Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (24)

23

Търговци от Дубровник, от Венгрия, от Фландрия, от Сирия, от цял свят носеха стоките си в славния град Търнов, за да предложат най-хубавото вено, което някога царска невеста е имала. Още се приказваше в Константиновград за приказната зестра на Мария. Сега бащиното сърце на Асена не намираше нищо достатъчно хубаво, достатъчно скъпо, за да приготви дара на малката си дъщеря.

Царица Анна взе между палец и показалец виолетовия пурпур и опита дебелината на тежката коприна. След това вдигна с две ръце пъстровезания павунин, разпери го и леко го развя. Очите й се заслепиха от ярката игра на многобройните багри, които напомняха пауновата опашка​.

В краката й лежаха купища кожи: от най-простите сиви хемски до тъмносребристите сибирски катерички, от лисицата до самура, от мурмела и бобъра до астрагана и хермелина. Преливащи се меки блясъци: черни, кафяви, червеникави, златисти, снежни…​

Топове платове чакаха да бъдат разгърнати: арабско ахмарди, в пурпурнокафяв цвят, извезан със златни конци в причудливи образи, провансалски самит, фландърски серж, византийски пурпур, марокански саван. Имаше и мек, свилен синдал от Гранада, в ярки и радостни багри, които прилягат на тъй млада невеста: зелено като детелина, румено като зората, бледосиньо като утринно небе.

Царицата се извърна и подири с гореща нежност малката си дъщеря.

Без да подозира незнайната си съдба, четиригодишното дете невинно си играеше с една опитомена пойна птичка и често лекото чуруликане на момиченцето се смесваше с тънките и чисти призиви на крилатия му другар. От време на време то надаваше весели писъци, след това избухваше в радостен смях. Птицата кълвеше от малката му длан зрънца храна, разперяше криле, кацваше по раменете му, чистеше с човка перата си, след това момиченцето я взимаше в ръцете си, притискаше я до себе си и я залюляваше в приспивна песен.

Нещо задуши гърлото на Анна. Тя се спусна, сграби в буен, страстен порив хубавото дете, обсипа го с едри сълзи и многобройни целувки.

Елена изгледа уплашено майка си, после се усмихна.

— Ще ми купиш ли от плата, който не изгаря?

— Да, всичко ще ти купя, всичко… — и царицата притискаше в пламенна бол детето до гърдите си.

Още малко оставаше и тя трябваше да се раздели с невръстното момиче. Тъй някога я бяха отделили от Елисавета, когато сестра й трябваше да замине за новата си родина Тюрингия. Наистина, цар Йоан Асен ще да бъде настойник на малолетния съпруг Бодуен, ала колко кратки бяха понякога приятелствата между държавите. Въпросът за коронясването на Асена в Константиновград и настаняването му във Влахерна все още не бе разрешен. И нейната дъщеря можеше да стане жертва за благото на родината.

Руменото момиченце, с тъмни очи и коси като баща си, отправи учуден взор към майка си. И внезапно, сякаш почувствувало изгарящата я скръб, то избухна в несдържани хълцания. Невинното му сърце чувствуваше, че нещо става около него. Твърде често виждаше да го гледат с нажален взор или с необичайно любопитство, или с непознато дотогава почитание.

Все пак това бе годеницата на латинския император. Анна се опомни, изтри лицето си, повика търговеца, които чакаше в другата стая, при жените.

— Имаш ли от плата, който не гори?

Арменецът разбра шегата и отговори важно:

— Разбира се, честита царице. Ето го.

Той извади от чантата си една тежка коприна, жълта като восък, наречена плиалт.

— Това е платът, чиято коприна я тъкат безброй златни саламандри от Далечния изток, на една висока планина, която гори във вечен огън.

Елена слушаше с широко отворени очи. Тя остави птицата и приближи до приказливия чуждоземен, който разправяше и ръкомахаше:

— Далече, далече, зад Сирия, зад земята на аланите, там, където живеят лъвовете и пъргавите леопарди, големите змии, гърбавите камили… А пък аз знам и за едно дърво, което се намира на планината Грариморт, в Индия. От него расте свила, която лъщи като разтопено злато…

Внезапно арменецът прекъсна думата си, сви се в дълбок поклон, тръгна към вратата, като продължаваше да държи тялото си приведено, без да се обръща назад.

Царят му махна любезно с ръка, погледна към платовете, взе един лъскав чер астраган в ръце и каза:

— Надвечер заминавам с дядо Василий.

Анна го изгледа и въздъхна:

— Време ли е вече?

— Да. Току-що ми съобщиха, че почнал да бере душа. Когато научил за това, светият старец Василий заявил, че желае да дойде с мене и със собствената си ръка да го причести.

— Бедният Борил… — въздъхна царицата. — Дано тия десет години, прекарани в пост и отшелничество, да са измили тъмнотата на душата му, та да може да се яви чиста и опростена пред бога. А светият старец няма ли да се измори от дългия път?

— За него има приготвена кочия… — той взе на ръце малката Елена и нежно погали тъмнокъдравата й главица.

Анна се замисли, след това каза тихо:

— Мога ли да дойда и аз? Никога не съм пътувала към този край.

— Винаги ми е драго да не се отделям от тебе… — каза Асен и се взря с нежност в предания й взор.

Те не можеха да се разделят нито за миг. Тъй дълбока и неизчерпаема беше тяхната обич. А освен това той не искаше да я остави сама в скръбта й по Елисавета.

Когато кочията мина покрай новата църква, която се строеше до брега на Етъра, между реката и друма, който слизаше от Западната порта по посока на новата махала и моста, царят и царицата слязоха да разгледат как напредва строежът. Майсторите приближиха с почтително свалени гугли, като се надпреварваха да обясняват и отвръщат на въпросите, които им задаваха Асен и Анна. Зачули, че любимите венценосци се намират наблизо, людете от Новата махала бързо наизскочиха от къщите си, изпълниха ливадата между крепостта и реката, заградиха царя и царицата, обсипаха ги с цветя, с благословии.

Край брега бяха струпани купища варовик и тънки тъмновишневи тухли. Зидарите редяха с изкусна пъргавина по три-четири реда камъни, а след това три-четири реда тухли. Така полека-лека от земята израснаха нагоре великолепните стени на тази църква, най-голямата, най-хубавата, която дотогава търновци са имали, в сменяща се игра от сводове, слепи арки и прозорчета, украсени с фигури от гледжосани глинени тръбички, подобни на разцъфнали цветни чашки или четирилистни детелини.

Вътре църквата се разделяше от три кораба чрез две редици колони. Десетата редица се състоеше от една нова колона и две стари, които самодържецът бе заповядал да пренесат от Преслав: Крумовата и Омуртаговата. А новите, от сребристосин мрамор, бяха поставени върху стари жертвеници, донесени от Никюп.

Защото тази църква бе създадена не толкова, за да бъде място за молитва, колкото за помен на великото минало от Първото царство. Място, в което изминали дни и бъднини се срещаха по волята на мъдрия и христолюбив цар, който диреше идното по пътеките на това, което е било, в скрижалите на това, което са бленували дедите.

Асен II погали с ръка гранитната колона на Омуртага, разгледа внимателно капителите на новите колони, украсени с каменна дантела от лозови листа, спря взор на римските жертвеници, които представляваха ниски четвъртити поставки, с по една волска глава от четирите страни. Главите бяха накичени с венци във форма на полукръг. Някога предците, които населявали земите на българите, посипали на тия поставки своите жертвени волове, с панделки, вързани по рогата, и венци на шиите.

— Бих желал някога, след столетия, нашите приемници да разберат моето желание и да направят от тази църква светиня за българския народ. Ето тия празни колони. Нека всяка от тях бъде запазена, за да бъдат записвани връз тях най-висшите мигове от нашите народни постижения. Не знам дали през моето царуване ще доживея нещо, което да заслужава да бъде отбелязано тук, сред тия скъпи спомени… — Той въздъхна. — Да не бяха разрушили ромеите тъй безмилостно всичко от великия Симеона, от свети Бориса, от свети Петра…

— Не можа ли още да решиш как да бъде назована църквата? — попита тихо царицата.

— Колебая се… Не знам още. Борис е езическо име. Може би ще я посветя на християнското му звание: свети цар Михаил — а може би и свети цар Петър…

Навън се трупаха все по-гъсти тълпи. Беше ден, в който париците носеха стоките си за големия седмичен пазар, и в скоро време мълвата събра десетки хиляди край двата бряга на реката, по моста, по целия друм, който водеше към архиепископията.

Примас Василий беше готов и чакаше царската двойка на прага на приемната си. Тъй както преди двадесет и пет години, преди да замине за Рим, бе причакал Калоян и Целгуба.

Високата му суха снага се бе смалила и леко прегърбила. Снежнобели коси слизаха до раменете му в неизменна буйност. Дребните му черни очи светеха все още тъй живо.

Асен и Анна му целунаха десницата с благоговение.

— Получих вести от папата — каза кратко той, след като ги благослови.

Царят сви вежди.

— Добри? Лоши?

Светият старец поклати замислено глава.

— Преди пет седмици в малкия градец Аняни Григорий Девети хвърлил анатема против алеманския император. А заедно с това анатемосал и всички ония, които му оказват съдействие, които му доставят оръжие и които му са помощници, дори и само с прост съвет. И кой, мислиш, е споменат между другите като негов помощник и съветник?

Асен го изгледа изпитателно.

— Не можеш позна. Сам кир Теодор Комнин!

Царят застана за миг поразен.

— Кир Теодор! Как никой не бе подозрял досега… Съюзник на алеманите… Трябва да се готви за решителен поход против някого. Досега той настъпваше в Романия, като разчиташе само на своите собствени сили. А сега ще иска и тевтонски наемници… Ако аз бях вече увенчан в Константиновград, трябваше да се бия с него. Може би затова той бърза да изпревари… И дорде не е изтекъл нашият мирен договор… А в това време людете му в държавата пъшкат под жестоката му управа. Еднакво и българи, и ромеи…

След три дни, когато се прибра в Търнов от погребението на монаха Макарий, наречен някога в грешния свят Борил, царят завари да го чака посолство от папа Григорий IX, с което му съобщаваше, че е отлъчил Фридрих II заради неговата измяна към клетвата му да замине за Палестина, заради нечовешкото му държание към жена му Йоланта, дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, която умряла от тъга в тъмницата, гдето била затворена от него заради небрежността му към кръстоноците, които измрели от глад, жажда и горещина в Сицилия и Пулия, заради лъжата му, че поради болест бил принуден да отложи кръстоносния поход, като изостави Христовите знаци, за да се завърне към обикновените си светски забави.

А десет дни след това в Търнов пристигна ново посолство, с което Фридрих II съобщаваше на Йоан Асен, както и на всички останали видни европейски господари, че папската власт желае да го оклевети несправедливо, понеже Рим предпочита да трупа пари, вместо да разнася божието слово, и желае да събира това, което не е посял.

Тъй пламна непримиримата омраза между божия заместник на земята и най-могъщия владетел на света.