Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (48)

12

— Какво правиш?

— Работя една везба за веното на царкинята. Бързам, защото ми се струва, че напоследък започнаха да припират. Изглежда, че скоро ще бъде сватбата.

Кир Теодор трепна, обори глава, въздъхна дълбоко.

— Надявах се, че след като латинците я върнаха, някога тя можеше да стане невеста на Йоан или Димитри. Тогава една Елена Комнина щеше да върне свободата на свекъра си. А сега, след лудориите на Анна, загубих и последната си надежда, че поне сръбската кралица ще подигне опълченията на мъжа си за освобождението на пленения си баща… — Той се изсмя горчиво. — От кого ще чакам вече помощ? От брата си Мануила ли? Пък и там е деспотица Асеновата дъщеря, тъй както сега в Сърбия кралица Белослава е пак Асенова дъщеря… Знае си работата българинът.

— Не очаквах от Анна такова лекомислие… — поклати глава императрицата. — Кога са избягали в Драч, кога е успяла да се залюби с тоя латински велможа… Бедният Стефан Радослав! Без царство и без съпруга… Не ще простя това на безумната си дъщеря… Да остави мъжа си тъкмо сега, когато е в изгнание, прогонен, нещастен.

— С това тя завинаги загубва сръбската корона…

Глупачка! — Кир Теодор ядно махна с ръка. — Защото нищо се не знае… В Сърбия тия неща не траят дълго. Дорде кир Теодор бе могъщ — зет му беше крал. Сега Асен е могъщ — неговият зет е крал… А ако…

Императрицата се дигна малко от пейката, озърна се.

— По-тихо… Може някой да ни чуе. И тук разбират гръцки, стражите са наблизо… Някой иде насам… Ах, това било Ирина… — Тя изгледа дъщеря си с нескрита майчинска гордост и добави едва чуто: — Не губи надежда… Ако Елена отива невеста в дома на Ватаци, тук пък младият наследник често се заглежда в нашата щерка.

— Какво, наистина ли? — възкликна поразен кир Теодор и веднага млъкна, понеже стъпките на дъщеря му доближаваха.

Младото момиче подаде на майка си свиленото плетиво. Протегна лениво ръце, загледана в модрото небе, което бе цяло изпъстрено с млечнобели облачета.

— Омръзна ми вече… Татко, хайде да те разходя. Стоиш все на едно място. Пораздвижи се малко! В стаята си не мърдаш от миндера… А ето и тук, пак си седнал на пейката…

— Не мога… Отвикнах да ходя. Вече пет години ще станат, как стоя на Царевец. — Той въздъхна тежко. След това простря ръце, подири пипнешком дъщеря си, улови я за ръкава, полека се изправи, измери височината й… — Я гледай колко си порасла! Та ти си ме надминала, Ирино! — След това попила лицето й, дълго и внимателно, сякаш каза на себе си — хубавица е…

Момичето го улови под ръка и двамата се отдалечиха из пътеките на градината. От време на време Ирина се спираше, откъсваше с тънките си патрициански пръсти уханно бяло лале, натъкваше го в колана или в косите си, пееше си нещо едва чуто. Ала лицето й бе винаги замислено и строго. Понякога нечута въздишка подигаше младата й гръд. Добре бяха гледани, нищо не им липсваше, ни почит, ни охолство. Ала все пак — пленници бяха. И всичко, което имаха, бе само милостиня, благоволение. Ирина чувствуваше дълбоко това, затова никой не можеше да види на лицето й усмивка. Буйността й се бе смирила, тя рядко слизаше в градините, единствено само да разходи баща си. Повече от времето си прекарваше в четене на стари гръцки ръкописи. Откакто бе почнала да расте и да разбира положението си, гордостта й се бунтуваше все по-силно и тя с мъка понасяше неволническия си жребий. Често избухваше в гняв и тогава обсипваше с укор баща си и майка си. След това се разкайваше, прегръщаше ги дълго и неутешно плачеше. А сега сватбените приготовления за Елена я изпълваха с дълбока горчивина и завист… Асеновата дъщеря бе по-малка от нея, а вече два пъти годявана. Кой щеше някога да поиска дъщерята на безправния, позорен пленник? Без имоти, без земи, без власт и богатства.

— Къде сме сега? — попита баща й.

— Край кладенеца… Пред църквата „Свети Спас“.

— Изкараха ли я вече?

— Да. Отдавна е съвсем завършена…

— Как изглежда?

— Много е хубава… Наричат я „църква на църквите“. И с право. Отвън цялата е украсена с пъстри и лъскави плочки, мозайки от вишневи тухли и мраморни блокчета. Има високо кръгло кубе и квадратна кула…

— Дали ще ми позволят да…

Изведнъж Ирина бутна баща си да мълчи.

— Тихо… Царят…

И тя бързо се сниши в дълбок поклон. Само за миг по лицето на гърка се разстла сянка на нечовешка, животинска омраза. Ала веднага той сведе чело, скръсти смирено ръце на гърдите си, почака да бъде заприказван.

Йоан Асен бързаше. Лицето му бе весело. Очите му горяха. Той забеляза пленника, отби се към него, протегна ръка. Пролетният вятър небрежно пилееше дългите му кестеняви къдрици по раменете.

— Как е здравето, кир Комнин? Напоследък чувах, че си се оплаквал от краката си…

Пленникът коленичи, улови царската десница, измокри я със сълзи.

— Бъди жив и здрав, Асене. Моля бога ден и нощ да ти дарува крепкост… Ти имаш нужда от нея. На мене за какво ми е? Каква полза? Ти си млад, твориш велико дело… Още по-високо бъдеще те чака… А аз? Загубен човек съм вече. Не ме бива. Ако стане нещо с мене, оставям децата си на твоите грижи.

Царят го вдигна, сложи двете си ръце на раменете му:

— Не си прави грижи, кир Теодоре. Вярвам, че съм направил за тебе всичко това, което е било по силите ми. Ако нещо съм пропуснал, не е било от зла воля. Днес е щастлив ден за мене. Искай ми дар каквото пожелаеш, и ще ти бъде даден.

Кир Теодор поклати глава:

— Очите и свободата си не мога да върна…

Тъга премина през зениците на царя.

— Трябва да носим с помирение отредената си от бога съдба. Кажи ми, Теодор Комнин…

Гъркът въздъхна. Погледна по посока на мястото, където усещаше, че стои момичето.

— Нека дъщеря ми поиска каквото желае сърцето й…

Самодържецът се извърна учудено и погледна към девойката, която стоеше чинно изправена на няколко стъпки от тях. Слънцето се отразяваше в блясъка на косите, на очите, на дрехите, на устните й — червени като свежи малини.

— Коя е тази мома?

— Дъщеря ми Ирина…

Царят възкликна поразен:

— Но как е възможно!

— Какво те учудва, царство ти? Ирино, ела и целуни ръка на самодържеца.

Тя полека приближи, стройна и права като стрела, след това сведе чело с гиздаво движение и леко докосна устни до подадената десница.

— Нали е почти връстница на Петра?

— Няколко месеца е само по-голяма, царство ти…

— Невероятно е как бързо растат момичетата. Петър влиза вече в четиринадесетата си година, а пък е още цяло дете… А Ирина! Цяла мома… Е, кажи ми сега, девойко, какво ще поискаш?

Йоан Асен погледна с умихнат взор хубавото момиче.

Ирина Ангела Дукаина Комнина бе израсла бързо, невероятно висока и стройна за възрастта си. Тя имаше малка глава, широки рамене и дълги, тънки ръце. Многовековна патрицианска кръв бе създала тази благородна осанка. В движенията напомняше сестра си Анна, но в целия израз на лицето нямаше нищо от нейното хищно изражение. Големите й очи изглеждаха тъмни. Ала на ярката дневна светлина бяха пъстри: кафяво-зелени, напръскани със златни точици. Бялото й лице заруменя. Сведе дългите си ресници в трептяща сянка над розовите бузи.

— Хубава дъщеря имаш, Комнин… Ала тя не иска да каже какво желае сърцето й.

Изведнъж Ирина дигна дръзко чело, отметна назад глава. Лъскавите къдрици се разпиляха по плещите й. Големите й очи се впиха в тия на царя.

— Искам кон…

Йоан Асен се засмя.

— Само това ли? Друго?

— Друго не искам.

— Добре. Ще го имаш… А с това си купи някоя гривна… — Той се ослуша по посока на малката порта. Колесницата на царицата се връщаше. Радост се изписа по лицето му.

Ирина отново се снижи в дълбок поклон до земята. Кир Теодор скръсти смирено ръце на гърди:

— Божията благословия с тебе, Асене…

Когато самодържецът се отдалечи по посока на „Света Петка“, пленникът попита дъщеря си:

— Какво ти даде?

Момичето изсипа в ръцете му нещо тежко и лъскаво, което изпълни шепата му с хладина. Слепият опипа бързо и внимателно парите.

— Това са венециански матапани! Не, не… Сребърни грошове. А това? Хиперпери! Мои или Ватацови?

Ирина взе една златица и я разгледа с остро любопитство. Дигна я високо. Обръща я няколко пъти. Прехапа устни.

— Ватацови ли са? — попита баща й хрипливо.

Тя въздъхна.

— Не. На лицето стои образът на българския самодържец, в багреница, украсена с бисер. На главата му има ниска корона с висулки отстрани. Сложил е десница на гърдите си. А с лявата улавя меча, който му подава свети Димитър. Чудотворецът е облечен в ризница и плащ. В дясната си ръка той крепи царската корона. А вляво от българина стои написано: Йоан Асен цар. А вдясно от светеца пише: свети Димитрие. На опаката страна на парата е изобразен прав Исус Христос. В лявата си ръка той държи евангелие, докато с дясната благославя. Около него има надпис: Исус Христос, цар на славата.

Комнин грабна отново парата, опипа я със зъби, прекара няколко пъти пръсти по нея.

— Златица! Асен е сякъл златици! Никой досега не е правил това на полуострова, освен византийските василевси…

Гласът му бе напоен с отрова.