Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (73)

37

Царица Ирина притисна гъвкавото животно до лицето си и го погали. Малкият леопард, който й бе изпратил в дар Фридрих II, изръмжа като едра, сърдита котка и настръхна. Помъчи се да се измъкне от ръцете й. Скъпоценните му огърлици задрънчаха. Хубавата жена се засмя, погали го по атлазената покривка, която обвиваше гърба му, и го пусна на земята. След това се ослуша. В съседната стая самодържецът пишеше на венгерския княз Калман, че той и кралското семейство могат винаги да разчитат на гостоприемството в земята на българския цар. Защото земята на угрите бе сполетяна от грозна напаст. Татарите грабеха и палеха граничните венгерски градове и селища, посичаха всичко живо и заплашваха дори Пеща. Бела IV би могъл да изпрати кралица Мария и близките й, заедно с младия император Бодуен, който начело на огромната си рат от кръстоносци бе решил да мине през Западна Венгрия и бе получил благосклонното разрешение на българския цар да продължи пътя си през Асенови земи.

Ирина надникна зад плещите на царя. Облегна се на рамото му. Погали с лека длан белите му коси.

— Все работиш…

Самодържецът бързо се извърна, остави перото и печатите, протегна ръце към сияйната й младост. Тя се сгуши в прегръдките му, допря галено меката си буза до неговата, обви снежни ръце около шията му. Празничната й одежда излъчваше тежкия блясък на коприната, смесен със загадъчно източно ухание.

— Днес пак ще се помоля.

Той разбра. Отпусна ръце, извърна чело. Споменът за друга длан, нежна и предана, го изпълни с горчива скръб. Никога Анна не бе използувала обичта му, за да иска нещо за себе си.

— Защо не сториш тази милост на един нещастен сляп човек. Какво може да ти направи? От какво се боиш?

— Какво говориш, Ирино. Дъщеря ми е деспотица в Солун. Как ще дръзна да изгоня мъжа й, за да сложа на негово място брата му?

Младата царица сви недоволно вежди.

— Не. Не е за това… Ти смяташ, че татко ще се мъчи да възстанови там старата си власт. Не е така. Кълна ти се. И без това Мануил няма деца. Татко иска да прекара последните си дни в земите, където някога е прекарал най-хубавата си младост. И ще остави Йоан за наследник на Мануил… Какво има от това? Той не ще власт.

Думите й бяха убедителни, ала в дъното на сърцето си Асен изпитваше тънко недоверие. Да вярваш на кир Теодор? За кой път? Кой можеше да знае какво крои хитрият ромеец?

Ирина се опита отново да обвие ръцете си около шията му, ала той рязко я отблъсна.

— Не. Не съм съгласен. Да не говорим повече за това.

Царицата се отстрани навъсена. Хубавите й очи пламтяха в страшна ярост. Ала дългите й клепки потуляха порива на тоя необуздан нрав. Тя се отдалечи с дълбоко оскърбено лице, величествена и прекрасна. Не се обърна нито веднъж. Не каза нито дума. През златната мрежа, в която бяха събрани, тъмните й коси се виеха на лъскави ивици: огън и оникс.

Вечерта, след като станаха от трапезата, царят приближи към нея. Подаде й кожена кутийка с обковани в злато ъгли. Тя не простря ръка. Продължи да реди в порфирната ваза светли трендафили. Когато извърна полека лице, очите й гледаха студено и надменно — без любопитство, без припряност. Йоан Асен отвори кутийката. Вътре светеше огромен син елмаз. Той взе неподвижно отпуснатата й ръка, сложи пръстена на показалеца.

— Не го ли харесваш?

Ирина взе скъпия накит, хвърли го на земята и се оттегли в стаята си.

Цяла нощ Асен не можа да склопи очи, заслушан в далечните, сподавени хълцания, които отекваха откъм покоите й.

На следния ден кир Теодор пожела да му говори. Влезе при царя със замръзнало в кротка примиреност лице. Младият Димитри го водеше за лявата ръка, докато с дясната пленникът се подпираше на посъх.

Той направи колебливо няколко крачки по посока на царя, падна на колене, обгърна краката му с треперещи ръце.

— Прости ми, че с несвестното си желание сея раздори в дома ти. Безумец… Не можах да сдържа устата си пред твоята пресветла съпруга. Забравих. Забравих, че тя е царица и господарка на българите, а не само моя дъщеря и казах това, което тя не трябваше да чуе. Никога вече няма да проговарям пред нея за копнежа си по родната земя и свободата. Ще прекарам примирено последните си дни в плен, според твоята воля. Прости ми.

Йоан Асен го вдигна, дълбоко трогнат. Помоли го да седне до него.

Ала кир Теодор поклати глава, скръсти смирено ръце.

— Не е прилично за един пленник да седи редом с един цар.

Вечерта Ирина отново дълго и неутешимо плака, заровила лице в копринените вълни на черните си, изпъстрени със златни оттенъци коси. Неспокоен и наскърбен, самодържецът отиде при нея, погали главата й, помъчи се да я раздума.

— Поискай каквото желаеш, ще бъде изпълнено… Не ми искай само това, което не мога да сторя.

Ала тя избухна в още по-горчиви хълцания. Дръпна се с яд и болка:

— Дъщерята на един пленник няма своя воля в твоя палат… Аз не съм царица, а наложница…

Йоан Асен побледня. За пръв път сърцето му се сепна в жестоко съмнение. Каква грешка… Каква грешка… Можеше ли, биваше ли той, застаряващият мъж, да се обвърже с тая необуздана младост? С дъщерята на кир Теодор?

Ирина, младата, нежна девойка, покорната пленница — бе изчезнала. На нейно място се явяваше една нова жена, непозната, опасна, която го изпълваше с тревога.

Изведнъж тя скочи, разпилените й коси паднаха като бляскава мантия по белите обли рамене, изпълнените й със сълзи очи засияха като скъпи камъни. Хвърли се на врата му в пламенна прегръдка, притисна се към него с галена буйност.

— Пусни баща ми и братята ми в Тесалоника… Вече десет години ще станат, как гинат в неволя…

Царят затвори очи, замаян от примамната й близост. Златовезаните й завивки бяха пропити със скъпи сирийски ухания. Ръцете й лъхаха благовонен мускус. Стисна я силно към себе си, зарови лице в косите й. След това я отблъсна в порив на мъка и яд.

— Не!

Вратата се хлопна зад него с яростен звук. Стъпките му отекнаха бързи и гневни в дългия трем. Заглъхнаха.

Веднага Ирина скочи. Прибра косите си. Очите й блестяха. Бялото й чело се изпълни с тънки бръчици. Тя сви вежди, седна на леглото, подпря хубавата си закръглена брадичка връз свитата си, облегната на коляното ръка, потънала в дълбока размисъл. Не. Трябваше да се почне по друг път…

От този ден нататък самодържецът не чу повече от устата й нито едно оплакване, нито една молба. Ирина бе станала кротка и покорна като малко дете, което оставяше да го водят и закрилят. И царят си помисли, че предишната й гневливост се е дължала на състоянието, което преживяваше.

Когато се наведе над люлката на новородения Михаил Асен, самодържецът усети как гореща нежност цял го преизпълни. Толкова отдавна, сякаш никога не е било, един млад баща се бе навел над люлката на първородния син, който му бе дарила млада съпруга. Оня младенец бе назован Петър. Ако той бе жив, може би днес сам Петър щеше да стои над люлката на своя първенец.

„Ала все пак, в дъното на сърцето си, ще остане едно кътче, което ще знаеш само ти…“ — бе казала монахиня Теофана.

Кой би могъл да си помисли зад сияещото лице на щастливия цар, че старата рана го бе заболяла жестоко и неизцеримо пред тия черни като гарванови криле коси на младенеца, тия черни коси, които му напомняха други едни, отдавна забравени от всички…

Внимателният поглед на младата майка забеляза вълнението на Асена. И тих глас го издебна в мига на слабост, който тя тъй дълго бе чакала:

— Нима дядото на Михаил Асен бива да бъде пленник?

Самодържецът трепна. Погледна родилката. Тъй кротко и молещо беше бледото, изморено лице. Нежност сви сърцето му. Той махна с ръка:

— Добре… Добре…

Ирина сведе бързо дълги клепачи, за да скрие тържеството и ликуването, които избликнаха в очите й. Само мълчаливо подири ръката му, допря устни до нея, ороси я с горещи сълзи на благодарност.

Още същата вечер младият Димитри дойде при сестра си странно развълнуван. Най-напред той се увери, че никой не ги слуша, погледна зад всички врати, вдигна всички пъстровезани завеси, след това й прошъпна:

— Стражите са изчезнали! Дойдох сам, без да ме придружи никой, без да ме запита никой къде отивам. Какво значи това?