Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (34)

33

Тържественото посрещане започна още при преминаването на старата граница. По всички друмища се бе стекъл безброен народ, който търпеливо чакаше с дни наред връщането на победния цар и славната му рат.

Целият път до престолнината бе посипан с цветя и зелени клончета. От най-залутаните селища пристигаха селяни начело с клира си, с кадилници, хоругви и дарове. С коли носеха вино и погачи за морната войска, поливаха с вода пътя им, за да не се дига прах, падаха на колене и целуваха чула, с който бе покрит царският кон.

При река Морава за Асен бе приготвена голяма изненада.

Недалеч от село Беренде го приветствуваха първите знатни посрещачи, дошли от Търновград. С буйна радост царят забеляза сред дружината конници и малкия бял жребец на сина си. Малкият княз Петър бе измолил от майка си да му позволи първи да посрещне победоносния си баща.

Самодържецът повели: в знак на тази среща да се издигне на това място параклис в чест на свети Петра.

Войската мина през Средец, където си отпочина три дни сред неспирни веселби и тържества, след това отрядите започнаха да редеят, всеки бързаше да се отправи към родното си място, където и най-малкият войскар бе очакван в стаса си като чутовен витяз. Само великите войводи продължиха заедно с царя и людете му пътя към престолнината.

От Ловеч нататък към шествието се присъедини и дружината на пленниците. В кочиите бяха настанени императрицата, децата и жените на видните стратези. А кир Теодор с болярите и войводите си яздеха коне, обградени от двойна редица стражи. Колите с плячката следваха накрая. Освен тях имаше и много коли, препълнени с даровете, които пратениците на разните области и населението поднасяха на царя вредом, откъдето минеха.

Всичко бе събрано в огромни китки: градините бяха дали трендафил и бяла ружа, синя кандилка и розова богородична, по ливади и полета обраха синчеца, кървавия мак, дивия карамфил, полския синап, пембената къклица, синята тинтява, по горите не остана ни здравец, ни алено шекерче, ни пъстра теменуга, ни уханна кършишапка; из долините изчезна папратта, бреговете на Етъра се оголиха от бялата върба, дори и скалите не останаха пощадени: бръшлян и бял люляк отидоха да поздравят челата на завръщащите се витязи.

Клирът с хоругвите си вървеше из друма край брега на Етъра, следван от двете царици и княгиня Елена, заобиколени от търновски важни госпожи. Подир тях идеше шествието на технитарите, на търговците, на целебниците, на севастите и всички останали съсловия.

С кадила в ръце клирът пееше тържествени литии, които се смесваха с радостните ликувания на народа, струпан по двете страни на друма в гъста, вълнуваща се навалица, разлян като огромно море, дорде стига окото.

Когато в далечината се зададе първият гончия, който известяваше пристигането на славната войска, цялата тълпа се разлюля като нива, погалена от вятъра. Сълзи обливаха лицата на жените, децата се издърпваха от ръцете на майките си и припкаха в неудържим порив напред да обвият ръце около загорелите ръце на морните бранници, да посипят с целувки прашните им, брадясали лица, да им извикат високо цялото ликуване на препълнените си с ликуване сърца.

Ала когато се зачуха тържествените звуци на тромпетите и биенето на барабаните, когато сред облаци прах се зададе първата редица конници, всички сякаш обезумяха. Втурнаха се безредно, блъскайки се, препъвайки се, старци, млади жени, немощни побелели майки, млади девойки, всички с китки здравец и уханно седефче в ръце, тичаха към пристигащите, всеки бързаше по-скоро да зърне своя завръщащ се близък, да се увери с очите си, че е жив, че раната му е заздравяла, че най-сетне се прибира в родния дом като славен ратник, като горд победител.

Малко преди приближаването на престолнината царят бе повикал кир Теодор да язди от лявата му страна, между него и севастократор Александър. От дясната страна на царя яздеше малкият престолонаследник. С благи слова и безмерна любезност царят се мъчеше да смекчи горчивия час за пленника. Той му напомняше общи спомени от миналото, загатваше за удобния живот, който щеше да му устрои в Търновград, зовеше в знак на примирение неумолимата воля на провидението.

Когато зърна наближаващото шествие посрещачи, царят видимо се развълнува. Загорилото му лице разцъфна в чудна усмивка, като се мъчеше да прикрие с кротост и смирение чувството за властна гордост, което избликваше в сърцето му.

Като смутен и тревожен бранник бе заминал преди пет месеца българският цар, застрашен в съществуването на цялата си държава. А сега се връщаше като мощен господар на целия Хемски полуостров…

Блянът на дедите му бе изпълнен.

Но сега оставаше най-трудното. Да се спои в едно ширната империя, да се закрепи в мощна и неразрушима цялост, да пребъде във вековете.

Дълго старата царица Елена държа в слабите си старчески ръце своя първороден син, несмогваща да надвие вълнението и сълзите, които я задушаваха. Това, което някога смелият му баща бе започнал, това, за което Иваница бе дал живота си, сега синът го бе изпълнил…

Облечена в скромна тъмновишнева руба, с маслиненозелена наметка, царица Анна се наведе с дълбока почит към ръката на самодържеца, който не можеше да откъсне изпълнен с обич взор от скъпото лице на жена си. Той я прегърна с широко, церемонно движение, целуна я три пъти по бузите, сияещ, изживяващ най-щастливия миг в живота си.

Елена забрави, че трябва да се поклони в дълбоко смирение пред своя баща-цар. С радостен вик тя се хвърли към него, протегна малките си ръчички към благосклонно усмихващото се лице. Йоан Асен я дигна високо във въздуха, сред шумното и радостно одобрение на народа.

Белослава целуна ръка на баща си с наведени в моминска стидност черни клепки.

От всички страни тълпата се притисна около любимия си цар, всеки искаше да го докосне по дрехата, да целуне прашния му ботуш, милостивата му десница.

Йоан Асен забеляза скръбния, навъсен взор на пленника, който бе слязъл от коня си и мълчаливо наблюдаваше избухването на народния възторг, застанал на няколко крачки от него.

Той му направи знак да се приближи. Кир Теодор целуна ръката на старата и младата царица, без да дръзне да дигне чело, углъбен от безсилна, изгаряща скръб. Анна покани императрицата пленница да се качи в кочията на госпожа Росица, а Димитри, Йоан и Ирина се присъединиха към людете на княгиня Елена. Отново потегли тържественото шествие към широко отворените, накичени с пряпорци и зеленина градски порти, заточи се край Етъра, под буря от зеленина и цветя, по посока към новата църква, където щеше да стане освещаването й.

Връз прага на „Свети 40 мъченици“ чакаше старият архиепископ Василий, заобиколен от всички митрополити и епископи на старите предели. Снежнобелият му филон бе изпъстрен с многобройни кръстове, везани с тъмни изумруди.

Йоан свали шлем, коленичи в набожно смирение и сведе чело пред разтрепераната благославяща десница на стареца. След това, следван от семейството си и всички велики и мали боляри, влезе в новата църква. Отиде право към стенния календар и се поклони пред оная картина, от месец март, която изобразяваше мъченичеството на четиридесетте Севастийци. След това се отправи към олтара, където примас Василий бе започнал тържествената служба на освещението, подпомаган от всечестните митрополити.

Наоколо, вън от църквата, край брега на Етъра, до самото подножие на крепостните стени на Царевец и Трапезица, чак до Владишкия мост и „Св. Димитър“, всичко бе претъпкано от притискащи се тълпи. Стари хора, които помнеха увенчаването на стария Асен, тия, които бяха видели провъзгласяването на Иваница за цар, благословен от римската власт, не бяха зървали толкова народ, струпан на едно място. Градските стени не можеха да поберат наплива от прииждащи тълпи. Затова навън се построяваха лагери, разпъваха се шатри, образуваха се внезапни, временни заселки.

От всички области пристигаха пратеници на градове и крепости с дарове за царската челяд. При Марно поле бе разстлан огромен панаир, ден и нощ там гъмжеше от странници, пътуващи дружини играчи и фокусници.

Търновград живееше небивали, чудни дни на опиянение и тържество. Отново забиха с внезапен, дружен звън затихналите за малко камбани. Първом камбаните на новоосветената църква, след това тия на „Свети Димитри“, на „Свети Петър и Павел“, на „Свети Йоан Рилски“, на „Св. Богородица“… После започна тържествена заупокойка за всички паднали по бранните полета. За загиналите безброй витязи на Петра, Асена, Иваница и прясно пролятата кръв при Клокотница.

Коленичиха стари боляри и войводи. Сведоха чела знатните госпожи. Навън цялата навалица падна на колене. Едри сълзи обгориха безброй набръчкани лица, много невинни свежи бузи. Камбаните отекваха скръбно и проточено, ведно с горещите молитви и песнопения на клириците.

Отдавнашен бе поменикът на българските царски колена и дълго тихият глас на господин Василий отправя към свода на новата църква зов за успокоение на блажените им души:

— Борису, пръвому царю блъгарскому, нареченному в святом кръщений Михаил. Иже блъгарский род к богоразумию светыим кръщением приведшому — вечная память… Симеону, сину его. И Петру царю светому внуку его, Пленимиру, Борису, Роману, Самуилу, Радомиру, Гаврилу, Владимиру, Владиславу, древниим блъгарским царем иже с земльним небесное наследоваше царство — вечная память… Асену, царю Белгуню, свобождъшому от работи гръческие блъгарский род — вечная память. Теодору, нареченному Петру, брату его и царю — вечная память. Калояну, брату его и царю, многи победи показавшому на гръкы и фругы — вечная память…

И отново забиха в буйна превара всички търновски църкви. Радостно и гръмливо отекваше веселият им звън над царствената богоспасна престолнина.

Йоан Асен стана, след него се изправи челядта му, великите и мали боляри, людете на двора, войводи и севасти.

С бавна стъпка самодържецът се отправи към колоната от синкав мрамор, която стоеше първа от лявата редица от стълбове, застана пред новоиздълбания надпис от майстор Драган. Прекръсти се смирено. Дигна очи, сложи десница на гърдите си. Започна да чете.

Сред дълбоката тишина гласът му се разнесе равен и спокоен, в сдържано величие:

— В лято 6738 от Сътворение мира и 1230 от Рождество Христово, трети индикт: Аз Йоан Асен в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асена, издигнах от основа и с живопис украсих до конца пречистата тая църква в името на светите 40 мъченици, с помощта, на които в дванадесетата година от царуването си, в която се изписваше тоя храм, излязох на бран в Романия и разбих войската гръцка, а самия цар кир Теодора Комнина взех в плен с всичките му боляри. И цялата земя от Одрин и до Драч превзех, гръцката и още арбанашката и сръбската. А пък градовете, които се намираха около Цариград, и самия тоя град владееха фръзите, но те се повинуваха под ръката на моето царство, понеже нямаха други цар, освен мене и благодарение на мене съществуваха, тъй като бог така заповяда. Понеже без него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава вовеки. Амин.