Такър Маларки
Възкресението (21)

Глава деветнайсета
Гръмотевицата

Антъни седеше в кабинета си, подпрял с ръце главата си. Бе превел половината от текста, който Тано му бе донесъл. Това му бе отнело цяла нощ. Остави изпразнената си глава да клюмне на гърдите и потъна в дълбок сън, в който нямаше сънища.

Когато се събуди, слънцето се бе вдигнало високо в небето, а мислите му се бяха прояснили. Може би, каза си той, през деня няма да се чувствам толкова претоварен, както в малките часове на изминалата нощ. Текстът, който бе превел, не приличаше на нищо, което бе виждал или чел. Страници със стихове, произнесени от един глас, едновременно властен и мъдър; глас, който бе божествен по начина, по който преодоляваше пропастта между подчиненост и пълновластие, между унижение и добродетел, между война и мир.

Аз съм първата и последната.

Аз съм почитаната и презряната.

Аз съм курвата и светицата.

Фокион Тано му бе дал „Гръмотевицата на съвършения ум“.

Антъни изпи и последната чаша студен чай, а очите му шареха по преведените стихове, по думите, които бяха изпълнени с мъдрост и затова не звучаха арогантно, макар че се обръщаха към него с прямота и безпристрастност, които го караха да чувства близостта на автора им. Сякаш той също беше в стаята, до него.

Това бе Гръмотевицата, разбира се. Думите тътнеха и се разбиваха над главата му. Най-проникновената проза в стихове, която бе чел, бе изречена от личност без класова или етническа принадлежност, от страничен наблюдател на човека и неговия свят, на жестокото противопоставяне между мъжа и жената, както и на техния живот на земята.

Антъни не бе сигурен дали се е трогнал повече от изяществото и мъдростта на думите, или от факта, че те несъмнено — и очебийно — са написани от жена.

Жена безстрашна, безсрамна и нехаеща за последствията, издигната над всичко, чистият зов на духа.

Антъни реши, че това е една от най-съвършените проповеди, които е чувал някога. Протегна се, за да освободи мускулите и сухожилията си. Нямаше повече сили. Но се чувстваше окрилен.

Запита се дали Тано знае какво му е дал. Затвори за миг очи. Гръмотевицата бе пред него, можеше да я докосне.

В моята слабост не ме предавайте

и не се страхувайте от моята сила:

Та какъв е смисълът да презирате моя страх

и да проклинате гордостта ми?

Аз съм онази, която присъства във всеки страх,

и съм в силата си, когато треперя.

Какво е истинското ти име? — попита мислено Антъни. Гръмотевица или само така звучи гласът ти?

… Започнете да ме разбирате, вместо дами се сърдите

… и пристъпете към мене вие, които ме познавате.

… Аз съм мирът, но и войната идва от мене.

Аз съм чужденка, но и ваша съгражданка.

Аз съм богатство, но и онази, която няма богатство.

Нямаше представа как би могла да изглежда тя, тази Гръмотевица, как би звучал женският й глас. Във въображението си виждаше Джема. Чуваше гласа на Джема.

… Аз съм онази, която изучавахте, но ме презряхте.

Аз съм неуката, но се учите от мен.

Аз съм онази, която презирате, но си мислите за мен.

Аз съм онази, от която се криете, но се явявате пред мен.

Антъни остави превода настрана и дръпна стола си назад. Вече напълно разбираше настойчивостта на Чарлс Бастиан, рисковете, които бе поел. Ако съществуваше смислена причина, поради която да продължи да живее, това бе тъкмо задачата да намери и останалите евангелия, на които приятелят му бе избрал да посвети живота си.

Докато крачеше към кафенето за чаша чай, той си каза, че усеща какви са били намеренията на Чарлс Бастиан, както и неговите надежди. Човечеството бе на прага на нова криза във вярата, то несигурно креташе с разкъсана душа и окървавено сърце по ненадеждния си път и се чудеше какъв е смисълът изобщо да върви напред; тези ръкописи притежаваха силата да му вдъхнат живот и да му дадат посока. Те можеха да завладеят душите на хората, за да обърнат те глава към небето и да усетят, макар и за миг, собствената си божественост.

Той осъзнаваше, че за това си струва да даде живота си.

Отпиваше от чая си и си мислеше за брат си и за Джема, за това, че са жертви в един свят, който бе жестоко наранен и който бе привикнал сам да се наранява. Мислеше си за огромната рана, нанесена им от войната; рана, за която нямаше лек.

За която ти не знаеш нищо, обади се един глас вътре в него.

Така е, съгласи се Антъни.

Би трябвало да се самосъжалиш, продължаваше гласът, защото за разлика от теб те изпитват болка, но и любов, а ти не изпитваш нищо. Стоиш настрана и се опияняваш от илюзиите си за мощ.

Това бе истина. А каква е ползата да стоиш настрана, когато, така или иначе, си принуден да общуваш с хората?

Силата, която си мислеше, че притежава, бе чиста илюзия. Покоят на пустинята криеше в себе си насилие и алчност; там се водеше война между онези, които си въобразяваха, че биха могли да контролират Бога. И той се бе включил в тази война.

Този път имаше по-добър избор от това да си плюе на петите. Въпреки кръвта, която се лееше заради изгубените евангелия, въпреки неудобствата, въпреки несигурността, която назряваше в душата му, с него ставаше нещо значимо; нещо, което цял живот бе чакал. То още си нямаше име. Той не бе предполагал, че ще се случи тъкмо по този начин.