Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (17)

16

Вместо песни и танци великолепните зали на Вартбург сега отекваха тихия и строен шум на становете на младата ландграфиня.

Вместо тръбен звук и конски тропот, вместо кучешки лай и призив на ловджийски рог сега в двореца на Лудвиг Тюрингски се разнасяше звън от кадилници и благочестиво монашеско пение.

С мъка и злоба старата София и синът й Хайнрих се подчиняваха на новия ред. Не можеше да ги трогне тихото и дълбоко щастие на младата ландграфска двойка, копнежът им по християнско смирение, желанието им да обсипят с милосърдие всичките си поданици. Не се радваха от това, че народът бе дал вече своя прякор на любимия си владетел: Лудвиг Благочестиви.

Тихо и стройно отекваше шумът на многобройните станове и на тях работеше заедно с жените си самата Елисавета. Тъчеха платове за бедни и болни от цялата страна. Шиеха и предяха. На ден по 90 сиромаси получаваха храната си от Вартбург. Лудвиг и жена му раздаваха пари и помагаха, дордето изчерпваха всичките си приходи, като сами оставаха в нужда, макар и да имаха най-скромни разходи. Дворът им често негодуваше от тая прекалена строгост, от това прекалено самоотречение. Старата ландграфиня насъскваше и подсилваше недоволството.

— Някога венгерските боляри убиха майка й, защото бяха недоволни от чудатостите на нейния нрав… И дъщеря й не стои далеч от нея… — се разнасяше отровен шъпот.

Ала никой не дръзваше да дигне ръка връз обожаваните от населението господари. Само глухо се носеше подземна интрига или зле скроена клевета, която не постигаше целта си.

Елисавета напусна стана, за да отиде малко при децата си, които бяха вече четири. Защото всяка година бог благославяше брака й със здрава и прекрасна рожба. Като преминаваше дългия коридор край приемната, тя зърна през сводестите прозорци дружина конници, които приближаваха в бърз галоп замъка. Белите им мантии ги загръщаха като лебедови криле. Връз лявото рамо на всеки един от тях се тъмнееше черен кръст.

— Рицари от тевтонския орден… — си рече учудена младата жена. — Какво ли ще дирят от нас?

Тя надникна и видя, че Хайнрих им помага да слязат, след това ги поканва към парадния вход. Това още повече учуди Елисавета. Надменният Хайнрих сам да подаде някому ръка да слезе от коня? Ала когато влезе в голямата приемна, тя престана да се удивява.

Пред нея стоеше сам великият майстор на Тевтонците, изпратен от император Фридрих II, с поръчка до младия ландграф.

— Моят съпруг е в Айзенах — каза Елисавета — ала очаквам всеки миг да се завърне.

Неясна тревога загложди сърцето й.

Сякаш самата съдба бе застанала пред нея в неумолим образ и зовеше своите избраници. Към какъв жребий? Към каква тъмна неизвестност?

Великият майстор разговаряше с Хайнрих и старата ландграфиня, ала думите му стигаха до Елисавета като нещо далечно и чуждо, което не можеше да проникне в разума й, да освети душата й. Защото тя чувствуваше по-вярно с тънкия си усет към нещата и людете. Думите на госта нямаха особено значение, ала тя знаеше, че те носят в себе си волята на провидението.

— В Испания, както винаги, има някакво размирие… — казваше той. — Маври и християни не могат да поделят властта си над тази хубава земя. Френският крал предпочита да се бори против еретиците, защото има повече полза от завземането на техните земи в Лангедок, отколкото да дири християнска слава в далечния Изток…

— Думата ти стигна до френския крал… — попита с любопитство старата ландграфиня. — Исках да знам какво става с оня измамник, който се представяше в страната му за граф на Фландрия…

— Възкръсналият Бодуен! — се изсмя тихо великият майстор. — Жалък нещастник… Уловили го в именията на граф Ерард дьо Шатене, в Ружемон, и преди още да го предадат на разпит, той сам се признал, че истинското му име било Бертранд Кордел, от Раиц, син на някакъв васал на Кларембо дьо Кап. Бил някога менестрел, после комедиант, а накрая станал и отшелник. Лоши другари го посъветвали да се провъзгласи за Бодуен…

— И какво станало най-сетне с него? — попита Хайнрих.

— Ерард дьо Шатене го предал на краля, той пък го пратил на графиня Жана. Качили го на едно магаре и го развели из най-главните градове на Фландрия, където той разказвал по стъгдите, пред всички, за своето прегрешение.

— Нещастник… — пошъпна неволно Елисавета. — Най-накрая простили ли са го?

— Той бил обесен в Лил… — отговори великият майстор.

Елисавета въздъхна, поклати глава, закри лице, пошъпна още по-тихо:

— Каква жестока жена била Жана Фландърска.

— Добре му се паднало! — каза старата ландграфиня и изви очи, пълни с ненавист, към снаха си. — Каквото търсил, си го намерил.

Навън отекнаха бързи, мъжествени стъпки. Елисавета неволно скочи, лицето й се проясни в щастлива усмивка, тя направи няколко стъпки с впит във вратата поглед.

— Има слуги, за да отворят вратите… — измърмори злобно Хайнрих. — У тая жена няма никакво достойнство.

Това бе казано съвсем тихо, ала достатъчно високо, за да бъде чуто от Елисавета. Но тя бе твърде развълнувана в тоя миг, за да обръща внимание на ядовитите забележки на девера си. Валетите разтвориха двете крила на вратите, дръпнаха златовезания сарацински килим настрани.

На прага застана ландграфът. Преди да зърне всекиго другиго, той забеляза жена си, щастлива усмивка блесна в очите му. Той се наведе, целуна ръката й, взе с десница края на ясносинята й наметка и докосна устни до нея. След това се поклони на майка си и се отправи с бавни и отмерени стъпки към госта си, с високо изправена глава и вдигната за поздрав ръка.

— На какво дължа тази висока чест, брате мой?

Русите му къдрави коси слизаха чак до раменете, като лъскав поток разтопено злато. В ясните му очи грееше доверчивостта на детето и смелостта на бранника.

Великият майстор прегърна и целуна три пъти своя ландмайстор. Подаде му свитък най-тънък пергамент, скрепен с печата на императора:

— In nomine domini nostri Frederici, Dei grazia Romanorum Rex et Imperator Augustus.^[1]

Ландграфът пое свитъка, целуна го и го допря до челото си.

— В това свое послание император Фридрих повелява на своя сюзерен да разтвори сърцето си за страданията на светата земя и да поеме кръста господен. Войските се събират вече в Бриндизи.

Лудвиг Благочестиви се поклони.

— Посетих вече херцога на Австрия и краля на Венгрия, за които нося подобни златопечатни послания от техния сюзерен — продължи тържествено великият майстор. — Всички са готови да съберат людете си и да тръгнат. В Сицилия императорът е подготвил кораби, храни и оръжия, които раздава на кръстоносците. Християните в Палестина нямат друга надежда, освен нашия освободителен поход. Патриархът на Александрия писал на светия отец Хонорий, че людете край брега на Нил и Йордан чакат могъщия алемански император — като спасител на света. Поробените християни на Изток живеят тежки часове. Техните притеснители ги смятат за по-долни от кучета и нямат милост към тях. Къщите и храмовете им са разрушени, животът им е застрашен всеки миг. Не им се повелява да носят оръжие, нито да имат коне, нито да си строят къщи. Ето, и кралицата на Георгия писала на Светия отец, че чака само пристигането на кръстоносците, за да даде и тя войската си в тяхна помощ. Нейният народ е смел и войнствен. Мюсюлманите се боят много от тях.

— А от другите земи кой е обещал да дойде? — попита Лудвиг.

— От Англия корнуелският херцог, от Франция бургундският херцог, наварският крал и много други.

— Напоследък се разправяше, че на небето се явил голям огнен кръст… — попита тихо Елисавета.

— Това е знак на божията воля — каза великият майстор на Тевтонския орден и продължи към ландграфа. — При вестта за явяването на кръста шестдесет хиляди англичани се втурнали в църквата и дали клетва, че тръгват за Палестина… — Той млъкна, отправи остър взор към Лудвиг, сложи тежко десницата си на рамото му и попита:

— А ти какво решение ще вземеш, ландграфе тюрингски?

Младият владетел не отклони взор от очите на великия майстор. Само за миг погледна жена си. Тя наведе смирено светлото си чело, скръсти ръце в няма молитва.

— Приемам кръста. Ще замина.

Настана дълбоко трепетно мълчание. Елисавета полека отиде към мъжа си. Облегна глава на гърдите му. Не каза нито думица.

Старата ландграфиня и Хайнрих бързо се спогледаха. За пръв път майка и син нямаха еднакви мисли. София не одобряваше решението на Лудвиг. Вероятно той щеше да остави жена си за регентка, а тази мисъл за нея беше непоносима. Освен това кръстоносните походи не носеха никаква полза, освен безкрайни дни и вечери, прекарани в тревога и неизвестност. А младият ландграф бе с нежно здраве и крехка порода.

Лудвиг прегърна жена си с почтителна нежност, след това отиде при старата ландграфиня и поиска майчината й благословия.

В капелата бе съвсем тихо. Слънчевите лъчи, които минаваха през цветните стъкла на прозорците, хвърляха игриви петна връз правоъгълните мраморни плочи на пода, изтръгваха златни искри от короната на Богородица, която държеше в ръцете си тялото на мъртвия спасител. Навън, през отворената врата, шумеше пролетно раззеленилият се лес. Птици виеха гнездата си връз капителите на портала. Остър лъх на теменуги никнеше от ярката зеленина край стените.

Леки стъпки отекнаха в утринната тишина. В капелата влязоха ландграфът с жена си и децата си. Лудвиг бе облечен в дълга сива туника с червен кръст на гърдите. Малкият Херман носеше щита му. София държеше в дребните си ръчички китка цветя. Двете по-малки бяха вкъщи. Едното едва бе проходило, а другото бе в люлка.

Елисавета пое сабята от ръцете на кръстоносеца и я вдигна високо с двете си ръце. Изкачи стъпалата, които водеха към статуята на Дева Мария. Сложи я пред краката на Богородицата. Лудвиг прегъна коляното, дигна високо ръка и каза:

— Давам своя обет, че ще посветя всички свои сили и живота си, за да запазя от осквернение гроба господен. Приемам кръста. Амин.

Зашъпна гореща молитва. До него коленичиха ландграфинята и децата.

Навън изцвили кон с дълъг, неспокоен призив. Пред портала застана задъхан валет:

— Войските тръгват!

Елисавета трепна. Полека се изправи. Лицето й беше бяло като лилия.

Тя прекръсти и благослови заминаващия. Целуна сабята му и му я подаде. Херман поднесе щита, София натъкна цветята на кожения колан, който обвиваше кръста на баща й. В буен порив Лудвиг обхвана и тримата в мълчалива прегръдка, след това скочи, запаса сабята, взе шлема си от стъпалата на олтара.

— Стой! Почакай… — извика тихо ландграфинята.

С широко отворени очи тя гледаше гладкия мрамор на колоната, край която бе застанал Лудвиг. Връз белия камък слънцето бе изрисувало съвсем ясно сянката на ландграфа в профил.

— Не мърдай… — дигна ръка тя и се огледа наоколо си.

Елмазът на показалеца й блесна. Тя свали пръстена и с острието на скъпия камък изрисува очертанието на хубавата мъжествена глава.

Навън засвириха тревожно бранни тръби. Връз прага на капелата застана високата, горда осанка на ландграфиня София.

Лудвиг и Елисавета се изгледаха. И двамата успяха да подавят мъката си и се усмихнаха.

Той беше на двадесет и седем години, а тя нямаше още двадесет.