Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (59)

23

Сладкото ухание на липите проникна и в стаята, където Анна лежеше в лека полудрямка, морно отпусната връз дебелия китеник на миндера. Някаква чудна умора я изтощаваше в тежка леност, която нямаше нито начало, нито край. Тя се повдигна полека и се огледа, внезапно сепната от нещо неуловимо.

Жълтата светлина на пълната месечина биеше право в лицето й. Мирисът на цъфтящите липи нахлуваше на потоци в изпълнената с леко сияние стая. Навън, под чердака, се чуваше някакъв женски смях, особен, предизвикателен, тъй както се смее една хубава жена, когато желае да се хареса някому.

„Петър не е ли на лов из Хема“ — си помисли царицата и тласната от необяснима сила, скочи, излезе на чердака и погледна надолу.

Двама души стояха под дърветата, полузакрити от сянката им. Лицата им не се забелязваха. Виждаха се само ясно ръцете им. Мъжът държеше жената за китката и си играеше с гривната й. Скъпите камъни святкаха под хладните лъчи на месеца.

Анна усети как дъхът й запира, сякаш сърцето й изведнъж престана да бие, заледено в жестока изненада. Вятърът залюля сенките на дърветата и тя видя ясно лицето на самодържеца.

Усетил невидимото й присъствие, Йоан Асен дигна чело нагоре, усмихнат, с щастливи очи. Ала изведнъж лицето му се промени. Той пусна ръката на момичето и бързо се изкачи по стълбите.

Опряна в един дървен стълб, царицата го гледаше мълчаливо, притиснала ръце до шията си, сякаш да заглуши някакъв вик.

— Какво има? — попита изплашено царят. — Анна?… Анна… — пошушна след това той. Бе разбрал. И не знаеше как да й обясни. Да говори, да й обяснява, значеше, че допуша мисъл за някаква вина. Той бе срещнал случайно девойката, която се прибираше в покоите си, и я бе попитал дали си е купила гривна с подарените златици. И Ирина му бе показала накита си.

Бледа усмивка бавно разчупи смразеното в безмълвна болка лице.

— Зави ми се свят. Не ми е добре. Но сега мина вече…

Той помисли за миг. Честното му сърце се бунтуваше против мисълта, че Ирина е минала там нарочно. Но кой можеше да знае докъде отиват подозренията на една жена? И за да свърши веднъж завинаги, той погледна Анна право в очите, каза просто:

— Какво ще кажеш, да изпратим Комнинови в крепостта Демничик?

Царицата поклати глава.

— Защо? — продължи той. — Ако смяташ, че присъствието им може да бъде отегчително?

— Не… — каза тихо Анна. — Ние не можем да обидим семейство Комнин, след като сме му дали веднъж доверието си. И не виждам причина, която да наложи това.

Тя обърна гръб и се прибра в покоите си. Росица я чакаше мълчалива, седнала връз една възглавница на килима пред одъра, като верен хрът. Тя отправи изпитателен взор към господарката си и понечи да каже нещо, ала царицата й направи знак да мълчи и се запъти към аналоя си. Падна на колене. Едри сълзи оставиха огнени дири по измършавелите й ланити. Тя вдигна ръце към разпятието, почна да се укорява за думите, които бе изрекла, за злото чувство, което бе изпълнило сърцето й.

Все пак сянката на недоверието бе паднала между нея и царя като невидима, непроницаема стена.

В това време Асен се разхождаше надлъж и нашир по дървения чердак, който се простираше откъм южната страна на палата. Случката с Ирина бе забравена. Други грижи, по-тежки, по-сурови, го бяха препълнили с неспокойство.

Той, той сам бе издигнал онова нищожество, онази незначителна сила, каквато представляваше Никея преди съюза си с българите. Сам, със собствените си ръце, бе увеличил мощта на своя съперник и го бе направил свой таен враг. Прав беше, прав беше старият Василий… По-добре сто години да стоят латинците в Константиновград, ала само гърците да не се завръщат там… Но можеше ли той вече да развали съюза си с Ватаци? Какъв предлог, каква причина да измисли, за да сложи край на приятелството си с Никея?

И пак същата натраплива мисъл, която не му даваше покой: сам го доведох, сам го закрепих на полуострова, за да си създам сега по-опасен враг от латинците…

А ето че напоследък Теодор Комини му бе казал, че добил сведения, какво Ватаци преговарял тайно с Фридрих II, за да получи помощ от алеманеца за вземането на Царския град…

Не… Ватаци не биваше никога да стъпи на Босфора. Защото това означаваше смут в българското царство и нови, безкрайни борби на полуострова.

А и крал Владислав не му даваше покой с постоянните си послания, в които молеше да се изпратят мощите на свети Сава в Сърбия.

Той се прибра в покоите си, запали свещниците на работната и препрочете последното писмо на зетя си:

„Ако съм намерил благодат пред тебе, моя родител, не затваряй от мене бащиното благоутробие, не оставяй да потъвам в скръб през живота си! Дай ми светите останки на светия мой господин и баща, за да ги пренесем в отечеството си…“

За да изпрати отговор, скрепен с мнението и на всички търновски първенци, царят бе свикал съвет с патриарха и целия църковен притч. Духовенството бе взело решение, че ако се отпуснат светите мощи, целият град силно ще възнегодува, и бе забранило пренасянето на светителя.

Йоан Асен седна и саморъчно написа отговора до краля:

„В името на светата и неделима Троица. Амин.

Ако бог е съизволил светителят да приеме упокоение у нас, в Христа верните, мога ли аз да се противя на божията воля, или да дръзна да разтърся гроба и светите мощи на покойника, па и светителят не ни е завещал за своето пренасяне, сине мой… Затова не ме принуждавай да давам това, което не ми е удобно и ми се забранява и от велможите, и от целия град, и от всечестния божи архиерей кир Йоаким, духовен отец на нашето самодържавно царство.

Написано в 1237 година, през месец май, в славната и богоспасна столица, царевград Търнов, със собствената ръка на

Йоан Асен, самодържец на всички българи и гърци.“

Царят протегна десница да удари посребреното кръжило над масата, за да повика пазача на златния печат, когато далече, откъм главната порта, се зачу скърцане на вериги и дълги, проточени викове. Блюстителите питаха кой бе този късен посетител…

Сам кастрофилактът на Филиповград бе пристигнал и искаше веднага да се срещне с превисокия благороден самодържец.

Разтичаха се стражи из градината, по каменистия друм, който отвеждаше към главния вход на крепостта, поеха запенения, морен кон на пътника, поведоха госта към палата.

Йоан Асен го прие веднага. Какво можеше да се е случило, за да иска по такъв късен час кастрофилактът да бъде приет в Царевец, вместо да отседи в някоя странноприемница и да чака разсвет?

Кастрофилактът препъна коляно пред царя, целуна края на туниката му.

— Новината е важна, царство ти, исках сам да ти я донеса! Император Жан дьо Бриен се поминал на 22 март в Константиновград!

Царят го изгледа поразен. Улови го за ръцете, дигна го с приязън, отрупа го с въпроси. Откога знае новината? Да не е някоя празна глума? Кой я е донесъл във Филиповград?

Тази дългоочаквана вест!

Престарелият император бе предал богу дух… Младият Бодуен се разхождаше от Намур до Париж и от Рим до Лондон, увлечен в спорове, които с нищо не засягаха опасността, която неизменно висеше над Царския град.

Константиновград бе свободен! И отново, както преди десет години, бароните трябваше да подирят някоя мъжествена ръка, за да го подкрепи… Положението бе отново същото, както тогава, когато латинците го бяха помолили да стане наместник-император в столицата им.

Ала изведнъж царят се сепна. Ликуването му се стопи.

Не… Все пак имаше нещо променено. Тогава Елена беше свободна. Тогава тя можеше да стане невеста на младия Бодуен, за да бъде наместничеството му приемливо и законно. А сега Елена бе вече дадена другиму… Тамара бе невръстна. Новият договор не би могъл да бъде скрепен с брак.

Да повика назад Елена в Търнов?

Асен затвори очи, махна с ръка пред ужаса на светотатствената мисъл. Да разруши скрепения със свещени клетви съюз… Не. Това бе невъзможно. Той не можеше да го направи… Бодуен можеше да напусне Бриеновата дъщеря, защото той бе сгоден преди това за българската княгиня и бе потъпкал клетвата си към нея. Сега, при развалянето на съюза с натрапената му Бриенова дъщеря, той щеше да поправи един грях, щеше да извърши едно справедливо дело. Ала въпросът с Елена стоеше другояче…

Все пак двата брака бяха само условни обреди. Съжителство не бе имало. Бодуен бе заминал сам за западните страни и не проявяваше нито най-малка грижа към съпругата си Мария, останала вече толкова време сама в Царския град. Този брак можеше, трябваше да се унищожи.

Но Елена?

Как би дръзнал да измами родството си с никейския дом? Как да я повика обратно в Търнов? Как да стане клетвопрестъпник?

Той заповяда да нагостят кастрофилакта и да го отведат в покоите, отредени за гости. И остана сам със страшната си мъка.

И както Анна в своите стаи се молеше пред разпятието с изтерзана от разкаяние душа, тъй и самодържецът падна на колене пред иконата на свети Димитри, отправи измъчен взор към бранническото му, сурово лице.

Не… Не е справедливо това, което мисля да извърша. Не е угодно богу. Да погазя думата си, да почерня душата си…

Той закри лице с ръце. Жестоко бе това, което се искаше от един самодържец.

Защото той се бореше и страдаше не за себе си, за личното си благо, а за благото на цял един народ, за бъдещето и царството на цяло едно царство…

Нима трябваше да жертвува пред доброто на родината и най-скъпото, което имаше? По-скъпо от живота. По-скъпо от децата му.

Своята християнска съвест. Чистотата на сърцето…

О, колко бе тежко да бъдеш велик човек и велик цар… За да бъде велик цар и управник, той трябваше да погази най-святото човешко чувство в себе си: верността, прямотата на духа, честността на думата…

Но затова пък държавата му щеше да бъде мощна и велика, а людете в нея щяха в мир и доволство да орат нивите си, да отглеждат децата си, да пасат безбройните си стада. В границите на ширната хемска империя народите на полуострова бяха най-сетне намерили жадуваното от векове разбирателство, за да могат с общи усилия да бранят земите на дедите си от нечестиви пришълци. Крале, князе и деспоти бяха смирили самолюбието си и за общото благо бяха свели чело пред върховната власт на прославения търновски самодържец…

Щяха ли някога неговите поданици да узнаят с цената на каква жертва той бе отстранил от пътя на народното благо всички тъмни заплахи, всички надигащи се врази, всички измамни приятели?

А ако той предпочиташе да запази чиста висотата на своя дух, то кой щеше да има полза от това? Само той… Един цар не можеше да мисли само за себе си… Така той щеше да пожертвува спокойствието на нощите си, мира на съня си. За да спят спокойно всички ония, на които той бе общ и велик баща…

Йоан Асен дълбоко изстена. Би ли могъл да стори тая жертва?

Да искаха живота му, на драго сърце би го дал. Да искаха славата и властта му, с лекота би се отделил от тях. Но това, което трябваше да стори, бе тъй страшно…

Душата си да дадеш! Душата си да погубиш!

И все пак той не можеше да избяга от отговорността си. Константиновград бе свободен. И той бе длъжен да го вземе, за да закрепи устоите на ширната си държава, за да обезпечи мира и благоденствието на поданиците си… Не, той не можеше да избяга от своята длъжност. Своята отговорност.

Защото, ако не го вземеше той, то други щеше да сложи крак в него и после оттам да отправи зломислени очи към неговото велико дело: българското единно царство…

Йоан Асен трепна, извърна се. На прага бе застанала царицата. Облечена в светла одежда. Със свещник в ръка. Прошарените й коси се пилееха разпръснати по раменете.

— Жан дьо Бриен починал!

Царят кимна с глава, отиде към нея, взе свещника от ръката й.

— Бог да успокои душата му…

Анна сведе сиво-сините си като утринно небе очи, сякаш се бореше с някаква тайна мисъл, после внезапно дигна чело, простря несмело ръка, докосна рамото на Асена, каза:

— Какво мислиш да правиш?

Той се дръпна сепнат. Откъде можеше тя да знае тайната му страшна мисъл? И отведнъж, сякаш за да облекчи тежкия товар на душата си, той каза рязко:

— Това, което съм длъжен да сторя. Ще прибера най-напред Елена в Търнов…

Сестрата на света Елисавета стисна ръце, затвори очи, залюля се в смъртна уплаха. Кой бе изрекъл тия богохулни словеса? Нима можеше Асен да каже подобно нещо? Мълниеносната радост, която бе изпитала при мисълта, че Елена може да се върне при нея, веднага се бе затъмнила пред ужаса на дръзкото решение.

— Асене… — пошъпна тя едва чуто, с побелели устни. — Това един честен човек не може да направи… Да разтури съюза си без причина, да разкъса без повод святата връзка на брака… Сам патриарх Герман ги съчета в това велико тайнство… Ще бъдеш наказан от бога… Не се ли боиш вече от него?

От гърдите му се изтръгна отчаян вопъл:

— Да! Имаш право… Ще бъда наказан… Но само аз! Разбра ли? Само аз… А кой ми дава право да се боя за себе си, когато в ръцете ми е поверена съдбата на цяло едно царство?

Анна потръпна пред величието на жертвата му. Лицето й се отпусна в дълбоко смирение. Очите й угаснаха. Пристъпи към него, привлече го, склони скръбното му чело към рамото си, погали нежно посребрените му коси.

Могъщият самодържец не се посвени да изплаче в ръцете й най-горчивите и най-святите си сълзи.