободения от Тано стол. — Много е рано за подобни вълнения.

Джема видя Тано да излиза от стаята и седна.

— За какво решение става въпрос?

— Няма нищо общо с другата ни работа — каза госпожа Датари и затвори очи.

— Имаш ли нужда от нещо?

Зрялата жена бегло се усмихна.

— Помня, че беше медицинска сестра. Не, благодаря. Не спах добре тази нощ. Пак това главоболие. Лекарят току-що ми даде обезболяващи хапчета. Като капак на всичко очите ми са се възпалили от всичкия този прах тук. Не знам как съм могла да живея толкова дълго време с такъв проблем. Едва когато се махна оттук разбирам какво неудобство представлява той. Понякога единственото ми спасение е да стоя със затворени очи. Прости ми, че не те гледам, докато ти говоря.

Джема огледа красивото й патрицианско лице. Дългите мигли предпазваха наранените й зелени очи от външни влияния.

— У теб са били евангелията от Наг Хамади. Това е била причината да се запознаеш с баща ми.

— Така е.

— Била си подставено лице на този човек, Тано.

— Не го одобряваш, нали? — Госпожа Датари се усмихна на себе си. — Нито пък аз. Но аз съм вдовица. Когато съпругът ми почина, остави ми и дългове, и врагове. Услугите, които правя от време на време, ми осигуряват някаква закрила в страна, в която не можеш да живееш незащитена, а освен че съм жена, аз съм и сама.

— А баща ми?

Баща ти разбра, че евангелията са тук, имаше нюх на хрътка. Беше настоятелен, също като теб. Трябваше да ги види на всяка цена. И не само да ги види, а да ги проучи. Уговорката ми с Тано не включваше подобно нещо. Чарлс, твоят баща, ми се закле, че няма да каже на никого. Накрая се предадох. Идваше при мен всяка вечер под прикритието на нощта. Ползваше дома ми като библиотека. Така се опознахме.

— И станахте приятели?

— Приятели, да.

Анджела Датари се прозя и намести възглавницата под главата си. Изглежда се унасяше в сън. Джема седеше и чакаше. Анджела Датари се усмихна като на сън.

— Веднъж ми каза, че съм неговата Гръмотевица. Наистина ми го каза.

Фокион Тано се върна в стаята и се отправи към дивана, където лежеше госпожа Датари. Изправи се над нея като планина, черната му коса блестеше.

— Трябва да довършим работата си — заяви той.

— Да, знам. Почакай само минута — отвърна Анджела Датари. — Довиждане, Джема.

Тано отиде до прозореца и отново запали пурата си. Джема се наведе над Анджела.

— Бих искала пак да поговорим.

Тя отвори очи.

— Нима не отговорих на въпросите ти?

— Има още.

— Няма. Не мога да ти го върна обратно, Джема. Баща ти и аз бяхме захвърлени сред вълните на бурното море. Това е всичко. Събра ни бизнесът. Познавах го, но твърде бегло.

Госпожа Датари се надигна от дивана.

— Във всеки случай няма да остана дълго в Египет.

— Защо?

— И аз като теб изгубих всичко. — Тя леко притисна с пръсти очите си. — Тези таблетки ми объркаха мислите. Трудно следя нишката на разговора, макар че, да си призная, това не ме кара да изпитвам неприятни усещания.

Тя мина покрай Тано и се отправи нагоре по стълбите. Джема забеляза, че е боса.

— Кажи на всички да напуснат дома ми, Тано! — викна през рамо Анджела.

 

 

Антъни бе седнал на стъпалата пред къщата. Една по една колите се изнизваха по алеята навън. Джема седна до него. Той я погледна.

— Изглеждаш ми разочарована.

— Очаквах повече. Не знам защо, но веднъж баща ми каза, че романтичната любов е абстракция, като Бог; идеал, създаден през XI в. от трубадурите — скитащи се поети, които обитавали горите с лютните си и посвещавали любовни стихове на жени, които дори не били зървали. И аз като тях бях съблазнена от тази представа. Но реалността е съвършено различна.

— Съжалявам.

— Няма значение. — Джема сложи шапката на главата си. — И така, евангелията изчезнаха — заяви тя. — Всичко свърши.

— Има вероятност да се появят отново, но вече не в Египет. Боя се, че изгубихме шанса си да ги задържим в страната.

— Има нещо, което не съм ти казала. Съществува поне още едно евангелие. Албер Еид го пази в антикварния си магазин. Разписката е била у баща ми.

Антъни подритна едно камъче с върха на обувката си.

— Знам за него. И музеят го знае. Автентичността му е удостоверена. Евангелието от Тома.

Джема отвори широко очи.

— Приемаш ли потайността си за нещо благородно?

— Е, нали сега ти казвам? Няма смисъл да пазим тайната повече. Край на голямата надпревара.

— Никога не съм участвала в надпревара и за мен нищо не е свършило. Ще се срещна с Еид.

— Нямаш работа там, Джема. Само ще го раздразниш още повече.

— Ще отида и толкова.

Когато излязоха на автомобилната алея, Джема хвърли последен поглед назад към дома на Анджела Датари.

— Нека дойда с теб — предложи Антъни.

— Защо? Защото се страхуваш, че ще попадна на нещо, което ти не си успял да намериш?

— Защото човек никога не знае какво може да се случи.

— Ще обядвам с брат ти. Той заминава за Лондон, не знаеше ли?

— Чух такова нещо.

— После можем да се срещнем в музея, да речем в три часа.

* * *

На раздяла Джема рече:

— Анджела Датари ми каза, че баща ми я нарекъл неговата Гръмотевица.

— „Неговата Гръмотевица“ — повтори Антъни и извърна поглед встрани.

— За какво си мислиш? — попита Джема.

— Мисля си колко са много нещата, които може никога да не разберем.