Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (5)

4

Тайната още не бе изречена всенародно, все още преговорите между българския и венгерския двор, между Андрея II и папата, между папата и Йоан Асен се доверяваха на строго запечатаните хрисовули, никое чуждо любопитно око не бе надникнало в преписките, които носеха гончиите, никой близък на царя не бе отварял уста да изрече горещо очакваната вест, ала все пак мълвата се носеше из въздуха, проникваше по невидими пътища, избликнала из незнайни извори, упорита, непреклонна:

Анна…

Тя щеше да стане българската царица. Венгерката…

С някаква чудна обич, затаена в сърцето, народът очакваше бъдещата съпруга на Асена като върховен дар, като приказно обещание. Никой не можеше да определи точно на колко е години, дали е русокоса, дали е тъмнокъдра, дали носи в жилите си повече гордостта на майчиния си Мерански род, или мъдростта на Арпадите, ала все пак никой не искаше да чуе за друга невеста, за друга сватовщина или за притихване на радостното очакване. Затова, като се научиха, че през България ще мине вуйчото на венгерската княгиня, новоизбраният латински император Роберт, всички облекчено въздъхнаха и сметнаха това за указание, че работите вървят на добре и че папата е поставил приемливи условия, за да даде съгласието си за сватбата.

Отдавна българите бяха свикнали да отварят и затварят портата на градските стени и крепостите си за безбройните тълпи чуждоземски войски: ту морни, изтощени кръстоносци, които се връщаха разочаровани от мечтата си да освободят гроба господен, ту самонадеяни и весели рицари и сержанти, жаждащи за първи път да вкусят от магията и примамките на Изтока. Селяни и градски люде се стичаха към известните пазари на главния друм, който водеше от Белград през София за Константиновград, и носеха убити зайци, пресни яйца и плодове, овни и телета, брашно, мед, месо. Чужденците плащаха прескъпи цени и българите пълнеха кожените си кесии с тежки дукати, лъскави иперпери, сребърни марки, жълти флорини, венециански лири и матапани, златни унции…

Много войски и чуждоземни вождове бяха виждали българите да минават през земите им: на път от Изток към Запад и обратно, ала новият гост на царя не приличаше нито на един от ония сурови и смели рицари, които бяха държали държава и скиптър връз престола на света София. Младият император Роберт не напомняше с нищо благородните си вуйчовци: благочестивия Бодуен и храбрия Анри, нито дръзновения си баща Пиер дьо Куртене, изменнически убит от кир Тодор Епирски. Вместо да язди кон, както подобава на рицар и венценосец, той пътуваше удобно изтегнат връз меките постилки на широка кочия, теглена от четири чифта червени коне. Заграден с весели дами, разсмивани, трубадури, готвачи, музиканти, жонгльори и лекари, той мразеше от цялата си душа несгодите, умората и досадата. Затова винаги се грижеше да бъде запасен с жени, вино и смях, с цярове и редки лакомства. Само приготовленията за пътуването му от Намур до Константиновград бяха траяли близо цяла година. След като премина Алемания, Роберт отседна в двора на сестра си — венгерската кралица Йоланта, и там остана цяла зима сред тържествата, които бе устроил в негова чест крал Андрея. След това, в началото на пролетта, той бе прекарал няколко седмици при сръбския крал Стефан Първовенчани.

А сега шумното и великолепно шествие наближаваше стените на Средец, където го чакаше в процията си севастократор Александър, с покана да го заведе в Търнов за няколко седмици като гост на българския двор. Войските останаха на почивка, разположени на два стана под леко оснежения Витош, а императорската дружина потегли към престолнината.

Никога досега латински император не беше пристъпвал гордото гнездо на Асеновци — като свободен и равноправен гост. Роберт бе любопитен да види мястото, където бе загинал вуйчо му Бодуен, обкръжен с булото на неразгадаема тайна.

Йоан Асен посрещна знатните люде още при първия хемски проход. И с първия взор, който хвърли връз високия си гост, той разбра, че Роберт носи най-сетне дългоочакваната вест.

В златопечатна вула крал Андрея му известяваше, че всички, пречки са отстранени, че младата невеста е напълно готова с веното си и че сватбата може да стане в първите седмици след великите пости.

Вулата още не беше стигнала до ръцете на старата царица Елена, когато цял Търнов знаеше вече радостната новина. Любопитството и веселото възбуждение, което предизвикваше пристигането на високите гости, в миг се превърна в безумно ликуване. Екнаха гайди и свирки, по площадите се извиха волни хора, в горещо увлечение тълпите напираха край императорското шествие, за да изкажат на Асена буйния си възторг. Херолдите, които яздеха начело, облечени в ясносиня коприна, тръбяха високо и тържествено да се стори път. Лек ветрец развяваше хоругвите по тромпетите им и по копията на рицарите. Ала търновци искаха да видят щастливото лице на своя венценосец, да се докоснат до дрехата му, да целунат ръцете му, да го обгърнат в неизменната си топла обич. Викове екнаха:

— Да живее Роберт! Да живее императорът!

Ала наскоро нови викове се смесиха с тях, надвишиха ги, отекнаха като буря:

— Да живее Анна! Да живее невестата!

Тълпата напря, счупи веригата на блюстителите, обгради кочията. Асен стана прав, размаха ръце, засмян, сияещ. Роберт наблюдаваше изненадан този изблик на народно обожание. По руменото му, гладко лице се изписа лека усмивка, пълна със задоволство и благоволение. Той леко разгърна връхната си дреха от син аксамит, поръбена с лисичи кожи. Любопитни погледи се отправиха към бялата му туника, обсипана с дребни елмази, и зеленото сюрко, извезано със златни лалета. Ръцете му бяха отрупани с пръстени, от които бледото мартенско слънце изтръгваше пъстри блясъци. Под плиткия самурен калпак надничаха дълги, черни къдрици.

До самата главна порта тълпите се притискаха край кочиите, докато можеха все още да виждат кадифената наметка на своя самодържец. След това наводниха всички улички, изпълниха всички виночерпници, накичиха с венци чердаците и прозорците на къщите си, край веещите се хоругви на латинския и българския царски род.

Най-сетне новата млада царица щеше да дойде…

Все пак радостта и въодушевлението не попречиха на мнозина да забележат, че в свитата на Роберт по-често се мяркаха ярките багри на дамите, отколкото желязото на рицарските ризници. Сякаш пътуваше владетелка с двора си, а не венценосец с людете си.

Същата мисъл мина и през главата на севастократор Александър, когато вечерта видя императора да влиза в голямата трапезария, заграден с повече дами, виночерпци, пажове, разсмивачи и трубадури, отколкото с държавници и бранници. Може би същата мисъл прониза и Конон дьо Бетюн — който заедно с Пайен д’Орлеан бе ходил чак до Франция, за да придружава новия си господар — в мига, когато погледът му се спря на безгрижно усмихнатото лице на императора, а след това се премести връз бледото, строго чело на българския цар.

Старият славен рицар тежко въздъхна и за да отвлече нерадостните си мисли в друга посока, попита Асена за бившата си господарка.

— Монахиня Теофана рядко излиза от своя манастир и не обича да се среща със светски люде. Ала преди малко дойде находник, който ми предаде волята й: да припомня на Ваша светлост хубавите дни, които е прекарала в Константинопол под Вашето мъдро ръководство.

— О, това е много ласкаво казано. Напротив, мъдростта на императрицата извикваше почуда и у стари влъхви като мене.

В това време царевата майка се извини, че е много уморена от радостното вълнение и моли да извинят отсъствието й. Ала всички разбраха, че белите коси на старата царица не подхождат за неспирните, весели смехове на бъбривите дами, които напразно се мъчеха да се държат по-сдържано в това необикновено за тях общество. Сякаш това не бе царски двор, а монашеска обител. Тъй строги бяха погледите и усмивките на хубавия български цар, тъй свенливи очите на болярските дъщери, тъй несмели словата на младите войводи. А острият, изпитателен взор на севастократор Александър просто смразяваше. Дори сам император Роберт почувствува настойчивостта на сивите му зеници, които тъй много напомняха Калояновите, леко се смути, поглади с неуверена ръка тъмните къдрици на челото си. Може би пръстите му щяха да трепнат още по-припряно, ако в този миг можеше да чуе думите, които севастократорът казваше на своя съсед, кастрофилакт Добрил:

— Горко им на латинците с тоя нехвелит император… Но толкова по-добре за нас. Като го видят в Константиновград, ще се разкаят за приготовленията, които правят по случай увенчаването му на 25 този месец…

Плещестият кастрофилакт се усмихна. Пи вино, закри уста с десница, сякаш избърсваше гъстите си рижи мустаци, и тихо отвърна:

— Тумба, тумба за три дни, ох, леле, за вси дни… Жалко за тях, че по-старият му брат Филип дьо Намур не се е съгласил да приеме императорския венец. Той не ще е тъй неспособен.

— Намурският граф ще е доста умен човек — отвърна севастократорът — щом е предпочел своето сигурно графство във Франция пред една несигурна империя на Изток. Освен това чух, че той имал някаква разправия с граф дьо Лимбург и не можел да остави земята си.

— Конон дьо Бетюн никак не е весел — отвърна кастрофилактът. — Съжалявам го. Той е почтен и храбър мъж, последен остатък от ония смели рицари, които дойдоха преди петнадесет години насам. Сегашните са само готовановци…

Но затова пък императорът бе най-весел от всички. Мелнишкото вино, което гореше в кристалната околчеста купа, която стоеше пред него, разигра кръвта му не по-малко от искрите, които блещукаха в черните очи на една демоазела срещу него.

— За ваше здраве! — възкликна Роберт и дигна купата. — За щастието и благоденствието ви, мадемоазел дьо Новий!

Той се засмя, престори се, че не забелязва, какво българският цар не вдигна наздравица, след това даде знак да повикат трубадурите. Дамите се наместиха по-близко до него, кучетата му го заградиха с алчен взор. Роберт им хвърли връз пода остатъци от яденето. След това плесна с ръце. Музикантите подеха игрив, весел рефрен. Ярко отекваха ударите на барабанчетата, като подчертаваха игривостта на главната мелодия, трепнала в унеса на флейтите. Високо се издигна ясният глас на трубадура. Изправил вдъхновено нагоре младото си, увенчано с люляков венец чело, фръзецът пееше за хубостта и мъдростта на император Роберт, за ненадминатата му изящност и победите му над дамските сърца. От време на време трубадурът дърпаше струните на арфата си в съпровод на общия рефрен, като подпираше на рамото си дръжката й, направена във вид на лъвска глава.

Стражи с копия в ръка стояха като каменни изваяния зад господаря си. Разсмивачите лежаха като верни хрътове в краката му. Понякога сам Роберт, който имаше мек и приятен тенор, пригласяше на музикантите. След това отправяше по някоя солена закачка към някого от придворните си или разправяше остроумна шега, която разсмиваше всички. Полека-лека българите се размразиха, любезността и веселостта на латинския император ги зарази, те почнаха по-често да посягат към купите с вино. Отначало плахо, после по-смело се извиси стройна бранна песен. Смехът и глумите заляха всички маси, от широката пейка с високо, общо облегало, на която заемаха място владетелите, до последния стол на рицарите. Най-често се чуваше веселият глас на протосеваст Приязд, който неспирно подхвърляше шеги и закачки. Една хубава дама с ярко жълта рокля и шафранено боядисани бузи леко изписка. Съседът й я беше пощипнал малко по-чувствително.

Йоан Асен сви вежди, прехапа устни. Не. Българският двор не бе свикнал на подобни нрави. Той бързо размени взор с брата си. Не беше ли време да се напусне пирът, преди обилното вино да го е превърнало в пиянска разгулност? Севастократор Александър едва забележимо му направи знак да има търпение.

Макар че бе изпил доста купи, Роберт забеляза бръчките по челото на Конон дьо Бетюн и поиска от главния си целебник кутия с фурми.

— Сега ще донесат ягоди с вино… — забеляза великият примикюр — това са най-ранните ни плодове.

— Благодаря — отвърна гостът — ала след вечеря аз мога да ям само твърди плодове. Тъй ме съветва моят целебник. Защото те изтикват по-лесно храната… — той се изсмя и поглади папагала, който през цялата вечер стоеше неподвижно кацнал на рамото му. След това, сякаш си припомни нещо, той се обърна към царя:

— Нямах честта да се запозная с високородните дъщери на царството ти. Чух, че били израсли прекрасни девойки.

Един паж препъна коляно пред него и му поднесе кутията с фурмите.

Гневен трепет мина през Асена. Само това липсваше. Белослава и Мария да се явят пред тия невъздържани люде. Той отвърна студено:

— Дъщерите ми са още твърде млади, за да присъствуват на светски тържества.

И изведнъж мисълта му отлетя при Анна, която също бе още тъй млада, почти дете. Дали Андрея II щеше да изпълни думата си и да върне Браничево и Белград? И той реши да разпита на следния ден по-подробно младия Бела, който придружаваше заедно с чичо си императора от Венгрия до Константиновград.

В това време Роберт бе успял вече да изпие още три купи вино. Затова, без да гледа отчаяните предупреждения на Конон дьо Бетюн, той стана и заяви, че иска да държи слово. А Конон знаеше, че и в двора на сръбския крал той пак бе искал да държи слово и от него бяха произлезли куп беди и недоразумения. Ала Роберт се беше вече изправил с помощта на пажовете си и държеше в ръка полуизпитата купа. Всички впериха любопитно очи в него.

— Понеже дъщерите на любезния ни домакин са още невръстни, а сам благородният скиптроносец е вече сгоден за моята племенница, аз бих желал да завържа ново роднинство чрез високия царски брат — севастократор Александър. С нас пътува и моята благородна братовчедка — Фелиза дьо Розиер. Ако младите хора почувствуват влечение един към друг… аз не бих имал… нищо… против…

Ала един от рицарите, който беше пийнал малко повече, бе успял вече да изкаже тайната. По същия начин Роберт бе препоръчал на сръбския крал да вземе като своя четвърта жена една негова „братовчедка“ от благородно семейство, чиито имения се намирали в Лил. А новопровъзгласения свой „чичо“, някакъв сержант от Лил, бе побързал да изпрати обратно във Франция, за да не се разкрие измамата. От коя нова фаворитка искаше сега да се освободи разглезеният Роберт?

Преди да отвори уста севастократорът, Конон дьо Бетюн побърза да осуети новата измама:

— Нека оставим на севастократора свобода сам да си избере невеста. Той и без това ще представлява царя на три високи сватби, може би там ще си хареса мома по свое разбиране. И дано тя да бъде пак наша сродница.

Роберт изтърва купата, сви вежди, отпусна се тежко на пейката. Все още ли се смяташе Конон дьо Бетюн за регент, та дръзваше да му противоречи? Той изпъшка, затвори очи, поклати глава. Подири купата си, не я намери. Не. Не можеше човек да се весели, както си иска, сред този двор, където половината люде бяха монаси, където сам великият логотет бе монах, та дори и царят им имаше поетически вид. Когато влязоха танцувачките, от които той никога не се разделяше, виното бе вече дотолкова замъглило разума му, че той не можа да види нищо от изящното им изкуство. Не усети дори и когато пажовете му го дигнаха и придружени от факленоеците, го въведоха в отредените покои. А докато бръснарят навиваше на дълги ивици хартия черните му коси, за да изглеждат къдрави, и след това ги пристягаше около главата му с тесни кордели от прозирно платно, Роберт вече спеше дълбок сън.

В същото време царица Елена казваше на синовете си:

— Като си помисля, че искаха да ни дадат сестра му Мария за снаха. За царица…

— Да му е честита на Тодор Ласкарис… — каза Александър — след като умори Анна и изгони Филипа, тази, третата, ще го нагласи добре, ако прилича поне малко на брата си.

— Бъди доволен, че не нагласиха тебе тази вечер… — се засмя Йоан Асен, като се вслуша в пъстрия шум, който идеше долу, откъм приемните.

Там гостите останаха до разсвет, сред глуми и танци, сред вино и песни.

Протосеваст Приязд размесваше кипърско вино с мед и ракия, поднасяше на дамите и ги разсмиваше с веселите си песни. Две девойки от Брабант му сложиха на челото люляковия венец, който взеха от трубадура, метнаха на плещите му аксамитената наметка на една своя другарка, С накривен до ухото венец, зачервен и ухилен, Приязд седна между брабантките и тримата запяха някаква чудновата латино-българска песен под съпровода на младите войводи, които удряха длани.

До разсвет остана буден и младият български цар, скръстил ръце връз безсънното си ложе. Мисълта му догонваше далечната, непозната годеница, чуждото момиче, което трябваше да стане негова жена. Той знаеше толкова малко за нея… Всичко досега му се бе струвало почти като шега. Имаше време. Тя бе млада. Но ето че сега ставаше неумолима истина.

Ала най-важното беше все пак едно: Белград и Браничево да се върнат към майката родина.