Такър Маларки
Възкресението (23)

Глава двайсет и първа

Антъни знаеше, че трябва да запознае Мина с копието, което му бе показала Джема. Ала вместо това остана да седи в тишината, като се мъчеше да си възвърне покоя от времето, когато работеше на разкопките в Кхарга. Затвори очи и си представи праха, който оцветяваше всичко наоколо и до края на деня запълваше всяка пора на кожата, всеки процеп в дрехите; в мислите си пътуваше из горещите пясъци, далеч от развалините, пренасяше се в руините на манастира, където прекарваше хладните утрини, а по обед се наслаждаваше на пищната зеленина в оазиса, без която не би оцелял; отново изпита чувството, което го обземаше понякога, че се намира на самотен остров сред непрекъснато променящото се море от пясъци, което някой ден нямаше да му позволи да го прекоси обратно. Ако бе по-силен физически, нямаше да има нужда от оазиса. Щеше да живее в пясъчното море. Но той не приличаше на мъжете, чийто живот проучваше; не бе нито толкова смел, нито тъй стремглав. Все още принадлежеше на своя си свят, мислеше си Антъни, докато събираше нещата си, за да посети Мина в кабинета му; сега този свят го държеше по-здраво от всякога.

* * *

Того Мина едва се виждаше зад купчината книги и вестници върху писалището. Той надникна иззад опасно наклонения куп и поздрави Антъни.

— Какво откри?

— Джема Бастиан ми показа копия, направени от баща й. Изглежда принадлежат на Евангелието от Филип.

— Филип ли? — подскочи Мина. — Открил си Филип?

— Не съм сигурен дали бихме могли да твърдим подобно нещо. Бастиан го е открил. Сигурно е направил копия от оригинала.

— Знаеш ли какво пише в тях?

Антъни спокойно отвърна:

— Единият цитат бе за любовта на Иисус към Мария Магдалена — по-голяма от обичта му към апостолите. „Защо не обичам вас като нея?“, пита ги Иисус.

Мина стана и наля уиски в две стъклени чаши.

— Значи разполагаме, или най-сетне може би разполагаме, с онази история, която не ни е отредено да познаваме изцяло.

— Открих и „Гръмотевицата на съвършения ум“. Бих описал текста като евангелие, макар че не съм сигурен. Това е манифест на вселената, написан от просветена жена.

Мина ококори очи.

— Искам да го видя — настоя той.

— Не сега. Нямаме време за текстуални анализи в момента.

— Поне ми кажи къде, за бога, го откри?

— Изпратен ми е от анонимен подател. Може и да се е приплъзнал и да е изпаднал от някоя купчина ръкописи, намерил го е някой, който е знаел къде да го изпрати.

— Глупости! Премълчаваш нещо.

Антъни вдигна ръка пред разгорещения Мина.

— Имаме фрагмент от Тома, стихове от Филип, текста на Гръмотевицата — от списъка на Бастиан липсва само Мария. Когато намерим и нея, ще разполагаме с цялата картина, която Бастиан е искал да подреди. Според мен част от тази картина е да определим каква точно е била Мария. Сигурно е била съпруга на Иисус. Онова, което не вземаме предвид, е фактът, че тя също е била апостол. И че вероятно съществуват доказателства за това.

— Имаш ли представа какво би означавало твърдението ти?

— Напълно ми е ясно. Причината, поради която жените не са ръкополагани и никога не са били равностойни членове на църквата, е твърдението на самата църква, че апостолите са били само мъже.

Мина подаде едната чаша на Антъни и сам пресуши другата.

— Лекувам си язвата — обясни той и пусна една таблетка в чаша вода. — Сигурен ли си в автентичността на тези текстове?

— Нима смъртта на Бастиан не е убедително доказателство? Въпросът е защо умря. Доколкото ни е известно, текстовете не са били у него.

— Имам новина за теб — изрече Тано. — Еид притежава Евангелието от Тома. Дорес го е видял. Не само че е автентично, но според Дорес то е по-ранно от евангелията в Новия завет. Дорес дори предполага, че Матей и Лука може да са черпили сведения от него.

— Забележително! Колко надалече е прозрял Бастиан.

— Но Еид не дава нищо без бой. Така че бой ще има. Междувременно той отвлича вниманието ни към своя конкурент Тано. Спомена едно име, което знам отпреди. Датари. Италианка, включила се по някакъв начин в тази всеобща лудост. Така твърди Еид. Но аз съм сигурен, че има още много да се добави към това. Бастиан може да е видял текстовете в Наг Хамади. Проследил ги е, преди да пристигнат в Кайро. — Мина се строполи на кушетката. — Трябва да изпратим още някого в Наг Хамади. Някой трябва да говори с господин Башир. И повече не бива да пренебрегваме случая със Стивън Сътън. Знаем ли върху какво е работил? Ами ако има още много евангелия, за които не знаем? Може и сам да отида.

— Човек с твоето обществено положение ще привлече вниманието върху себе си. Ще те отвлекат още на половината път дотам.

— Добре тогава. Мога да изпратя друг, но ще имам чувството, че го изпращам на сигурна смърт.

— Още ли те следят?

— Не знам. Може и да ми се привижда. Напоследък не спя добре. В един момент мисля, че е там, в следващия виждам, че го няма. Очите ме мамят.

Антъни замълча за миг. После каза:

— Аз ще замина за Наг Хамади.

Мина скочи на крака.

— Не знам, не знам.

— Не виждам друга алтернатива.

— С познанията си и с езиците, които говориш, ти имаш най-добрата възможност да стигнеш до същината на нещата.

— Съгласен съм.

— Ще ти бъда вечно признателен, Лейзар. Мисля, че това е единственият начин да разберем какво се е случило и какво става в момента там. Би могъл да откриеш с кого е разговарял Бастиан, кой му е помагал.

Мина крачеше из стаята и размахваше ръце във въздуха.

— Говориш арабските диалекти, ще се слееш с местните.

Антъни разглеждаше ръцете си. Изглеждаше уморен.

— А Джема Бастиан?

— Какво за нея?

— Тя също е замесена.

— Ами, отстрани я. Това е работа, в която не бива да поемаме никакъв риск. Помисли си: баща и дъщеря — и двамата стават жертва, и двамата са свързани с музея. Ние ще сме отговорни. Не искам да изпадна в подобно положение.

— Разбирам. Но ще я изключа от работата за нейно добро.

— Както ти е удобно, Лейзар.

— Предпочитам да не я лъжа.

— Тогава се въздържай.

— Още една лъжа.

— Ами, избягвай я, за бога. Тя не знае достатъчно, за да застраши проекта ни.

— Не ми е казала колко знае. Мисля, че ще е най-добре да замина колкото се може по-скоро. Нуждая се от няколко дни, за да уредя някои други неща, и тръгвам.

— Направи каквото е нужно, Лейзар, но побързай. Това е по-важно, отколкото музеят. Тъкмо за такива неща се строят музеите. Ако е рекъл господ, ще приберем евангелията в нашия музей.

 

 

Антъни вървеше през града с поглед, забит в паважа пред себе си. За втори път бе чул името Датари. Кога го чу за първи път? Само след миг си спомни. Джема го бе споменала на погребението на баща си. Бе казала, че Анджела Датари се е върнала в Италия, като че ли Антъни знае коя е тя. Единствената причина, поради която Джема правеше своето предположение, бе фактът, че баща й я е познавал.

Антъни влезе в бащината си къща през задната врата, която отвеждаше направо в кухнята. Амад го нямаше. Беше напазарувал и бе оставил двете торби с продукти на масата; плодовете и зеленчуците се бяха изсипали от чантите. Скоро щеше да дойде да приготвя вечерята. Антъни измъкна броеницата от джоба си и седна да го чака.

Амад влезе, погледна го бързешком и извади престилката от чекмеджето.

— Амад — захвана Антъни и се изправи.

Още не бе свикнал да го гледа в качеството му на готвач. Амад бе човекът, без който баща му може би нямаше да прояви подобно упорство в изследователската си работа. Беше човек на науката, владееше няколко езика и в продължение на десетилетия бе прокарвал мостове. По тях баща му прекосяваше земите, до които иначе нямаше да достигне, за които дори нямаше да знае.

Преди години Антъни бе допуснал грешката да го попита дали новата му служба в къщата не го унижава по някакъв начин. Тогава беше достатъчно самонадеян, за да си мисли, че отлично знае какво е ценно за стареца и какво не.

Амад го бе сгълчал:

— Намирам се в такъв период от живота си, в който имам нужда от покой. Намирам го тук. Онова, което върша, е полезно и не вдига шум. Никой не ме притеснява. Мога на спокойствие да мисля за всички неща, които съм видял, които знам и които ще ми носят радост до края на дните ми. А в представите си виждам теб и Зира да вършите онова, което аз правех на младини.

Амад завърза престилката около кръста си, прекоси кухнята, взе ръката на Антъни и я стисна с двете си ръце, като наблюдаваше изражението на лицето му.

— Нуждаеш се от нещо. Кажи ми от какво.

На Амад не можеше да се говори нищо друго, освен истината. Ето защо Антъни обичаше и него, и сина, който бе отгледал.

— Трябва да те помоля за услуга. Из Кайро се разпространяват някои ръкописи, същите, с които си е имал работа и Чарлс Бастиан.

— Преди да почине.

— Излишно е да те съветвам да внимаваш.

— Мога да се грижа за себе си, дете.

Амад отиде до масата и изпразни пазарските чанти, като отдели време да подреди зеленчуците така, че да му е удобно да ги кълца: най-напред чесъна, после кориандъра и най-накрая доматите.

— Искаш да знаеш къде се намират, така ли?

— Или са у Тано, или вече са извън Кайро.

Амад прекоси кухнята в посока на магнитната лента, на която висяха ножовете му — безупречно чисти и остри.

— А дъщеря му? И нея ли ще замесиш?

— Не и ако зависеше от мен.

— Тя е добра ученичка. Учи се да свири на уд. Музикална по природа. Понякога ми помага в кухнята. Компанията й ми е приятна, както ми бе приятно и с баща й.

Антъни го гледаше как бързо обели и накълца три кръгли скилидки чесън.

— Това й харесвам на храната. Никакви грижи.

Амад избърса ножа с мокра кърпа и седна. Отпусна ръцете си върху дъската за рязане на месо, загледа се в нея, сякаш разучаваше структурата на дървото, а лицето му стана съвършено безизразно. По мълчанието му Антъни разбра, че Амад обмисля някакво решение. Той познаваше по-добре тъкмо тази негова страна — не Амад готвача, а мъдреца, който притежаваше мълчаливо познание върху повечето от заобикалящите го неща. Накрая старецът погледна към момчето, което бе израснало пред очите му, бе се превърнало в мъж и което нерядко отправяше подобни молби към него.

— Ще направя каквото мога.

— Разполагам с едно име — каза Антъни. — Госпожа Анджела Датари. Италианка, притежава частна колекция. Името й непрекъснато се появява във връзка с нашата работа. Можем да започнем от нея.

При произнасянето на това име Амад бързо запримига с очи.

— Ще направя каквото мога — повтори той.